Нино Ричи
Къде отиде тя (15)

Тринадесета глава

През нощта на няколко пъти повръщах, като всеки път се надигах с мъка от леглото и с препъване се довличах до тоалетната чиния, за да коленича пред нея, измъчен до обезумяване от непоносимото разбълникване на стомаха ми. Накрая останаха да ме мъчат само сухите напъни, понеже нищо не бе останало във вътрешностите ми. След като отново си легнех, само след няколко минути на затишие те отново започваха да се бунтуват. Представях си, че плавам нейде сред бурно море, че отново съм се озовал на онзи кораб, който ме бе довел в Канада, че пълзя по пода на каютата към моята койка, докато майка ми стене и постепенно се унася в последния си сън, кървяща до смърт.

По някое време през тази кошмарна нощ навън се развилня истинска буря. Започна с проливен дъжд, последван от силен вятър. Чувах го дори през съвсем леко открехнатия прозорец в спалнята. Все пак намерих сили да стана и да го затворя, но стаята като че ли вече бе погълнала своята доза от бурята, понеже навред се търкаляха листа и се чуваше шумно дрънчене като от хиляди стъклени висулки. Навън синкави мълнии проблясваха ослепително на фона на ужасно притъмнялото небе. Първо просветваха за миг светкавиците, после долиташе глухият тътен на гръмотевиците. После всичко се повтаряше, като небето се раздираше от побеснелите стихии. Сякаш отново се превърнах в момче, което си въобразява, че светът прилича на крехка топка, обгърната отвсякъде от небесната твърд; че всеки блясък, всеки екот предвещава пропукване на тази небесна твърд и че тъкмо тогава през тези пролуки прониква ослепителната светлина от по-горното небе, гледката към което иначе бе недостъпна за нас, простосмъртните.

Чак на разсъмване се унесох в неспокоен сън. Тогава дойде ред на цяла върволица от сънища, които по-скоро наподобяваха спомени, странно преплитащи се според неразгадаемата логика на всички сънища. Представих си, че отново крача по пътя към селцето Догон, само че този път валеше дъжд. В далечината съзрях масивните монолитни скали, грамадни, извисяващи се над пейзажа като камъни, захвърлени от боговете. После започна някаква необяснима мистерия, свързана с местен ритуал, чийто финал наподобяваше изкупление за някакво прастаро престъпление. Когато най-после се добрах до селото… дали това всъщност се бе случило? Дали наистина бях стигал до там в реалния живот? Селяните до един се бяха приютили по домовете си, наподобяващи по-скоро на пещери, изсечени в отвесните скали, но кой знае защо, в съня ми те приличаха на етажи от някой хотел. Аз започнах да обикалям жилище след жилище, за да разпитвам местните хора; но всеки път се повтаряше все една и съща сцена — те ме посрещаха с все същото безразлично свиване на рамене, отбягвайки отговорите, като твърдяха упорито, че няма нито ритуал, нито изкупление, нито някакво прастаро престъпление.

Дъжд и още дъжд: продължи през целия ден, чак до вечерта. Излязох съвсем за кратко, само колкото да взема нещо за ядене, защото чувствах стомаха си изпразнен докрай. Навън дъждът се лееше над улиците като плътна завеса, заливайки шахтите на канализацията.

На завоите автомобилите нагазваха в дълбоки локви и водата се разплискваше обилно във всички посоки. Хосе се бе приютил под навеса на спирката до Хурон. Пак бе изпаднал в обичайния си унес, пак се поклащаше, въртеше глава, а погледът му се щураше диво по протежението на мократа улица, докато неговите торби с боклук и чували бяха струпани наоколо като скъпоценна плячка.

Позвъних на Рита.

— Тя излезе. — Още щом чух неразбираемо загадъчната интонация на Елена, ме обзе поредният пристъп на параноя. Тя знаеше за нас. Или щеше да узнае, рано или късно. За мен това бе равностойно на бомба със закъснител. Образно си представях страшните последици, независимо дали тази неприятност ще се случи след седмици или години.

— Знаеш ли къде е отишла?

— Не зная. Мислех си, че може да е при теб.

