Матю Хол
Изкуството да чупиш стъкло (26)

26.

— Ние имаме подготвени хора за преговори, в случай че са взети заложници, имаме експерти за тези неща… Защо го направи?

Тя дръпна слушалката от ухото си. Никога досега Мартин не беше изпадал в такава ярост.

— Можехме да го хванем, Шарън!

— Виж, Тед е спасен… — опита се тя да го прекъсне.

— Ти не си го спасила! Бяхме на път да приключим случая! — Яростта го задави и той почти заекна: — К-к-какво си въобразяваш?

 

 

Шарън закъсня на следващата сутрин. Тя влезе тихо в претъпканата зала тъкмо когато служителят на корпорация „Маккинън“ по връзките с обществеността правеше встъпителните си бележки от подиума. Тя седна на стола, който Ерик й беше запазил.

— Изненадан съм, че нямаш специална покана за тук — прошепна й той.

Шарън махна с ръка.

— В момента не очаквам да ме наградят за оказване на съдействие на силите за сигурност.

Тя млъкна, забелязала, че двама от репортерите прекъснаха разговора си по средата на изречението и насочиха цялото си внимание към тях. В този момент Едуард стъпи на сцената, облечен в тъмен костюм и вратовръзка, и се насочи към подиума.

— Дами и господа — произнесе той в букета от микрофони, — драго ми е да ви видя.

Ерик усили нивото на репортерския си касетофон.

— Прави се на шоумен — промърмори той към Шарън.

— … Както знаете — заговори Маккинън, — откакто обявих, че групировката „Маккинън“ влиза в бизнеса с болници, нашите акции на Нюйоркската стокова борса паднаха с тридесет и осем пункта. Е, дошъл съм тук, за да обявя пред всички вас, че няма да строим никаква болница в долен Ийст Сайд, няма да строим никаква болница където и да е в Ню Йорк и нямаме намерение да строим някаква болница въобще където и да било.

— Причината да заявим това беше, че моят син, Теодор, беше отвлечен от един луд, някакъв побъркан терорист…

Е, това беше всъщност историята, но тази история беше толкова белосана и изстискана, че след известно време Шарън изключи. Излишно многословие. Тя се почувства уморена. Спомни си за майка си. Замисли се за това, което й предстоеше.

— … Следващата седмица, когато ще се проведе общото събрание на нашите акционери, ще представим своя план за строителството на силно охраняван затвор на мястото на „Карнеги Хейдън“, с помощта на който ще може да се оздрави този квартал в много по-голяма степен, отколкото с помощта на каквато и да е психиатрична или друга болница.

Шарън погледна човека на подиума и поклати глава.

— Ерик — прошепна тя, — мисля, че трябва да тръгвам.

— Веднага ли?

— Веднага.

Ерик изключи касетофона си.

— Където и да отиваш, ще дойда с теб.

 

 

— Най-после имам възможност да видя жилището ти — каза Ерик.

— Мъничко е — каза Шарън. — И изглежда още по-малко, когато се налага да го делиш с дежурещи на смени агенти от ФБР двадесет и четири часа в денонощието. Да ти приготвя ли нещо? — Тя се промуши покрай Ерик в кухнята и отвори хладилника. Беше отчайващо празен. — Тук има… увит сандвич, сирене и ананас…

— Какво се случи с теб и Бил в онова помещение? Разбира се, стига да нямаш нищо против да ми разкажеш…

Шарън докосна с пръст тънкия, дълъг два сантиметра белег със засъхнала кръв от лявата страна на брадичката си и помисли как да му го обясни най-добре.

— И двамата изиграхме роли — каза тя най-сетне. — Те се базираха на собствените ни характери, но не напълно — добави тя. — Не бяха докрай реалистични.

— Защото по едно време усетих, че се притеснявам… Искам да кажа, звучи ужасно, но ето, аз се опитвам да намеря своя път към една почти невъзможна връзка, а ти изглежда в това време търсиш своя път към една…

— Ерик, аз трябваше да си свърша работа. Бях готова да направя всичко, което се наложеше, да кажа всичко, което беше необходимо…

— Просто ми се иска да си го избиеш от главата.

