Майкъл Харви
Свидетелят от влака (12)

12

Родригес ме чакаше в колата си пред „Санторини“.

— Как мина? — попита той, след като запали двигателя.

— А ти как мислиш?

— И сега какво смяташ да правиш?

— Ще си свърша работата. Всъщност ти го знаеше. Уилсън също го знаеше.

Родригес се вля във вечерната колона автомобили със запалени фарове, които се източваха на север по „Холстед“.

— Но при определени от теб условия, познах ли?

Вдигнах рамене.

— Върху какво се фокусират федералните?

— Както обикновено: върху събиране на веществени доказателства и записване на свидетелски показания. Разработват профил на убиеца, после ще прекарат информацията през всички възможни бази данни…

— А какво става с карабината?

— От предварителната балистична експертиза е установено само, че е същата, с която е извършено убийството. Няма отпечатъци, още издирват притежателя.

— А с апартамента?

— До сутринта трябва да разполагаме с информация. Между другото от утре започва големият цирк: общината щяла да постави униформени полицаи по всички перони и спирки на обществения транспорт. И цивилни в автобусите.

— Сериозно полицейско присъствие…

— И това не е всичко. Бюрото иска да разположи свои екипи снайперисти по покривите на сградите. От „Еванстън“ до Деветдесет и пета. Във всички посоки: на север, на юг, на изток и на запад. Нито километър от надземното трасе няма да остане непокрит.

— Снайперисти, казваш?

— С пълна екипировка. Ски маски, боядисани лица, оптически мерници… всичко от А до Я.

— Ония типове ще се напикаят от страх.

— По-скоро петстотинте хиляди души, които ползват метрото всеки божи ден. Така или иначе, на Уилсън идеята не му допада. Каза, че нямал никакво намерение да превръща града във втори Багдад.

— Ако продължат да валят трупове, друга песен ще запее — подхвърлих аз.

Родригес промърмори нещо сякаш в знак на съгласие. Пресякохме края на Гуз Айланд, минахме по моста над Клайбърн Авеню и свихме вляво по „Линкълн“.

— Каква е тая история с Лосън? — попитах аз.

Родригес се изсмя гърлено.

— Знаех си, че ще повдигнеш въпроса. Викат й сестра Катрин.

— Защо?

— Помниш ли отец Марк?

— Нищо не ми говори.

— Отец Марк беше пастор в църквата „Сейнт Сесилия“ в югозападната част. За пет години беше успял да източи над милион долара енорийски пари.

— Ти да видиш!

— Сериозно. Крадял от касичките с дарения, ползвал служебни кредитни карти, всичко, което можеш да си представиш. Лосън беше тази, която успя да го разкрие. Шест месеца се е ровила из счетоводните книги на църквата, за да разбере откъде изтичат пари. Накрая се оказало, че отчето има вила в Калифорния и три беемвета. Когато го спипала, тъкмо се канел да продаде един църковен имот и да си купи яхта.

— Това ли е големият й удар? — попитах аз.

— Поне с това е известна.

— Иначе кариеристка ли е?

— Зависи кого ще попиташ. Някои твърдят, че винаги е мечтала за висок пост във Вашингтон. Само дето все са я отхвърляли.

— А останалите какво разправят?

— Един дългогодишен федерален агент ми беше казал тъкмо обратното: жената си била намерила мястото и се чувствала добре там. Освен това имала големи връзки и влияние в кметството, но не разбрах точно с кого и защо. — Родригес ме погледна косо, докато шофираше. — С други думи не се бъзикай с Катрин. Ще ти го изкара през носа.

— Ще го имам предвид.

Родригес даде мигач, сви вдясно по Саутпорт Авеню и спря на ъгъла с Еди Стрийт.

— До утре — казах аз, докато посягах към дръжката на вратата.

— Чакай малко — рече той и загаси двигателя. Пуснах дръжката и се облегнах назад.

— Какво има? — попитах.

— Ти ми кажи!

Опитах се да прикрия смущението си с пресилена усмивка, която изобщо не подейства на моя приятел полицая.

— Ел Ей, Кели. Минаха два месеца, откакто беше в Ел Ей. Два месеца не се бяхме виждали. Не бяхме говорили. Никой не те беше виждал освен Рейчъл.

— На човек му се случва и да е зает…

— Да, спор няма, нищо не казвам. Но все пак държа да знам дали още ставаш за тази работа, с която си се захванал.

— Мислиш, че едно ходене до Ел Ей ще ми попречи да се справя ли?

— Не съм казал такова нещо.

— А тогава какво, по дяволите, се опитваш да кажеш?! Усетих как гърлото ми се стегна, гласът ми излизаше с мъка; почувствах познатото пулсиране в слепоочията.

— Баща ти почина. Ти замина за Ел Ей, за да прибереш праха му, и се върна с празни ръце.

— За човек, който уж не знае нищо, си доста добре информиран.

— Не е леко да загубиш баща си, Кели.

— Моят беше голям особняк.

