Майкъл Харви
Свидетелят от влака (17)

17

В продължение на час, ако не и повече, двамата с Джим Дохърти възстановявахме парче по парче миналото. Тръгнах си към десет, стиснал под мишница папките, които ми бе заел моят приятел.

Пъхнах ключа в бравата и полека отворих вратата на апартамента, като внимавах да не вдигам шум. Не че това имаше някакво значение. Тя ме чакаше от другата страна на вратата, мятайки цялото си тяло заедно с опашката в приветствен спазъм. Аз коленичих и я грабнах от пода. Маги, женският ми спрингер шпаньол, беше на година, но сякаш нямаше собствено телесно тегло. Облиза лицето ми навсякъде, където можа да достигне с език, след което се изскубна от ръцете ми и тупна на пода. Дръпнах се крачка назад и се загледах във вихрушката от кафяво, златисто и бяло, която се мяташе бясно из дневната — един път, два, три, докато накрая скочи на канапето и застана на едно място, вперила поглед в мен, с изплезен език, останала без дъх, но неспираща да мята опашка. Приклекнах, докато очите ми дойдоха наравно с нейните, и се престорих, че се хвърлям върху нея. Тя финтира с глава наляво и в следващия миг побягна надясно, право към кухнята. Чух стърженето на ноктите й по теракотата и после глух удар, вероятно в хладилника. Миг по-късно Маги беше отново в дневната и се носеше стремително към мен. Застанах на едно коляно и както бе подскочила, я сграбчих във въздуха. Тя се сви на кълбо върху гърдите ми и застина неподвижно. Намерих си място за сядане върху канапето. След пет минути палето вече спеше. Поседях така около половин час — най-приятната част от денонощието ми. После леко смених позата. Маги моментално отвори очи и се протегна. Скочи на пода, разтръска козината си и размаха опашка, като ме гледаше въпросително: какво има за вечеря?

За мен лично вечерята се състоеше от чийзбургер и една студена бира. Запарих си и малко спанак — по-скоро за собствено успокоение, но повечето го сипах на Маги. На нея също не й хареса. После набрах номера на Рейчъл Суенсън, но попаднах на гласова поща и й оставих съобщение. Любимата ми съдийка си имаше собствен дом на Златния бряг в Северно Чикаго, но няколко дни в седмицата живееше при мен. Беше ми приятно да усещам присъствието й, да виждам дрехите й, разпилени из спалнята; банята ми да е перманентно задръстена от всевъзможни тубички, флакончета и бурканчета с парфюми и лосиони, епиланти и хидратанти, маски за лице и лакове за нокти. Честно казано, дори не знаех какво съдържат повечето от тези неща, а още по-малко как се ползват, но това нямаше никакво значение. С Рейчъл и палето апартаментът беше пълен, а празнотата в живота ми, за която дори не бях и убеден, че съществува, изчезваше. Или поне се отлагаше за известно време.

Настаних се на бюрото и включих компютъра си. Новинарската страница на Гугъл беше почти изцяло запълнена със стрелбите в обществения транспорт. Потърсих името си, но то не фигурираше никъде. Това беше добре.

Затворих линка и поседях малко в тъмното, докато вятърът блъскаше прозорците ми. Отвън нощта беше разперила мастиленосин екран, върху който съзнанието ми да прожектира събитията от деня: някаква жена падаше върху коравите дъски на перона на станция „Саутпорт“ с изкривено от изненада лице; някаква уличка се виеше в сенките между сградите, докато отгоре се сипеше сняг; криволичеща диря от човешки стъпки и после дебелото дуло на .40-калибров пистолет, опряно в челото ми. През всичко това се процеждаше мъркането на електронно модулирания глас в мобилния ми телефон — същия, който ме бе нарекъл по име, а пък аз не се сещах чий е. Затворих очи и оставих образите да се нижат един сред друг. Скоро усетих как главата ми клюма, а палето само това чакаше — гушна се в мен и заспа първо.