Метаданни
Данни
- Серия
- Житията на светците (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Where She Has Gone, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Стамен Стойчев, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Нино Ричи. Къде отиде тя
Канадска. Първо издание
ИК „Персей“, София, 2009
Редактор: Миглена Севдалинова
Коректор: Елена Спасова
ISBN: 978-954-8308-08-3
История
- —Добавяне
Пета глава
Чак в последния ден на декември пренесохме вещите на Рита и Елена в апартамента. Освен тях закупихме два нови матрака и комплект кухненско оборудване от магазина за евтини вещи втора ръка, поддържан от Армията на спасението. Собственикът на имота се бе постарал да пребоядиса в бяло целия апартамент.
Ние пък се погрижихме за подредбата на жилището и накрая се приготвихме да посрещнем Нова година, насядали направо върху килима на пода.
— Според мен ти вече се уреди добре — отбелязах аз.
— Да — кимна Рита. — Благодаря ти за помощта.
След няколко дни апартаментът, в общи линии, започна да придобива вид на истински дом. Елена обяви предната стая за своя спалня, а Рита — задната. За пръв път, откакто живееха заедно, те двете щяха да разполагат с отделни стаи. Едновременно с това разделяне като че ли се откроиха и различията в техните предпочитания: стаята на Елена беше оскъдно и спретнато подредена, докато тази на Рита винаги си оставаше по-разхвърляна. Освен това тя беше със скосен таван и с ламперии по стените, а от прозореца се откриваше гледка към малкия вътрешен двор, все още затрупан от снега.
За кратко и двамата останахме смълчани, загледани през прозореца в снега.
— И така, доволна ли ти най-после да имаш самостоятелна стая?
— Не зная. Все още очаквам майка ми да се появи от долния етаж и да ми се скара, понеже не съм си разтребила.
Средната стая, изолирана от фасадата чрез двойна врата, беше приспособена от двете момичета във всекидневна, с телевизор в единия ъгъл и с един голям, съвсем нов диван, нагласен така, че от него най-удобно да се вижда екранът на телевизора.
— Хубав диван.
— Решихме, че можем да си го позволим, след като си прибрахме остатъка от авансово внесения наем за предишната квартира — обясни ми Елена.
Тя като че ли искаше да наблегне на факта, че става дума за парите, които Рита се бе опитала да ми предложи, но аз бях отказал да взема. С този намек Елена сякаш маркираше територията си, омаловажавайки помощта, която им бях оказал.
— Не беше много скъп — намеси се Рита, — защото и той е от разпродажба.
— Във всеки случай много подхожда на стаята — съгласих се аз и с това въпросът бе приключен.
Постепенно придобих навика да се отбивам редовно при тях след учебните занятия в университета, за да им помагам в някои дреболии, свързани с уреждането им на новото място. После сядахме да вечеряме и завършвахме деня евентуално с час или два пред телевизора. За тези посещения аз не се нуждаех от изрична покана. Достатъчно бе, че те се превърнаха в част от ежедневието ни, в нещо, което се подразбираше и с което всички лесно свикнахме. Накрая дори и Елена започна да приема, че ние тримата сме оформили нещо като общо домакинство, което се основава на привързаността между нас, съществуваща още когато те двете бяха много по-малки. В дните на приятното бездействие след Коледа, когато навън беше много студено или валеше обилен сняг, техният апартамент се превръщаше в уютно убежище от върлуващата навън свирепа зима. Топлината, идваща от радиаторите, заливаше тялото с приятни вълни подобно на вълнуваща музика. Шумоленето и пращенето на радиаторите ми напомняше за тръбите, по които се пренасяше парата в оранжерията на баща ми.
Рита и Елена си съставиха програма за телевизионните предавания, които държаха да гледат — предимно плиткоумни ситуационни комедии — ситкоми, както стана модерно да се наричат, или второкачествени детективски драми като „Ангелите на Чарли“. Тези филми бяха нещо като общ език, като таен код за общуване между двете, превъзходно усвоен през годините, когато толкова дълго бяха стояли заедно пред телевизионния екран. Елена обикновено се настаняваше в овехтелия люлеещ се стол, оставила от едната страна край себе си цигарите и кутията с кока–кола, а от другата — купата с пуканки или чипс. Тя вперваше поглед в поредната телевизионна драма, в която най-често се разобличаваше някоя омразна съперница за сърцето на любимия герой. Способна бе да стои с часове все в тази поза, облечена с топли дрехи и обута с дебели вълнени чорапи.
