Майкъл Харви
Свидетелят от влака (18)

18

На десетина километра по на юг Нелсън отби от главното шосе и закара по инерция ръждясалия „Шевролет Импала“ под бетонния надлез. Вятърът ръсна шепа сняг върху предния капак на колата; над главата му боботеше трафикът по Дан Райън Експресуей, виеха двигатели и гуми шляпаха по асфалта. Нелсън погледна кафявия плик върху таблото на колата, адресиран до любимата му репортерка, после си сложи ръкавиците и открехна вратата.

Карето в края на сляпата улица се състоеше от пет сгради — четири от тях бяха фабрики, затворени за през нощта, а последната, изтърбушена отвътре, със заковани прозорци, беше празна и изоставена. Едва ли някой наоколо се интересуваше какво е намислил мъжът с шевролета, но той въпреки това обиколи карето, преди да се върне доволен при надлеза и да открие зелената врата, на която с бели букви бяха изписани с шаблон инициалите на Чикагското управление на обществения транспорт.

Нелсън се извърна с гръб към вятъра и извади от джоба си шперцовете, които си бе направил сам. Третият пасна на ключалката и вратата се отвори. Той влезе в задушния, миришещ на грес полумрак. Напипа електрическия ключ и го щракна. Вляво вита стълба водеше надолу, към търбуха на чикагското метро.

Нелсън се върна при колата, отключи багажника и очите му срещнаха стъкления поглед на Мария Джаксън, която му се усмихваше в червено през найлоновия чувал. Робълс си бе дал труда да я опакова добре, след като бе приключил с нея, и кръвта не бе изтекла навън. Нелсън се огледа още веднъж, повдигна трупа и го внесе вътре. След това подкара колата, измина две преки и я паркира на една пуста улица. Пресегна се и взе от задната седалка сак, в който се намираше карабината с оптически мерник, а също и черното куфарче, което бе взел от Робълс. После се върна до зелената врата и отново я отключи с шперца. Мария си беше там — къде да ходи? Той я вдигна на рамо, стисна сака в дясната си ръка и заслиза надолу по витото стълбище.

Нелсън не бързаше за никъде и често спираше да си почива. Две вити стълбища и една дълга наклонена рампа го изведоха обратно към Централния пръстен и ниските нива на метрото. Следващата метална врата водеше направо към релсите на аварийното отклонение, в което понякога вкарваха влакове за спешен ремонт. Нелсън прехвърли Мария Джаксън на другото си рамо, измина още стотина крачки и я пусна на земята. Тя падна върху баластрата с глух, жален звук. Нелсън продължи пътя си, като поклащаше небрежно сака в ръка.

След близо километър се спря. Аварийното отклонение се разделяше на две. Той пое по левия коловоз. На двайсетина крачки по-нататък стигна до още стрелки. Това беше връзката на Синята линия с Централния пръстен.

Нелсън прекрачи плетеницата от релси и предпазливо излезе на главната линия. От мястото, където бе застанал, щеше да чуе влака още преди да бе взел завоя, който се виждаше на стотина метра по-нататък. Освен това не очакваше задачата да му отнеме много време. Тази линия беше най-старият използваем участък от цялата железопътна мрежа на чикагския обществен транспорт. По план трябваше да бъде обновена още през 2004 г. Ремонтните работи бяха отлагани на два пъти, като дори до ден-днешен, през 2010 година, още не бяха започнали. Което беше основната причина Нелсън да е тук сега. За разлика от останалите близо 500 километра железен път този участък не се осветяваше с херметически затворени луминесцентни тръби. Нелсън погледна голите електрически крушки над главата си. Бяха с повишена издръжливост наистина, частично защитени с метални решетки, но си оставаха прости крушки.

Той откри сгъваемата стълба — знаеше, че работниците по поддръжката я държат в металната барака с инструменти — и я закрепи под една крушка. После извади черното куфарче на Робълс от сака, качи се на стълбата и разви крушката от порцелановата й фасонка. Познаваше добре тази фасонка. Беше си купил половин дузина точно такива от някакъв човек, който колекционираше вехтории от обществения транспорт. Ето защо знаеше, че крушката се завърта седем пъти, за да влезе докрай във фасонката. С четири завъртания още се държеше стабилно. Но при три завъртания вибрациите от минаващите влакове постепенно разхлабваха резбата и накрая я отвиваха. При повече вибрации — или по-малко завъртания — крушката се отвиваше по-бързо. Не можеше да се каже колко по-бързо — все пак това не беше точна наука, — но резултатът беше неизбежен.

Нелсън отвори куфарчето и извади едната от двете крушки, които се намираха вътре. Внимателно я зави във фасонката. Само едно и половина завъртания. Крушката беше бомба с часовников механизъм. В зависимост от броя на влаковете, които щяха да профучават с грохот покрай нея, тя щеше да се саморазвие някъде за една-две седмици. След което щеше да падне и да се разбие върху стоманените релси. Нелсън повдигна отново ръка нагоре, усети с върховете на пръстите си мазния вятър в тунела и погледна към огромните вентилационни отвори, свързващи този подземен участък с останалата железопътна мрежа. После слезе от стълбата и погледна часовника си. Робълс трябваше да достави пакета в 2:00 ч. сутринта. Имаше много време. Още една крушка малко по-нататък по линията, и после Нелсън щеше да си потърси удобно скривалище, откъдето да дебне.