Нино Ричи
Къде отиде тя (10)

Осма глава

В неделя сутринта, беше още съвсем рано, на вратата ми се почука. Скочих припряно от леглото, понеже си помислих, че въпреки доста необичайния час Рита е решила ненадейно да ме посети. Но се оказа Сид Роско от горния етаж.

— Извинявай, приятел. Не очаквах, че си още в леглото.

Сид се нанесе над мен през януари. В първите няколко седмици той често се отбиваше, за да вземе нещо назаем — инструменти, книги или каквото и да е друго за четене, а веднъж дори нож за хляб, който ми върна после изцапан с нещо зеленикаво, което кой знае защо ми заприлича на остатък от полепнал навлажнен хашиш. По-късно допуснах грешката да му дам малко пари назаем, след което той доста дълго избягваше да се вясва пред очите ми.

— Исках само да ти върна заема — рече ми той и с това веднага смекчи първоначалното ми раздразнение.

— Разбира се, разбира се. Влез де. — Той бе облечен като за излизане, в обичайните дрехи, с които ходеше навън: джинсите, коженото си яке, ботушите, но не бях сигурен дали сега се прибираше или тепърва щеше да излиза навън. — Искаш ли кафе или нещо друго?

— Не бих ти отказал.

Настани се на един от столовете в кухнята и се впусна в многословно обяснение защо закъснял толкова с връщането на заема. Оказа се свързано с някакви негови сделки, които не потръгнали, пък и му забавили изплащането на заплатите от бара на Куин стрийт, където беше охрана. Аз вече си бях изработил навика да го слушам с половин ухо, докато ме отрупваше с подобни обяснения, най-вече за да си спестя труда да пресявам истините от измислиците. Придържах се към това златно правило дори когато идваше за пореден път да иска пари назаем: не бях забравил, че още при първата си молба за кредит той се бе впуснал в ненужно многословни коментари за големите суми, които му минавали през ръцете при неговите „сделки“, но кой знае защо напоследък беше изпаднал дотам, че да крънка дребни пари от мен.

— Не се безпокой за парите — побързах да го успокоя, когато най-сетне приключи с обясненията си, обаче не исках да звуча нито окуражаващо, нито укорително. Трудно бе да се каже кога Сид би се разсърдил, ако му покажа, че — според него, разбира се — не го уважавам достатъчно. Веднъж например той ми спомена, че пишел нещо, а впоследствие действително ми домъкна цяла купчина разкази, спретнато напечатани на пишеща машина, с подравнени полета по листовете и с внимателно нанесени с коректор редакции. Неговите разказчета искрено ме изненадаха, понеже въпреки неизгладения им език в тях се съдържаха сурови житейски истини, като някои бяха доста силно въздействащи. В един от разказите се говореше за някакъв мъж, който всеки уикенд се напивал редовно и гуляите му приключвали обикновено с това, че измъквал от най-близкия бар първата изпречила се пред погледа му жена, за да я натупа яката насред улицата. Смразяващото в историята бе това, че цялата драма бе представена без никакъв опит за морално осъждане или за някакво оправдание, тя просто разказваше как се бе случило. Понякога самият Сид мъкнеше жени в квартирата си след смяна и затова сега се замислих за този негов разказ — припомних си смеховете, мъжки и женски, които бях слушал по стълбището и тропането по вратата на квартирата му откъм противопожарното стълбище.

— Вчера те видях как доведе една жена — обади се той. — Бива си я.

Нужен ми бе един миг, за да осъзная, че говореше за Рита.

— Това е сестра ми.

— Виктор, момчето ми, не е нужно да ме поднасяш.

Усетих как в мен се надига гняв.

— А освен това тя не е за такива като теб.

Той се постара с една вяла усмивка да прикрие, че е обиден.

— Сигурен съм, че имаш право — кимна Сид, но тонът му издаваше, че само се преструва на безразличен.

Този инцидент вгорчи доброто настроение, което ме бе обзело след моя ден с Рита. В паметта ми той се бе запазил като сбъднат сън, като нещо напълно частно и неприкосновено, случило се нейде извън времето и пространството, сякаш херметично изолирано от всичко останало в живота ми. И същевременно като престъпване на всички правила, на което съм бил просто един свидетел. Дори се чувствах като престъпник, изправен пред избора да направи фатална стъпка, която непременно ще се окаже погрешна. И оттогава нататък всичко останало щеше да бъде разгадано.

