Майкъл Харви
Свидетелят от влака (10)

10

Минаваше дванайсет по обед, когато двамата с Родригес влязохме в централата на ФБР. Млада жена с азиатски черти и син костюм записа имената ни, прибра пистолетите ни и в замяна ни даде по един пластмасов пропуск. После ни прекара през една врата и ни поведе по някакъв коридор, където ни предаде на млад бял мъж в кафяв костюм. Той ни вкара в неголям кабинет и ни каза, че след малко някой ще ни приеме. След около час вратата на кабинета се отвори. В рамката й се появи чернокож мъж в сив костюм. Той ни преведе още няколко метра по коридора към заседателна зала, пълна с мъже и жени на всякаква възраст, облечени във всякакви костюми. Когато влязохме, те едновременно млъкнаха и ни загледаха, като особено внимаваха да не се усмихват.

— Това е полицай Винс Родригес, а това, предполагам… е Майкъл Кели? — Мъжът, който произнесе тези думи, беше на около шейсет, но изглеждаше доста енергичен за възрастта си. Беше широкоплещест, почти нямаше бръчки, очите му бяха бистри, прошарената му коса беше подстригана високо с машинка. Беше облечен в елегантен еднореден костюм с три копчета; походката му издаваше естествената грация на бивш атлет. На лявата си китка имаше златен часовник, а на безименния пръст — венчална халка. Докато се приближаваше към нас, ръкавите на ризата му се подадоха изпод сакото — беше с ръкавели с логото на ФБР.

— Дик Рудолф — каза мъжът. — Заместник-директор на ФБР.

Аз се здрависах със заместник-директора и погледнах към Родригес, докато се питах какво ли е довело втория човек на Бюрото в Чикаго точно в този момент и толкова ли си няма какво да прави, че е тръгнал да разговаря с мен. Рудолф сякаш отгатна мислите ми.

— Тук съм по друга работа, днес трябваше да летя обратно, когато се случи това. Седнете, мистър Кели!

Седнах до Родригес. Рудолф зае председателското място на масата и положи големи усилия, за да ми покаже, че съм вторият по важност в помещението.

— Както можете да си представите — започна той, — естеството на извършените престъпления предизвиква загриженост по няколко линии, включително като опасност от терористични актове. Бюрото се намеси, за да помага, и аз реших да взема участие в днешното съвещание.

После той се обърна към останалите в залата:

— Мистър Кели е бивш чикагски полицай. Понастоящем се занимава с частни разследвания. Както всички знаем, тази сутрин той се е намирал на перона на станция „Саутпорт“ и впоследствие се е натъкнал на заподозрения в една странична улица. Освен това е получил телефонно обаждане от заподозрения. Разполагате с екземпляри от показанията му и подробности за телефонния разговор. Ние помолихме мистър Кели да дойде при нас, за да видим дали не може да ни бъде от полза.

Очевидно изпълнил ролята си, заместник-директорът се облегна назад и зачака. Някаква жена на отсрещната страна на масата се покашля. Беше около трийсет и пет-четирийсетгодишна, с напрегнат поглед и стиснати устни, които биха били донякъде привлекателни, ако не изразяваха перманентно неодобрение. Нищо ново под слънцето. Умора от безброй сблъсъци с мъже в една мъжка професия.

— Мистър Кели, казвам се Катрин Лосън. Аз ръководя разследването.

Лосън имаше дълги, изящни ръце, които държеше сплетени на масата, докато говореше. По пръстите й нямаше никакви украшения освен един златен пръстен с черен камък, също с логото на ФБР. Явно защото не носеше ръкавели.

— Бихте ли ми казали дали случайно не разпознахте мъжа в уличката? — попита тя.

— Както посочих в показанията си, той беше със скиорска маска — отвърнах аз.

— А по гласа?

Поклатих глава.

— Звучеше като на млад мъж. Доста силен физически, видимо в добра форма.

Лосън погледна бележките си.

— Попитал ви е дали сте готов да умрете?

— Точно така.

— Имате ли представа защо го е направил?

Вдигнах рамене.

— Допускам, че просто е искал да завърже разговор.

Лосън повдигна вежди и сякаш неволно потърси погледа на шефа си. Рудолф внимателно следеше разговора, но не се намеси.

— А кое ви кара да допускате това?

Последният въпрос бе зададен от един чернокож мъж с бели кичури от двете страни на плешивото теме и добре поддържана козя брадичка, който седеше в другия край на масата, извърнал стола си така, че да гледа към стената.