Тя се усмихна.

— Няма да мисля повече за него… когато всичко свърши. Обещавам ти.

Ерик отмести поглед встрани.

— Е, кой всъщност съм аз, че да се ровя в душата ти… Искам да кажа, ти спаси живота на момчето, а междувременно Джанин се намираше в Хонконг. Невъзможно е човек да си поговори сериозно, между смяната на времето и нашите разминаващи се дневни програми…

Шарън се облегна в креслото.

— Да, разбира се, много е сложно.

— Не искам да го правим по телефона, Шарън. Обсъдихме го с нея. Тя разбира, трябва да е разбрала. — Шарън замълча. — Виж, тя трябваше да се върне вчера. Обади ми се в три и половина през нощта, за да ми каже, че удължават командировката си. — Той не хареса собствения си глас и отпусна рамене. — О, по дяволите! Каква досада. — Грабна палтото си и се изправи. — Трябва да се връщам в студиото.

— Не е толкова лошо, че искаш да се изправиш лице в лице с нея — каза му тя. — Изиграйте ролите си.

— Да, така ще направя.

Ерик я погледна, протегна ръка и тя я пое. После изведнъж се прегърнаха и се притиснаха един към друг. Прииска им се да останат завинаги така. После той се обърна и излезе, а тя седна отново в креслото и се загледа навън, към Емпайър Стейт Билдинг.

Какво се беше случило с Бил? Нещата не бяха приключили. Шарън докосна малкия, тънък белег и се притесни, че някъде вътре в нея нещо никога нямаше да приключи.

 

 

Бил се събуди, когато аларменият звън заглъхна, в шест часа заранта. Сграбчи пътническия електронен будилник, опипа го да намери бутона и изключи шума. Постави часовника на пода и седна на матрака.

Стаичката беше толкова тъмна, че не виждаше ръката пред очите си. Той прокара пръсти през косата си, за да я пооправи. После издърпа панела от вратата.

Беше шест и тридесет, когато се озова извън мъничката си бърлога. Усети, че го е страх да надникне навън. Асансьорът се намираше някъде високо над него. Той прекоси шахтата, ослуша се за присъствие на хора. Нищо. Отвори вратичката, мина през контролното помещение на асансьора и си изми лицето на умивалника. Натисна бутона на асансьора, влезе, когато пристигна, и се качи на десетия етаж.

Тук никой не получаваше „Таймс“. Върна се на деветия и намери един брой, оставен пред вратата на един от апартаментите. Взе го, слезе два етажа по-долу и намери един брой на „Дейли Нюз“.

Двата му бяха достатъчни. Той слезе обратно до мазето, скри се в бърлогата си, запали една свещ и изчете всичко за пресконференцията на Едуард Маккинън.

 

 

Единият крак след другия, все по-високо и по-високо, стъпка след стъпка. Вътре в асансьора имаше видеокамера, което не се хареса на Бил, макар да си даваше сметка, че това всъщност няма значение. Беше престоял в тясната си клетка в долен Ню Йорк толкова дълго, че сега катеренето по тези стълби представляваше за него истинско удоволствие.

Беше великолепен ден в Ню Йорк Сити, не много студен и това го накара да изпита меланхолия, че не може да тръгне по улиците, да се разходи из остров Манхатън и да гледа лицата на хората около себе си. Но той го беше правил с години, беше се носил безметежно сред вълните от минувачи. Сега животът му беше толкова ясно фокусиран, колкото стълбището, по което се изкачваше.

Стъпка след стъпка. И Шарън, там някъде навън, очакваща го.

На тридесет и първия етаж кашони с минерална вода, поръчани за парти. Бил продължи нагоре. Най-после, на четиридесет и петия етаж, стълбището свърши. В дъното на късия коридор имаше врата. Бил я отключи, пристъпи на чакълестата настилка и вятърът едва не го събори.

