Мич следеше работата на Кени в компютърната зала по вътрешната телевизионна система. „Едно поне не може да му се отрече — помисли си той, — определено умее да се концентрира. Дори не отмества погледа си.“ Очите на Кени оставаха все така приковани към монитора, а пръстите му към клавиатурата. След петнайсет минути Мич реши да му се обади да разбере дали има някакъв напредък. Неспособна да пренесе целия сигнал по клетъчната телефонна мрежа, телевизионната система на сградата осигуряваше само картина. Но и тя беше напълно достатъчна, за да стане ясно, че Кени не обръща внимание на телефона.

— Какво му става? — каза Мич. — Защо не вземе да вдигне телефона?

Боб Бийч, застанал до рамото му, сви рамене и измъкна пакетче дъвки от един от многобройните джобове на спортното си яке без ръкави.

— Сигурно го е изключил. Често го прави, щом му прещрака нещо в главата. Предполагам, че сам ще ни звънне, като му дойде времето.

— Да отидем и да му помогнем? — предложи Мич.

Бийч поклати глава и каза:

— Компютърът може и да е мой, но административната система си е негова. Ако се нуждаеше от помощта ми, досега да се е обадил.

— Ами къде се забави Ричардсън? Нали трябваше да намери Кей.

Мич щракна бутона на мишката, за да надзърне в басейна. Кей никаква не се виждаше. Залата беше все така празна, със същото странно петно в единия край на басейна.

Марти Бърнбаум застана до Мич, наведе се към екрана и тихо каза:

— На твое място не бих ги търсил под дърво и камък. Ако Рей я е намерил, не е изключено да иска малко спокойствие.

— Искаш да кажеш…

Бърнбаум повдигна почти съвършено оформените си вежди и прокара ръка по русите си къдрици, които бяха толкова малки и толкова правилни, че мнозина в офиса се чудеха дали не са резултат от фризьорска намеса. Ами тенът му? И той не изглеждаше много истински. Във всеки случай не по-истински от усмивката.

— Ами самолетът за Англия?

— Като гледам, никой от нас няма да излезе скоро оттук. Освен това на Рей няма да му трябва кой знае колко време. Не съм ли прав?

— Да, май си прав. Мерси.

— Няма защо. Искам да кажа, да си остане между нас, Мич. Нали го знаеш какъв е.

— О, знам го и още как — каза Мич с кисела усмивка.

Мич стана, съблече си сакото, свали си вратовръзката и си нави ръкавите. Сградата определено се затопляше.

Навън небето бе придобило едва забележим пурпурен оттенък. Повечето от светлините на съседните сгради бяха изчезнали, тъй като хората бяха побързали да си тръгнат за уикенда. Макар да не виждаше улиците, Мич знаеше, че и движението е пооредяло. Долу-горе по това време по улиците започваха да изпълзяват просяците и бездомниците. И все пак в светлината на последните събития Мич беше готов да се разходи пеш дори след полунощ чак до Пършинг Скуеър, само и само да се махне от тази сграда.

Пречеше му не толкова горещината, колкото миризмата, която беше придобила недвусмисления аромат на изпражнения. Първо развалено месо. После риба. Сега и лайна. Проклетата миризма го смачкваше на чисто психологическо ниво, макар той да осъзнаваше, че тя далеч не е единствената причина да се чувства отвратително. Истински тревожната мисъл, окупирала съзнанието му, беше, че може би Грейбъл все пак е успял да повреди административната система на Стълбата, за да си го върне на Ричардсън. И какъв по-подходящ момент за това, отколкото два-три дни преди инспекцията на клиента? Грейбъл разбираше достатъчно от компютри. Определено не беше Ейдън Кени, но знаеше какво прави.

Всички продължаваха да седят по столовете около полираната абаносова маса или се бяха изтегнали на голямото кожено канапе до панорамния прозорец и просто чакаха. От време на време поглеждаха часовниците си. Прозяваха се. Нямаха търпение да се приберат по домовете си и да вземат душ. Мич реши да не казва нищо. Не виждаше смисъл да ги безпокои, без да има солидна причина.

— Седем часът е — каза Тони Ливайн. — Какво толкова се тутка Ейдън?

Той се изправи и отиде до телефона.

— Няма да се обади — каза глухо Мич.

— Няма да се обаждам на него — обясни Ливайн. — Ще се обадя на жена си. Трябваше да ходим в „Спаго“ тази вечер.

На входа на заседателната зала се появиха Къртис и Колман. По-възрастният мъж погледна Мич, който му отвърна със свиване на рамене и поклати глава.

— Не можем ли поне да отворим прозореца? — каза Къртис. — Това място вони по-зле и от кучкарник. — Той понечи да извади полицейската си радиостанция.

— Тези прозорци не могат да се отварят. Освен това са устойчиви не само на куршуми.

— Това пък как да го разбирам?

— Това означава — каза Бийч, — че няма да можете да използвате радиостанцията си, докато сте вътре. Стъклата са неделима част от Фарадеева мрежа, която опасва цялата сграда.

— Каква мрежа?

— Фарадеева мрежа. Кръстена е на Майкъл Фарадей, откривателя на електромагнитната индукция. И прозорците, и стоманените им рамки са пригодени така, че да изпълняват ролята на екран, който ни защитава от външни електрически полета. В противен случай сигналите, излъчвани в рамките на сградата, щяха да бъдат достъпни дори за най-елементарните електронни устройства за следене. Така онова, което се появява по екраните на компютрите тук, може лесно да бъде реконструирано. Фирмите от ранга на Ю Корпорейшън са изключително предпазливи, когато става въпрос за евентуално изтичане на информация. Някои от техните конкуренти биха похарчили доста пари, за да се доберат до нея.

Къртис натисна няколко пъти бутона „приемане-предаване“, за да се увери, че Бийч не го заблуждава. И тъй като не чу нищо друго, освен безплодно пращене, остави радиостанцията на масата и кимна.

— Е, човек научава всеки ден по нещо. Мога ли да използвам телефона?

Тони Ливайн се прокашля.

— Боя се, че и това е невъзможно — каза объркано той. — Телефонът не работи. Поне външните линии със сигурност. Току-що се опитах да звънна вкъщи. Връзката никаква я няма.

— Няма ли я? Как така я няма?

— Ами няма я, в смисъл че телефонът не работи.

Къртис прекоси гневно стаята, грабна телефона и избоде по клавишите му номера на Ню Паркър Сентър, сякаш убиваше мравки. После опита с 911. След около минута поклати глава и въздъхна.

— Ще пробвам телефона в кухнята — предложи услугите си Натан Колман. Проверката не му отне много време и той се завърна с физиономия, която говореше, че не е постигнал особен напредък.

— Как е възможно да се случи това, Уилис? — каза Мич.

— Всичко, за което мога да се сетя, е, че може би е имало някакъв срив по веригата преди прекъсвача, който контролира телекомуникационната разпределителна кутия. Това трябва да е причинило скок в електрозахранването. Другият вариант е на Ейд просто да му се е наложило да спре нещо за малко.

Той стана и се разходи, сякаш за да дообмисли теорията си.

— Знаете ли, не е изключено да има и някакъв сериозен проблем по целия фибро-интерфейс. На този етаж има едно сервизно помещение, където е инсталирана хоризонтално организирана локална мрежа, свързана чрез високоскоростна магистрала за данни с централния компютър. Ще ида да проверя как стоят нещата там.

Елъри се запъти към вратата, а Къртис го проследи с поглед и се ухили.

— Високоскоростна магистрала. Това ми хареса. Май и аз не бих се отказал от такава гяволия. Знаеш ли какво, Нат, направо ми е чудно как при толкова технически експерти наоколо все още не можем да се измъкнем от някаква си сграда в седем часа вечерта.

— На мен също, Франк.

— Но така се чувстваш някак по-сигурен, нали? Така де, трябва да благодарим на Господа, че тези момчета са тук с нас. Направо не ми се мисли какво ли щеше да е, ако ни се наложеше да се оправяме сами.

Мич се усмихна и се опита да отмине сарказма на детектива. Но имаше и нещо друго, което бе казал и което не му излизаше от главата. Какво ли толкова беше казал?

И изведнъж Мич си спомни.

Върна се при компютъра и щракна с мишката върху иконката на телевизионната система. На монитора се появи отново компютърната зала и Кени, който продължаваше да налага клавиатурата, опитвайки се да открие проблема. Всичко изглеждаше нормално. Всичко, освен стрелките на стенния часовник. През последните четирийсет и пет минути те така и не бяха помръднали от шест и петнайсет. А когато се вгледа по-внимателно в образа, започна да открива и едва забележими повторения в действията на Кени. Все едно и също леко отмятане на главата, все едно и също смръщване, все едно и също преместване на пръстите по клавиатурата. Усети как косъмчетата по врата му настръхват. На монитора вървеше само запис на част от случилото се в компютърната зала. Някой искаше всички те да си мислят, че Ейдън Кени все още работи върху отстраняването на проблема в административната система. Но защо? За миг Мич запази разкритието си в тайна с надеждата, че ще предотврати общото паникьосване, и попита Дейвид Арнън:

— Дейв? В теб ли е онова уоки-токи?

— Разбира се, Мич. — Арнън му подаде малката радиостанция, която използваше, за да говори с работниците на обекта.

— В стаята на охраната също има такова, нали?

Арнън кимна.

— Ще опитам да се свържа с Дюкс и ще го пратя да види какво става с Ричардсън. — Той долови лекото трепване на зениците в бледите очи на Бърнбаум и добави: — Хич не ми дреме какво ще си помисли.

Бърнбаум сви рамене.

— Погребението си е твое, Мич.

— Може би.

Къртис така и не бе смъкнал саркастичното си изражение. Мич го погледна и му кимна към вратата.

— Мога ли да поговоря с вас, сержант? Отвън?

— И бездруго не правя нищо в момента. Защо не?

Щом се озоваха в коридора, Мич каза:

— Не исках да говоря за това пред всички. Не ми се иска да ги изплаша толкова, колкото съм изплашен аз в момента.

— Какво се е случило?

Мич му обясни за спрелия часовник в компютърната зала и за подозрението си, че вече от почти цял час гледат повтарящ се отново и отново запис.

— Което означава, че нещо може да се е случило в компютърната зала малко след шест и петнайсет. Нещо, което някой се опитва да скрие от нас.

— Мислите ли, че Ейдън Кени е свестен?

Мич въздъхна и сви рамене.

— Наистина не знам.

— Този някой — каза Къртис след кратка пауза, — мислите ли, че е възможно да е вашият приятел от гаража? Онзи, дето ви нокаутира?

— Мина ми нещо подобно през ум, сержант.

— Докъде мислите, че е способен да стигне?

— Всъщност изобщо не мога да си представя Грейбъл в ролята на убиец. Но ако Сам Глийг го е изненадал, докато той се е опитвал да повреди компютъра, не е изключено Алън да го е убил. Може да е станало случайно. Все пак мисля, че Грейбъл дойде, за да ме предупреди. Може да е размислил за стореното.

— Така или иначе, здравата сме я загазили.

— Да, боя се, че сте прав — каза Мич.

— Няма ли да е най-добре да слезем до компютърната зала и да проверим дали мистър Кени е добре?

— Разбира се. Но ако съм прав, ще е по-добре да не използваме асансьорите.

Къртис не схвана мисълта му.

— Авраам контролира асансьорите — обясни Мич. — Възможно е цялата административна система на сградата да е излязла от строя.

— Тогава май ще е по-добре да слезем по стълбите — предложи Къртис.

— Няма смисъл. Ще предадем на Дюкс да провери какво става в компютърната зала на път за насам. Виждате ли, след като сме затворени в тази сграда, по-логично е те да се качат при нас, тъй като тук са водата и храната, вместо ние да слизаме при тях.

— Звучи разумно.

— Поне докато успеем да извикаме някого на помощ.

Мич натисна бутона за връзка и вдигна уоки-токито към ухото си, но изведнъж отдолу зави сирената на приземната алармена система.

След като се отказа от безсмисления си опит да свести Кей Килън, Ричардсън отиде до телефона и безуспешно пробва да се свърже със заседателната зала. Ейдън Кени също не вдигаше телефона. Затова Ричардсън се върна във фоайето при Джоан.

Тя седеше на коженото канапе до все още свирещото пиано, притиснала носа си с кърпичка, и дишаше през устата. Миризмата беше отвратителна. Ричардсън се тръшна тежко до нея.

— Рей! — възмути се тя и се отдръпна. — Вир-вода си! Какво се случи?

— Не знам — каза тихо Рей. — Но не виждам как някой би могъл да каже, че вината е моя. — Той тръсна нервно глава. — Опитах се да й помогна. Скочих и се опитах…

— Какви ги приказваш, Рей? По-спокойно, скъпи. Кажи ми какво се случи.