Едва в късния следобед събрах кураж да позвъня на Рита.

— Отиде в библиотеката — отвърна ми Елена. — Или поне така ми каза.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Ами тя ми заяви същото и вчера.

— Решихме да се поразходим с колата.

— Да, същото ми каза и тя.

Усетих как ме обзема пристъп на параноя.

— Само й предай, че съм се обаждал.

Но до късно вечерта тя не ми се обади. Излязох навън и след няколко минути енергично ходене се озовах в началото на нейната улица. Приближих се към къщата. Видях през предния прозорец Елена, седнала зад бюрото си. Силуетът й ясно се очертаваше на фона на светлината, хвърляна от лампата на бюрото. Докато седях и гледах, Рита се появи от своята стая и се облегна на вратата, за да поговори с Елена. От мястото, където се спотайвах, можех да съдя за това какво става там единствено по жестовете на двете момичета. Все едно че гледах ням филм. Рита говореше, усмихваше се, правеше съответните жестове, леко смутена от емоциите си, докато аз се опитвах да надзърна в нещо скрито, нещо тъмно в нея, в някаква част от нея, за която аз нищо не знаех и не бях наясно какви сили бушуват там.

Накрая се прибрах в квартирата си, но първото, което сторих, бе да й позвъня.

— Опитах се да се свържа с теб — обясни ми тя. Все още в интонацията й се долавяше някаква интимна нотка. — Но ти не се обади и си помислих, че си излязъл някъде.

— Да, реших да се поразходя.

Предложих й да се видим следващата вечер. Вече бяхме стигнали прекалено далеч след това, което се случи край Ниагарския водопад, след чувствата, които се породиха между нас. Мислех си, че това чувство ми е изглеждало оправдано само през онези няколко минути, докато е траело, че се е появило от нищото и че после пак се е върнало там.

От мига, в който тя се появи в апартамента, двамата бяхме доста смутени. Неловко се отдалечихме от входната врата, след като тя си свали палтото. Каквото и да предприемех, ми изглеждаше неподходящо. Тя беше облечена както се обличат младите момичета за първа среща, с найлонови чорапи, пола с кремав цвят и бяла копринена блуза. И двамата изглеждахме някак си неподготвени за това, което се случваше.

— Не мога да остана дълго — предупреди ме тя. — Защото вече е краят на семестъра и така нататък.

Отидох в кухнята да приготвя кафето. Мимоходом я погледнах, докато Рита седеше сковано в креслото във всекидневната, сякаш очакваше нечие порицание.

— Ако искаш, имам и вино — опитах се да поразчупя неловкостта, макар и доста глупаво.

— Добре. Искам да кажа, ако само това имаш.

Зачудих се дали да донеса кафе, или да сипя вино, или да ги взема и двете и с това да сложа край на колебанията си. Докато сковано ровех в шкафа с чашите и купите, тя се премести в кухнята и седна мълчаливо до масата.

— Как вървят работите с Елена? — запитах аз.

— Всичко е наред. — Обаче начинът, по който погледът й ме избягваше, ми напомни за моите посещения в дома на семейство Амхърст, когато Рита още беше съвсем малка. — Навярно съм преувеличавала. Имам предвид, че тя винаги ме е подкрепяла…

Откъм вратата на противопожарната стълба се чу почукване. Рита ме погледна изплашено, по-скоро със смесица от паника и облекчение.

— Мисля, че трябва да отидеш и да отвориш — обади се тя.

Оказа се, че ме търси Сид.

— Здравей, Вик. — Облечен бе с елегантно черно палто, което никога дотогава не бях виждал на гърба му. — Просто се питах дали не искаш да изпием по чаша.

Погледът му моментално се прикова върху Рита. Все едно че я бе следил тайно още от стълбите, докато тя се бе качвала до моя етаж, за да издебне кога да връхлети из засада.

— Значи това момиче би трябвало да е сестра ти — заключи той, като ми се усмихна закачливо.

И преди да успея да измисля как да го парирам, той побърза сам да се представи и да се присъедини към нашата компания.

