Нино Ричи
Къде отиде тя (34)

Тридесет и втора глава

Скоро след заминаването на Рита и Джон Вале дел Соле започна да се пълни с някогашните си жители, които се завръщаха от градовете за своята августовска ваканция. Къщите, които досега пустееха и тънеха в мрак заради закованите капаци на прозорците, отново се отваряха и оживяваха. По улиците плъзнаха жени с къси поли и високи токчета. Надойдоха и много деца. След седмиците, в които се бях наслушал на местния диалект, тези „гости на селото“ ме изумиха с това, че говореха като по учебник на безупречен съвременен италиански. Забелязваше се още нещо чуждо в тази група от завърнали се погражданени селяни — дори и сред тях нямаше никой, когото смътно да помня от моето детство. Всичките до един се бяха дотолкова силно погражданили, че заедно с лустрото на инстинктивно проявяващата се елегантност се набиваше в очи досадното им тесногръдие, което се изразяваше в стремежа им незабавно да се разграничат, да се дистанцират от тукашните си корени. Сякаш всичко, което желаеха, всичко, от което се нуждаеха, беше определено от техния модерен, изцяло градски стил на живот.

Пристигането на тази група успя по някакъв начин да ме отблъсне от живота в селото. Сякаш бе приключила цяла една ера, сякаш селото за кратко бе попаднало в някакво безвремие, в пространство, където бе възможно да се върнеш назад, да пристъпиш през прага на миналото, но сега внезапно то бе изтръгнато от този блажен унес, за да бъде запокитено в досадно шумната съвременност, както се случваше навярно с всяко друго село, когато неговите бивши жители се завръщат за своята лятна ваканция. Затова отново започнах да се виждам с Луиза, която също като мен не харесваше тези натрапници, особено след като бе третирана от тях като някаква простовата провинциална родственица, като недотам образовано местно момиченце, което не може да бъде възприемано на сериозно. Дори нейната къща бе завладяна от пришълците, от многобройните й по-големи братя и сестри и техните домочадия, завърнали се тук чак от Торино, макар повечето да пристигаха от Рим. Те се отнасяха към нея с невероятна надменност, държаха се като по-зрели и повече свят видели и очакваха да бъдат добре обслужвани и глезени дори. Вероятно се чувстваха с едно ниво по-висши от нея, и то само защото я бяха изоставили тук, след което вече никога не гледаха на нея като на равна, въпреки че надали биха могли да намерят смислено обяснение за поведението си.

Нито един от роднините й не одобряваше вниманието, което Луиза ми посвещаваше. И помен не остана от предишния топъл прием, на който доскоро се радвах в нейната къща, докато там бяха само тя и родителите й. Вместо това ме посрещаха с насмешливи подмятания и забележки, в смисъл че не било нищо особено да се пресели човек в Америка, след като те се справяли много по-добре у дома. Луиза демонстрира към мен завидно непоколебима лоялност пред лицето на цялата си рода, като идваше сама в моята къща, за да излезем на разходка по улиците. Понякога дори дръзваше да ме улови под ръка, колкото да предостави повод както на тукашните старци, така и на далеч по-младите градски възвращенци да ни сподирят с озадачени погледи и плиткоумни коментари. Не бе толкова трудно да се досетя накъде отива цялата работа, ала въпреки това ми липсваше желание или воля може би, за да се постарая да представя познанството си с нея в по-друга светлина. Защото първите плахи опити за флиртуване твърде скоро отстъпиха пред една по-сериозна и строга линия на поведение, сякаш вече можехме да пренебрегнем факта, че сме млади, че се привличаме един друг, че няма нищо в нашия живот, което да възпрепятства естественото развитие на нашата връзка.

Един ден отидохме на излет в околностите с намерение да посетим развалините от една крепост на самнитите в местността Пиетрабонданте — по-скоро древен укрепен замък, извисявал се някога на един каменист връх, от който се открива чудесен изглед към цялата долина. Пътят дотам се виеше покрай остри завои и преминаваше през селца, удивително напомнящи на нашето Вале дел Соле. Те притежаваха очарованието на нещо до болка познато, което скрива неуютността на напечените от слънцето махали, застинали и сковани в мълчание още от праисторически времена, с глутници помияри по площадчетата и рояци дечурлига, които изпращаха с вперен поглед колата. В края на пътя Пиетрабонданте изведнъж се изправи пред очите ни — крепостта бе надвиснала над виещия се долу в ниското път върху масивна скала като някой от изгубените сред шеметно високите Анди градове на инките. Докато се изкачвахме бавно и мъчително нагоре по безкрайните серпентини на пътя, вятърът отново придоби извечната си свежест и сила, за да издуха всички облаци от небето и да го остави да сияе лазурно и дори някак си неземно синьо.