Ричардсън пое дълбоко дъх.

— Добре съм. Но Кей… Мъртва е. Влязох в басейна, а тя лежеше на повърхността. Скочих вътре и я извадих. Опитах се да я свестя. Но вече беше твърде късно. — Ричардсън поклати глава. — Не мога да разбера как е възможно да се случи това. Как е могла да се удави? Ти също я видя, Джоан. Беше направо страхотна във водата.

— Удавила ли се е?

Ричардсън кимна нервно.

— Сигурен ли си, че е мъртва?

— Абсолютно.

Джоан сложи съчувствено ръка на треперещия гръб на съпруга си и поклати глава.

— Ами, не знам. Може да се е гмурнала и да си е ударила челото в дъното. Такива неща се случват непрекъснато. Дори с най-добрите плувци.

— Първо Хидеки Йоджо. После онзи пазач. Сега Кей. Защо трябваше да ми се случи точно на мен? — Той прихна безрадостно. — Господи, какви ги приказвам? Сигурно съм луд. Всичко, за което си мисля, е сградата. Опитвах се да измъкна горкото хлапе от водата и знаеш ли за какво си мислех? Мислех си, нещастен случай в басейн, точно като Льо Корбюзие. Можеш ли да го повярваш? Ето до каква степен съм се вманиачил, Джоан. Това красиво момиче е мъртво, а аз си мисля, че е станало точно като при някакъв си известен архитект. Какво ми става?

— Разстроен си, това е всичко.

— И не е само това. Телефоните не работят. Току-що опитах да се обадя горе. За да им кажа, че е мъртва. — Челюстта на Ричардсън потръпна леко. — Трябваше да я видиш, Джоан. Беше ужасно. Една толкова красива млада жена — мъртва.

Като че ли за да осигури подходящ фон за неговата тирада, пианото спря да свири вариациите на Голдберг по Бах и подхвана в стила на Артур Рубинщайн погребалния марш от Сонатата в си бемол минор на Шопен.

Дори Ричардсън позна мигновено безпощадните, мрачни тонове на произведението, скочи от канапето, стиснал яростно юмруци и изкрещя:

— Каква е тая шибана идея? Да не би някой да си представя така шегите? Изобщо не е смешно.

После измарширува до холограмната рецепция с толкова внушителна стъпка, колкото му позволяваха мокрите му обувки.

— Здравейте! — каза Кели с възможно най-безоблачно слънчевата си интонация. — Мога ли да ви помогна, сър?

— Чия е идеята за тази музика? — тросна се Ричардсън.

— Ами — усмихна се Кели, — тя е изцяло в традициите на погребалните маршове, родени по времето на Френската революция. И все пак в контрастиращия централен епизод Шопен е…

— Не искам да ми рецитираш програмираните си бележчици. Исках да кажа, че тази музика е проява на лош вкус. И защо не работят телефоните? И защо всичко наоколо вони на лайна?

— Моля проявете търпение. Ще направя нужните проучвания.

— Кретенка!

— Приятен ден.

Ричардсън се върна при Джоан със същата маршова стъпка.

— По-добре да идем горе и да кажем на всички какво се е случило. — Той поклати глава. — Един господ знае какво ще каже шибаното ченге.

После се завъртя на жвакащите си подметки и тръгна към асансьорите.

Джоан стана и го хвана за мокрия ръкав на ризата.

— Щом телефоните не работят — каза тя, — сигурно няма да работят и асансьорите.

Тя посочи изгасналия индикатор на асансьора, който бяха взели Деклан и двамата работници преди малко.

— Забелязах, че угасна, когато стигнаха до петнайсетия етаж. — Джоан сви рамене, след като Ричардсън смръщи неразбиращо вежди. — Ами нали бяха тръгнали за двайсет и първия? Индикаторът така и не стигна дотам.

Прозвуча познатият звън на камбанка и вратите на един от асансьорите, връщани автоматично от Авраам във фоайето, се отвориха. Ричардсън огледа подозрително кабината и каза:

— Изглежда ми наред.

Джоан поклати глава.

— Не ми харесва.

Ричардсън стъпи в чакащата кабина.

— Рей, моля те, излез — простена умолително Джоан. — Имам лошо предчувствие.

— Стига, Джоан — каза сприхаво той. — Не ставай суеверна. Освен това нямам намерение да се катеря двайсет и един етажа с мокри обувки.

— Рей, само помисли — настоя Джоан. — Предната врата е заключена. Климатичната инсталация е извън строя. Ароматизаторът съвсем се е прецакал. Телефоните не работят. Да не би да искаш като капак на всичко да заседнеш в асансьора? Ако искаш, добре, давай. Аз лично ще се кача по стълбите. Не ме интересува колко етажа са догоре. Не мога да ти обясня защо, но няма да се кача в този асансьор.

— Това пък какво е, някакво прословуто ясновидство на племето навахо? Всъщност тук вътре дори е приятно прохладно.

Ричардсън опря ръка на стената на кабината и тутакси я дръпна, сякаш се беше изгорил.

— Боже мили — възкликна той и благоразумно изскочи навън, разтърквайки пръстите си.

— Сега пък какъв е проблемът? — Гласът принадлежеше на Дюкс.

— Нещо не е наред с асансьора — призна Ричардсън изумено. — Стените на кабината са леденостудени. Сякаш не е асансьор, а фризер. Ръката ми направо залепна.

Дюкс влезе в кабината и докосна стената с върха на показалеца си.

— Ей богу, прав сте. Как е възможно това?

Ричардсън разтърка брадичката си и след това пощипна замислено долната си устна.

— От климатичната инсталация, разположена на покрива, започва един високоскоростен въздухопровод — каза той след известна пауза. — Преди да тръгне по него, въздухът преминава директно през охладителната камера. Тази камера снабдява със студен въздух помпата, която пък насочва въздуха към нискоскоростния въздухопровод. Единственото обяснение, което ми хрумва, е, че по някакъв начин потокът от студен въздух, предназначен за цялата сграда, е бил отведен към асансьорните шахти. Може затова тук да е толкова горещо.

— Вътре определено е студено. Я виж ти! Дори дъхът ми се вижда.

— Охлаждащият ефект наподобява леден вятър или нещо подобно. Точно като зима в Средния Запад.

Дюкс потръпна и излезе от кабината.

— Не ми се ще и да си помисля как ли е вътре при затворени врати.

— Съпругата ми мисли, че е възможно трима души да са заседнали в един от другите асансьори — каза Ричардсън. — Някъде около петнайсетия етаж.

— Онези тримата, дето се качиха преди малко ли?

Джоан кимна.

— Ако са се набутали в подобен хладилник, пишете ги дълбоко замразени.

— Мамка му — каза Ричардсън. — Шибана работа. Е, ще трябва да ги измъкнем оттам. В наше време добрите шофьори са рядкост. На практика Деклан е член на семейството. Някакви идеи?

Дюкс сбърчи чело. Първата му мисъл беше да нарече Рей Ричардсън егоистичен шибаняк и да му припомни, че заедно с драгоценния му шибан шофьор в асансьора са се качили още двама души. Но Ричардсън беше негов шеф, а Дюкс не искаше да изгуби работата си. Затова просто посочи отвъд последния асансьор.

— Ами ако задействаме алармата? Тя е свързана директно с противопожарната охрана, нали така?

— Май си струва да опитаме.

Тримата подминаха асансьорите, свиха зад ъгъла и се озоваха пред макарата с противопожарния маркуч и защитения от стъклена преграда бутон на алармата. Дюкс извади пистолета си, за да разбие стъклото.

— Не. Разкарай това нещо! — извика Ричардсън. Твърде късно.

Защото се активира не противопожарната, а охранителната аларма. Уловеният от видеокамерите образ на пистолета беше достатъчен за Авраам, за да задейства отбранителната система на Стълбата. Вратите към аварийното стълбище бяха незабавно заключени на всеки етаж. От тавана се спуснаха стоманени решетки, които изолираха едновременно стълбището и асансьорите. И едва тогава, след като се убеди, че горните етажи са подсигурени срещу достъпа на евентуалните нападатели, Авраам изключи пронизващия вой на сирената.

— Мама му стара — каза Дюкс. — Изобщо не се сетих.

— Шибан идиот — тросна му се Ричардсън. — Сега наистина не можем да мръднем на никъде.

Дюкс сви рамене.

— Значи вместо пожарникарите ще дойдат ченгетата. Не виждам кой знае каква разлика.

— Хич нямаше да е зле да ги изчакаме в по-уютна обстановка — каза Ричардсън. — Не знам за вас, но аз лично бих пийнал нещо. — Той тръсна ядосано глава. — Уволнен си. И знаеш ли какво още? Измъкнем ли се оттук, пиши се безработен за дълго време, приятел.

Дюкс сви философски рамене, хвърли един поглед на автоматичния „Сиг“, който все още проблясваше в ръката му, и го прибра в кобура.

— Едно ще ти кажа, задник такъв — ухили се той. — Трябва да си голям куражлия, за да уволниш човек, който държи пистолет. Или голям тъпак.

Уоки-токито на колана на Дюкс зажужа. Той го откачи и натисна бутона за свръзка.

— Какво става долу, по дяволите?

— Мич? — Ричардсън измъкна радиостанцията от ръката на Дюкс. — Мич, Рей се обажда. Затворени сме тук като овни за заколение. Дюкс си извади пистолета, за да разбие стъклото на противопожарната аларма, вместо да използва чукчето на верижката. Мисли се за Клинт Истууд тоя тип. И се включи охранителната система.

— Всички добре ли сте?

— Да, нищо ни няма. Но виж, Деклан и двамата работници пристигнаха ли при вас?

— Не. Не сме ги виждали.

— Трябва да са заседнали в асансьора. Работата нямаше да е толкова лоша, но кой знае как цялата климатична инсталация на сградата е била пренасочена към асансьорните шахти. Асансьорът, с който се качиха, трябва да е станал на фризер. Затова се опитвахме да извикаме пожарникарите.

— Знаеш ли — каза Мич. Мисля, че някой е повредил умишлено Авраам.

— Кой, за бога?

Мич му разказа за Алън Грейбъл.

— Ако съм прав и Авраам е загубил целостта си, не е изключено сега той да има коренно нова система от приоритети. Нещо не ми се вярва връзката с държавните служби да е останала непокътната. Ще трябва сами да измислим нещо. Какво става с Кей?

— Мъртва е — въздъхна Ричардсън.

— Мъртва? Какво се е случило?

— Не ме питай. Намерих я безжизнена на повърхността на басейна. Опитах се да й окажа първа помощ, но напразно. — Той замълча за миг. — Виж, какво искаш да кажеш с това, че Авраам е загубил целостта си? Какво прави Кени по въпроса?

— Не можем да се свържем с него — каза Мич. — Надявах се, че вие ще можете да проверите пътьом какво става в компютърната зала, докато се качвате насам. — Мич му обясни теорията си за зацикления видеозапис. — Трябва по някакъв начин да се доберем до компютърната зала.

— Ами компютърът в заседателната зала? — попита Ричардсън. — Не може ли Бийч да направи нещо оттам?

— Само ако Авраам му позволи.

— Господи! Какво ще правим сега?

— Просто запазете спокойствие. Ще се опитаме да измислим нещо и ще ви се обадим.

— Добре, но не се бавете много. Тук долу е като в пещ.

В средата на блестящия алуминиев таван на всяка от асансьорните кабини имаше отвор с диаметър не по-голям от сантиметър и половина. В отвора на няколко милиметра дълбочина се намираше триъгълно оформената гайка, която придържаше капака на ремонтния люк. За да се отвие тази гайка беше необходим специален ключ, с който разполагаше всеки от инженерите на „Отис“. Въпреки очевидното безсмислие на подобен опит Добс, най-високият от тримата заседнали в асансьора мъже, се опитваше да разхлаби гайката с една малка отвертка, която бе изровил от джобовете на работния си комбинезон.

— Трябва да има някакъв начин да се развърти това — каза той.

— Губиш си времето — каза Деклан Бенет, вече посинял от студ.

— Ти имаш ли по-добра идея, приятел? — каза Мартинес. — Ако имаш, дай да я чуем, щото друг път за излизане няма.

— Проклето нещо — каза Добс. — Дори не помръдва. — Той отпусна схванатите си до болка ръце, вгледа се неодобрително в инструмента си и осъзнал пълната му непригодност за случая, го захвърли с отвращение. — Прав си, и кура да си завра вътре, все тая. Е, тогава поне ще умра щастлив. — Той се захили безрадостно. — Да пукна, ако разбирам откъде идва тоя студ. Все съм чувал за скапани климатици, от които тръпки те побиват, но това тук е пълно безумие. Да пукнеш от студ в Ел Ей, ега ти случая.

