Майкъл Харви
Свидетелят от влака (14)

14

Евъргрийн Парк си е все същият, откъдето и да го погледнеш. Ред след ред, каре след каре тухлени къщички се нижат една след друга в безкрайна процесия, всичките на по етаж и половина, всичките с ливадка колкото носна кърпичка, всяка абсолютно еднаква с двете съседни, освен по номера на пощенската кутия, без който пощальонът не би се ориентирал къде какво да остави. Паркирах на ъгъла на „Олбани“ и Деветдесет и четвърта и повървях половин пряка назад, докато открих къщата, която търсех. Завеските на прозорците бяха смъкнати до долу, а когато натиснах звънеца, никой не отвори. Извадих визитната си картичка и я пъхнах под вратата.

Почти се бях върнал при колата, когато завеската на отсрещната къща помръдна, точно както бях очаквал. Така работи системата в ирландския квартал в Саут Сайд: всичко, което си струва да се знае за даден човек — от колата, която кара, и вестника, затъкнат под мишницата му, през кройката на дрехите и стила на прическата, та до овала на лицето му и, разбира се, цвета на кожата, — цялата тази информация се филтрира през завеската, покриваща предния прозорец в дома на чикагския ирландец. По този начин живеещият вътре научава всичко, което му е нужно, за да реши дали си струва изобщо да отваря вратата и да каже едно предпазливо „Здрасти!“ на непознатия натрапник.

Смених курса и тръгнах към къщата с издайническата завеска, като се молех да съм удовлетворил критериите за допустимост. Още не бях посегнал към звънеца, когато вратата се открехна. Отвътре се разнесе миризма на молци и мента. Едно малко розово лице надникна през пролуката и чифт ясносини очи примигнаха насреща ми.

— Здравейте! — казах аз. — Търся вашия съсед, Джим Дохърти.

Пролуката се увеличи с около половин педя и отвътре се подаде побеляла глава.

— Джими ли търсиш? — попита старицата.

Кимнах.

— Стар приятел от полицията. Казах си: я да взема да намина, пък може и да го открия…

При тази нова информация старицата навлажни устни с език. Сега вече знаеше, че съм полицай — професия, която се котираше високо в този квартал.

— Как се казваш?

— Майкъл Кели.

Вратата се отвори докрай.

— Пег Макнаб. Влизай, де!

Пег зае мястото си на жълтеникавото канапе, покрито с найлон. Аз седнах срещу нея на кресло в същия жълтеникав цвят, и то покрито с найлон. Телевизорът в ъгъла предаваше новинарска емисия с намален звук. На едната стена тиктакаше часовник, а на другата, между две разпятия, беше окачен портрет на Джон Фицджералд Кенеди. Под портрета имаше малка масичка с Библия и светена вода в стъклено шишенце. Върху метален поднос на масата пред Пег беше сложена вечерята й: посивял къс месо с грах и картофено пюре.

— Не си е у дома — каза тя и сдъвка с венците си лъжица грахови зърна.

— Имате ли представа кога може да се върне?

— Не съм сигурна. — Пег си отряза късче месо и го стри с енергични движения на долната челюст. После надигна чашата си и изрева: — Дени!

В отговор на този вик от полумрака в далечния край на коридора изплуваха две същества. Едното беше старец, върлинест и с кожа, бяла като алабастър, облечен в бяла тениска и синьо долнище на пижама, с клечка за зъби в ъгъла на устата, очила с дебели потъмнени лещи на носа и кутийка евтина бира в ръката. Втората човешка фигура беше почти буквално копие на първата, включително тъмните очила и бирата в ръката, ако не се броеше разликата във възрастта от трийсетина години.

— Това са Дени и Дени-младши — обяви Пег. — Синът ни е само на гости.

Аз кимнах съвместно на двамата.