— Това е д-р Джеймс Съпъл — каза Лосън. — Работи в Отдела по психологическо профилиране в Куонтико.

Аз кимнах, но д-р Съпъл упорито съзерцаваше стената. Майната му, рекох си. И на него, и на психологическото му профилиране.

— Във всеки случай не ме застреля — казах аз. — Какво друго да допускам?

Съпъл се извърна едва-едва на стола си. По ъгълчето на устните му сякаш пробяга усмивка.

— Значи, заподозреният си е играл с вас?

— Искате да кажете заподозрените — отвърнах аз.

Съпъл се поизправи на стола.

— Моля?

— Множествено число — казах аз. — В уличката бяха двама. Не едновременно, но бяха двама. — След което им изложих теорията, която бяхме разработили с Родригес.

Съпъл поклати шава и погледна към Рудолф.

— Неубедително.

— Защо? — попита заместник-директорът.

— Един такъв убиец почти винаги действа сам. — Докато говореше, Съпъл свали очилата от носа си и започна да ги бърше с кърпичка. — Знам, ще ми напомните за вашингтонския снайперист. Но тогава фактите бяха съвсем различни. Уникални. Мъж и дете. Учител и ученик. Изключение, а не правило. Казвам ви, че тоя тип почти сигурно действа без съучастник.

Ако не ми бяха взели пистолета на входа, може би щях да застрелям профайлъра на място, както си седеше. Вместо това отпих от блудкавото кафе в чашата си и се опитах да мисля.

— Приблизително колко време продължи телефонният разговор, който сте провели, мистър Кели?

— По-малко от минута.

— А гласът по телефона същият ли беше като онзи на уличката?

— Гласът по телефона беше преправен. Електронно модулиран. Онзи сигурно е включил някакво устройство към апарата си.

— А защо според вас му е било необходимо това? — Съпъл отново се намеси в разговора, колкото да заложи сиренцето, и сега чакаше капанът да щракне. Майната му, иска да залага капани и да чака да щракнат.

— Нямам представа — отвърнах аз. — Защо ли?

— След като веднъж сте чули гласа му на уличката, той е искал да се подсигури, че няма да го познаете, особено ако сте имали възможност да го запишете.

— Позволете да отгатна — казах аз. — С това подкрепяте теорията си за самотния убиец?

— Фактите говорят сами за себе си, мистър Кели.

— А, така ли? Аз пък се питам: след като ми е позволил веднъж да чуя гласа му, защо ще си прави труда да го преправя втория път? И кое го е карало да си мисли, че телефонът е бил подготвен да записва разговор, който аз изобщо не съм очаквал?

Лосън отново се намеси:

— Какво всъщност искате да кажете, мистър Кели?

— Нещо съвсем просто. Този тип е преправил гласа си, защото се е боял да не го позная. Но не от сутрешната ни среща, а от съвсем различен случай.

— Мислите, че е някой, когото познавате отпреди? — попита тя.

— Както вече ви казах, имаме работа с двама души, които действат заедно. Онзи, когото срещнах в уличката, и когото не познавам отпреди. И другият, който си маскира електронно гласа и се обръща към мен по име. Дори намекна за класическото ми образование.

Лосън пак погледна записките си.

— Имате предвид споменаването на Омир?

— Именно.

В това време Съпъл клатеше глава и се подхилваше недоверчиво.

— Мистър Кели явно не разбира патологията на престъплението. Той смята себе си за обект на внимание от страна на убиеца, докато всъщност е обикновен параван за намеренията му. Да, нашият убиец прави малка справка за миналото на мистър Кели. Не е чак толкова трудно. След което започва да гъделичка егото на частния детектив, подмамва го в една гонитба за отвличане на вниманието. Същевременно истинският обект, както можем да се убедим от днешните събития, е много по-голям, а намеренията на убиеца много по-рафинирани.

Тъкмо прехвърлях наум многото и твърде разнообразни начини, по които можех да приведа в безсъзнание моя нов приятел профайлъра, когато заместник-директорът се покашля откъм края на масата.

— Нека не изпреварваме събитията, колеги! Още е рано да вадим заключения. Агент Лосън, имате ли още въпроси към мистър Кели?

Лосън схвана намека и вдигна рамене.

— Мисля, че засега привършихме.

Рудолф стана и протегна ръка.

— Мистър Кели, благодаря ви за помощта. Бихте ли ни оставили няколко минути насаме?

След което аз си тръгнах, изхвърлен от тесния им кръг, но затова пък въоръжен с едно ново разбиране защо толкова хора възприемат престъпността като възможност за успешна кариера.