Матю Хол
Изкуството да чупиш стъкло (15)

15.

„Дабълю Кю Икс Ар“ въртеше класическа музика и утринната светлина изпълваше апартамента в Ийст Сайд. Луиза седеше в дневната и се опитваше да провери пенсионните осигуровки на служителите, за което предната нощ се бе чувствала прекалено изморена, а Гарбър сновеше напред-назад по бельо, с чаша кафе в ръката и бръмчеше наоколо й като досадна муха.

— Наистина не разбирам защо — каза той най-сетне.

Луиза вдигна поглед от документите.

— Нали ти казах. Знаеш какви са родителите ми. Така можех да си осигуря известна независимост.

— Познаваме се от две години, женени сме от една, и едва сега ми казваш за тази твоя банкова сметка!

Тя остави документите на масата.

— Има ли значение? — Погледна през прозореца към бялата тухлена сграда към улицата. — Разполагам с нея от шестнадесетгодишна възраст… Нали вече обсъдихме всичко това снощи.

— И колко все пак е сумата?

— Не съм сигурна… Около две хиляди, може би малко повече…

— Видя ли? Не искаш да ми кажеш точно. Пазиш го в тайна от мен.

— Загубила съм си банковата книжка, не разбра ли? — Изведнъж тя се ядоса. — Държиш се точно като баща ми!

— Добре, но смятам, че трябва да я закриеш и да преведеш парите на общата ни сметка…

— Ще видим — отвърна тя и отново заби нос в документите.

„Добре.“ „Ще видим.“ Това беше обичайната и категорична реакция, след която не можеше да мине никакъв аргумент. Той остана за миг на място, с чашата кафе в ръка, и я изгледа как подчертава нещо и обръща страницата.

Боже мой, наистина го беше ядосала. Гарбър допи кафето си, остави мръсната чаша в умивалника и зашляпа към банята. Изми си зъбите, мъчейки се да измисли най-подходящата за случая реплика и най-подходящия тон, с който да я произнесе. Изплакна си устата.

— Не разбирам защо трябва да имаш собствена сметка, отделно от общата! — извика Гарбър от банята. — Просто не искам да повторя нещастния брак на родителите ти.

Гарбър включи електрическата самобръсначка, заглушавайки ефектно отговора й. Бръмченето беше малко по-различно от обичайното, но той не обърна внимание на това. Опря бръснещата глава в дясната си скула и заби цялата мощ на петдесетте хиляди волта право в мозъка си.

 

 

Ако хотел „Шефилд Армс“ някога е бил блестящ, то това време отдавна беше минало и сега старото орнаментирано туловище на сградата представляваше точно такова западнало свърталище с единични стаи, каквито бяха останалите хотели в квартала. На партера и втория етаж се помещаваше китайско-латиноамериканска гостилница с кухня предимно от оризови и бобени ястия. Там Лобо обядваше общо взето всеки ден.

До трапезарията на втория етаж можеше да се стигне по два начина — единият беше по стълбите от долното помещение на ресторанта, където беше гишето за получаване на храна и имаше няколко маси. Другият беше през вратата в дъното, водеща към втория етаж на хотела. Лобо имаше телосложение на защитник от отбор по американски футбол. Когато сгънеше ръце, мускулите под ръкавите му се издуваха като топки за боулинг. Той се качи по стълбите, постави таблата на първата маса и отвори вратата към тоалетната.

Празно. Влезе в кабинката, вдигна тежкия капак на тоалетното казанче. Отдолу изплува марлена превръзка. Лобо я отмести и измъкна херметически затворен плик. Постави капака на казанчето на мястото му, седна на тоалетната и отвори плика.

Осем банкноти по петстотин долара и — той ги преброи — шестдесет банкноти по сто долара, всичките стари и намачкани. Свали портмонето с колана от кръста си и бавно подреди вътре банкнотите. Пусна водата, изправи се и оправи дрехите си пред огледалото, после излезе и се върна към обяда си. Тъкмо бе започнал ситно да нарязва бананите върху гарнитурата от ориз и черен боб, когато Бил се показа през вратата откъм хотела и бързо седна срещу него.