— Този човек търси Джим. — След като изпълни гражданския си дълг, Пег усили звука на телевизора. Том Скилинг тъкмо обясняваше, че времето ще се задържи топло за сезона, но има вероятност и да захладнее. Пег измърмори нещо ядовито под носа си. Съпругът приседна до нея на канапето. Синът явно не се интересуваше и полека-лека се изниза към кухнята, където вероятно го чакаше поднесена вечеря.

— Джими търсиш, а? — Старецът въпросително сбърчи и без това набразденото си чело.

— Стар колега ми е, пък и приятел…

— Ти си чикагски полицай, тъй ли?

— Аха. Служихме заедно с Джим, преди да се пенсионира.

— Мен пък що ми се струва, че си малко млад, за да си служил с Джим?

Дени се ухили доволно на собствената си съобразителност и погледна жена си в очакване на овации. Пег не му обърна внимание — петдневната прогноза за времето не беше свършила. Старецът потърси утеха в бирата си и на първо време се задоволи с мен като събеседник.

— Джими ту се вясва, ту пак изчезва. Ние тука си викаме, че е пенсионер, ама знае ли човек? Все е в движение.

Кимнах.

— Имате ли представа кога може да се прибере в града?

— Не съм казвал, че го няма в града.

— А, в града ли е?

— Тая сутрин не го ли мярнахме? — Пег кимна за потвърждение и Дени-старши продължи разказа си: — Даже ни махна за добрутро. После се метна на колата и отпраши. Я гледай, говорим за вълка…

Верен на обичаите в ирландския квартал, Дени не забравяше да поглежда към прозореца от време на време. И наистина, отвън беше самият Джим Дохърти, сякаш изплувал от нощта. Закрачи по пътеката към входната врата. Дени скочи и му отвори още преди Дохърти да бе извървял половината разстояние до малката веранда. Аз излязох да го посрещна. Старият ми приятел се засмя и поклати глава.

— Господи! Майкъл Кели! — Подадох му ръка и той я разтърси здраво. Кожата на дланта му беше груба, а хватката силна както едно време. — Мен ли търсиш?

— Може да се каже — отвърнах аз. — Откъде позна?

— Не съм познал, хрумна ми просто, че може да се отбия и да кажа здрасти на тези двамата. Това твоята кола ли е? — Дохърти посочи с палец през рамо към улицата.

Кимнах.

— Тези хора ме видяха пред вратата на къщата ти и бяха така любезни да ми помогнат да те издиря.

По всичко личеше, че Дени и Пег харесват Джим Дохърти. В негово присъствие те видимо се оживиха, сякаш беше някаква ирландска кралска особа, ако такова нещо изобщо съществува.

— Благодаря ви, че го задържахте — каза Дохърти.

Дени кимна.

— Казахме му само, че скоро ще се прибереш, Джими! — Старицата се дръпна настрани, за да го пусне да влезе.

— Не, Пег, няма нужда. Моят приятел Майкъл е много зает и бърза. — Дохърти ми хвърли многозначителен поглед и аз кимнах. — Така че ще го поканя отсреща на чаша чай да си побъбрим. Утре пак ще намина да си кажем с вас приказката.

Джим намигна на възрастната двойка и ме побутна към портичката. Отдалечавайки се, усещах погледите им върху гърба си. Дохърти размахваше жизнерадостно ръце и се смееше, докато ми казваше:

— Добре че те отървах, Кели! Влезеш ли в тяхната къща, няма излизане. Ето ме, на твое разположение съм.

На алеята за коли пред къщата си бившият полицай сви настрани и ме поведе към задната врата. В този квартал официалните входове на къщите се ползват при първа визита, а редовните посетители се ориентират направо към задната врата.

— Искаш ли чай? — попита Дохърти, докато закачаше палтото си на една кука в кухнята. Кимнах и той ми направи знак да го последвам към голямата маса. — Е, сядай. В другата стая съм приготвил всичко, което ти трябва.

— Знаеш защо съм дошъл, така ли?

Дохърти драсна клечка кибрит, запали газовата печка и постави чайника.

— Разбира се, че знам за какво си дошъл. А сега сядай, че като стоиш прав, ме изнервяш.