Последва пауза.

— Да не би да си нещо болен? — попита тя.

— Да. Само грип, нищо повече.

Заспах. Но трескавото напрежение, измъчващо мозъка ми, беше постихнало. Като че ли тревогите ми се бяха по-изчерпали, за да се озова на някакво ново място, нещо като преддверие на Ада, където господстваше само умората, само сънливото отстъпление без никакъв възможен изход. По едно време започна да ми се привижда как Рита идва при мен, как се грижи нежно за мен, как коленичи покрай леглото ми, за да бърше с някаква топла кърпа потта от пламналото ми в треска чело, от веждите ми. На нощната масичка видях лъскав леген, а на стената — разпятие. От вратата се чуваше тропот на конски копита по някакъв калдъръм, после скърцане от колела на карети: някой идваше за нас, но ние в следващия миг се надигнахме и побягнахме сред златистата светлина на следобеда.

Когато се събудих — точно на Великден — от треската ми вече нямаше и следа. Апартаментът ми изглеждаше така сякаш бурята бе преминала през него: по леглото ми бяха разхвърляни дрехи, на пода бяха стоварени цял куп кърпи със следи от повръщано по тях, а в ъгъла бе струпана още по-голяма купчина чаршафи, онези със следите от кръв, останали след Рита; в кухнята на масата бяха оставени консервни кутии с наполовина изядена храна. В мивката бе изоставен незапомнено висок куп от неизмити чинии.

Не можех да се съсредоточа около някакъв план за действие. На бюрото ми бяха пръснати листовете от някакво есе, което така и не бях довършил и вече закъснявах повече от седмица с предаването му. До бюрото бе струпана камара книги от библиотеката — срокът за тяхното връщане също бе изтекъл. Опитах се да мисля само за сроковете, които бях просрочил, за наказанията, които ме очакваха. Останах загледан в листата, които бях изписал с наклонения си почерк. Тези редове свидетелстваха, че са ми хрумвали някакви мисли, че съм стигал до някакви изводи, че съм възприемал някоя теза като по-важна от друга. После плъзнах поглед по книгите в библиотеката, с техните трудноразбираеми заглавия, тези старателно подредени системи от толкова много думи. Имах чувството, че по някакъв начин съм изигран: нищо от всичко това вече нямаше значение, понеже нищо вече не можеше да се задържи на мястото си.

Излязох навън. Улиците изглеждаха старателно измити благодарение на вчерашния проливен дъжд. Още беше облачно, въздухът беше много влажен, от локвите се надигаше пара, особено гъста по паркингите и моравите пред къщите.

В дъното на съзнанието ми се мярна мисълта, че Рита не се бе обадила, след като я търсих. Отидох до къщата, в която живееше с Елена, и натиснах звънеца.

Елена се появи на вратата.

— Здрасти, Вик. — Удостои ме с типичната си язвителна усмивка. — Честит Великден.

После зад нея се чуха стъпки и глас на някаква жена.

— Кой е там?

— Братът на Рита.

Тя се показа от коридора, по-възрастна жена, с разрошена коса със сивеещи кичури. Спомних си, че я бях видял на рождения ден на Рита.

— Това е Сузана — представи я Елена. Вероятно с това се изчерпваше желанието й да ме запознава с тази страна от живота си.

— Здравей, братко на Рита — рече Сузана, но не ми протегна ръка.

И двете бяха облечени в размъкнати домашни дрехи — джинси и овехтели пуловери.

— Рита е навън — добави Елена. — Излезе на разходка.

— Каза ли й, че съм я търсил по телефона?

— Честно казано, снощи тя се прибра доста късно.

— Къде е била?

— Не зная — сви рамене Елена. — Може би е имала някаква среща.

Сузана се засмя.

— Нали знаеш, момчетата се срещат с момичетата — обясни ми тя, все още с усмивка на уста.

Не можех да мисля за нищо друго. Хрумна ми също, че днес бе Великден. Но никой от нас не честваше този религиозен празник, така че тук нещо май не беше наред.

— Трябва да го поканиш вътре на чаша кафе — предложи Сузана на Елена. — И без това няма много щастлив вид.