— Къде е писано, че ще се умира? — попита Деклан Бенет.

— И аз си имам фризер вкъщи — каза Добс. — Чел съм му упътването. Дванайсет часа на това дередже и като ни размразят по Коледа, ще сме три съвсем пресни мръвки.

— Ще ни измъкнат — настоя Бенет.

— А тях кой ще ги измъкне?

— Това е само повреда на компютъра. Софтуерът се е скапал нещо. Като при входната врата. Чух мистър Ричардсън да го казва на жена си. Горе има компютърен инженер, който се опитва да отстрани повредата. Още минута-две и асансьорът ще тръгне. Ще видите.

Мартинес измъкна замръзналите си ръце изпод мишниците си, духна в шепи и заяви:

— Никога вече няма да се кача на асансьор. В случай че оцелея де.

— Бил съм в британската армия — каза Бенет, — тъй че знам едно друго за оцеляването. Възможно е да се оцелее с часове при невероятен студ, дори с дни. Трябва само да се ускори ритъмът на сърцето. Предлагам да бягаме на място. Хайде. Ще се хванем за ръце за допълнителна топлина.

Асансьорът заподскърцва тихо под полузамръзналите им крака.

— Не трябва да спираме да се движим — каза Бенет. — Кръвта замръзва, тъй да знаете. Точно като всяка друга течност. Но първо спира сърцето. Затова трябва да му се създава допълнителна работа. То трябва да разбере, че все още го командваш.

— Чувствам се като самодива — оплака се Мартинес.

— Това да ти е проблемът, приятел — каза Бенет. — Радвай се поне, че не те гони и клаустрофобия.

— Клаустро… к’во?

— Не му казвай — каза Добс. — И бездруго е цъфнал, та вързал. — Погледна към Мартинес и му се ухили. — Просто ми дръж ръката и спри да задаваш глупави въпроси. Но за едно нещо си прав. Ако се отървем, и двамата ще се катерим по стълбите до припадък.

— Моля за вниманието ви.

Франк Къртис изчака всички в залата да притихнат и продължи:

— Благодаря ви. Според мистър Брайън целостта на административната система на тази сграда е нарушена. Което означава, че компютърът, който управлява сградата, онзи, който сте кръстили Авраам, е бил повреден от един луд. Изглежда, вашият бивш колега Алън Грейбъл има зъб на шефа ви. Все едно, ситуацията е следната: телефоните не работят, входовете и изходите са заключени, вратите към пожарните стълбища също, в един от асансьорите са заседнали трима души, затова предполагаме, че асансьорите също са извън строя. Мисля, че не е нужно да ви напомням, че прозорците на сградата са нечупливи, а тук вътре е доста горещо. Станал е и още един нещастен случай. Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но вашата колежка Кей Килън е била намерена мъртва в басейна.

Къртис изчака около минута, докато смаяното шушукане утихне.

— Не сме съвсем сигурни какво точно се е случило, но ще трябва да приемем възможността компютърът и Алън Грейбъл в известен смисъл да са отговорни за инцидента.

Този път вече му се наложи да повиши глас, тъй като шокът бе на път да прерасне в паника.

— Вижте какво, нямам никакво намерение да ви будалкам или да крия от вас каквото и да било. Всички сме зрели хора. Смятам, че за да се измъкнем възможно най-бързо оттук, трябва като начало до един да се запознаем добре със ситуацията. Ситуацията е следната. Възможно е, дори е вероятно, Алън Грейбъл да е отговорен за смъртта на Сам Глийг. Освен това факт е, че не можем да се свържем с мистър Кени в компютърната зала, а асансьорните кабини са се превърнали във фризери. С други думи, поне още четирима души в тази сграда може вече да са мъртви. Дано да греша. Но мисля, че ще е по-разумно да приемем възможността Алън Грейбъл да е успял да се намеси в работата на вашия компютър, което прави нашето пребиваване в тази сграда изключително рисковано.

— Проверих оптичните кабели в помещението за поддръжка — обяви Уилис Елъри. — Според мен са в пълна изправност.

Боб Бийч клатеше глава.

— Не виждам как Грейбъл е могъл да направи нещо подобно — каза той. — Мен ако питате, това е по-скоро във възможностите на Ейдън Кени. Административната система на сградата е негова. Той доста си падаше по всякакъв чешит кодове за достъп и тям подобни. Грейбъл нещо не ми се връзва с цялата история.

— Невъзможно — каза Мич. — Той се гордееше с работата си по тази сграда. Не мога да повярвам, че му се е приискало да саботира системата.

— И в двата случая ще ни е нужна помощта ви, мистър Бийч — каза Къртис. — Можете ли да направите нещо от тукашния компютър? Поне за да измъкнем момчетата от асансьора.

Бийч направи физиономия.

— Тук има само клавиатура, а това може да усложни нещата. Аз лично съм отвикнал да ползвам клавиатури. С Авраам общувахме чрез речеви интерфейс^[1]. Пък и това е само един обикновен терминал. Мога да променя само онова, което главният компютър ми позволи да променя. — Той седна пред компютъра. — Въпреки това ще опитам.

— Добре — каза Къртис. — Останалите, чуйте ме. Не след дълго все някой би трябвало да отчете факта, че повечето от нас не са там, където би трябвало да бъдат в момента. Например мистър и мисис Ричардсън трябваше да летят за Европа. Вашите семейства също ще започнат да се чудят къде сте. За своето семейство съм сигурен. Имаме шансове да се измъкнем скоро оттук, но все пак трябва да вземем някои предпазни мерки, тъй като може да ни се наложи да поостанем в сградата по-дълго, отколкото предполагаме. Затова всеки от нас трябва да поеме по някоя малка отговорност. Мич, заеми се с това.

— Окей. Марти, ти ще отговаряш за храната и водата. Кухнята е в съседното помещение. Виж с какво разполагаме.

— Щом мислиш, че се налага.

— Тони? Кей не може да ни помогне, а ти вероятно познаваш плановете на тази сграда най-добре от всички ни.

— Тук са, Мич — каза Ливайн. — В лаптопа ми.

— Добре. Проучи ги. Виж дали не можем да се измъкнем по някакъв начин. Хелън? Предполагам знаеш кой е работил днес тук.

Хелън Хъси кимна, стиснала нервно един дълъг червеникав кичур между устните си.

— Помисли дали няма да можем да открием някакви инструменти на този етаж.

— Ще започна от кухнята — каза тя.

— Детектив Колман? — Мич подаде на Колман уоки-токито. — Ще поддържате ли връзка с хората във фоайето, за да разберем, ако се нуждаят от нещо?

— Дадено.

— Сержант Къртис ще поддържа връзката помежду ни. Ако някой открие нещо, веднага да му каже. Дейвид? Уилис? Давайте да си напрегнем мозъците за начин, по който да измъкнем хората от асансьора.

— Още нещо — добави Къртис. — Доколкото разбрах, Кей Килън е била добра плувкиня. Значи нещо й е помогнало да се удави. Нещо неочаквано, може би. Затова, каквото и да правите, където и да ходите, моля ви, бъдете внимателни.

— А аз какво да правя, Мич? — попита Джени.

Мич стисна ръката й и се опита да се усмихне. От това устната му започна отново да кърви.

— Просто не казвай „Нали ти казах“.

Рей Ричардсън отлепи ръчно шитата риза от потните си гърди и опита да си направи вятър с прогизналия плат. Навън, зад запечатаните врати, започваше да притъмнява. Може би трябваше да опита все пак да дремне въпреки яркото осветление, миризмата на лайна и влудяващата музика на пианото.

— Как мислиш, каква ли е температурата тук? — попита Джоан, докато се наместваше върху коженото канапе.

Ричардсън сви рамене.

— Проблемът не е толкова в температурата. Без климатичната инсталация дървото прави въздуха прекалено влажен.

Дюкс стана и започна да разкопчава тъмносинята си униформена риза.

— Знаете ли какво? Аз ще поплувам.

— И как ще го направиш? — изръмжа Ричардсън. — Нали заключи вратата към басейна.

После се сети, че Дюкс има предвид рибното басейнче, което заобикаляше дървото.

— Идеята не е чак толкова лоша — призна той и също започна да се съблича.

Останали само по бельо, двамата мъже се пльоснаха във водата. Ярко оцветените риби се стрелнаха във всички посоки. Джоан огледа несигурно водата.

— Хайде ела — настоя съпругът й. — Все едно че плуваме в Амазонка.

— Не знам — каза тя. — Ами рибите?

— Те са вид шарани, а не пирани.

Джоан се наведе и плисна малко вода върху лицето и гърдите си.

— Не мога да повярвам, че се срамуваш — подразни я Ричардсън. — Не и след онази снимка в „Ел Ей Ливинг“. Ако искаш, не си сваляй блузата.

Джоан сви рамене и дръпна ципа на дългата до глезените пола. После я остави да падне на пода, върза краищата на блузата си и влезе във водата.

Ричардсън се потопи под повърхността и след това изплува като хипопотам. Плъзна се по гръб и огледа купола на сградата. Дори сега всичко наоколо му изглеждаше като триумф на дизайнерската геометрия. Начинът, по който извисявайки се към върха овалните форми преминаваха в издължени правоъгълни очертания, сводът, заобиколен от криволичещия скелет на галериите, екваториалното дърво, превърнало се сякаш в гръбнак на конструкцията. Сякаш човек се намираше в корема на огромен бял кит.

— Изумително — промърмори Ричардсън. — Просто изумително.

— Да, прекрасно е — отвърна му ентусиазирано Джоан, помислила, че мъжът й говори за импровизираното им къпане.

— Като да застанеш под противопожарен кран през лятото — съгласи се Дюкс.

— Радвам се, че успя да ме убедиш да вляза — каза Джоан. — Мислиш ли, че е безопасно да се пие от водата? Искам да кажа, дали и тя не съдържа от Задавящата вода на фонтана?

— Надявам се, че не — каза Ричардсън. — Не и с тези риби в нея. Струват по петнайсет бона парчето. Водата вероятно е допълнително дехлорирана и пречистена, заради тях.

— Ами ако рибите, нали се сещаш…

Ричардсън се засмя.

— Не мисля, че ще ти стане нещо от акото на рибите, любима. Освен това не мисля, че при създалата се ситуация имаме кой знае какъв избор. — И той напълни устата си с хладката, противна на вкус вода.

Езерото и бездруго се оказа по-плитко, отколкото бе предположила Джоан, но когато седна на хлъзгавото му дъно й се стори, че дори усеща как водата в него намалява.

— Хей — каза Дюкс. — Някой да не е издърпал тапата?

И се изправи. Когато влезе, водата му стигаше до кръста, а сега едва покриваше коленете му. Огледа се отчаяно за някакъв съд и след като не видя нищо подходящо, започна да загребва вода с шепи и да пие.

Ричардсън седна рязко на дъното. Започваше да си мисли, че Мич е прав и някой наистина иска да им навреди. За какво иначе се източваше сега басейнът, ако не за да останат и тримата без вода? Легна по корем и започна да пие като куче от последните няколко сантиметра вода. После просто остана на дъното загледан в безпомощното шляпане на един от шараните, и накрая каза:

— Поне няма да ни се налага да ги гоним. Може да огладнеем.

Джоан се изправи, без да се притеснява особено, че Дюкс може да види бельото й.

— От сашимито^[2] се ожаднява — каза тя.

Дюкс се засмя. Гледаше блестящото й от водата полуголо тяло и струйката, която се стичаше по показалото се от бикините й кичурче, и си помисли, че би отворил устните си под него, за да пие като от извор. Дебела или не, лицето й беше красиво.

— Аз също — каза той.

Ливайн изучаваше на екрана на лаптопа си очертания със зелена линия план на асансьорите и придвижваше с палец топчето на тракбола, за да огледа схемата детайлно. Уилис Елъри извади писалката си и посочи нещо, което приличаше на верига на велосипед.

— Вижте — каза той. — Това тук е устройството, което отваря и затваря вратите на асансьора. Тъй като е окачено на тавана, силата, с която се придържат затворени вратите, трябва да е по-голяма в горния и по малка в долния край. Затова трябва да опитат да разтворят вратите именно в долния край. Така студеният въздух ще изтече в основния корпус на сградата. Ако не друго, това поне ще ги спаси от замръзване. После може да опитаме да се спуснем в шахтата и да отворим люка на тавана на кабината.

— На мен ми звучи добре — каза Мич. — Но ще ни трябва някакъв нож или отвертка. Дейвид, моля те, попитай Хелън с какво разполагаме.

Арнън кимна и отиде да потърси Хелън.

