Майкъл Харви
Свидетелят от влака (16)

16

Бях на девет години и седях на последната седалка в предпоследния вагон на влака по чикагската Кафява линия, заслушан в равномерното скърцане на стомана и дърво, докато влакът се полюляваше и потракваше на завоя, а сивите сгради покрай Централния пръстен прелитаха една по една отстрани. На съседната седалка през пътеката седеше непознат мъж. Имаше изпито лице, постоянно наведено към обувките му; беше облечен с дълъг черен балтон и ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете. През три седалки от него се бяха сгушили двойка влюбени, допрели глави; жената беше увита в плътен зелен шал и от време на време поглеждаше към картата с маршрута на стената.

Влакът спря със скърцане и придръпване на ъгъла на „Рандолф“ и „Уелс“. Аз извърнах очи назад и видях как кондукторът мина през вратата между вагоните, натисна едно копче и промърмори нещо в интеркома. Гласът му прозвуча тенекиено по евтината уредба. Нещо за Лилавата линия и Еванстън. Зачервените му очи ме регистрираха, без да трепнат. После подаде глава през прозореца, огледа перона и затръшна вратите на вагона. Когато влакът отново потегли, кондукторът изчезна в следващия вагон, а мършавият мъж от съседната седалка се премести при мен.

— Здрасти, малкият!

Не отговорих. Само свих юмруци и усетих как гърлото ми пресъхна.

— Чуваш ли, момче?

Ръката ми стисна дръжката на чука, който носех в джоба си; цялото ми съзнание се фиксира в парчето кост, чрез което долната му челюст беше свързана с черепа.

— Къде слизаш? — Мършавият мъж се премести още по-близо до мен, пръстите му заопипваха ръкава на якето ми, тялото му ме притискаше в ъгъла. За миг зъбите му проблеснаха, очите му се извиха към предната част на вагона, за да видят дали някой не ни гледа. Яката на ризата му беше разхлабена, по бузите и шията му беше набола синкавочерна брада. Под острите косми кожата му имаше болнав вид.

— Я се разкарай от тук! — Издърпах ръкава си и понечих да извадя чука от джоба на якето. Не беше най-доброто решение, но със сигурност щеше да свърши работа. А това ми беше достатъчно.

— Всичко наред ли е, младежо? — Жената със зеления шал се беше приближила безшумно и сега стоеше на пътеката до нас, оглеждайки внимателно мършавия мъж, който й се захили угоднически.

— Нищо ми няма, госпожо! — Ръката ми пусна чука, който си остана в джоба. — Просто смятам да се преместя на друга седалка.

Лицето й беше широко и ъгловато, със сплеснат нос. Некрасиво, но открито и честно лице. Може би дори мъдро. Когато чу отговора ми, тя засия и в този миг усетих топлина, която би ми доставила радост, ако тогава можех да предположа колко ще ми липсва тя през остатъка от детството ми.

За момента се задоволих да заобиколя мършавия мъж, без да се допирам в него, и да се преместя през две седалки напред. Така се озовах до жената и приятеля й, чието лице беше сгушено в гънките на балтона. В това време кондукторът се бе върнал на мястото си в задната част на вагона и се возеше, подпрян на прозореца със затворени очи, полюшвайки се леко в ритъма на колелата. Така си пътувахме мирно и тихо, когато влакът навлезе в острия завой при ъгъла на „Лейк“ и „Уобаш“.