— Не. Благодаря. Трябва да си вървя.

Когато се прибрах у дома, обувките и чорапите ми бяха абсолютно подгизнали, макар че не можех да си спомня да съм нагазвал някъде във вода. Треската отново ме връхлетя и в тила си усетих мрачна тежест.

Телефонът иззвъня. Беше Елена.

— Само си помислих, че ще искаш да знаеш, че тя се прибра.

— Там ли е сега?

— Сега е под душа. Ще й кажа да ти позвъни.

Но Рита не ми позвъни. Явно двете с Елена разиграваха някаква игра, в която участваше и Сузана, а може би дори и Сид. По някое време ми се стори, че отново започнах да чувам някакви странни шумове. Но после пак се потопих в чернотата на треската, заплетох се сред сложните връзки, докато се опитвах да ги проследя, в напразен опит да си изясня сложната схема на своето притеснение.

 

 

Окопитих се едва към вторник сутринта. Когато се събудих, апартаментът бе огрян от щедра слънчева светлина, толкова ярка, че в първия миг се уплаших да не е избухнала наблизо някаква бомба. Единственият знак как бях преживял предишния ден бе още по-голямата разруха, царуваща в апартамента — още повече полуизядена храна, още повече отпадъци. Смъкнах спалния си чувал от леглото и се заех с подреждането. Първо трябваше да изчистя мръсните съдове от масичката за кафе, после почернялата тенджера с остатъци от някаква юфка и сос по дъното. В съзнанието ми бяха се запазили само бегли следи от сънищата ми: неясни, колебливи, крайно смътни. Привиждаха ми се непознати полуголи деца, с изпоцапани лица, притичващи из някакви полутъмни и мръсни стаи. И ми се струваше, че в цялата бъркотия неусетно се стопява цялата разлика между човека и звяра, че целият съществуващ ред е нарушен, че всичко познато е отхвърлено отвъд пределите на познатия ни свят.

Отново излязох навън. Този път реших да стигна до къщата на Рита, като обикалям по напречните улички. Не се бях изкъпал, нито се бях обръснал и сигурно съм изглеждал много зле. Усещах тялото си като някаква машина, единствено като средство, което ми е необходимо, за да ме премести от едно място до друго и после да бъде забравено.

Зачаках на ъгъла. Знаех, че Елена има часове в университета от десет сутринта, докато Рита трябва да отиде там следобед. Изтекоха десет минути, стана девет и четиридесет и пет, после девет и петдесет. Най-после Елена се показа на вратата, с пълна чанта с книги. Продължих тайно да я следя, докато тя преметна чантата си през рамо и затръшна вратата след себе си. Докато я следвах прикрит отдалече, докато я гледах как уверено действа, бях осенен от внезапното прозрение, че Елена винаги действа прямо и категорично, докато Рита вечно е променлива, колеблива, сливаща се с всичко наоколо, използвайки го като камуфлаж. За миг дори не успях да си припомня нейния образ. Вместо него в съзнанието ми се появяваше бяло петно, като фотография след неуспешно проявяване, на която се вижда само неясен фон, наподобяващ по-скоро празно пространство.

Изчаках, докато Елена изчезна надолу по улицата и едва тогава натиснах звънеца. Зад вратата се чуха стъпки и после се чу гласът на Рита, колеблив и напрегнат.

— Кой е?

— Аз съм.

Очите й проблеснаха, когато открехна вратата. Сигурно съм изглеждал много зле. Или донякъде налудничаво.

— Добре ли си?

За миг, както бяхме застанали съвсем близо, лице в лице, всички прегради между нас изчезнаха.

— Да. Не. Не зная. Бях болен.

— Опитах да се свържа с теб по телефона — обясни ми тя.

— О, така ли?

Стояхме все така, но не се гледахме в очите. Всичко се свеждаше само до това, че бяхме в еднакво положение: и двамата изплашени, и двамата засрамени, и двамата еднакво самотни.

Някъде отзад се чу шум от нечие движение. За миг погледът на Рита се кръстоса с моя, като завеса, която се вдигна, но веднага след това отново се спусна.

— Джон е тук.