Беше на покрива. Около него стърчаха небостъргачите на центъра, кули от стомана и тухли, извисяващи се над него, въпреки огромната височина. Цареше пълно спокойствие, шумовете на града почти не достигаха до тук. Бойното поле беше далеч долу, под нозете му.

Срещу него стърчеше монолитният Ситикорп Билдинг, квадратен пилон, забит високо в небето, хоризонтални ленти от алуминий и стъкло, прецизно изпънати. Виждаха се жени с поли и мъже с вратовръзки, ходещи по килимите и седящи на бюра зад стъклата на прозорците. Над всички тях стърчеше този клин.

Ситикорп Билдинг беше известен със своя силует. Това беше може би най-лесно възприетата промяна в стила на нюйоркските небостъргачи от последното поколение. С него беше започнала модата в архитектурата с глупави покриви на сградите кули. Той бе надживял своите имитации. Покривът се издигаше нависоко от единия склон и после се спускаше рязко надолу с дължина от около десет етажа, стръмен като писта за ски скокове. Първоначално беше пробутан на обществеността като слънчев панел за енергийните нужди на сградата. Разбира се, помисли си Бил със съжаление, тази идея отдавна беше изоставена като нерентабилна.

На горните етажи на Ситикорп Билдинг се намираше просторен бизнесцентър за конференции. Следващата седмица Едуард Маккинън щеше да посрещне там своите акционери.

Зданието беше толкова масивно, че в сравнение с неговите размери товарът с експлозиви на Бил щеше да вдигне шум колкото една пиратка. Но той знаеше, че ако я използва правилно, пиратката щеше да вдигне достатъчно шум.

 

 

Дългата лимузина изглеждаше неуместно пред настланата с чакъл алея, но беше достатъчно късно, за да има някакво значение. Бил беше обикалял из квартала в продължение на половин час, преди да забележи Паули, който крачеше забързан по „С“ авеню. Беше спрял на ъгъла, намерил място за паркиране и бе последвал пеша пласьора.

— Ей… — Бил го погледна в очите. — Какво имаш тази вечер?

— Ей, приятел… — Паули стисна ръката на Бил. — Имам никелчета „Найтзоун“, най-доброто за смъркане наоколо…

— Можеш ли да ми дадеш повечко? Напускам града, тръгвам на юг, не ми се ще да тъпея, търсейки хероин из Лафайет, Луизиана.

Бледият мъж се усмихна широко.

— Ясно — каза той. — Колко ти трябва, осем пакета?

— Горе-долу. И може би нещо по-слабо, малко „Перкодан“.

— „Перко“ нямам. Имам „Бутак“. „Бутизол“. Нося десет. Ако ме изчакаш, ще ти намеря „Перко“.

— Не, не, добре, „Бутизол“ стига. Слушай, паркирал съм една голяма таратайка ей там, зад улицата. Килерът е пълен със спирт, нали знаеш, бачкам. Ела да пийнем по едно, ще се натряскаме в колата.

Бил го поведе по улицата, отвори колата като шофьор, и русокосият влезе. Бил се напъха след него, затвори вратата, отвори хладилника, извади от него напоения с етер парцал и го залепи на лицето на Паули. Той зарита в тясното пространство и за миг не беше ясно кой ще надделее. Бил си даваше сметка, че противникът му може да го надвие, но етерът подейства, очите му се прибраха в кухините и той се отпусна.

Бил събра ръцете му, върза ги с въже, опъна парцала над носа и устата му, после го заключи и отвори вратата на водача, запали и колата се понесе тържествено на запад.

 

 

Раду се беше обадил, че е болен, и Ерик подкара надолу по списъка да му намери някой заместник за смяната от десет вечерта до два сутринта. По една или друга причина повечето от дисководещите му или ги нямаше, или тези, които си бяха вкъщи, имаха други планове за вечерта. Вече се канеше да се обади на още един телефонен секретар и да остави поредното си съобщение, когато ключалката на входната врата прещрака, Джанин надникна и извика:

— Ерик, би ли ми помогнал да пренесем куфарите?