— Ти?! — Лобо го изгледа и отмести чинията с храна.

Бил свали шалчето от устата си.

— Радвам се, че те виждам най-сетне, стари ми друже.

— Цялата работа е, че аз не трябва да те виждам. Ти си във всички вестници бе, човек. Не ща да имам нищо общо с теб. — Лобо го изгледа с искрено презрение.

— Още ли я карате с парите от „Линнет“?

— Оправяме се.

— Децата как са? Селесте?

— Всички са добре. Виж какво…

— Искаш да ми кажеш, че се познаваме от втори клас, допреди пет години продавахме законно охранителни аларми и въртяхме бизнес с компютърни мрежи, в който аз те вкарах. Излезе от това с над половин милион. Освен това никога не съм искал нещо от теб, без да си платя, а сега дори не желаеш да си поговорим?

Лобо го изгледа косо със стоманен поглед.

— Какво искаш, Бил?

Бил измъкна четири салфетки от поставката и се заигра с тях.

— Още ли държиш връзка с твоя човек Енрике? Той още ли върти оня бизнес с кондензирана газ?

— Доколкото знам.

— Мислиш ли, че ще ми направи една услуга?

— Мисля, че на мен няма да откаже услуга. С теб не би искал да има нищо общо.

— Е, толкова ли съм ниско в говняния ти списък?

За момент Лобо замълча и след това попита:

— Какво ти трябва?

— Фалшив резервоар и резервоар с азотен окис.

Лобо подсвирна.

— Човече, да не си хванал някоя гимназистка и да се мъчиш да й свалиш дрехите?

— Много смешно.

— Какъв обем?

Бил посочи с ръка до височината на раменете си от пода.

— Днес.

— М-да. Окей, ще го имаш. Това ли е?

— Май да. — Бил беше смачкал салфетките, хвърли ги към пепелника, но не улучи.

— Да си се чувал с Екатерина?

— Два пъти в годината. Коледни картички.

Бил се поколеба, но се отказа.

— Е, това е. Слушай, наистина съм ти благодарен за всичко, което правиш за мен.

— Имам семейство, Бил. Искам да кажа, знам, че израснахме заедно. Ти ме набута в онова твое частно училище и ме научи как да се катеря по стената. Но сега си твърде голям залък за мен.

Бил кимна. Тъжната истина заседна като буца в гърлото му.

— Друг път.

Изправи се, нахлупи шапка и вдигна шала си. Понечи да си тръгне.

— Ей! — Гласът на Лобо го спря. Погледите им се кръстосаха. — Пази си задника — измърмори едрият мъж, Бил се усмихна и излезе.

Лобо похапна още малко от блюдото си. Изправи се, взе в шепата си смачканите от Бил салфетки и отново се отби в тоалетната. Вътре имаше увити още четири банкноти по сто долара.

 

 

Шарън се чувстваше така, сякаш отива на специална мисия, докато се изкачваше по стъпалата край лъвовете пред импозантната варовикова сграда на Нюйоркската обществена библиотека. След десет минути изтича обратно надолу, подмина чакащите таксита и пое пеша в студа към подлеза на Таймс Скуеър, за да хване метрото към горната част на града. Архивните материали за театрите се оказа, че се съхраняват в Библиотеката за изпълнителски изкуства в „Линкълн Сентър“. Тя излезе от станцията на метрото. На път към библиотеката мина покрай „Метрополитън Опера“ и покрай езерцето с несъразмерно голямата скулптурна композиция на Хенри Мур.

Вътре пред очите й се откри широко светло пространство. Около нея цареше спокойно оживление. Тя сниши глас, проговаряйки на младежа с козята брадичка на касата:

— Трябва ми програмата за последното представление в „Хамърстайн“.

— Знаете ли заглавието на представлението?

— „Сержантът — лейди“. — Двамата извърнаха погледи към намесилия се в разговора възрастен господин с прошарена коса и очила с изпъкнали лещи.

— Какво? — попита Шарън.

— Мюзикъл. Оперета. — Той направи артистичен жест с дясната си ръка във въздуха. — Това шоу го свалиха от сцената.