Той беше в кухнята, седнал, какъвто си беше едър, тромав и непохватен, на един от плетените столове. Когато влязох, ми се усмихна със своята измъчена усмивка. Надигна се, за да се здрависа с мен. Усмивката му бе като на човек, който през целия си живот е понасял някакво не много голямо, но непрестанно страдание.

— Е, значи все пак отново се срещнахме, при това толкова скоро — заговори той. — Надявам се, че сега си по-добре.

Звучеше малко формално, сковано, може би се чувстваше неудобно, че съм го заварил тук. Или просто се държеше притеснено заради напрегнатото ми изражение, заради натегнатата атмосфера, която се установи след ненадейната ми поява.

— Да. По-добре съм. Благодаря.

Последва кратка, но напрегната пауза. Нещо в химията на нашите взаимоотношения, както се бяхме озовали само тримата в кухнята, предизвикваше някакво странно, трудно обяснимо напрежение.

— Хайде да седнем — предложи Джон.

Седнахме. Рита вече бе успяла да се стопи и да се слее сред обкръжаващата обстановка. Събра от масата няколко от чиниите за миене и ги отнесе до мивката, след което ни обърна гръб и се зае с домакинската работа. А на мен всичко започна да ми се струва предварително нагласено: Джон и аз край масата, а Рита отстрани, на безопасно разстояние. Отново ме обзе мигновен пристъп на трескава параноя, както толкова често ми се бе случвало през последните няколко дни.

— Не си ли твърде зает тези дни, в края на семестъра? — попита ме Джон.

— Да — отвърнах. — Така е.

— Аха.

Това послужи като скован увод към предстоящия ни разговор. Рита се зае да приготвя кафе, използвайки нашия разговор като щит за прикритие. Всеки път, когато се появеше опасност диалогът да замре, тя леко ускоряваше движенията си, сякаш да ни подканваше да продължаваме да си говорим.

— Ти ми спомена, че двамата с Рита сте се запознали, когато сте попаднали в една учебна група или нещо подобно.

— Да. Беше през есента.

Все още не можех да определя какъв бе акцентът му — може би скандинавски или немски, или холандски.

— Ще се дипломираш ли?

Сега той видимо се смути.

— Е, може би и дотам ще стигна. Засега се ограничавам само с посещение на курсовете. Нищо чудно да се задоволя само с това.

Неговото смущение ме поставяше в неудобно положение и затова реших да не му задавам повече въпроси за личните му планове. Той бе едър, възрастен мъж, леко червендалест, сякаш кожата му бе остъргана. Какво търсеше тук, в десет сутринта, през уикенда? Мина ми през ума, че „срещата“ на Рита в събота вечерта може да е била с него. Но някак си бе пределно ясно, че между тях двамата няма нищо сексуално, не само заради малкото, което Рита ми бе споделила, но и заради чисто бащинското му отношение към нея.

— Тъкмо си задавах един въпрос — отново заговори той. — Обмисляхме дали да не предприемем малък излет. Заради хубавото време днес. Имаш ли желание да се присъединиш?

Хм. Излет, значи. Самата дума ми прозвуча абсурдно, сякаш бяхме тънещи в леност аристократи, които са решили да се поразведрят из близката околност. Ето че седяхме тук, на самия крехък ръб на здравомислието, и в същото време планирахме излет сред природата.

— Не зная. Имам да върша доста работа.

— Да, разбира се.

Не успях да уловя погледа на Рита.

— Рита има занятия в три следобед — припомних му аз.

Джон се извърна и я погледна смутено, сякаш думите ми противоречаха на нещо, казано преди това от нея.

— Не се съобразих. Но поне можем да я обмислим тази идея или нещо подобно.

Още очаквах някакъв знак от Рита. Те така или иначе ще излязат заедно и ще изтече още един ден, без нещо да се реши.

— Къде възнамерявате да отидете?

— Всъщност си мислехме за зоологическата градина — обясни ми Джон. Сега отново изглеждаше притеснен. — Разбира се, ще трябва доста да се пътува дотам.

— Имаш ли кола?

— Не.