— Дори да не успеем да разтворим много вратите — добави Елъри, — може би ще се доберем до светлинния датчик и да задействаме отварящия автомат.

— Тоест да отворим вратите — ухили се Къртис.

— Точно така — каза тихо Елъри. Шокиран от смъртта на Кей, той не разбираше как някой би могъл да открие нещо забавно в ситуацията. Новината, че са заключени в Стълбата, го накара да изпита леко гадене, сякаш бе ял нещо развалено на обяд.

— Вижте, това е най-добрата идея която ми идва на ума — каза той.

— Разбира се, че е така — съгласи се Къртис. — Всички се опитваме да направим същото. Затова няма смисъл да увесваме носове, нали така? Нали разбирате какво имам предвид?

Елъри кимна.

Арнън се върна с комплект домакински ножове, кухненски ножици и няколко дървени подложки за съдове.

— Можем да пъхнем подложките между вратите, след като ги разтворим с ножовете — обясни той.

— Добре — каза Мич. — На работа.

Четиримата мъже се запътиха по коридора към асансьорите.

— Кой по-точно? — попита Елъри.

Мич докосна боязливо вратите на един от асансьорите. Ричардсън се оказа прав — повърхността им беше ледена.

— Средният от тази страна.

Елъри избра един дълъг нож за хляб и легна по корем. После пъхна върха на ножа в процепа между вратите и раздвижи дръжката му, опитвайки се да натика острието по-навътре. Ливайн застана над него и опита същата операция с друг нож малко по-високо. Ножовете не влизаха.

— Няма да стане — изпъшка Елъри.

— Внимавай да не се порежеш — каза Къртис.

— Изобщо не поддават. Или задвижващият автомат е по-силен, отколкото си мислех, или вратите са заяли здраво.

Ливайн счупи ножа си и за малко не си отряза пръста.

Къртис зае мястото му, за да опита с ножиците.

След няколко минути и той отстъпи назад и огледа отблизо всеки сантиметър от процепа. После разтърка с палеца си една точка в горния край и разчовърка с върха на ножиците. Нещо се отчупи, но този път не беше метал.

— Вратите не са заяли — каза мрачно той. Наведе се, взе отчупеното парченце от мокета, сложи го на дланта си и го показа на останалите. Беше късче лед. — Замръзнали са.

— Мамка му! — прошепна Ливайн.

— Адски ми е неприятно да го кажа, господа — обади се Къртис, — но хората от другата страна на тази врата са почти стопроцентово мъртви.

— Господи, какъв начин да умреш — каза Арнън.

— Нещо не ми е добре — обади се Елъри.

— Това ли беше? — попита Ливайн. — Отказваме ли се?

Къртис сви рамене.

— Някакви предложения?

— Все трябва да има някакъв начин. Мич?

— Той е прав, Тони. Сигурно вече са мъртви.

Ливайн срита вратата и избълва водопад от проклятия.

— Успокой се — каза Мич.

— В тази сграда има четирима, може би дори петима мъртъвци, а ти ми казваш да се успокоя, така ли? Още ли не разбираш, а, Мич? Свършено е с нас, мой човек. Никой няма да се измъкне оттук. Онова лайно Грейбъл ще ни види сметката един по един.

Къртис стисна Ливайн за раменете, опря гърба му на стената и каза:

— По-добре вземи да се стегнеш. Не искам повече да чувам такива глупости! — После го освободи от здравеняшката си хватка и добави усмихнат: — Няма защо да разстройваме дамите.

— Не се притеснявай за тях — каза Арнън. — Те са мъжки момичета, във всеки случай повече от доста мъже, които познавам.

— Ще ме извините ли за малко? — каза омаломощено Елъри. — Трябва да ида до тоалетната.

Мич го прихвана за ръката.

— Добре ли си, Уилис? Виждаш ми се пребледнял.

— Не ми е добре — повтори Елъри.

Тримата го проследиха с поглед, докато се отдалечаваше към тоалетните.

— Дейв е прав — тросна се Ливайн. — Елъри и Бърнбаум са единствените дами наоколо.

— Мислиш ли, че ще се оправи, Мич? — попита Къртис, без да обръща внимание на Ливайн.

— Той харесваше Кей, това е всичко.

— Всички я харесвахме — каза Арнън.

— Възможно ли е да се е обезводнил или нещо подобно? — предположи Къртис. — Не е ли по-добре да му предложим повече течности?

Върнаха се в заседателната зала и поклатиха безмълвно глави, когато останалите ги попитаха за тримата мъже в асансьора.

— Значи е сериозно — отбеляза сухо Марти. — Е, ние поне няма да умрем от жажда или от глад. Приготвих списък на провизиите, макар че така и не успях да разбера какъв беше смисълът да го правя. Аз съм старши съдружник, Мич. По право би трябвало аз да казвам какво да се прави.

— Искаш ли да поемеш ръководството? — каза Къртис. — Моля, заповядай. Аз нямам толкова комплекси за избиване. Освен това не горя от желание да командвам. Ако мислиш, че можеш да ни измъкнеш оттук, давай, няма да ти се пречкам.

— Нямах това предвид. Просто исках да отбележа факта, че обичайната субординация беше пренебрегната.

— Ами такива неща стават в кризисни ситуации, Марти — жегна го Арнън. — Тогава остарелите класови структури губят смисъла си. Оцеляването се базира най-често на определени практически умения. Инженерни умения например. Конкретни познания върху особеностите на терена. Такива ми ти работи.

— Да не би да намекваш, че не знам нищо за тази сграда, Дейвид? Какво си мислиш, че прави един старши съдружник на подобен обект?

— Знаеш ли, Марти, и аз си задавам същия въпрос от месеци. С удоволствие бих научил отговора.

— А, така ли… — Възбудата на Бърнбаум го накара да се изпъне като струна, сякаш беше обвиняем, застанал пред съда. — Кажи му, Мич. Кажи му…

— Защо просто не прегледате списъка? — каза високо Къртис. — Когато се измъкнем, ще можете да спорите за служебните си задължения колкото си щете.

Бърнбаум се намръщи, после започна кисело да чете списъка на провизиите:

— Двайсет и два литра газирана минерална вода, двайсет и четири бутилки „Бъдуайзър“, шест бутилки от някакво калифорнийско шардоне, осем бутилки прясно изстискан портокалов сок, осем пакета чипс, шест пакета печени фъстъци, замразена шунка, замразена пъстърва, шест вида френски колбаси, няколко вида сирене, плодове — има доста плодове, шест шоколадови десерта и шест големи термоса с кафе. Ледогенераторът не работи, но пък водата все още не е спряла.

— Благодаря ти, Марти — каза Арнън. — Добре си се справил. Сега можеш да си вървиш вкъщи.

Бърнбаум почервеня, тикна списъка в ръцете на Къртис и тръгна към кухнята, придружен от безмилостния смях на Дейвид Арнън.

— Храна поне има достатъчно — каза Къртис на Колман.

— Една бира ще ми дойде добре — отвърна му той.

— И на мен също — каза Джени. — Жадна съм.

— Стомахът ми скърца като несмазана бричка — каза Ливайн. — Боб? Искаш ли нещо от кухнята?

Боб Бийч отблъсна стола си от бюрото на „тъпия терминал“, стана и отиде до прозореца.

— Боб? — каза Мич. — Има ли нещо, което би трябвало да знаем и ние?

Той се обърна и апетитът им изведнъж секна.

— Мисля, че трябва да преосмислим надеждите си за измъкване — каза студено Бийч. — Изцяло.

Беше почти девет часът.

— Нито един от нас не спазва обичайния график, нали така? — каза Боб Бийч. — Вземете мен например. Понякога работя до полунощ. Няколко пъти въобще не съм се прибирал. Мисля, че това се отнася и за всеки друг от нас. Сержант Къртис?

— Ченгетата работят по всяко време — сви рамене той. — Карай по същество.

— Името Ру Евънс говори ли нещо на някой от вас двамата, господа?

Натан Колман погледна към Къртис, кимна и каза:

— Черното хлапе от Уотс.

— Разследваме убийството му — уточни Къртис.

— Вече не — каза Бийч.

— Това пък как да го разбираме? — попита Колман.

— И двамата сте отстранени от служба и задържани за разпит в участъка на 77-а улица от вашия отдел „Вътрешни афери“ по подозрение за съучастничество в убийството на Евънс. Поне капитан Махоуни си мисли така.

— Какви ги приказваш? — сепна се Къртис.

— Не аз, а някой друг разправя врели-некипели, някой, който е проникнал в централния диспечерски компютър в Градската управа. Определено се е справил добре. Ако не ми вярвате, проверете сами. Всичко е изписано на екрана на компютъра. Никой не очаква да се появите в близко време в отдел „Убийства“. Може би дори са ви отписали вече. Що се отнася до вашите колеги, вие сте сгазили лука.

Къртис се обърна и тръгна с несигурна крачка към компютъра.

— Майтапиш се. С такива работи шега не бива.

— Повярвайте ми, сержант. Де да беше шега.

— А няма ли някой от „Вътрешни“ да се обади на Махоуни и да му каже? — попита Колман. — Не трябва ли да му се обадят?

Къртис сви рамене.

— Така беше едно време. Сега компютрите се грижат за всичко. Те гарантират дори нашата обективност, забрави ли? Проверяват дали сме достатъчно справедливи с престъпниците. Онова тъпо копеле Махоуни ще си седи на дебелия задник и ще вярва в разпечатката на принтера така, сякаш я е получил от Всевишния. Може би дори ще се обади на жена ми и ще й каже, че няма да се прибера скоро.

— Това далеч не е всичко — обади се отново Бийч. — Някой е изпратил факс до аерогарата и е отменил резервацията на Ричардсън. Отменили са дори резервираната ти вечеря в „Спаго“, Тони.

— Мамка му! Четири седмици чаках за тая скапана резервация.

— Всички съпруги, приятелки или приятели са получили факсове или съобщения по е-пощата. Обяснили са им, че телефоните тук не работят, но ние до един ще останем да работим през нощта, за да подготвим сградата за инспекцията.

Последва дълго, изумено мълчание. Накрая Дейвид Арнън каза:

— Мислите ли, че Грейбъл се е обадил и в Мастърчардж, за да ми погаси дълга?

— Значи никой не очаква да се приберем у дома тази вечер? — каза Джени. — И никой не знае, че сме заключени в сградата? При това с откачен за компания?

— Горе-долу така стоят нещата — отбеляза Бийч. — Но има и още.

— Че какво по-лошо от това? — сви рамене Колман.

— Това не е работа на Алън Грейбъл.

— Какво? Чия е тогава? — попита Хелън.

— Ничия.

— Не разбирам — каза Къртис. — Ти каза, че „някой“ е проникнал в диспечерския компютър…

— Този „някой“, за когото си мислехме, че е Алън Грейбъл, всъщност е самият Авраам.

— Да не би да искаш да кажеш, че компютърът е виновен за всичко това? — възкликна Марти Бърнбаум.

— Точно това искам да кажа.

— Нищо не разбирам — каза Къртис. — Единствените престъпници, с които съм си имал работа, са онези, дето са претъпкани с пищови, дрога и тям подобни. Защо един компютър ще прави нещо такова?

— О, я стига — намеси се Марти Бърнбаум. — Не говориш сериозно, нали, Боб? Целостта на системата, както се изразихте, може и да е нарушена. Но това, за което говориш, е просто абсурдно. Направо влудяващо, бих казал. Много е безотговорно от твоя страна да ни подхвърляш подобни теории. Наистина. Как би могъл Авраам да иска да навреди на някой от нас? Не съм убеден дори дали е възможно да се говори за нещо като „собствена воля на компютър“.

— Както отбеляза сержантът — каза Бийч, — ключовият въпрос е „защо“, а не „как“. „Защо“ предполага наличието на мотив. Нека не забравяме, че става въпрос за една машина.

— Защо? Как? Къде е шибаната разлика? Искам да знам какво става всъщност.

— Ами възможно е да се е получило нещо като полуспиране на тока.

— И как, по дяволите, токът може да „полуспре“? — попита Колман.

— Не точно спиране на тока, а по-скоро ниско напрежение. Резервният генератор би трябвало да се включи незабавно при сериозен срив в захранването. От друга страна, може да има достатъчно енергия във веригата, за да не бъде задействано аварийното захранване, но едновременно с това недостатъчно за Авраам. Може би е почувствал енергиен глад. Като мозък без достатъчен прилив на кислород. — Той сви рамене. — Знам ли. Това е просто предположение.

— Сигурен ли си, Боб? Че е Авраам?

— Мич, друго обяснение няма. Прочетох командите, докато Ю-5 ги подаваше от компютърната зала. Нито един човек не може да ги подава с такава скорост. Убеден съм в това. Не бяха и предварително програмирани инструкции. Авраам прави всичко това абсолютно сам.