Руините всъщност започваха малко отвъд очертанията на селото и продължаваха да се изкачват заедно със стръмния склон сред сгърчените клони на дивите ябълки и маслиновите дръвчета. Една чакълеста алея се отклоняваше от пътя. Още в началото на алеята трябваше да се обадим на пазача в малката къщурка, който се оказа невзрачен старец с овехтяло сако и с още по-зле изглеждаща вратовръзка.

— Внимавайте жена ви да не се подхлъзне на връщане, когато се спускате по тези камъни — предупреди ме той.

Пътеката продължи да се вие още дълго напред, преди да се доберем до билото, където руините най-после се показаха пред нас, пръснати върху малко планинско плато. Големи квадрати от бели камъни оформяха основите на това, което някога вероятно е представлявало внушителен храм. Около тях бяха разпръснати ниски, правоъгълно подредени останки от по-малки, очевидно второстепенни сгради, като стените изглеждаха иззидани от същите камъни, които бяха използвани при строежа на къщите във Вале дел Соле. Над цялото място витаеше усещане за изоставеност, като че някой бе започнал да се труди тук упорито, ала накрая внезапно бе изгубил всякакъв интерес към това дело. Имаше и няколко оградени участъка, като свидетелство за започнатите по-мащабни разкопки, обаче и те сега бяха обрасли с трева. Към небето тук-там се извисяваха масивни блокове от дялан камък, а край тях хаотично бяха пръснати едри късове от други блокове, с което се създаваше впечатлението, че тук в древността се е издигала някаква внушителна сграда, която обаче в течение на векове се е рушала, докато се е стигнало до този пълен безпорядък.

— Запазили са тези развалини с надеждата туристите да започнат да посещават местността — обясни ми Луиза. — Но кой е виждал някога туристи сред тази пустош, на края на света?

Зад развалините на храма, незабележим при пръв оглед, се спотайваше съвсем малък амфитеатър, в чието дъно се криеше нещо като малка пещера. Изненадващо бе на това място да се види този скромен остатък от минало величие, с неговите пет или шест реда с каменни скамейки, застинали сега смирени и неподвижни, толкова човечни със своите скромни размери, като че ли още очакващи всеки момент да се появят зрителите. Цялата конструкция представляваше странна смесица от деликатност и масивност: една оцеляла през столетията стена покрай най-горните редове беше изградена от грамадни, неравни блокове, скрепени помежду си без хоросан, а краищата на долните редове бяха украсени с изящно огладени извивки, с фигурки на грифони. Самите седалки оформяха съвършена симетрия от загладени обли вдлъбнатини, издълбани в камъка. Отзад те бяха снабдени с изящно извити облегалки, толкова добре конструирани, че останах поразен, понеже не подозирах, че тези древни, грубовати планинци са били способни да проявяват такива грижи за своите удобства.

Като дете съвсем малко познавах тази местност, макар че цялото ми детство бе преминало в долината, която се намираше съвсем близо.

— В училището сега учите ли тези неща? — попитах аз.

— О, да. Учим доста неща. За самнитите и така нататък. Защото сме произлезли от тях.

Седнахме на една от предните скамейки. Имах чувството, че сме се извисили чак до небето, че сме изправени лице в лице с боговете. Отзад се намираше сцената, постепенно преливаща в главозамайващия пейзаж, който се спускаше право надолу към долината, отначало малко по-плавно, ала по-нататък все по-стръмно. Преди две хиляди години някой се е заселил на това място и може би оттук е съзерцавал целия известен нему свят, който се простирал под нозете му. Тук може би са пребивавали не повече от няколко стотици от този народ. Най-много няколкостотин души са се събирали тук, за да наблюдават представленията, които може и да са били по-примитивни или банални, но са били наситени с много повече болезненост, отколкото днес бихме могли да си представим.

— И така, какво още можеш да ми разкажеш за тях? — попитах я аз. — За твоите предшественици?

Луиза сви рамене.

— Ние сме победили римляните. Уловили сме ги в капан в една долина наблизо, но вместо да ги избием, сме ги заставили, всичките пленени римски войници, да преминат един по един под кръстосаните мечове на нашите воини, за да се признаят за окончателно победени, преди да им бъде позволено да се завърнат по домовете си. След това те решили да ни изтребят до крак, защото не можели да преглътнат това толкова горчиво унижение. Върнали се тук и всичко опустошили, а после, като се заели да изграждат своите пътища, се погрижили нито един от тях да не преминава през тези земи, за да бъдем изоставени на произвола на съдбата и постепенно да измрем. Но ние още сме тук.