Цялата идея ми се стори налудничава. Но май наистина нямаше как да се добера до Рита, ако не изтърпя присъствието на нейния придружител.

— Можем да вземем моята — предложих аз.

— Аха. Добре. Да. Така ще стигнем много по-бързо.

Рита все още стоеше изправена край кухненския плот.

— Това устройва ли те? — попитах я аз.

— Да. Звучи ми чудесно. — Ала гласът й отекна беззвучно, напълно неутрално.

— Тогава отивам да взема колата.

 

 

Зоологическата градина се намираше в североизточната част на града. Потеглихме по магистралата Гардинър, а после продължихме по Дон Уали. Джон седеше на задната седалка, а ние с Рита — отпред. Макар да бе седнала до мен, през цялото време Рита гледаше само напред, право напред, сякаш се бе озовала в някаква нова територия, където гневът и срамът бяха неуместни, където бе останал само бруталният факт на това, което се бе случило между нас.

— Тази сутрин си много мълчалива — каза й Джон.

— Още съм под влиянието на внезапната промяна на времето.

— Може би си се заразила с настинката от брат си.

В този ден трафикът се случи доста оживен. Яркото пролетно слънце заливаше с лъчите си всичко наоколо. Може би заради това всички автомобили се движеха по-бързо от обичайното.

— Рита ми разказа, че си отрасъл във ферма — обади се Джон.

Зачудих се какво ли му е разказала за сложните ни отношения през годините на нейното детство. Стори ми се още, че той зададе тоя въпрос предпазливо, явно не беше уверен доколко може да разкрие онова от истината, което му е известно.

— Да. Тогава тя беше съвсем малка.

— Сигурно обичаш природата. Или пък ти е дошло до гуша от нея.

Някак си не успявах да свържа спомена за нашата ферма с това, което той влага в понятието „природа“.

— Мисля, че е по-точно второто — кимнах аз.

Зоологическата градина беше разположена върху голяма площ сред гъста гора. Веднага след входа се издигаха няколко просторни павилиона. Зад тях започваха алеи, преминаващи покрай обширни открити зони, които бяха старателно заградени. Но въпреки хубавото време нямаше много посетители. Виждаха се само няколко майки, бутащи пред себе си колички или крачещи покрай колелата на по-големите си деца. От време на време се появяваше някоя група ученици, винаги шумни и оживени, но после пак изчезваха някъде по избраната от учителките алея. Джон си сложи слънчеви очила, които му придаваха леко зловещ вид: струваше ми се, че в мига, в който реши да ги свали, ще се разкрие някаква неподозирано зловеща тайна. Когато обаче той наистина стори това — просто за да си избърше носа — под очилата се откриха само очите му, сребристо-синкави и неопределени като цвета на река, слънцето над която е засенчено от облак.

Алеите, водещи към различните зони в зоопарка, бяха обозначени с надписи, посочващи откъде са докарани животните, които могат да се видят: африкански, европейски, азиатски, американски. Ние поехме по алеята за африканската зона, преминахме покрай едно стадо слонове, кротко преживящи сред един обширен оголен участък, по средата с един дебел дървен кол, използван от тях, за да се чешат. После видяхме два жирафа, приютени под навес, висок едва ли не колкото хангар за малки туристически самолети. Тези странни създания, с тъй дълги шии, ни се видяха като привидения, изскочили от някой сън, с удивително бавните си, но в същото време, необичайно грациозни движения.

— Доколкото разбрах, за кратко си бил в Африка — заговори ме Джон.

— Да. В Нигерия.

— Трябва да е било много интересно.

— Не. Не. Не и там, където бях аз. По-интересни неща видях по-нататък, на изток. Говоря за Кения.

— Аха. Значи си бил и в Кения. — Той регистрира този факт, все едно че бе първото сведение, което получаваше за мен.

— И ти ли си бил там? — заинтересувах се аз на свой ред.

— Да. Но преди много, много години.

Откриването на нещо общо в живота ни докосна някаква скрита до сега струна в душата му. Изглеждаше сякаш му се иска този разговор да продължи, но се въздържа.

— Какво те тласна да пътуваш натам? — отново подех темата за Африка.

