Майкъл Харви
Свидетелят от влака (15)

15

— Изглеждаш добре, Майкъл!

С Джим Дохърти не се бяхме виждали може би пет години, още от деня на пенсионирането му, когато пихме заедно „Гинес“ в една доста приятна ирландска кръчма на име „Емит“. Оттогава много пъти се бях канил да му се обадя. Дори си го бях записвал сред задачите за деня. Но така и не намерих време.

— Благодаря, Джим. Доста време мина. Как я караш?

Дохърти повдигна вежди в престорена изненада. Усмивката, която последва, мигом изтри вътрешните ми съмнения, че ми се сърди.

— Не се оплаквам. Всъщност пенсионерският живот ми се отразява доста добре.

Той посочи с широк жест вътрешността на къщата си — практически идентична с тази на съседите, само дето нямаше разпятие, нито портрет на Кенеди на стената. Всъщност интериорът изглеждаше някак гол — никакви картини, дори репродукции. Всичко необходимо за живеене и нищо излишно. Само няколко прости дървени рафта, натежали от книги.

— Знам — продължи той, — изглежда доста потискащо. Малко тенджери и тигани и едно старо ченге, което чака да умре.

Поклатих глава. Дохърти обаче не беше от ония, които си спестяват истината.

— Глупости! Точно така изглежда, но знаеш ли какво? Никак не ми е зле тук.

Моят стар приятел гледаше с ясните си сини очи в бъдещето, за което повечето предпочитаме да забравим. Чертите на лицето му бяха някак по-фини, отколкото ги бях запомнил. Кожата му, тънка като пергамент, беше изпъната върху гладкия череп.

— Само че ти не си дошъл, за да слушаш тъжната ми история, нали, Майкъл? — Дохърти погледна няколкото дебели кафяви папки, които междувременно бе поставил на масата между нас.

— Мислиш, че съм луд, а? — казах аз.

Той вдигна рамене.

— Какво е лудостта? Тази игра се играе с нюх. Да ти кажа право, и аз си помислих кажи-речи същото.

— Айде, бе!

— Ами да. Това беше първото, което ми дойде наум, когато прочетох за стрелбите в центъра. Същата дата. Същото място. — Дохърти се наведе напред; от мястото си чувах ясно как въздухът свири в трахеята му. — Пък и аз бях там, Майкъл. Не забравяй това!

Той се поизпъчи и пусна две бучки захар в чая си.

— Имаш ли и други улики в тази посока?

— Всъщност имам.

Дохърти поприсви очи. Той така и не бе стигнал по-нагоре от сержант. Най-вече защото никога не се бе подмазвал на хората, от които зависеше кариерата му. Ала въпреки ниския си чин старият ирландец притежаваше завидна интелигентност. Такава, че понякога враговете му се питаха дали не играят шашки срещу съперник, който тихомълком ги бие на шах.

— Знаех си, че има още нещо! — възкликна той. — Казах си го още в мига, когато видях лицето ти да се подава от съседната къща. Казах си: „Тоя проклетник Кели пак е тръгнал да обикаля старите улици!“

Докато говореше, Дохърти повдигна корицата на една от папките и запрехвърля купчина снимки. Пръстите на ръцете му бяха все още пъргави и силни. Ръце на полицай. Макар и пенсиониран.

— Та какво още си надушил, синко?

— Тази сутрин бях на перона на „Саутпорт“ — казах аз.

— При първата стрелба?

Кимнах.

— Хукнах след мъжа и го гоних няколко преки.

— Но не си го хванал, доколкото разбирам.

— Той ме причака в една странична уличка. Опря ми пистолет в главата, но не ме гръмна.

Дохърти остави старите снимки и прекара показалец по долната си устна.

— И сега предполагаш, че ти е заложил въдица?

— Не предполагам, знам го. След второто убийство ми се обади.

— Убиецът ти е позвънил по телефона?

— Мисля, че са двама, но… да, единият ми се обади. Намери ме на мобилния.

Дохърти се изсмя гърлено.

— Не му липсва наглост. И какво ти каза?

— Похвали ми се с убийствата. Наприказва ми всякакви идиотщини. Но се обръщаше към мен по име и знаеше това-онова за миналото ми. Спомена Омир.

— Онзи с „Илиадата“ и „Одисеята“?

— Същият.

Ирландецът пристъпи към мивката и започна да разучава отражението си в огледалото.

— И сега се питаш дали няма някаква връзка със стария случай?

— Затова съм тук, Джим.

Дохърти доля гореща вода в чашата си и отново седна на масата при папките.

— Аз нито за миг не съм престанал да се интересувам от случая, Майкъл.

— Знам. Държиш ли връзка с някого от тях?

— Някои измряха. Други са стари и немощни. А пък синовете и дъщерите им… — Дохърти повдигна рамене, отписвайки цяло едно поколение. — Те просто не смятат, че си струва. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Кимнах. Тези неща не ставаха задочно.

— Значи смяташ, че няма връзка?

— Не съм казал такова нещо. Може и да има. А може и да е само съвпадение. Или пък тези типове те използват за отвличане на вниманието.

— И федералните така мислят.

— ФБР?

— Те водят случая. Днес се запознах с тях.

— А чикагската полиция?

— Има и техен човек в играта, но федералните поръчват музиката.

— Стъпвай внимателно, Майкъл.

— Разбирам. Какво ти казва вътрешното чувство, има ли връзка?

— Честно? — Дохърти погали папките с върховете на пръстите си. — Мисля, че това тук занимава вниманието ти повече, отколкото ти се иска да признаеш. И винаги е било така.

— Значи, виждам призраци.

— Възможно е. Бюрото подава ли ти информация?

— Оттук-оттам по нещо, но като цяло не много.

— И ти искаш да си проведеш собствено разследване, сам?

— Още един чифт очи биха ми свършили добра работа, ако това намекваш.

— Нищо не намеквам. Освен това моите очи вече не са във върхова форма. Да не говорим, че никога не съм бил детектив.

— Достатъчно способен си за детектив, пък и целия си живот си посветил на този случай.

Смехът затихна в гърлото му, преди да бе изскочил навън.

— Можеш да ползваш всичко, с което разполагам. Ако ти хрумне нещо свежо и искаш да се допиташ до някого, тук съм.

— Но иначе?

— Но иначе съм твърде стар. Знам, че това звучи неубедително, но повярвай ми, един ден и ти ще се докараш дотук и тогава ще разбереш какво имам предвид. Освен това разчитам на теб да свършиш и моята работа.

— Както кажеш, Джим.

Той се усмихна.

— Е, добре тогава. А сега дай да ти покажа какво имам и после ми се разкарай от главата.

С тези думи Дохърти отвори една от папките. Беше пълна с хартии и снимки. В нея се намираше моето бъдеще, което ме гледаше втренчено през миналото ми.