— Боб, може би има и друго обяснение — каза Мич.

— Да го чуем тогава.

— Става въпрос за една изключително сложна система, нали така? Подобна сложност предполага и солиден процент нестабилност.

— Интересно предположение — призна Бийч.

— Я пак — намеси се Къртис.

— Сложните системи са винаги на ръба на хаоса.

— Нямаше ли там някакъв закон, който да забранява на компютрите да нападат хора? — обади се Колман. — Като във филмите.

— Мисля, че имате предвид Първия закон на роботиката на Айзък Азимов — каза замислено Бийч. — Подобни неща минаваха, докато ни се налагаше да се оправяме с двоични системи, с компютри, които работеха в последователно действаща „да/не“ система. А това тук е паралелен компютър с невронна мрежа, която се основава на система от многобройни „може би“. В известен смисъл той се доближава до устройството на човешкия мозък. Този тип компютри се самообучават при всяка следваща своя стъпка. В общността на конвенционалните компютри Авраам е почти еретик сред правоверни.

— Може и така да е — каза Марти Бърнбаум. — Но ти намекваш за нещо много по-необичайно. За намерение. Намерението е нещо съвсем друго. Ти искаш да кажеш, че… — Той сви рамене. — Научна фантастика. Друга дума не ми идва наум.

— И на мен ми звучи невероятно — каза Бийч.

— Възможно ли е — обади се Мич — Авраам да е прекрачил един определен праг на сложност и да е станал автокаталитичен?

— Авто какво? — попита Ливайн.

— Компютърът организира сам хаоса от различните програмирани реакции в нещо като метаболизъм.

Бийч изглеждаше все по-възбуден и по-възбуден.

Джени бавно се изправи.

— Ехаа! Нещо като метаболизъм ли? Наистина ли имаш предвид това, което си мисля, Мич?

— Точно това имам предвид.

— Какво иска да каже той? — настоя Дейвид Арнън. — Боб? Ти разбираш ли какво иска да каже? Защото аз съм в пълен мрак.

— Ще ви кажа нещо — каза Бийч. — Аз не съм вярващ. И все пак единственото нещо, с което бих могъл да сравня усещането си в момента, са библейските откровения. Трябва да приема възможността, при липса на по-точно обяснение, че Авраам е жив и мислещ.

Думите на Боб Бийч засилиха още повече гаденето, което мъчеше Уилис Елъри. Убеден, че ще повърне всеки момент, той почти изтича до мъжката тоалетна и там падна на колене пред клекалото. Накъсаното му дишане и избилата по челото му студена пот сякаш правеха бунта на стомаха му още по-непоносим. Въпреки това нищо не се случи. Просто се задави на няколко пъти. Прииска му се да имаше куража да пъхне пръст в гърлото си като препил пубер. Нещо му пречеше да го направи.

След още няколко минути тежестта се премести в червата му и Елъри си помисли, че ще е по-добре да седне на клекалото. Той се изправи несигурно, разкопча колана си, смъкна панталоните си и се тръшна на тоалетната чиния.

Въпросът „Защо точно Кей?“ не му даваше мира. Защо? Тя не бе направила никому зло през целия си живот. Едва ли бе на повече от двайсет и пет. Каква загуба! И как е възможно да се е удавила? Дори Авраам да е искал да я убие, как е успял да го направи? Та той нямаше ръце, за бога! Как бе възможно?

Инженерът в Елъри искаше да разбере как. Реши, че щом излезе от клозета, веднага ще се обади на Ричардсън по уоки-токито, за да научи повече детайли около смъртта на Кей. Без съмнение Ричардсън я беше видял да плува на повърхността и си бе направил извода, който биха си направили повечето хора. Но имаше и други начини, по които е могло да се случи. Токов удар например. Дори газ. Да, това наистина беше възможно. Авраам можеше да създаде с помощта на дозиращата помпа някакъв отровен газ. Или пък просто я бе замаял с озон.

След кратко спазматично напъване Елъри облекчи червата си и почти незабавно се почувства по-добре. Пусна водата с лакът, задейства заместителя на тоалетна хартия и изтрая цялата операция. После стана, за да измие ръцете си в мивката, която някои смятаха за стилна. Искаше му се да я напълни и да потопи лицето си в нея, но формата й изключваше подобни опити за разхищение на питейна вода.

Елъри се погледна в огледалото и установи, че лицето му е започнало да възвръща нормалния си цвят.

— Една мивка трябва да прилича на мивка, а не на бюро — промърмори той гласно.

Пусна струята, плисна малко хладка вода на лицето си и отпи няколко глътки.

Изведнъж го прониза мисълта, че положението му в момента не е по-завидно от това на Кей Килън преди смъртта й. Авраам контролираше тоалетните не по-зле от басейна. Гаденето се появи отново.

Елъри не посмя да затвори крана или пък да изсуши ръцете си на топлата струя от страх да не бъде изпържен с електрически ток. Вместо това скочи до вратата, блъсна я и изхвърча навън.

И за малко не просна Тони Ливайн по гръб.

— Какво ти става бе?! — тросна му се Ливайн. — Изкара ми акъла.

Елъри се усмихна смутено.

— Аз лично си изкарах акъла преди теб, Тони. Мислех си за Кей. Не мисля, че се е удавила. Всъщност дори съм сигурен, че не е. Ричардсън си го е помислил, защото я е намерил да плува безжизнена на повърхността.

— И каква е истината, лейтенант Коломбо?

— Току-що ми хрумна. Авраам управлява всички химикали, които отиват към басейна. Мисля, че Кей е била обгазена.

Носът на Ливайн се изкриви в гнуслива физиономия.

— Със сигурност щеше да бъде обгазена, ако беше влязла тук. — Той се изхили гръмко. — Братче, това място мирише по-гадно и от лайно. Какво си ял на закуска бе, Уилис? Храна за кучета?

Ливайн избута Елъри и влезе в тоалетната.

— Копеле мръсно — каза Елъри. Постоя няколко мига, впил поглед във вратата, после се запъти към заседателната зала.

Хлопването на вратата зад гърба на Ливайн бе последвано от тихото просъскване на въздушната изолация преди компютърът да се захване с прочистването на въздуха на тоалетната.

— Колкото по-сложна е една система — обясняваше Мич, толкова по-непредсказуема става тя и толкова по-вероятно е тя да започне да се съобразява със своите собствени приоритети вместо с първоначално зададените. Виждате ли, колкото и умен да си мисли, че е човек, колкото и много да му се струва, че знае за способностите на някоя алгоритмична система, винаги ще има резултати, които той не би могъл да предвиди. От гледна точка на компютъра, хаосът е просто друг вид порядък. Питате се как е възможно да се случи нещо подобно? Но трябва да се попитате и още нещо — защо да е невъзможно да се случи?

— Как може една машина да бъде жива? — попита Къртис. — Я се стегнете. Такива работи се случват само в комиксите.

— Всичко зависи от това какво разбираме под „живот“ — възпротиви се Мич. — Повечето учени са съгласни, че не съществува общовалидна дефиниция на живота. Дори някой да каже, че една от основните характеристики на живота е способността за размножаване, това всъщност не би изключило компютрите.

— Мич е прав — съгласи се Бийч. — Дори компютърните вируси отговарят на условията за наличие на живот. Може и да не ни е приятно да го признаем, но да имаш тяло не е достатъчно, за да минеш за живо същество. Животът е въпрос не на притежание, а на организация. Той е динамичен физически процес, който може да бъде възпроизведен от някои машини. Всъщност някои от тях наистина наподобяват формите на живот.

— Предпочитам да наподобяват живота, отколкото да бъдат живи в действителност — обади се Джени Бао. — Животът все още ми изглежда свещен.

— На теб всичко ти изглежда свещено, скъпа — промърмори Бърнбаум.

— Ю-5, тоест Авраам, е проектиран така, че да се самоподдържа — каза Бийч. — Да се самоадаптира също. Да мисли за себе си. Защо изглеждате толкова учудени? Защо ви е толкова трудно да си представите, че Авраам би могъл да мисли? Сигурно ви е по-лесно да приемете, че Бог може да мисли. Напротив. Искам да кажа, как бихме могли да се убедим, че Бог знае, Бог чува, Бог вижда, Бог усеща или мисли? Щом сме склонни да приемем една толкова абсурдна идея, защо тогава да не допуснем същото и за компютрите? Коренът на проблема се крие в езика. Тъй като машините определено не могат да се държат като хора, ние ще трябва да започнем да се държим като тях, за да се получи пълноценен контакт помежду ни. Хората и машините трябва да заговорят на един и същ език.

— Без обобщения — каза Къртис.

— Знаете ли, за подобни неща се пише от векове — усмихна се Бийч. — Историята на Пигмалион. На Франкенщайн. Компютърът в „2001“ на Артър Кларк. Може би сега се е случило наистина — едно изкуствено създание е поело съдбата си в свои ръце. Точно тук, в Ел Ей.

— В Ел Ей има вече цял куп изкуствени създания — каза Арнън. — Рей Ричардсън например.

— Супер — намеси се Къртис. — Влязохме в историята. Да се надяваме, че ще доживеем да разказваме на внуците си за това.

— Вижте, говоря сериозно. Бяха убити хора и аз искрено съжалявам, че стана така. Но в същото време, като учен, не мога да не се чувствам и някак… привилегирован.

— Привилегирован ли? — изрече с отвращение Къртис.

— Думата е неточна. Но говорейки като учен, аз намирам случилото се за извънредно интересно. При по-нормални условия бих отделил достатъчно време, за да изуча този феномен с нужното внимание. Щях да опитам да открия как се е стигнало до нещо подобно. Това е необходимо, за да могат след това да се възпроизведат отново същите условия. Искам да кажа, че би било много жалко просто да сложим кръст на всичко. Да не кажа дори неморално. Все пак Джени е права. Животът наистина е нещо свещено. Когато създадеш живот, това те прави в известен смисъл бог с всички прилежащи отговорности към собственото ти създание.

Къртис отстъпи крачка назад и поклати объркано глава.

— Чакай малко. Един момент. Ти току-що каза нещо. Каза, че би било жалко просто да му сложим кръст. Това означава ли, че си в състояние да прекратиш всичко това? Че можеш да унищожиш компютъра?

Бийч хладно сви рамене.

— Когато замисляхме Ю-5 естествено предвидихме и възможността той да достигне до етапа, в който да започне да се състезава със своите създатели. Все пак не можем да очакваме от една машина да се съобразява с нашите морални стойности. Затова включихме в първичната архитектура на Авраам една наставническа програма. Един електронен шаблон, който нарекохме ГАВРИИЛ. За в случай че се наложи да му дръпнем щепсела.

— За дърпане на щепсела значи?

Къртис сграбчи вратовръзката на Бийч, притисна го здраво към стената и изръмжа:

— Тъпо копеле такова! Ние се претрепахме, за да измъкнем трима умиращи от асансьора, а ти си могъл през цялото време просто да изключиш шибания компютър убиец, така ли? — Сигурно щеше и да го удари, ако Колман не го бе спрял.

— Успокой се, Франк — каза твърдо Колман. — Той все още ни е необходим, за да изключи машинарията.

Бийч издърпа вратовръзката си от юмрука на Къртис.

— Те и бездруго бяха вече мъртви! — изкрещя той. — Нали сам го каза. Освен това хардуер за 40 милиона долара не се съсипва просто ей така, без нужните проверки. Инцидентът е едно, а предположенията за алтернативна форма на живот — съвсем друго.

— Ти си бил голям боклук бе — каза Къртис. — Долари и центове. Вие само това знаете.

— Това, което предлагаш, е пълна глупост. Никой не би изключил един Ю-5, без да се убеди, че това е единственият възможен изход.

— Петима души са мъртви, господинчо. Какви други доказателства искаш?

Бийч поклати глава и му обърна гръб.

— Убеди ли се вече, а? — продължи Къртис. — Какво ще направиш сега? — Той погледна раздразнено Колман. — Спокоен съм, Нат, можеш да ме пуснеш.

И измъкна ръката си от здравата хватка на колегата си.

— Трябва ли повечето от нас да умрат, за да ти мине през празния череп мисълта, че това тук не ти е някакъв колежански експеримент? Не става въпрос за изкуствен, а за истински живот. Мъже и жени със семейства. Не за някакъв шибан студенокръвен учен.

— Боб? — обади се Мич. — Можеш ли да го изключиш? Възможно ли е това?

Бийч сви рамене.

— Би трябвало първо да получа разрешение от мистър Ю. Има си определен ред за подобни неща.