— Никак не мога да повярвам на тази глупост — от време на време въздъхваше тя огорчено, но продължаваше да не откъсва очи от синия екран.
Понякога, като идвах да ги навестя, заварвах Елена в обкръжението на своите приятелки. Очевидно тя се бе запознала с тези млади жени в университета, по време на лекциите или в дискусионните групи, в които се беше записала. Няколко от тях я посещаваха по-редовно, но повечето се редуваха съвсем хаотично. Две-три бяха доста весели и шумни, с дръзко държане, с щръкнали коси, целите издокарани в скъпи кожени дрехи, нахлузили прекалено големи за техния ръст мъхести пуловери, очевидно купени от разпродажбите на многобройните благотворителни дружества. Но имаше и посетителки от по-друга категория, горчиво усмихващи се и ръсещи заядливи подмятания, както и самата Елена между впрочем, които бяха готови с всичко да се заяждат наоколо. Спрямо мен те сякаш се въздържаха да демонстрират враждебното си държане, удостояваха ме по-скоро с нещо като скептично безразличие, но никога не забравяха да ме изключват най-старателно от кръга си за общуване. Елена нито ги подкрепяше в техните усилия, нито ги възпираше. Това ми позволяваше да циркулирам наоколо като безобиден съквартирант, макар че нито за миг не ме оставяха да си въобразявам, че мога да бъда част от техния кръг.
Тези жени бяха способни много бързо да променят атмосферата, царуваща в апартамента на Рита и Елена. Сякаш внасяха със себе си оживлението на външния свят, а след като си тръгваха, след тях оставаше полъхът от пристигането им. Това в повечето случаи събуждаше приятни усещания и пораждаше неясната, недоизказана представа за нещо познато и в същото време не съвсем познато, което винаги си остава недоизказано въпреки оживеното бърборене. Човек можеше почти осезаемо да долови присъствието им по уханията, разнасящи се от тях; по особената енергия, която излъчваха младите им тела; по едва ли не култовото им пристрастяване към тесния и непристъпен за външни лица приятелски кръг. Накратко, около тях витаеше особена атмосфера, неизменна като цигарения дим около заклетите пушачи. Винаги усещах присъствието им в чисто телесен смисъл, но не толкова сексуално, а по-скоро както се налучква инстинктивно значението на фразите и думите в някой непознат език; неволно ми се натрапваше понятието „майчинска привързаност“, макар и това да не бе вярно, понеже не можеше да обясни физическата същност даже и на едно от разменяните между тях кодирани послания или отправни гледни точки. Донякъде се забавлявах, търсейки източника на скритата им енергия, и бях склонен да се присъединявам към шегите им, но не минаваше много време, преди да бъда отблъснат, заобиколен със стена от мълчание, която плътно обгръщаше всичко свързано с мен.
Рита и аз не разговаряхме много за приятелките на Елена дори и когато влиянието им върху атмосферата в апартамента ставаше доста осезателно.
— Те са като някаква странстваща трупа — веднъж отбелязах аз. — И това е малко плашещо.
Ала Рита не прояви желание да се задълбочава в тази деликатна тема.
— Не зная какво да кажа. Струва ми се, че всичко е наред.
— А защо толкова упорито страниш от тях?
— Има нещо такова. Може би, защото те не са мои приятелки, а на Елена. Всъщност дори не ги познавам много добре. Пък и те са прекалено увлечени по политиката и така нататък.
— Значи те просто не са ти интересни?
— Не е само това. Просто… как да го кажа… те ми се струват по-различни. И аз донякъде съм една от тях, само че не съвсем, а едва донякъде. Може би всичко това отстрани изглежда някак си странно, нали?
Така дойде денят, в който неочаквано заварих Елена с доста скъсена коса. Помен не бе останал от момичешките й къдрици и кичури. Изглеждаше ми някак си по домашному, дори по-безлична. Промяната бе толкова драматична, че навяваше подозрение, че само за една нощ тя е подменила личността си.
— Изглеждаш съвсем различно — признах й аз.
— Може би именно това е целта.