Ерик затвори телефона, стана и изтича към нея. Главите им се завъртяха една около друга като два отблъскващи се магнита и най-после той успя да целуне леко бузата и част от устните й.

Неудобно. Тя неловко се усмихна и двамата се засуетиха с големия й пътнически куфар, куфара с мострите, пазарските торби и багажната количка.

— Съжалявам — каза той, — щях да те посрещна. Не знаех кога пристигаш.

— Щях да ти се обадя, но едва хванахме самолета.

В самолетите напоследък имаше телефони, но той не го каза, защото не искаше да прозвучи дребнаво.

— Изглеждаш страхотно — каза той.

— Всъщност, не съм спала няколко дни.

Личеше й. Тя затръшна вратата и застана по средата на стаята. Артемида притича, обиколи я и подозрително помириса багажа.

— Мисля да си сипя чаша вино — каза тя и тръгна към кухнята.

Той я последва.

— Слушай, тук се случиха един куп неща… но все бях загрижен, когато ми се обаждаше и ми съобщаваше за нещо извънредно.

Тя надникна в хладилника, извади отворена бутилка вино и си сипа чаша. Изпи глътка, за да не я разсипе, облегна се на стената и го погледна в очите.

— Ерик, Джилиън ме помоли да се преместя при нея… — Тя сведе глава и потърка бедро с опакото на дланта си. — И аз приех.

Ерик се замисли. Съпостави го с онова, което ставаше в неговия живот. После се изправи и без да каже дума, излезе от кухнята, мина през дневната и влезе в спалнята. Отвори вратата на гардероба… Всичките вещи на Джанин, всичките й красиви дрехи, всички напоени с аромата на тялото й. Той зарови ръце в гардероба, награби толкова, колкото можа да изнесе, и ги вдигна от рафта. Върна се с тях в дневната. Джанин стоеше там, онемяла като риба. Той пусна дрехите на куп върху пода.

— Котката ще остане при мен.

— Точно за това исках да поговорим… Джилиън е алергична към котешка козина…

— Много добре. — Ерик взе коженото си яке. — Прибери си багажа още тази вечер. Излизам по работа. Дано да не те заварвам.

 

 

Шарън печаташе седемнадесетата по ред версия на резюмето си за старата „Смит Корона“, когато радиото гръмна от звуци. Беше слушала достатъчно дълго „Ейч Би Ен“ в последния месец, за да познае „Ницше Простизис“ още от първите акорди. Отначало не можеше да ги понася, но сега трябваше да признае, че долавяше в тях някакъв груб чар. Песента завърши с дълъг, писклив вокал и в стаята прокънтя гласът на Ерик:

— Раду тази вечер го няма. Тук съм аз, Ерик. Сега ще ви пусна Ханк Уилямс, защото не ми е тъжно. Ето го безсмъртното парче на Брайън Ино: „Огрените в светлини летища ви дават толкова много“.

Шарън се пресегна към телефона, когато песента започна, намери номера на радиостанцията и го набра.

— Ерик… тук е Шарън. Как си?

— Тя се върна. Тази вечер. Всичко свърши, Шарън, цялата тази дивотия свърши!

Тя не можеше да го спре. Нещо, което беше потискала напоследък, се прекърши. Някаква част от сърцето й мигом се изпълни с топлина.

— Звучиш ми ужасно — каза тя.

— Много съм си добре. Наистина! Искам да кажа, чувствам се шантаво. Замаян съм, тъжен съм и… Не знам. Шантаво ми е.

— Трябва ли ти компания…?

— Ами, може би… Би ли желала…?

Помисли си го и после си каза: „Ами просто му го кажи“.

— Не мисля, че мога да понеса да си седя в тази стая и да те слушам по радиото, без да съм до теб.

— Тогава ела — каза Ерик. — Ела веднага!