— Майната му на мистър Ю — каза Къртис. — Да му го начукам в определения ред. В случай че си забравил, в момента имаме известни проблеми с връзката с външния свят.

— Хайде, Боб — настоя Мич.

— Добре де, добре — каза Бийч и седна пред компютъра. — И без това щях да го направя.

Уоки-токито изжужа. Колман натисна бутона за свръзка и излезе в коридора, за да отиде до парапета над фоайето.

— Слава тебе Господи — каза Хелън. — Сега може би най-после ще можем да се измъкнем от тази многоетажна лудница.

— Дано — каза Джени. — Цял следобед ме мъчеха лоши предчувствия за това място. Точно затова се заех още в самото начало с тази сграда. За да я освободя от лошите й духове.

— Наречи го както щеш — каза Арнън и се тръшна на дивана. — Колкото по-скоро се измъкнем оттук, толкова по-добре.

— Хубаво, само не се стряскайте — каза Бийч. — Трябва време, за да се излее програмната отрова в еквивалента на хиляди обикновени компютри.

— Колко време? — попита Къртис.

— Наистина не мога да кажа. Досега не ми се е случвало да изхвърля на боклука компютър за 40 милиона. Последния път ни трябваха трийсет и шест минути, за да издърпаме ушите на Авраам, а програмата, която бе създал, беше едва на няколко часа. Нали си спомняш, Мич? — И Бийч започна да печата някакви трансакции.

— Да, спомням си.

— Е, този компютър работи вече от месеци. Още преди да бъде инсталиран в Стълбата. Бог знае колко информация е успял да събере през това време. Може да са ни необходими няколко часа.

— Няколко часа? — Къртис погледна часовника си.

— Минимум.

— Майтапиш се.

— Че какво има за майтапене? Виж, сержант, ако искаш да се пробваш, моля, компютърът е твой.

— Хайде почвай, Боб — настоя Мич. — Моля те.

— Окей, започваме — въздъхна Бийч и пръстите му затракаха по клавиатурата. — Мръсна работа, но все някой трябва да я свърши.

— „Това е краят“ — запя Бийч песента на „Доорс“.

— Никога не съм го харесвал това парче — каза Арнън. — Потискащо е. Никой няма да се измъкне жив оттук.

— Авраам — каза Бийч. — Ще развием черния саван и ще те обречем на забрава, мой силициеви приятелю. Ще ми са да те бях опознал малко по-добре. Но нашата работа сега не е да се чудим защо. Нашата работа е да те убием. Тук има едно ченге, което казва, че така трябва. Тъй че е време да заспиш, друже.

Натан Колман се надвеси през стъклената бариера и погледна към фоайето. Почувства се като моряк, който се е изкачил на най-високата мачта и гледа как другарите му пълзят като буболечки по избелялата палуба. Сега обаче долу бяха само трима. Уоки-токито изплющя като издуто от вятъра платно и една от буболечките му махна с ръка.

— Какво става горе? — каза Ричардсън. — Тук се чувстваме забравени като на самотен остров.

— Дълго е за разправяне, пък и не съм сигурен дали успях да разбера по-голямата част — каза Колман. — Имаше сериозни философски дебати на тема изкуствен живот и прочее. Кратката сводка гласи, че вашият компютър действа на своя глава. Прегорели са му бушоните или нещо такова. С две думи, мистър Бийч се кани да му види сметката — уточни детективът с ясното съзнание, че това може да развали настроението на Ричардсън. — Няма връщане назад.

— Но защо, за бога? Нали трябва просто да поседим и да почакаме да ни измъкнат?

— Едва ли, мистър Ричардсън. Виждате ли, Авраам е анулирал вашите самолетни билети за Лондон. Освен това е убедил полицейския компютър да отстрани сержант Къртис и мен от служба. Както и цял куп други работи. Накратко, никой не очаква никой от нас да се прибере тази вечер вкъщи. Изглежда, тукашният компютър е решил да стане първата машина — сериен убиец.

Чу как Ричардсън говори на Джоан и Дюкс, после апаратчето изпращя и Ричардсън извика:

— Чия е тази тъпа идея, за бога? Не, не ми казвай. На онзи тъпоглав сержант. Свържи ме с Мичъл Брайън, ако обичаш. Трябва да поговоря с някой, който осъзнава какво би означавала подобна стъпка. Не се обиждай, синко, но става въпрос за хардуер за 40 милиона, а не за някакъв си „Касио“.

Нат пъхна два пръста в устата си, сякаш искаше да се издрайфа върху главата му.

— Ще му кажа да ви се обади.

Изключи уоки-токито и тръгна обратно към заседателната зала. Сега, когато се беше появила някаква надежда за измъкване, мислите му вече се въртяха около момичето, с което трябваше да се види утре. Тя работеше в една кантора за недвижими имоти и се казваше Нан Тъкър. Беше се запознал с нея на сватбата на една бивша приятелка, която ги бе убедила, че мъж и жена, които се казват Нат и Нан, просто са създадени един за друг. Нат не се връзваше на подобни приказки, но това не му попречи да запази две места в най-романтичния ресторант, за който можеше да се сети — „Бориваж“ в Малибу. Цените там надхвърляха сериозно финансовите му възможности, а единственото нещо, което ги свързваше, беше чисто физическото привличане, но Колман не се поколеба. Освен това не смяташе да прави циркови представления, за да й се хареса. Напоследък Натан Колман все оставаше сексуалната инициатива изцяло в ръцете на жените. В такива смутни времена подобна тактика беше не само безопасна, но и безотказна. Освен това му напомняше за джентълмените от доброто старо време.

Забави леко крачка, тъй като му се стори, че дочува някакъв приглушен шум иззад вратата на тоалетната. Тъкмо се канеше да отиде дотам и да провери какво става, когато по коридора се зададе Мич. Колман се отправи към него и му връчи уоки-токито.

— Твоят шеф иска да говори с теб. Казах му, че мистър Бийч се кани да дръпне щепсела на компютъра. — Колман сви рамене. — Май не му се хареса особено. Гаден тип е шефът ви, а?

Мич кимна уморено.

Колман се канеше да каже още нещо за Ричардсън, но вместо това се обърна и погледна към тоалетната.

— Чуваш ли нещо?

Мич се заслуша и поклати глава.

— Абсолютно нищо.

Колман се върна при тоалетната, изчака няколко секунди и бутна вратата. Тя не помръдна.

Вече беше сигурен, че отвътре се чува нещо. Приглушен вик за помощ? Бутна отново. Този път вратата се отвори с лекота и викът, сега вече писък, бе прекъснат от кратък звук, по-скоро пукване, отколкото експлозия, сякаш току-що се беше пръснал някакъв гигантски балон от дъвка. Нещо топло и влажно се пръсна по лицето и шията на Колман и той долови с периферното си зрение как някаква безформена купчина пльосва на пода на тоалетната. Чу как Мич му извика нещо, но не можа да разбере думите му. После бавно започна да осъзнава, че е покрит с кръв от главата до петите.

Като повечето полицаи в Ел Ей и Колман беше участвал в не една престрелка и затова в първия момент си помисли, че са го улучили, най-вероятно с високоскоростен куршум.

Тялото му се стегна, той избърса кръвта от очите си и зачака прилива на болката. Но болка не последва. Миг по-късно осъзна, че неритмичното трополене, което продължаваше да чува, не са изстрелите на пистолет, нито пък ударите на сърцето му, а ударите на Мич, който блъскаше по вратата.

— Какво става? Нат? Чуваш ли ме?

Колман дръпна дръжката и установи, че вратата отново е заключена.

— Май нищо ми няма, но съм заключен.

— Какво стана? — И след това чу: — Франк! Ела. Колман е заключен в тоалетната.

Колман избърса още веднъж лицето си от кръвта, огледа се и усети как ченето му увисва. Навсякъде имаше кръв. Капки се стичаха от тавана, пропуканото огледало беше покрито с кървави петна, а от плитката мивка върху краката му се стичаше алена струйка. Като че ли в тоалетната се беше разбила огромна кървава вълна, която след това бе изтекла в канавката за части от секундата. Колман стисна зъби и потърси с поглед източника.

В единия ъгъл на помещението бе струпана купчина прогизнали от кръв дрипи. Близо до нея имаше човешки крак, на който още висяха пенисът и тестисите. Откъсната с хирургическа точност ръка все още стискаше ръкохватката на крана. На вратичката на една от тоалетните кабинки висеше розова копринена вратовръзка. Когато се вгледа, тя се оказа парче от черво. Колман рязко обърна глава, краката му се подхлъзнаха и той се озова на пода, лице в лице с притежателя на все още димящото тяло, пръснато из тоалетната на Стълбата като след атака на бяла акула. Беше Тони Ливайн или по-скоро откъснатата му глава заедно с все така прилежно стегнатата опашчица.

— Мама му стара — възкликна Колман и блъсна главата с отвращение.

Тя се търкулна по пода и спря, загледана право в Колман. Клепачите се отпуснаха за последно.

Между гръмотевичните удари по вратата се чуваха виковете на Франк Къртис. Колман дръпна още веднъж дръжката, но вратата беше все така заключена.

— Франк? — извика той.

— Нат? Какво става?

— Добре съм, Франк. Но Ливайн е мъртъв. Сякаш са го треснали с ракета „Пейтриът“. Всичко е омазано с кръв. По целия под се търкалят парчета от тоя нещастник. Като в скотобойна!

— Как стана това?

— Не знам — извика Колман. — Отворих вратата и той експлодира върху ми. — Тръсна глава. — Освен това съм като глух. Ушите ми са писнали. Сякаш съм бил в самолет или нещо такова. Франк? Чуваш ли ме?

— Спокойно, Нат. Ще те измъкнем.

В тоалетната се разнесе отчетливо жужене.

— Чакай малко, Франк. Нещо става. Чуваш ли го?

Гласът идваше някъде отгоре, над главата на Колман. Беше глас на англичанин и за част от секундата детективът си помисли, че чува гласа Господен. После си спомни, че това е Авраам.

— Моля освободете тоалетната — каза гласът. — Моля освободете тоалетната. След пет минути ще започне автоматичното почистване на това помещение. Моля освободете тоалетната. Имате пет минути.

— Франк! Сега ще разчистват карантията. Какво да правя?

— Дръпни се от вратата, Нат. Ще я разбием.

Колман се изтегли в единствената кабинка, останала незасегната от анатомичната експлозия на Ливайн, свали капака на тоалетната чиния и седна върху него. Последва тишина, след което се разнесе характерният тътен от удара на мъжко рамо. Колман познаваше този глух звук в целия му диапазон. Преди да го прехвърлят в отдел „Убийства“ беше работил като патрулиращ полицай. За трите години обикаляне с черно-бялата полицейска кола се бе научил да преценява още след първия удар вратите, които могат да бъдат разбити, и онези, с които няма смисъл да се мориш. Къртис атакуваше входа на тоалетната с устрема на супергерой от комиксите, но Колман мигом разбра, че точно тази врата няма дори да помръдне.

Ново жужене.

— Моля освободете тоалетната. Автоматичното почистване на помещението ще започне след четири минути. Повтарям. Моля освободете тоалетната. Разполагате с четири минути.

Колман вдигна глава и огледа омазания с кръв таван и малкия говорител, инсталиран на него.

— Ами ако отвориш тая шибана врата, с удоволствие ще се разкарам оттук.

После отиде отново до вратата.

— Франк?

— Съжалявам, Нат. Тая проклетия не помръдва. Ще трябва да опитаме нещо друго. Дръж се.

Колман погледна главата на Ливайн и удари с юмрук по вратата.

— Франк! Ако не искате да свърша като тоя Ливайн, по-добре направете нещо бързо. Току-що ме предупредиха, че имам още четири минути.

Измина още една минутка и жуженето прозвуча за пореден път.

— Моля, освободете тоалетната…

Колман вдигна очи към тавана и направи кисела физиономия. После измъкна 9-милиметровия „Глок“ от кобура си и с няколко изстрела накара говорителя да млъкне.

— Нат? Нат, какво става, по дяволите?

— Няма нищо, Франк, просто ми писна да слушам шибания компютър да ми напомня, че трябва да си вдигна задника от клекалото. Теглих му няколко куршума.

Франк Къртис ритна вратата и попита Мич:

— Какво става по време на автоматичното почистване?

Мич само сви рамене и прехвърли с поглед въпроса на Уилис Елъри.

— Тоалетната се напръсква с горещ амониев разтвор — каза Елъри.

— Колко горещ?

— Не чак врял, но доста горещ. После се подсушава с топъл въздух. Накрая въздухът се сменя под налягане и се ароматизира.

— Почистващата програма ли е подредила така Ливайн?

Елъри поклати глава.