Впечатлението, което се натрапваше от пръв поглед, бе като че ли от нея е била смъкната външната й обвивка. Чак сега ми просветна, че цялата промяна досега се е спотайвала нейде скрита, без да смее да избие навън. И вероятно нещо се е случило, за да се разчупи черупката. В Рита също нещичко се промени: тя наложи лека, трудно доловима дистанция между себе си и Елена, все едно че Елена внезапно се бе оказала заредена със статично електричество. Искаше ми се да си позволя някое шеговито подмятане по адрес на „политизираните“ приятелки на Елена, за да поразчупя леда, обаче пред мен неизменно се изправяше непроницаема преграда или поне с такова впечатление оставах, когато забелязвах хладния поглед в очите на Рита. Тя бе израсла с Елена, те двете си бяха разменяли рокли и гримове, действително бяха като сестри. Може би имаше нещо в техните взаимоотношения, което тя предпочиташе въобще да не споделя с мен, някакво усложнение, върху което не желаеше да се разпростира. Или може би нещата бяха доста по-прости, както за нея, така и за всички нас, тъй че бе само въпрос на време да се разбере кой начин на живот ще се окаже по-лесен, по-безопасен, какво най-малко ще смущава комфорта и спокойствието, които си бяхме създали.
Към края на февруари долетя мрачната вест, че господин Амхърст е сериозно болен. Всичко след това се разигра на бързи обороти: едва бяхме узнали новината, че е постъпил в болница и след няколко дни научихме, че е бил преместен за допълнителни изследвания в Лондон, в югоизточната част на провинция Онтарио.
— Майка ни винаги е държала на този град, защото името му й напомня за нейния роден Лондон, онзи с голямото „Л“ — критично промърмори Елена, — макар че ако я попиташ, никога няма да го признае.
В тона й се долавяше горчивина, която не можех да си обясня и чиято причина не можех да отгатна. Като дете тя винаги се държеше добре, все тя играеше ролята на добрата дъщеря, докато за Рита сякаш завинаги бе запазена ролята на лошата и непослушната щерка. Само че досега Елена никога не си бе позволявала да коментира живота си в семейство Амхърст с толкова подчертано неодобрение.
Откарах ги с колата до Лондон, в провинция Онтарио. В болничното си легло господин Амхърст изглеждаше смален като дете, а тялото му се очертаваше под завивките като някакъв крехък йероглиф. Кожата му бе така пожълтяла, все едно че бе гримиран за роля в някаква тъжна пиеса.
— Подстригала си косата си — рече той на Елена.
— Да. Само така, заради промяната.
— Винаги съм искал да имам син — въздъхна господин Амхърст.
Диагнозата му беше рак на панкреаса. Елена я узна не от госпожа Амхърст, а след като поразпита персонала в сестринската стая. Сподели това с Рита и мен, когато слязохме до кафенето за чаша кафе и цигара.
— Заради това е толкова прежълтял — заключи тя. — Заради жлъчката или нещо от този сорт.
Но като се върнахме в стаята, където госпожа Амхърст като предана придружителка не напускаше своя пост край леглото му, никой от нас не си позволи да коментира неговото състояние.
Рита и Елена останаха в Лондон за уикенда. Не бяха изтекли и три дни, след като се върнаха в университета, когато пристигна вестта за смъртта на господин Амхърст. Кончината му настъпи толкова бързо, че ни се стори нереална. Трудно бе да се прецени какво означава това за Рита и Елена, какъв именно бе господин Амхърст за тях.
— Глупаво беше от нейна страна да ни нарежда да се върнем в университета — промърмори Елена. — Трябваше да сме там, в болницата.
— Може би си е мислела, че така ще е по-добре — предложи Рита.
— Разбира се. Но тя би трябвало да надникне в учебниците по медицина, за бога. Той всъщност имаше късмет, че не се мъчи дълго.
Върнахме се в Мърси за погребението. Вечерта преди него устроиха заупокойно бдение в погребалния дом. Госпожа Амхърст седеше като вкаменена между Рита и Елена, на челното място за посрещане на опечалените, но като че ли не възприемаше нито дума от техните съболезнователни слова. Бяха оставили ковчега с вдигнат капак, ала не им се бе отдало да прикрият пожълтяването на лицето на господин Амхърст, който изглеждаше съсухрен и жлътнал се като тръстика, попарена от силна суша. Беше толкова дребен, както никога през живота си.
На следващия ден, като посетих дома му след погребението, госпожа Амхърст лъхаше на някакво питие с висок градус.
— Много любезно от твоя страна, че се отби — рече ми тя, но от опита й да се контролира, лицето й остана изопнато, тъй че по-скоро ми заприлича на маска.
Когато надойдоха и други, за да й поднесат съболезнования, Рита бе тази, на която се падна незавидната участ да скрие госпожа Амхърст в стаята й и да заблуждава придошлите, че до такава степен е съсипана от мъка, та просто не може лично да ги посрещне, както изисква обичаят. Междувременно Елена, с мрачна физиономия, кръстосваше стаите, внезапно почувствала се разгневена и унижена, ала не само защото майка й се бе напила, а най-вече заради смъртта на баща си, заради цялата тази несрета, която я сполетя, заради безбройните затруднения, пред които й предстоеше да се изправи. В уютната домашна обстановка, царуваща в дома на семейство Амхърст и типична за обикновени градчета като Мърси, Елена изглеждаше чужда, сякаш погрешно попаднала. Видях как тя направи опит да се усмихва на гостите, да бъде приветлива, ала не след дълго се отказа.