Младежът с козята брадичка се отправи към депозитариума.

— Вие гледал ли сте го? — попита Шарън с широко отворени очи.

— Разбира се, че съм го гледал! Гледал съм всичко. И все още гледам.

— Спомняте ли си го?

Той сви рамене.

— Романс, за Първата световна, за нашите момчета на фронта. Водевилна историйка. Ако помнех всички водевили, които съм гледал…

— Играеше ли в него една актриса… нещо като Кей?

— Трябва да е Кайзър. Певица и танцьорка. По това време беше започнала да залязва.

Мъжът с козята брадичка се върна с овехтяла програма в ръката.

— Ето я.

На предната страничка с едър курсив бе изписано заглавието на мюзикъла, с рисунка на двама мъже и една жена в униформи от Първата световна, излизащи от буквата „И“ в „ЛЕЙДИ“. Шарън я разлисти, като внимаваше да не повреди овехтелите страници. Рекламите вътре бяха старомодни, с ретро автомобили и дамска мода.

— Да не би да се каните да го подновите? Щото познавам разни хора, с които можете да разговаряте…

— О не, не, благодаря ви много.

Тя се зачете в страницата с изпълнителите. Хелън Кайзър стоеше най-отгоре в списъка, под заглавието. После намери биографичните бележки за нея. Героинята й в това шоу се казваше Женевиев. Следваше изреждане на изпълненията й на „Бродуей“, няколко извън „Бродуей“, участие в телевизионни програми и признанието, че „Гласът й по нищо не отстъпва на звънчето в кафене Кукс“. Последният ред гласеше: „Но ролята, която най-много допада на госпожа Кайзър е тази на майка на своя великолепен шестгодишен син Били“.

Лицето на Шарън пламна и тя изведнъж усети, че сърцето й е подскочило в гърлото. Господи, ето го!

— Мога ли да ксерографирам това?

— Машината е ей там — каза Козята брадичка. — Бихте могла също да прегледате „Театрален свят“ от тази година…

Но Шарън вече не го слушаше. Тя се отдалечи като в мъгла, пусна в слота монета от четвърт долар, направи копие, после седна на една дълга полирана маса и прочете отново и отново биографията, докато не се съвзе и не си възвърна способността да мисли трезво.

По дяволите. По дяволите, по дяволите, по дяволите! Всъщност, той й беше казал истината.

 

 

„Театрален свят“ от онези години предлагаше снимка от постановката, изобразяваща жена в профил, която можеше да бъде майката на Бил толкова, колкото можеше да бъде майката на когото и да било. След това Шарън заразглежда снимки на Хелън Кайзър от нейни по-ранни роли, и колкото повече гледаше, толкова по-отчетлива ставаше приликата между майката и сина. Поинтересува се дали някъде може да се намерят стари телефонни указатели. Насочиха я отново към Нюйоркската обществена библиотека на Четиридесет и втора улица.

Тя слезе от автобуса на Таймс Скуеър и отново извървя двете карета до библиотеката. Отделът с микрофилмите се намираше в голямата читалня на третия етаж. Там държаха микрофилми с телефонни указатели от 1847 година. Тя отвори картотечен шкаф, извади ролка с микрофилм от годината на „Сержантът — лейди“ и го експонира, търсейки името Хелън Кайзър.

Половин колона с фамилията „Кайзър“. Никаква Хелън, никакъв Бил.

Тя пренави към предишните години. Никаква Хелън, никакъв Бил, или „Х“, или „Б“. Нищо.

Върна се напред, към годината след „Сержантът“. Нищо.

Върна ролките с микрофилми, облече си палтото и излезе навън.

Студен въздух и небе, бременно със сняг. Ако Шарън бе помислила за себе си, щеше да усети, че е гладна, но не помисли.

Кайзър трябва да е бил сценичният й псевдоним.

Тя тръгна на юг по Пето авеню, загледана в блясъка на витрините по тротоара, подминавайки модните колекции, изложени там. Ако човек е в шоубизнеса на Ню Йорк, прецени тя, сигурно е оригинално да не включва името си в справочници.