— Вино. Много романтично. Имате ли нещо против да остана за малко?

Всъщност отправи този въпрос не към мен, а към Рита.

— Нямам нищо против — отвърна Рита, но ме изгледа колебливо. — Ще отида да донеса още една чаша.

— Не, всичко е наред. Аз ще отида.

После Сид се впусна в галантно кавалерстване на Рита — роля, в която никога дотогава не го бях виждал — доливаше й чашата с вино, не се уморяваше да й засвидетелства вниманието си и да я отрупва с въпроси. Отначало Рита като че ли се притесни и му отговаряше доста предпазливо, ала той постепенно успя да я предразположи. Явно умееше да обезоръжава хората, като създава впечатление, че никой не може да го възприема напълно сериозно, че е някой, когото можеш само да наблюдаваш, докато обаче внезапно се окаже, че той е този, който контролира положението.

— И така, вече си мисля, че и ти си умница, също като брат ти.

— Не зная. Може би има нещо такова.

— Ех, през есента и аз ще се върна в университета. Остават ми само няколко курса, за да завърша следването си. Макар че, честно казано, истинската ми мечта е не следването, а да играя в някой филм.

Пред мен поне досега нито веднъж не беше споменавал, че е учил в университета. Докато разпитваше Рита за нейните курсове, той показа задоволително познаване на терминологията. Накрая се оказа — или поне той така твърдеше — че действително е посещавал някои от курсовете, на които Рита се беше записала.

— Още пазя записките за онези изпити и всичко останало. Ако искаш, ела и ще им хвърлиш един поглед. Ще ни отнеме само броени минути, за да ги извадя от чекмеджетата.

Погледът на Рита отново се прехвърли върху мен.

— Мисля, че всичко е наред — реши тя накрая. Но и двамата бяхме притеснени от хрумването на Сид. — Искам да кажа, ако Вик не възразява.

— Не, не, няма проблем.

Тя обаче се забави при него малко повече от половин час. Чувах скърцането на пода от стъпките им на горния етаж, после и приглушената музика от стереоуредбата на Сид. Когато слезе долу, тя ми се стори дотолкова смутена, че веднага се усъмних, че нещо не е наред.

— Мисля, че ще е по-добре да си тръгвам — промълви тя.

— Взе ли онези записки?

— А, това ли? Не, защото той не успя да ги намери. — Последва мъчителна пауза. — Предложи ми да излезем.

— О. — Едва сега ми стана ясно на какво се дължеше мъртвешката нотка в гласа й. Тя вероятно си мислеше, че аз съм организирал всичко, че аз съм й погодил този номер. И че аз въобще все така уреждам всичко.

— А ти какво му каза?

— Съгласих се. — Не посмя да ме погледне. — Мислех си, че ще бъде забавно.

Останахме за кратко все така умълчани край противопожарната стълба. Тя беше отишла при Сид без палто, затова сега се върна да го вземе от окачалката в коридора и още стоеше с палтото в ръка.

— Кога ще се срещнете пак?

— Мисля, че в четвъртък. Тогава не бил на работа.

— Точно преди твоето парти.

— Да.

Най-лесното и най-глупавото беше да оставя нещата да се развият така, както бяха потръгнали.

— Значи ще се видим с теб чак на партито.

— Разбира се.

Останах да я гледам от прозореца на всекидневната, докато тя пое по Колидж стрийт под светлините на уличните лампи. При Спедайна се спря, за да се огледа, сякаш търсеше нещо; а после, вместо да продължи на запад към къщата, в която сега живееше, Рита зави на юг към Спедайна и изчезна от погледа ми. Порази ме фактът, че въобще нямах никаква представа накъде се е запътила. Това донякъде ме окуражаваше и изпълваше със смътна увереност, все едно че бе героиня от роман, внезапно изпаднала от страниците, и се е скрила в своя втори, тайнствен живот, в който господстват други правила, в който се разкриват други възможности. Без да съм съвсем наясно какво възнамерявам да сторя, грабнах палтото си и се завтекох по следите й. Неистово бе желанието ми да я настигна, при това на неутрален терен, какъвто представляваше всеки уличен тротоар, с надеждата, че там нещо може да се окаже по-различно. Ала докато се добера задъхан до ъгъла, тя вече бе изчезнала от улицата.