Засмях се.

— Много сте били горди вие, самнитите — отбелязах аз. — И много упорити. Това и досега си личи.

— Но и ти си същият. Не си въобразявай, че си различен. Ти още си един от нас.

Задуха вятър и под нас, надолу по склона на хълма, дърветата се привеждаха като покланящи се пред публиката танцьори. Но в нашето закътано място въздухът още оставаше спокоен и неподвижен.

— Може да ти звучи смешно — каза Луиза, — но аз винаги съм си мислела за твоята майка, независимо от всичко, което говореха за нея. За това колко горда жена е била. Била съм още бебе, когато тя си е тръгнала оттук, но винаги съм си мислила как е изглеждала, съдейки по разказваното от хората за нея. Една истинска самнитка.

Тя като че ли бе пазила спомена за майка ми, за да ми го поднесе сега като подарък.

— Сигурно би те харесала — уверих я аз. — Защото не беше много различна от теб.

Седяхме един до друг и почти се докосвахме. Можех да усетя топлината на тялото й, можех да доловя уханието на сапун, примесено с миризмата на пот. Имаше нещо в нейния профил, което внезапно ми се стори необичайно познато, и то по начин, който просто не може да се изкаже с думи. Някаква древна черта може би, наследена от далечните ни общи предци, някакво преливане на родословно наследство, което би могло да се проследи далеч назад в предишните поколения.

— Понякога си задавам въпроса ако нещата бяха по-различни, до какво би се стигнало — замислено пророни Луиза. — Ако моето семейство беше заминало, също като теб.

— Само че нали това тук е твоето място. И тук ти си си у дома.

— Да, наистина е така.

Между нас се настани неприятна угнетеност. И двамата усетихме, че сме пропуснали неповторим момент, в който трябваше да я докосна, да поема ръката й в своята.

— Мисля, че вече трябва да тръгваме — рече тя.

 

 

Дните бавно се нижеха. Сякаш по някакво неизказано споразумение Луиза започна да ме посещава все по-рядко; нищо не си бяхме казали, но бе ясно, че се бяхме сбогували. Веднъж се отбих при леля Катерина и отново се поразходих до нашата стара къща. Размишлявах за това място, което се губеше в спомените ми, като за някакъв въпрос, чийто отговор още търсех. Но руините сега ми се сториха някак си чужди, далечни и недостижими, все едно че бяха част от разпилените отломки сред разкопките на Пиетрабонданте. Докато си мислех за това как времето погубва всичките ни притежания, как всичко рано или късно потъва в забвение, се изпълних с разочароващото усещане за непреодолима самота. Глинената ваза, която Луиза беше залепила, още си стоеше недокосната от никого на перваза под прозореца. Само незнайно кога малко дъждовна вода се бе стекла на дъното й — и след десет, а може би и след сто години тя все щеше да си стои там като загадка за онези, които ще дойдат след нас, за да разчистват всичките тези — тогава навярно вече изпопадали — греди и лавици, и камъни, и вещи, за да гадаят за мъчителния, изпълнен с неизвестности за тях живот, който е кипял някога тук.

Реших да напусна селото точно две седмици след заминаването на Рита. Не виждах смисъл да оставам повече в къщата на дядо ми, след като ми бе останало единствено усещането, че моето време тук е изтекло. Дойде Марта, за да запечата къщата, като преди това спря водата и залости отвътре дървените капаци по прозорците.

— Само не очаквай, след двадесет години, когато пак се върнеш, да я завариш все така добре поддържана — предупреди ме тя.

В деня на заминаването ми Луиза и Фабрицио дойдоха да ме изпратят. За пръв път ми се случваше да ги възприема като двойка, макар че през цялото ми пребиваване в селото досега нито веднъж не ги бях виждал заедно. Дори и сега, докато те стояха един до друг, за да ми пожелаят лек път, ми се сториха свързвани само чрез мен, макар че със сигурност са се познавали и отпреди. В този момент се долавяше нещо мъчително, за мен поне, сякаш всеки от нас бе на път да пропусне всичките си шансове, да провали щастието си.

— Следващият път ще се видим, когато ти дойда на гости в Америка — обеща ми Фабрицио, макар отлично да знаех, че това негово пътуване никога няма да се осъществи.

Второто ми заминаване от Вале дел Соле, двадесет години след първото, преживях много повече като окончателно и фатално: при предишната ми раздяла имах някаква надежда за бъдещето, бях тласкан от стремежа към неизвестното, към безкрайния свят оттатък океана. А сега бяха достатъчни само няколко минути, след като изчезна Вале дел Соле от погледа ми; за да се окажа отново без цел, без надежда, без място, което да мога да назова свой дом.