Майката на Бил, нарцистична натура, каквато изглежда е била, сигурно е избрала шика. И тогава изведнъж се спря, погледна към Емпайър Стейт Билдинг, по лицето й премина усмивка, тя си каза „Ами да!“ и се огледа за уличен телефон.

Видя един на отсрещния тротоар. Изтича на жълто, грабна слушалката, пусна четвърт долар и се обади в Спешното.

— Кристъл, аз съм.

— Човече, знаеш ли каква бъркотия става тука заради теб. От ФБР ни разпитват непрекъснато…

— Ще ми разкажеш. Слушай сега…

— Не, ти слушай. Гарбър е в болницата. Наистина странна работа. Екзекутирал се е с електричество.

Първоначално Шарън не разбра, после загря и замръзна.

— Какво, електрошок? — попита тя с трепет.

— Някакво устройство, изглежда е било поставено нарочно. Откараха го в „Маунт Синай“, ударили са му няколко инжекции, страхуват се да не е получил мозъчни увреждания, иначе всичко му е наред. Има проблем с паметта, но нали знаеш как е с електрошоковете, обикновено се възстановяват след тях.

Намирисва на собственото му любимо „лечение“. Шарън стисна очи на студа и страхът изпълни сърцето й: бяха си говорили и за Франк. Но Бил никога не бе виждал Франк. И — тя беше сигурна в това — никога не беше споменавала името му пред него.

— Там ли си още? — попита Кристъл.

— Да, тук съм. Слушай, искам да ми направиш една услуга. Искам да прегледаш едни данни в архива. Преди около година имахме една пациентка в онкологията, казваше се Хелън Кайзър, умря в „Белвю“…

— Майката на Бил?

— Позна.

— Ще прегледам микрофилмите. Но това не е ли работа на ФБР?

— Не им вярвам. В момента не вярвам на никого — каза Шарън. — Трябва сама да се погрижа за всичко.

 

 

На път към Музея по естествена история, където щеше да постави малкото си устройство, Бил обмисляше следващия си ход. Погледна часовника си. С удоволствие би обиколил из музея, за да погледа диорамите^[1], на които толкова се бе възхищавал като дете. Но проблемът в цялата работа беше, че днес просто нямаше да му остане време за това.

 

 

Някъде към обяд опиатите вече престанаха да действат и изтощеният Франк се събуди, изваден от тежкия сън от непрестанната болка по целия му гръден кош. Отначало дори не разбра, че е вързан, после си спомни. Остриетата на спомените от нощта рязко се впиха в мозъка му и той изведнъж изпадна в ужас.

Успя да отметне кърпата от лицето си, огледа се и се помъчи да измисли как да освободи ръцете си. Усещаше силен сърбеж и едновременно болка по гърдите си — пълна загадка. Изпитваше неистово желание да се почеше.

Опита се да развърже китките си, подръпна ги, но колкото повече ги мърдаше, толкова повече връвта се затягаше. Беше разгневен и едновременно с това изплашен — що за задник беше този, дето го бе завързал така? Най-сетне съобрази, че може да отвинти единият крак на леглото и да освободи едната си ръка. След това измъкна и другата, наведе се седнал, за да отвърже глезените си и едва тогава разбра, че гърдите му бяха прогорени и окървавени. Изправи се, към краката му затекоха струйки кръв и лимфа и той със залитане се отправи към огледалото в банята.

Там, обърнати огледално, покрити с тъмночервена засъхваща кожа, се виждаха добре оформени, четливи букви, образуващи три ясни думи, подредени пирамидално от гръдната кост до стомаха:

АЗ

БИЯ

ЖЕНИ

Той се върна в дневната, отпусна се в креслото, изчака гаденето да отшуми. Вдигна телефона, остави го, изправи се и закрачи из стаята. После отново го вдигна, започна да набира, и отново гневно затръшна слушалката. Върна се, погледна се отново в огледалото и обърнатите огледално букви се забиха в очите му.

Гърдите ми, помисли си Франк. Хубавата ми гръд! И се разплака.