— Просто пътувах. Това бе всичко.

— Пътешествал си?

— Да, насам, натам. Може би ми е хоби.

Рита се приближи към следващата клетка. Въпреки топлия ден тя продължаваше да притиска ръце към яката на пуловера си, сякаш се стреми да се загърне срещу някакъв несъществуващ остро пронизващ вятър. Като че ли не забелязваше нито Джон, нито мен, просто се бе оттеглила в самотата си, както понякога се случваше, когато беше дете.

— Изглежда ми нещо прекалено замислена — отбеляза Джон. — Може би е свързано с майка й.

— Извинявай, но не те разбрах.

— Говоря за плановете й да се върне в Англия. Предполагам, че за Рита това е много притеснително.

Когато стигнахме до голямата клетка с шимпанзетата, тя ни остави под предлог, че трябва да се отбие до тоалетната. Джон и аз седнахме на пейката срещу клетката на шимпанзетата. По едно време вътре настъпи суматоха, маймуните се сборичкаха, едно от по-дребните шимпанзета избяга чак до телената мрежа, съвсем близо до нас. Маймуната се спря и се озърна, все още настръхнала. Но като се увери, че вече е в безопасност, започна да ближе раната на рамото си, но дори и тогава не престана да се оглежда. После малкото шимпанзе улови погледите ни, вторачени в него, на свой ред също се зазяпа в нас, но скоро отвърна рошавата си глава, за да се заклатушка нататък с патравата си походка, сякаш се стараеше да прикрие любопитството си. Щом стигна телената ограда, шимпанзето спря и пак заби поглед в нас. Очите му странно наподобяваха очи на старец. Накрая провря кривите си космати пръсти през дупките на оградата, сякаш ни се молеше за нещо.

Джон още го гледаше. В отсъствието на Рита той ми се видя някак си остарял и смален.

— Не мога да си спомня кой писател го беше казал. Помня само, че разказваше за първата рисунка, направена от една маймуна. На нея се виждали само решетките на клетката.

Изминаха пет минути, после станаха десет, но Рита не се бе върнала при нас.

— Не мислиш ли, че трябва да проверим какво става с нея? — обади се Джон.

— Не зная. Може би трябва.

Отидох до вратата на тоалетната и я повиках. След миг се появи. Очаквах да я видя просълзена или разстроена, ала тя изглеждаше съвсем добре.

— Всичко наред ли е?

— Малко ми прилоша. Това е всичко. Може би е заради напрежението от предстоящите изпити и от всичко останало. Но и без това вече трябва да тръгвам.

— Разбира се.

През повечето време по обратния път мълчахме. Рита попита дали ще се върнем обратно в къщата, за да си вземе нещата за учебните часове. Аз исках първо да оставим Джон в квартирата му, за да мога да говоря с Рита на четири очи, само че се оказа, че той е оставил велосипеда си при Рита.

— Вече стана много късно — притесни се тя. — Трябва да ме оставите някъде по пътя към университета.

— Сигурна ли си, че не искаш първо да се отбиеш у дома?

— Всичко е наред. Ще се оправя.

Накрая я оставихме на ъгъла на Колидж стрийт и Сейнт Джордж.

— Ще ти се обадя — обеща ми тя.

Когато закрачи по тротоара, без чанта с книги, без дамска чантичка, притискайки до гърдите си яката на пуловера, Рита ми се стори изоставена, понесена от течението. Докато взема завоя с колата, тя вече бе погълната от гъстата тълпа, струпана на кръстовището.

Оставих Джон пред вратата на къщата, в която живееше Рита. След няколко минути, докато чаках да отминат автомобилите сред оживеното улично движение, го видях да напредва покрай мен, яхнал велосипеда си. Усмихна ми се и ми махна с ръка. По-нататък слезе от седалката и избута велосипеда до пешеходната пътека, за да пресече за по-бързо уличното платно заедно с пешеходците, след което отново го възседна и продължи на изток все по Колидж стрийт.