 

 

Когато Шарън влезе в студиото, Ерик й отвори. Посрещна я на вратата и двамата потънаха един в друг. Той не я пускаше, нито тя него. Подхождаха си страхотно, бяха с почти еднакъв ръст. Телата им се чувстваха толкова добре едно до друго. Дори не се целунаха — просто се притискаха един в друг, сякаш си изпробваха силата. После Ерик намери устните й и Шарън усети сладостта на неговите, опита твърдостта и мекотата на зъбите и езика му. Бяха като двама чужденци, изненадани от това, че говорят на един и същ език. Най-сетне Ерик я отблъсна с палава усмивка, намести очилата си и каза:

— Изчакай да сложа още няколко записа.

Тя го последва в студиото и седна в претъпканата стая, докато той поставяше плочите на грамофонните плотове. Зареди и компактдисковия плеър и натисна първия бутон, за да пусне записа в ефира.

— Сами ли сме? — попита Шарън.

И когато Ерик каза „Да“, тя придърпа стола си, седна върху бедрата му, повдигна брадичката му с длан и започна нежно да го целува, после да го хапе с безмълвното му съгласие.

Изправи се, подкани го с жест да стане, коленичи в ограниченото пространство под конзолата и разкопча широкия му колан, после свали ципа на джинсите му. Бели слипове. Измъкна члена му, който се размърда и се изправи. Свали слипа му до коленете, бръкна в сутиена си, извади оттам кондом, разкъса фолиото и пъхна гумата между зъбите си. После пое члена му в устата си и плъзна по ствола му език.

Изрита люлеещия се стол встрани, хвана го за ръцете и го задърпа надолу, докато не седнаха на пода. Свали бельото си под роклята и го възседна. Целуваше го, докато вкарваше пениса му в себе си.

После го бутна да легне на застлания с килим под на студиото, надвеси се над лицето му и се усмихна. Наистина беше хубав мъж, помисли си тя, толкова интелигентен, сладък и секси. Той започна да се издига и спуска, ръцете му се пресегнаха към нея и тя му се отдаде напълно. Телата им се блъскаха в лудешки танц, запотени и стенещи. Дощя й се да разтвори ризата му и да види гърдите му, но нямаше време за това. Той плътно проникваше в нея и я изпълваше. Тя затвори очи. Не можеше повече да мисли за нищо. Толкова много усещания наведнъж. Ето, ето сега, все по-бързо и по-бързо. После ритъмът му се промени, песента завършваше. Тя отвори очи и видя протегнатата му ръка, пръстите му, които търсеха бутона по ръба на конзолата. Намери го и песента от грамофонния плот заглъхна точно преди да е свършила. Тя видя как протяга ръка, натиска друг бутон и вторият грамофонен плот се завъртя.

— Натисни… — каза той — плъзгача… на осем.

Тя се изви напред, без да го изпуска, натисна пластмасовия плъзгач до там, докъдето я бе помолил.

Контрапунктът на интелигентен китарен акорд им осигури нов ритъм. Господи, музикалният му усет беше непогрешим! Те започнаха отново, а промененият ритъм обгърна телата им. Беше им нужен миг, за да го уловят, но те го направиха и на нея й се дощя да се разтопи върху него, а той в нея. Не можеше повече да се контролира. От гърлото й забликаха звуци, висока атонална песен, все по-силно и по-силно, с всяко поемане на въздух. Някъде под себе си тя чу гласа му: „Шарън, свършвам!“ и това я отпрати във висините. Песента в гърлото й се обърна на вик, шията й се изпъна, тъмната й коса се разстла по раменете й, оргазмът разтърси тялото й на вълни.

Тя усети как ръцете му стиснаха кондома и той се измъкна от нея. После се озова легнала на пода, ръката му обгърна гърба й и тя усети дъха му, досами нейния. Нещата полека започнаха да придобиват реалните си очертания.

— Не мога да ти опиша колко е хубаво — пое си въздух той — да съм с теб.

— Аз също — отвърна тя — се канех да ти го кажа.

 

 

На Бил му беше трудно да чете.