— Аз загубих баща си едва четиринайсетгодишен.

С Родригес се познавахме от години, но това не го знаех. Никога не се бях сетил да го попитам.

— Съжалявам да го чуя — отвърнах аз.

Полицаят потърка замислено върховете на пръстите си по волана.

— Имаше тежък характер. Работеше на смени в металургичен завод. Връщаше се всяка вечер, пребит като куче, и заставаше подпрян на стола в кухнята, докато мама му мажеше с масло изгарянията и вадеше стружки от гърба му. Рядко обелваше дума. Предполагам, не е имал сили от умора.

— Знам какво се опитваш да ми кажеш, Винс…

Извърнах се настрани, погледнах Родригес — лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки като коловози, по които са търкаляха колелата на спомените — и си замълчах.

— Една вечер на излизане от завода — продължи Родригес, — тъкмо бил пъхнал ключа във вратата на колата, когато иззад ъгъла на две колела изхвръкнала патрулка. Гонели някакъв с краден автомобил. Колата на крадеца ударила баща ми и го метнала върху паркиран наблизо бюик. Черепът му се беше пукнал като кокосов орех. Когато стигнах в спешното отделение, докторите вече бяха направили каквото било по силите им, което хич не беше много. Баща ми не можеше да говори заради тръбите в гърлото му, пък и какво ли имаше толкова да ми казва?! Хвана ме за ръката и двамата зачакахме. Не продължи кой знае колко време. Постепенно очите му помръкнаха. Главата му се килна на една страна. Докато разбера какво става, и той си отиде.

Родригес сви рамене и щракна с пръсти — сухият звук изплющя в купето.

— Мамка му, момчетата на четиринайсет рядко се разплакват. Обаче аз плаках, и още как! Седнах на пода в болничната стая и се разревах… Та аз не познавах собствения си баща. Така и не можах да изтръгна думица от него, дори един ритник в задника не успях да си изпрося. Но той ми беше баща и се разревах. Какво друго ми оставаше!

Родригес завърши разказа си; после и двамата се заслушахме във вятъра. Откъм езерото се надигаше буря.

— Все още ставам за тази работа, Родригес — казах аз, докато се вслушвах в собствения си глас, за да доловя нотка на отчаяние.

Родригес кимна.

— Вярвам ти. Но рано или късно ще си поплачеш. Просто защото ти е баща. А сега ми се махай от главата, върви да се наспиш!

Слязох бавно от колата на полицая и я изпратих с поглед, докато се загуби в мрака. После тръгнах пеша по „Еди“ към „Лейкууд“. Сградата, в която живеех, беше на ярки райета от уличното осветление. Вятърът ядно блъскаше дървена табела в стената на близката кръчма, навявайки спомени пред очите ми. Вмъкнах се в един вход и си казах: за днес стига толкоз! Бях уморен и исках единствено да пропълзя рано в кревата и да спя. Напоследък обаче се бях убедил, че от сън полза няма. Затова се загърнах в палтото си, приведох рамене срещу вятъра и закрачих по „Лейкууд“ към „Алисън“.

* * *

Колата ми беше на половин пряка от „Ритли Фийлд“. Стадионът беше тъмен, ако не се броеше неоновият надпис над главната порта, рекламиращ сезонни абонаментни карти по сто долара. Завих зад ъгъла и поех на запад. На първото кръстовище извадих телефона от джоба си и набрах един номер.

— Мистър Кели?

— Ти никога ли не казваш здрасти, Хюбърт?

— Здрасти, мистър Кели.

— Викай ми Майкъл.

— Бих предпочел мистър Кели, ако не възразявате.

— Е, как я караш?

— Добре.

— Още ли си в общината?

С Хюбърт Ръсел се бяхме запознали в Поземлената служба на окръг Кук. Тогава той ми бе помогнал с архивни справки за Големия пожар в Чикаго. След това този двайсет и няколко годишен професионален хакер бе пребродил заради мен виртуалното пространство, с което ми бе помогнал да заловя сериен убиец.

— Не, напуснах преди няколко месеца.

— Заради мен ли?

— Ами, заради вас! Нали ви бях казал, че искам да се махам от там. Е, махнах се.

— Добре. Слушай сега, ще ми отделиш ли няколко минути да поговорим?

— Сега ли?

— Утре сутрин.

— Нещо във връзка с лайняния тайфун, който се изви тия дни?

— Как позна!

Хлапакът не отговори веднага.

— Къде да се срещнем?

— Знаеш ли кафе „Филтър“ на Милуоки Авеню? Ако искаш, малко по-рано? В осем сутринта?

— Ще бъда там.

— И… Хюбърт?

— Да?

— Донеси си лаптопа.

— Дадено.

— Заедно с всички останали джаджи.

Хюбърт Ръсел се изсмя. Може би се смееше на мен. Или на нещо друго. След което затвори. Аз прибрах телефона в джоба си и подкарах колата напред в падащата нощ по посока към скоростното шосе, което щеше да ме отведе при свещената ирландска общност в Саут Сайд.