Подкарах бавно автомобила на баща си. Джон вече беше на две пресечки напред, като се стараеше да не изостава от темпа на околните бавно движещи се превозни средства. Пресякох Спедайна, но вместо да завия по моята улица, подкарах все нататък, без да зная докъде ще трябва да продължа. Джон спря на светофара пред Сейнт Джордж. Аз веднага натиснах спирачките, загрижен да не разбере, че го следя. Светофарът превключи на зелено и Джон отново подкара велосипеда си. Поддържаше неизменно темпо, краката му се движеха ритмично и точно, а зад него се развяваше краят на якето му. Неговият велосипед беше стар модел, направо анахроничен в сравнение с модерните бегачи с десет скорости, но му придаваше достойнство като на някой почтен старомоден джентълмен, излязъл на неделната си разходка.

По-нататък той избираше все странични улички. Забавих се на един светофар, преди да взема завоя, и се притесних, че вече съм го изгубил, но успях да го видя не много далеч напред, за щастие, малко преди отново да завие, този път по Йонг стрийт. Щом завих и аз, видях велосипеда му подпрян на стойка край вратата на един магазин за най-различни евтини стоки. Натиснах спирачките и зачаках.

Всъщност се оказа вход на един от съмнителните, долнопробни търговски пасажи, които изобилстваха по Йонг стрийт. Там можеха да се намерят какви ли не стоки: порнографски артикули, оръжия, преоценени боклуци, но имаше и кафенета, барове, лавки за сандвичи. Когато преди няколко години за пръв път дойдох в Торонто, Йонг стрийт — тази дълга централна артерия на големия град — беше олицетворение на представата ми за модерен град, макар че всъщност се оказа само едно безкрайно повторение на колонади пред сгушените зад тях второкачествени магазинчета и салони за масажи. Сега, докато прекосявах пасажа, се почувствах като равин, решил да посети това гнездо на порока, за да заклейми грешниците, от най-млада възраст пристрастени към алкохола и наркотиците.

В този момент щедро огряната от пролетното слънце вътрешна улица изглеждаше доста по-прилично. Но и сега тротоарите бяха претъпкани с пешеходци, излезли да понапазаруват от евтините стоки. Пред магазинчетата се шляеха млади хора, преобладаващо жени с пуловери и поли. На другия тротоар един по-възрастен мустакат мъж с внушителна външност, който приличаше на златар, излезе от магазина си, за да се порадва на слънцето. Той забеляза, че се оглеждам зорко от колата си и също за миг впери поглед в мен, със скръстени на гърдите си ръце, но накрая се върна в мрачния си магазин.

През разтворената врата на магазина видях Джон да се доближава до тезгяха, да оставя там някакви стоки, а накрая се усмихна на продавача по своя леко уморен и разсеян начин. Рамката на вратата, през която го следях, ми заприлича на кадър от някоя фотография: за миг той остана фиксиран в този кадър, анонимен и самотен образ, някак си извън контекста или поне така го възприемах. Сякаш за пръв път се вглеждах в очертанията на крайниците му и просто във физическото му присъствие. Като че ли някаква енергия се пренесе между нас, докато той стоеше там, в слабо осветеното магазинче. За част от секундата ми се стори, че една мощна, безмълвна силова линия прескочи като искра между мен и него: той беше хищник или съюзник или жертва, а аз — изцяло подвластен на жестокия инстинкт на преследвача, спотайващ се в сянката.

Джон най-после излезе от магазина. Изплаших се да не би да ме забележи. Но той само се пресегна към велосипеда, нагласи торбата с покупките на кормилото и започна да го бута към една врата наблизо и без никакъв надпис, която беше сбутана между витрините на два съседни магазина. Отново опря велосипеда към бедрото си, измъкна от джоба си връзка с ключове и отключи вратата. Значи живееше тук, над тези евтини магазинчета, в някой от апартаментите на втория етаж. С едно ловко движение той преметна велосипеда през рамо и изчезна навътре в тъмния вход. Останах да чакам, загледан в затулените със завеси прозорци на втория етаж. И наистина само след няколко минути една от тези завеси се открехна и Джон се появи на прозореца, още с якето на гърба си. Огледа улицата като капитан на кораб, проверяващ от мостика дали не се задава буря на хоризонта, след което спусна завесата.