Светлината на свещта усложняваше нещата. В тази неприветлива стаичка мигането на пламъка го разсейваше, караше го да се замисля за вековете, през които човечеството бе живяло на светлината на свещи, за думите, люшкащи се като сенки и подскачащи по страницата.

А на всичкото отгоре, разбира се, му пречеха и стоновете и потръпванията на Паули. Всеки път, когато хероинът и „Бутизол“-ът преставаха да действат, той се събуждаше от сън и започваше да се мята насам-натам в несъзнателен порив да се освободи.

Бил го беше увил като пеленаче с одеяла и след това бе овързал одеялата с въже. Устата му беше затъкната със собствения му чорап, вързан на възел и пристегнат около главата с парче връв. Не можеше да говори, но всеки път, щом се събудеше, следваше серия от красноречиво пъшкане и сумтене.

Това всъщност беше най-притеснителното. Дозите „Бутизол“ се бяха оказали не толкова силни, колкото Бил беше очаквал. По джобовете на Паули беше намерил достатъчно количество хероин, така че Бил го държеше под наркоза, като внимаваше да не прекали с дозата. Мъртъв, човекът щеше да бъде безполезен.

Но честно казано, час след час, непрестанните приглушени молби и стенания просто го вбесяваха. Най-накрая Бил отвори кутията си с инструменти и затърси нещо дълго и остро.

Отвертка. Деликатна, тънка и остра като ледена висулка с плосък край. Това щеше да свърши работа.

Бил вдигна свещта и се вгледа в изплашените очи на мъжа. Те се движеха, следвайки пламъка. Устните му бяха напукани. Засъхналата слюнка и сълзи се бяха превърнали в сол по бузите му. От гърлото му избликнаха умоляващи стонове.

Но Бил беше неумолим. Той постави свещта на пода, притисна с лявата си ръка челото на мъжа и издърпа единия му клепач с палеца си. Когато върхът на отвертката влезе в полезрението на Паули, той се опита да извика и се сгърчи. Бил се сгъна и стисна главата на пласьора на наркотици между коленете си.

Опря стоманения връх на отвертката в червеникавата месеста плът под клепача. Не докосваше окото на мъжа. Едно погрешно плъзване и можеше да го извади. Той повдигна отвертката нагоре: очевидно му беше нужен по-силен замах. Събра цялата си сила, удари рязко надолу и отвертката проникна, плъзна се навътре и се чу лек хрущящ звук. Беше вътре. Завъртя отвертката дълбоко в мозъка на мъжа и се опита да я раздвижи вътре. Съпротивлението беше, сякаш прерязваше пудинг. От време на време се натъкваше на по-здрава мембрана и мускулна тъкан.

Беше по-лесно да я върти в центъра, отколкото странично.

Беше интересно да се гледат промените, настъпващи по лицето на Паули, всевъзможни гърчове и гримаси. Но едно беше очевидно: той изведнъж стана по-кротък.

Бил завъртя отвертката на все по-широки кръгове и след това я измъкна, покрита с кръв и сива слуз. Паули се опита да промълви нещо, но от устните му излязоха само нечленоразделни звуци. Бил дръпна левия клепач, постави отвертката на място и я натисна право надолу.

Този път тя влезе по-лесно.

Когато приключи, Паули изглеждаше буден, примигваше, но очите му бавно се изпълваха с кръв. Беше кротък, много по-кротък.

Всъщност, Бил искаше точно това. Наблюдава го известно време, а после се отегчи, вдигна свещта, легна на матрака, отвори книгата, докъдето беше стигнал, и продължи да чете.

 

 

Когато Шарън отвори очи на другата сутрин, всичко, което видя, беше сивкавата светлина, проникваща иззад венецианските щори в дома й. Чак после забеляза Ерик, опрял глава на ръката си, с лакът заровен във възглавницата.

— Здрасти — каза той.

— Ей — отвърна му тя усмихнато.

Той се наведе и я целуна.

Странно, не изпита притеснение. Отвърна му с целувка. Целувката се удължи и тя съсредоточи цялото си внимание върху мекотата на великолепните му устни. После отпусна глава, по цялото й тяло премина тръпка и завърши с дълга прозявка. Тя вдигна ръце.