— Съмнявам се. Да останеш в тоалетната по време на почистването би било неприятно, но чак пък смъртоносно… Работата е там, че… ах, трябваше да се сетя по-рано. Аз бях вътре точно преди него и щях да му спомена за това. Само че той ми каза нещо, което ми го изби от главата.

— Да му споменеш за какво? — попита сприхаво Къртис. — Хайде, нямаме време за туткане.

— Щом Авраам използва климатичната инсталация, за да ни усложни живота, би било логично да се възползва по същата линия и от тоалетните. След това, което каза Колман, мисля, че Авраам е убил Тони чрез въздушното налягане. Сигурно го е увеличил далеч над нормалната стойност, като в самолет. Но вероятно това също не се е оказало фатално, докато Колман не е отворил вратата. С отварянето е била задействана светкавична декомпресия, която е взривила тялото на Ливайн.

— Има ли някакъв начин да спрем почистващата програма?

— Искаш да кажеш, без да се обръщаме към Авраам? — Елъри сложи ръка върху прикрепения непосредствено до вратата панел, после каза: — Имам чувството, че има нещо, което може да ни помогне. Но първо трябва да проверя в лаптопа си.

— Бързо! — каза настоятелно Къртис.

Елъри хукна към заседателната зала, но след няколко крачки спря, завъртя се на пети и извика:

— Ако почистването започне, кажи на Колман на всяка цена да си прикрие очите.

— Добре.

Мич вече изучаваше начина, по който бе закрепен панелът.

— Самонарязващи се винтове. Ще видя дали Хелън не е открила някоя отвертка.

Къртис тупна по вратата на тоалетната.

— Нат? Работим по въпроса, но ще са ни нужни няколко минути. Ако почистването започне, на всяка цена прикрий очите си. Разтворът съдържа амоняк. Освен това вероятно ще е доста горещ.

— Страхотно, Франк — каза гласът от другата страна. — Ще потърся четчица, за да опитам да си изчистя черното под ноктите, става ли?

Къртис спринтира до залата и завари Уилис Елъри и Мич да изучават някакъв тримерен чертеж.

— Всяка тоалетна е автономна — обясни Елъри. — Зад този панел има тръбопровод и кабели, свързани с поддържащите системи на сградата. Водата постъпва по тръбопровода, след което компютърът се заема с всичко останало — затопляне, измиване и тъй нататък. Ако спрем притока на вода, ще предотвратим и целия процес на почистване.

— Добре. Как да го направим?

— Минутка — каза Елъри. — Чакайте да видя.

Къртис се огледа. Боб Бийч се беше привел над клавиатурата. Явно дочули за последните събития, Арнън и Бърнбаум бяха разгънали върху масата плановете на сградата и обсъждаха нещо. Джени се бе опряла на рамото на Мич и гледаше екрана на лаптопа. В другия край на заседателната маса Хелън Хъси подреждаше всичко, което бе намерила, сякаш се готвеше за операция. Къртис видя аптечка за първа помощ, трионче, фаска, ренде, пила, ножици, изолирбанд, клещи, самобръсначка, вилици и ножове, няколко винта за дърво, две-три отвертки, отварачка за бутилки и един голям гаечен ключ.

Грабна една от отвертките и попита:

— Как успяхте да откриете всичко това?

— Не е за вярване колко инструменти забравят работниците в една нова сграда — каза тя. — Да не говорим, че в дамската тоалетна открих кажи-речи цял комплект.

— По-добре не припарвайте в тоалетните — предупреди я Къртис, и после добави по-високо: — Чуйте всички. Авраам току-що уби Ливайн в мъжката тоалетна. Сега пък Нат е заключен вътре.

— Господи!

— Имаш ли френски ключ, Хелън? — попита Елъри.

Тони Ливайн й беше неприятен от самото начало. Все се опитваше да й се пусне. Беше по-отвратителен дори от Уорън Ейкмън. Но въпреки това съжаляваше, че е мъртъв. С ужас осъзна, че вече е почнала да губи бройката на хората, които бяха намерили смъртта си в Стълбата през последните пет часа.

— Не знам — каза колебливо тя и показа нещо, което според нея отговаряше на описанието.

— Още по-добре — възкликна Елъри. — Истински „Стилсън“.

Когато водата потече, Колман почти изпита облекчение, тъй като тя нито му се стори гореща, нито пък съдържаше амоняк. Но с всяка минута нивото й видимо се покачваше. Когато Къртис се появи отново от другата страна на вратата, Нат вече газеше във вода над глезените. Може би щеше да опита да запуши по някакъв начин източника й, но тя извираше от всевъзможни места, пръснати из цялата тоалетна — като се почнеше от многобройните отвори на тавана, през крановете на мивката, та чак до казанчетата. Дали пък Авраам не смяташе да го удави?

— Тук тече от всяка шибана дупка, Франк — извика той. — Нивото на водата се покачва. Няма амоняк. Може Авраам да е променил плановете си за почистването, след като му гръмнах говорителя.

В главата на Колман проблесна нова идея и той измъкна пистолета си.

— Хей, Франк, дръпни се от вратата. Ще се опитам да пробия няколко дупки в нея. В противен случай скоро ще ми трябва водолазен костюм. Франк?

— Няма да стане, Нат — извика Къртис. — Била от стомана. Само бронебойно пушкало 50-и калибър може да й види сметката. Просто опитай да запазиш спокойствие. Работим по въпроса. Ще опитаме да прекъснем връзката на тоалетната с главния водопровод.

— Добре, Франк. Както кажеш. Само гледайте да не се проточи. Не си падам особено по подводничарските емоции.

Колман прибра пистолета и се върна при любимото си клекало, газейки във вода до колене. Седна на клекалото, гребна вода в шепи и отпи няколко глътки.

— Поне няма да умра от жажда.

Къртис отвинти и последния болт и пусна металния панел на пода. В разкрилата се ниша имаше една по-дебела червена тръба с Г-образна форма, друга по-малка, която се разклоняваше от нея към тоалетната, и няколко кръгли керамични прегради. Плюс електрическата инсталация, поставена в специална изолационна кутийка.

Уилис Елъри посочи съединението на разклоняващата се тръба и каза:

— Според мен, за да спрем водата, е достатъчно да затегнем тук.

— Един момент — каза Къртис. — Дали ще е безопасно въобще да я докосваме? С всички тия електрически джаджи вътре? Ами ако Авраам е включил към нея някой електрически проводник?

— Той е прав, Уил — съгласи се Мич, който вече набираше на лаптопа си гравирания на металния панел код. — Схемата на свързване може да ни покаже как да отворим вратата.

Менюто на монитора се интересуваше кой вариант на свързване им е нужен — „Бърз“ или „Технически“? Мич избра „бърз“ и компютърът изчерта почти мигновено поисканата схема.

Уилис Елъри се надвеси над рамото му и близо две минути я изучава внимателно.

— Нито една от тръбите не е свързана в момента с електроснабдяването — каза той накрая. После, потупвайки с ключа по дланта си, добави: — Ами на работа тогава.

Елъри намести разтворените челюсти на ключа „Стилсън“ около съединението на разклонителната тръба и започна да затяга гайката.

— Дотук ми изглежда безопасно.

Мич разчиташе диаграмата на електрическата инсталация, а Къртис надничаше над рамото му.

— Какво е това нещо?

— Структурата на кабелите на всяка от сервизните ниши в сградата — отвърна му Мич. — Тази тук е номер 21. Това са кабелите на осветлението. Таванно и подово. Тези са на климатичната инсталация. Това пък са телекомуникационните кабели и кабелите за нискоскоростен трансфер на данни. Изглежда, вратата е свързана към един от кабелите на климатика. Виждаш ли? Ей този панел на тавана, точно над вратата, и тези два вертикални стълба от двете страни. Ако откачим ето този тук, вратата би трябвало да се отвори.

— Нещо заяжда — изпъшка Елъри, разтвори ключа и си плю на ръцете. — Ей богу, дано да си струва мъките.

— А този кабел за какво е? — говореше си на глас Мич. — ППК. ПЗК. Това пък какво е? Минава по стената зад разклонителната тръба. — Той щракна със стрелката на курсора в горния ляв ъгъл и извика речника от менюто. — Противопожарен кожух. Противоземетръсен кожух. — Мич сбърчи чело. — Изглежда, разклонителната тръба влиза в кожуха и там… Уилис, недей!

Уилис Елъри така и не успя да го чуе.

След като натегна за пореден път съединението, проникващата в общия кожух тръба се раздвижи и се допря до пиезоелектрическия механизъм, чиято задача беше да предупреждава Авраам за земни трусове, при които се налага допълнително укрепване на основите на сградата.

Елъри изкрещя от болка и изненада. И неговото тяло, като всяко друго човешко тяло, представляваше почти идеален проводник с проводимост, близка до тази на електролитните разтвори. Напрежението на тока не надвишаваше обичайното напрежение в мрежата и не то изигра най-гадната част от целия номер. Проблемът беше, че дланите на Елъри бяха влажни от потта и от собствената му плюнка и когато токът го удари, той не успя да пусне ключа и да прекъсне веригата. Пръстите му се впиха до болка в ръкохватките на ключа, челюстите на „Стилсън“-а захапаха стръвно съединението на тръбата, а токът се вкопчи в тялото на Елъри, без да му позволява да се пусне.

Къртис видя Мич да посяга към ръката на Елъри, заби му един юмрук в челюстта и изкрещя:

— Не го докосвай! И ти ще се изпържиш!

Елъри нададе пресеклив вик, опитвайки се отчаяно да се откъсне от ключа.

— Мо-ооо-ля! Поо-моо-гнеете ми-ии!

— Трябва да намерим някакъв изолатор, за да го изтеглим! — извика Къртис. — Пластмасова дръжка или въже. Бързо!

Той изтича до кухнята и огледа набързо всичко. Нямаше нищо подходящо. После се сети. Кухненската маса. Помете всичко от повърхността й на пода и извика на Мич:

— Дръж!

— Много ви благодаря — намръщи се Марти Бърнбаум. — Тъкмо бях разпределил продуктите.

Без да му обръщат внимание, Мич и Къртис изнесоха масата в коридора и се насочиха право към Елъри. Въздухът се бе изпълнил с острата миризма на опърлено — като в евтин фризьорски салон. Къртис обърна масата на една страна и викна:

— Бутай към него! С краката напред.

Успяха да го заклещят между четирите крака на масата и забутаха. Ръцете на Елъри най-после пуснаха ключа. Чу се стон. От единия палец на Елъри изригна синя мълния. Хлъзнаха го към срещуположната стена на коридора, той се свлече по нея и падна безчувствен на пода. Над него се оформи малко облаче парлив дим.

След секунда Къртис вече беше до него. Обърна го със замаха на професионален кечист, разкъса ризата му и долепи ухо до гърдите му.

— Мъртъв ли е? — попита Хелън.

Без да й отговаря, Къртис събра краката на Елъри, прекрачи ги, опря сключените си длани на гърдите му и започна да натиска ритмично, опитвайки се да изпомпи достатъчно кръв, за да събуди омаломощения му мозък.

— Хелън — каза той задъхано, — моля те, виж какво става с Нат. Джени? Донеси някакво одеяло или покривка, с което да го завием, за да затоплим тялото му. Мич, обади се на Ричардсън по уоки-токито и му кажи какво става тук.

Къртис продължи с масажа още няколко минути и след това се наведе отново, за да провери дали сърцето е проработило. Разклати главата на Елъри, после разкопча прогизналите му от урина панталони. Джени се върна с покривка за маса.

Къртис подхвана отново масажа. Джени смъкна панталоните на Елъри, напипа тестисите му под слиповете, отмести ги встрани и пръстите й се плъзнаха, търсейки бедрената вена.

— Усещаш ли нещо, когато притисна гърдите му? — изпъшка Къртис.

— Да — каза тя след моментна пауза. — Усещам.

— Добре. Някой да види докъде е стигнал оня задник Бийч.

Къртис долепи отново ухо до гърдите на Елъри и се заслуша. Този път дочу едва доловим сърдечен ритъм. По-сериозният проблем беше, че дихателните мускули явно бяха все така сковани и той продължаваше да не диша.

— Можеш вече да му пуснеш топките — каза той на Джени и после се обърна към Хелън: — Говори ли с Нат?

— Нат е добре — отвърна му Хелън. — Водата се е покачила до кръста му, но е добре.

Къртис не отговори нищо, защото вече се беше заел да прави изкуствено дишане на Елъри. Бездруго нямаше какво да каже. Просто си каза наум, че всичките му добри идеи са се изчерпали. От тук нататък всичко беше в ръцете на Бийч.