Рита бе облечена в същата черна рокля, с която я помнех отпреди една година на погребението на баща ми.
— Не си длъжен да стоиш тук — рече ми тя. — Сигурно ти става неловко от всичко това.
— Всичко е наред.
На излизане от тоалетната на горния етаж се напъхах в малката стаичка, чиито лавици и шкафове с остъклени врати бяха препълнени с играчки от колекцията на господин Амхърст. Повечето от тях, беше ми обяснил той, били изработени от прадядо му — като това дървено влакче, като този миниатюрен макет на село с къщурките и с човешките фигурки, с дръвчетата и каручките. Очевадно останалите експонати като старомодните кутийки, от които изскачаха фигурки при вдигането на капака, или вече пожълтелите кукли с предизвикателно начервосаните бузки бяха купувани впоследствие. Само веднъж досега бях надзъртал в стаята, запазена само за тази приказна колекция. Случи се преди доста години, по време на едно от посещенията ми за поредния неделен обяд със семейство Амхърст. Поразително беше как сега, най-внезапно, всички играчки ми се сториха още по-унили в сравнение с тогава, красноречив спомен за угасналата страст на господин Амхърст, завинаги заключена заедно с тях вътре, в тази малка стая, никога неизнасяни навън, изоставени тук да овехтяват и пожълтяват от времето.
В деня след погребението Рита позвъни в къщата на леля Тереза, за да ми съобщи, че тя и Елена са готови да тръгнат от Мърси на следващата сутрин.
— Мислех, че ще поискате да останете още малко — казах й аз.
— Не зная. Майка ни мисли, че ще е по-добре да си тръгнем.
Когато пристигнах, госпожа Амхърст вече ме очакваше на прага. Сега изглеждаше стегната и добре владееща се, каквато я помнех от толкова много години. В къщата се усещаше, че са били положени колосални усилия, за да изглежда всичко както е редно — буквално всичко бе опънато като под конец.
— Няма смисъл момичетата да отсъстват от учебните си занимания повече, отколкото е редно — обясни ми тя.
Беше си сложила руж на бузите, може би съвсем малко повече, отколкото бе подходящо. В къщата й отново царяха онова спокойствие и безупречен ред, които бяха като че ли естествени допълнения към нейната личност. Тя винаги бе за мен образец на стегнатост и подреденост, с безупречните покривки за маса, с куклите с дантелени украси, със съвършено чистите съдове и прибори за хранене. Вероятно всички тези вещи й помагаха да се крепи.
Ала когато поехме с моя автомобил по шосето, момичетата споделиха с мен, че госпожа Амхърст възнамерява да се завърне в своята родна Англия. Нейното решение им се струваше безотговорно, нелепо, абсурдно, защото така щяха да рухнат всички онези тъй солидни наглед основи, които тя бе съградила тук. Всичко бе заплашено да се срути и да изчезне безследно.
— Само че нали тя живее тук от толкова много години — замислено отбелязах аз.
Рита гледаше безмълвно през прозореца на колата.
— Мисля, че тя всъщност никога не се е примирила с живота тук — произнесе накрая. — Така че сега тук нищо не й е останало.
Във въздуха витаеше неясна тревога, може би предчувствие, не бях съвсем наясно какво, но може би заплаха в най-скоро време всичко да се обърка до невъзможност и да има неочаквано сериозни последствия. Всъщност само за броени дни бе рухнала самата основа на живота на Рита и Елена. Цялата им представа за дом се бе затрила и нищо не бе останало.
— Ето че сега вие двете останахте съвсем сами — подметнах аз.
— Да. — Но в тона на Рита не се долавяше гняв. — Макар че може да си зададеш въпроса всъщност кой кого изоставя.
Прозвуча като изповед, като признание за необходимостта да се напусне това градче, да се загърби миналото, да се започне всичко отначало. Без да се обръщат назад. На задната седалка Елена се изпъна и затвори клепачи, като че ли я мъчеше главоболие.
— Слава богу, че всичко свърши — заяви Елена, а ние се понесохме по магистралата, след което ни оставаше единствено да броим километрите, прекосявайки безлюдния февруарски пейзаж.