Не се чудеше как да го накара да си отиде.

— Значи си ме гледал как спя? — попита го тя.

— Само от няколко минути — излъга той. — Имаш чудесен нос.

Тя се протегна и докосна неговия.

— И твоят е такъв.

— Как си? Изобщо…

За това, че е с него. Тя помисли малко и отвърна:

— Спокойна.

— Да си спокоен е хубаво. — Не прозвуча банално. Той наистина го мислеше.

— Спокойствието — каза Шарън — е най-страстното ми желание.

После тя го притегли към себе си, той се наведе, взе я в ръцете си и те отново започнаха да се любят.

 

 

По дяволите, мазето липсваше на Бил. Компютрите му, книгите му, цялото му оборудване… Без него той се чувстваше като слепец, ходещ по ръба на бръснач. Всичко беше изчезнало, всичко.

Първата му спирка, в девет часа заранта, беше при малките магазинчета за болнични принадлежности на Ийст Сайд. Беше купил одеяло и мъжки костюм с големи размери, но трябваше да се отбие в още няколко, преди да намери онова, което му трябваше. Накрая си купи шивашки принадлежности. С това си осигуряваше униформата. Засега това му стигаше да се легитимира.

После взе метрото до Сто двадесет и пета улица, където се намираше офисът на телефонната компания, и си купи два телефонни указателя.

Усети, че е гладен, погледна към часовника през витрината на един от магазините и за момент с меланхолия си спомни за Лобо, който в този момент сигурно ровеше из своя боб с ориз в „Ла Ленга Ларга“. Но с това също се беше свършило. Вместо това той влезе в супермаркета, купи си риба тон, безсолни гризини и минерална вода, гъби, тоалетна хартия, няколко найлонови торби за боклук и няколко малцови топчета за своя гост.

Ако досега не беше харесвал малцови топки, каза си Бил, сега сигурно щяха да му харесат. После се засмя на глас. Този, който всъщност беше получил фронтална лоботомия ли? Този, чието минало беше напълно изтрито?

Загърнат в шала, той се върна в сградата. Когато влезе, вътре в пералното помещение имаше няколко прислужници. Наложи му се да изчака пет отегчителни минути, преди да остане сам и да влезе в килията си.

Гостът му се беше вмирисал.

Бил развърза въжетата, изчисти задните части на мъжа и го уви в новото одеяло. През цялото това време мъжът почти не се обади. Той изобщо беше престанал да дърдори, след като Бил бе издраскал челните му лобове.

След това той се изтегна на леглото и запрелиства телефонния указател. Щеше да му трябва и една кутия, разбира се, но след като намери първите обяви. Кутията можеше да почака до вечерта.

 

 

— Мартин? Тук е Шарън…

— Шарън, какво има?

— Слушай, знам всичките ти аргументи против, но си мисля, че ще бъде разумно да отида на събранието на акционерите на Едуард… — Тишина в слушалката. Шарън побърза да я наруши. — Това ще бъде най-подходящият форум, на който Бил ще се опита да направи нещо…

— Шарън, категорично не! От гледна точка на сигурността, в момента имам да се справям с истински логистичен кошмар, три хиляди ВИП-а в центъра на Манхатън, всеки вестник в Америка пише за това събитие, ще се изсипе преса от къде ли не… Не желая изобщо да се мяркаш около Ситикорп Билдинг.

— Мартин…

— Шарън, не искам да рискувам повече с безразсъдните ти номера, ясно ли е? Не те моля, казвам ти го… Стой си вкъщи, иначе ще те арестувам!

 

 

Първата спирка на Бил беше при един малък испански магазин за железарски инструменти, където си купи чук, пирони, ръкавици и клещи. После изтича до склада за дървен материал, пет минути преди да го затворят и купи правоъгълните парчета шперплат, които му трябваха. Взе такси до долен Ийст Сайд, слезе от него, повървя няколко карета натоварен с покупките си. Две юпита учтиво му задържаха вратата, докато влизаше с мъка през нея.

Занесе всичко долу в мазето, струпа парчетата дърво зад редицата сушилни в пералното помещение и се прибра в килията си. Гостът му отново се беше напикал, но Бил не се притесни особено. Всъщност, вече беше свикнал с това.

Предстоеше му доста работа, докато се съмне.

 

 

Вечерята беше чудесна, двамата седяха в един ъгъл в любимото японско ресторантче на Ерик и пиеха горещо саке. Навън беше студена зимна нощ. По едно време Ерик каза:

— Живея само на четири преки оттук… Би ли искала да дойдеш?

— Да не би да заварим Джанин там?

— Не. Това е моето жилище. Имам го от седем години, преди тя изобщо да се появи. — Всъщност, Джанин все още не беше привършила с изнасянето на багажа си. Този следобед цялото жилище беше осеяно с всевъзможните й джунджурии. Ерик ги беше събрал на куп в гардероба, преди да се срещне с Шарън за вечеря. — Хайде — подкани я той и я поведе към дома си.

Ерик отвори вратата на апартамента доста самоуверено, но въпреки това пристъпиха из стаите с трепет, сякаш бяха проникнали в чуждо жилище. Артемида се завъртя и започна дълго да души глезените на Шарън.

— Артемида обича всички — каза Ерик, изчаквайки котката да докаже, че е прав. Накрая котката все пак отърка глава в обутия в чорап крак на Шарън.

Бяха сами. Ерик сипа вода, приготви чаши с пакетчета чай в тях и седна до Шарън на канапето. Докато водата кипне, така се бяха задълбочили един в друг, че бяха забравили за чая. Ерик скочи, за да изключи свистящия чайник и поведе Шарън за ръка към спалнята. Час и половина след това той си сложи очилата, отиде в кухнята и се върна с голяма кана ледена вода за двамата.

Когато се върна, тя седеше, подвила колене, с разсеян поглед, замислена за нещо.

— Кажи ми за какво мислиш — обърна се той към нея, отпи от каната и й я подаде.

— О, мисля си за Бил Кайзър, за всичко, което се случи.

— Събранието на акционерите ли те безпокои?

Шарън вдигна поглед към нежния мъж с голите гърди, приседнал до нея на леглото.

— Той пак ще направи нещо, сигурна съм. Трябва да затвори веригата. — Ерик я хвана за ръката. — При така създалата се ситуация — продължи тя — аз съм единственият човек, с когото е говорил. Аз съм неговата връзка със света. — Тя погледна очите му на сумрачната светлина. — Трябва да бъда там, Ерик. Ако не съм там и нещо се случи…

— Тогава иди.

— Е, щом като ФБР казва „не“, става много сложно.

— Аз мога да отида там като представител на пресата… — каза Ерик. — Ти също би могла…

— Охраната ще бъде плътна… Нали очакват и той да се опита да проникне вътре.

Ерик внезапно пусна ръката й и на лицето му се изписа широка доброжелателна усмивка. Той рязко се изправи. Отвори гардероба на Джанин, зарови с ръка сред вещите й, отвори едно чекмедже под преградата. Накрая се изправи с победоносен вид. Изтегна се отново в леглото, гол, вдигнал високо над главата си някакъв плик.

— Voila^[1]… Вашата покана, мадам.

Тя прие плика, дебел пакет с напечатан на компютър адрес на жилището на Джанин Лоуъл.

— Отвори го.

— Наистина ли?

— Отвори го.

Тя пъхна пръст под прегъвката и разкъса плика. Вътре имаше писмо, програма, картички и пликчета, всички с търговската марка на корпорация „Маккинън“. Изведнъж Шарън съобрази и сърцето й подскочи.

— Тя е акционер!

— Двадесет хиляди акции, оставени от леля й. Обади им се утре, кажи им, че си Джанин, че си в града и искаш да присъстваш. При толкова много акции, сигурен съм, че ще намерят начин да те вкарат.