Изминаха цели десет минути без Къртис да се откаже от опитите си да съживи Елъри. Едно от нещата, които бе научил на млади години като патрулиращ полицай, беше, че често жертвите умират, просто защото ги отписват твърде бързо. Знаеше добре, че не трябва да спира, но вече почваше да се уморява. Налагаше се някой да го смени.

Между две поредни вдъхвания в дробовете на Елъри той успя да попита Джени дали няма да може да го замести за малко. Тя зави Уилис с покривката, погледна Къртис с очи, изпълнени със сълзи, и кимна.

— Знаеш ли как?

— В колежа имахме курс по първа помощ — каза тя и се намести до главата на Елъри.

— Няма да се отказваш, докато не ти кажа — нареди й той. — Има опасност от аноксия^[3]. Липсата на дишане може да доведе до ослепяване, оглушаване, парализа и тъй нататък.

Още преди да я предупреди му беше ясно, че Джени няма да се откаже лесно. Къртис се изправи вдървено и я погледа известно време, за да се увери, че се справя добре.

После отиде да поговори с Бийч.

Боб Бийч беше разтревожен.

За последен път се бе почувствал разтревожен в средата на 80-те, по време на курса по компютърна сигурност в Колтек, след като беше създал първата си самовъзпроизвеждаща се програма. Не след дълго този тип програми получиха ново название — компютърни вируси. По онова време всички се занимаваха с писането на такива програми, вдъхновени от една статия в „Сайънтифик Американ“.

Бийч бе вмъкнал в MS-DOS^[4] тристате реда на своя ТОР, кръстен на Торквемада, първия велик инквизитор. Първоначалната му идея беше да напише програма, която да унищожава пиратските копия на използвания предимно в Далечния изток софтуер, за да може след това да продаде успешния резултат на Майкрософт Корпорейшън. Проблемът беше, че ТОР се държеше повече като истински вирус, отколкото като програма, ограничаваща достъпа, и като капак на всичко след известно време успя да се комбинира с НАДИР, друг вирус, за чието съществуване Бийч дори не подозираше, и така да създаде нов супервирус, станал известен по-късно като ТОРНАДО. Тази нова мутация предизвикваше катастрофални поражения, без да прави разлика между откраднатия и напълно легално закупения софтуер. На една конференция в Лос Аламос, посветена на алтернативните форми на живот, Бийч чу един от делегатите да уточнява, че щетите, нанесени от ТОРНАДО, възлизат на няколко милиарда долара.

Бийч не бе споменавал пред никого, че той е авторът на ТОР. Това беше неговата най-мрачна тайна. Вече цели десет години, въпреки многобройните антивирусни програми за отстраняване на ТОРНАДО, мутациите на този вирус от пето и шесто поколение продължаваха да се таят из дисковете на безчет компютри по целия свят. Той лично беше написал няколко антивирусни програми, между които и две-три за почистване на ТОРНАДО, смятайки, че познанията му в областта на самовъзпроизвеждащите се програми са не по-малки от тези на останалите специалисти.

ГАВРИИЛ беше неговата най-изпипана разграждаща програма — след ТОР Бийч гледаше с неприязън на термина „вирус“, базирана на онова, което бе научил от епидемиологията и биологичната вирусология. Според Бийч тя беше нещо наистина „живо“ и гадно по възможно най-изпипания начин. ГАВРИИЛ беше не само абсолютно независим, но и невероятно агресивен към инфектирания обект. Ако не се брояха настоящите условия, при които той просто се бе оказал принуден да стартира програмата, Боб Бийч наистина се гордееше с творението си. Само дето програмата не проработи.

ГАВРИИЛ, точно както Бийч бе казал на Франк Къртис, действаше бавно, но въпреки това още след изтичането на първите десетина минути вече трябваше да са налице някои очевидни пробиви в архитектурата на Авраам. Въпреки това Бийч не можа да открие дори намек за нещо по-сериозно от няколко дребни проблемчета. Беше се разположил на едно удобно място в архитектурата, където можеше да следи протичането на процеса като епидемиолог, който разглежда с електронния си микроскоп развитието на опасен вирус, и затаил дъх очакваше ранните степени на поражение и по-специално часовника. ГАВРИИЛ трябваше да унищожи най-напред представата на Авраам за време. С всяка следваща секунда ставаше все по-болезнено да се гледа как часовникът продължава да работи безупречно. Вече беше единайсет и четвърт, а Авраам си жонглираше все така безнаказано със системите на сградата. За някакъв новопоявил се бъг^[5] и дума не можеше да става. Или ГАВРИИЛ беше импотентен, или пък Авраам беше достоен за уважение противник.

Бийч написа на няколко пъти трансакциите, които трябваше да стартират разграждащата програма, просто за да се убеди, че не е сбъркал някъде, но ефектът си оставаше все същият.

Дейвид Арнън го попита как вървят нещата, но той не му отговори. Почти не бе забелязал паниката, предизвикана от токовия удар, приковал Уилис Елъри към водопроводната тръба. Продължаваше да стои все така изумен пред компютъра, без да помръдва, очаквайки нещо да се случи, но вече осъзнал, че нищо няма да се промени. Собствените му подмятания за отговорността на боговете сега му се струваха надути и кухи. Все едно Господ, след като вече е решил да сравни Содом и Гомор със земята, да открие, че най-неочаквано са му се изчерпали запасите от огън и жупел, и вместо запланувания апокалипсис просто най-безобидно да разклати градските стени.

Боб Бийч се завъртя в стола си и видя, че зад него е застанал Франк Къртис, при това с лице, разкривено от доста красноречива физиономия. Изведнъж полицаят му се стори по-страшен от всички възможни последствия от очертаващия се пълен провал на ГАВРИИЛ.

— Не знам защо — каза той, клатейки глава, — но шибаният ГАВРИИЛ не иска да проработи. Опитах се да я стартирам на няколко пъти, но въпреки това не забелязах никакви признаци на заразяване. Никакви. Шантава работа. Направо не мога да разбера как Авраам успява да й устои. Искам да кажа, че тя е създадена специално за неговата архитектура. Все едно да имаш някаква вродена болест или да си генетично предразположен към рака и да трябва само леко да сгафиш с диетата, за да се разболееш. Сещам се само за едно-единствено обяснение и то е, че Авраам някак си е успял да си създаде непробиваем имунитет. Но всъщност не съм сигурен в нищо.

Гневната гримаса на Къртис придоби още по-убийствен оттенък.

— Значи не можеш да го изключиш, така ли? — изръмжа той. — Това ли се опитваш да ми кажеш?

Бийч сви извинително рамене.

— Тъпо копеле такова — каза Къртис и измъкна пистолета си.

— За бога — изхлипа Бийч, скокна от стола и заотстъпва към стената. — Не можеш да го направиш. Моля те. Трябва да ми повярваш, нещата са просто извън всякакъв контрол. Нищо не мога да направя.

Къртис погледна пистолета в ръката си, искрено изненадан от ефекта, който бе предизвикал. После се усмихна.

— Иска ми се да го направя. Ей богу, наистина ми се иска. И ако партньорът ми се удави, може и да го направя.

Ченгето рязко се обърна на сто и осемдесет градуса и тръгна към вратата.

Бийч се свлече в стола и сложи ръка на гърдите си.

— Тоя тип е съвсем откачен — каза той. — Помислих, че ще ме гръмне. Наистина си го помислих.

— Аз също — каза Дейвид Арнън. — Чудя се само защо, по дяволите, не го направи.

Застанал прав върху капака на клекалото, само на няколко сантиметра под тавана на тоалетната, Колман усещаше как студената вода бавно се изкачва над яката на ризата му.

Преди броени седмици двамата с Къртис трябваше да отидат до Елайжън Парк, където бяха открили голото тяло на млада чернокожа жена да плува в един воден резервоар.

Колман дори не бе предполагал, че е възможно нещо подобно, но малко преди нивото на водата да достигне брадичката му, си припомни абсолютно точно коментарите на патолога.

Тогава почти не следеше хода на аутопсията, оставяйки всички въпроси на въображението на Франк. Но сега отговорите на Браг изплуваха в съзнанието му с поразителна детайлност. Сякаш беше зубрил за изпит по медицина. Е, мерси, няма що. Страхотен момент да разбереш каква превъзходна памет имаш. Направо да откачиш от кеф.

Да се удавиш не е чак толкова гадно, ако възнамеряваш да се самоубиеш по този начин. Тогава поне не се бориш. Но когато става въпрос за нещастен случай, хората обикновено задържат дъха си до пълно изтощение или до отравяне от повишена концентрация на въглероден двуокис в кръвта. Момичето в резервоара се беше съпротивлявало до последния миг. Нищо чудно, след като я бяха удавили някакви дрогирани чернилки. Според доктор Браг момичето се бе борило за живота си от три до пет минути.

Мисълта за толкова дълга смърт беше на път да подлуди Колман.

В мига, в който изпуснеш дъха си и водата проникне в дихателните ти пътища, това може да задейства рефлекс на повръщане, след което да вдишаш остатъците от несмляната си храна. Плюс солидно количество вода. Можеш да вдишаш толкова много вода, че тя да разреди кръвта ти в съотношение почти едно към едно. Господи! И сякаш това не е достатъчно, та се оказва, че при удавяне смъртта не настъпва единствено от задушаването. Водният баланс и кръвните ти показатели се прецакват, циркулиращата кръв се замърсява и концентрацията на електролитите намалява. Червените кръвни телца набъбват, пръскат се и освобождават калий и така сърцето ти се преебава допълнително. Окончателната смърт може да бъде предходена от потискане на блуждаещия нерв, което възниква в носоглътката. Но много често можеш да умреш и просто от задръстване на бял дроб от мръсната вода.

Ега ти шибания начин да умреш.

Колман стъпи с единия си крак върху дръжката на кабинката, надигна се нагоре и така спечели още два-три сантиметра преднина пред покачващата се вода. Главата му опря в тавана. Нямаше да се измъкне оттук. Също като във филмите. Като шпионин без късмет, спипан натясно. Липсваше само сатанинският смях на злодея садист.

Опря дулото на пистолета до слепоочието си. Щеше да изчака така до последния миг. Докато водата се покачи над ноздрите му. После щеше да дръпне спусъка.

Прекосил наполовина коридора, Къртис едва не се сблъска с Джени, която се беше запътила към заседателната зала.

— Нали ти казах да не спираш — тросна й се той.

— Но Уил вече диша — каза тя. — Мисля, че ще се оправи. И какво, по дяволите, ти дава право да ми…

Гласът й трепна и тя погледна първо 9-милиметровия пистолет в ръката на полицая, после и гневното му лице.

— Какво има? — попита сприхаво тя. — Какво се е случило?

— Компютърът не може да се изключи. Вашето приятелче Бийч оплеска нещата.

Къртис продължи по коридора и без да спира, зареди пистолета.

Мич, коленичил до вече дишащия, но все още в безсъзнание Елъри, се изправи.

— По-добре се мръдни встрани — викна полицаят и се прицели с нетрепваща ръка в сервизната ниша до вратата на тоалетната. — Не съм чак толкова добър стрелец. Освен това може да има и няколко рикошета. Ако съм късметлия, някой от тях може да гътне оня некадърник Бийч.

— Чакай малко, Франк — каза Мич. — Ако Боб успее да изключи Авраам, електрическата верига може да ни потрябва непокътната, за да можем да отворим вратата.

— Забрави за това. Авраам и с топ не можеш го бутна. Факт. Вашият суперкомпютърджия току-що вдигна ръце и се предаде. Проклетата му разкапваща програма не ще да работи.

Къртис стреля три пъти по електрическата кутия. Мич запуши ушите си. От кутията се посипа дъжд от искри.

— Не мога да измисля нищо по-добро — извика Къртис и гръмна още три пъти. — Няма да оставя партньора си да се удави ей тъй, като коте в чувал.

След още два изстрела част от кабелите увиснаха безпомощно от долния край на кутията.

— Какво не бих дал за помпата, дето съм я скатал в багажника — викна Къртис и изстреля последните пет куршума.

Разтри рамото си, завлече кухненската маса до вратата и се обърна към Мич:

— Я ми помогни. Може би ще успеем да я разбием с масата.

Мич знаеше, че е безсмислено, но му беше не по-малко ясно, че няма смисъл да спори с Къртис точно сега.

Двамата вдигнаха масата, отстъпиха до отсрещната стена, засилиха се и треснаха вратата с все сила.

— Пак.

Последва нов глух трясък.

През следващите няколко минути Мич и Къртис продължиха да атакуват все така безуспешно вратата и накрая се проснаха изтощени върху плота й.

— Защо сте направили това проклето нещо толкова здраво? — каза запъхтяно Къртис. — Та това е най-обикновен кенеф, а не банков трезор.

— Не… сме ние — отвърна Мич на пресекулки. — Японците. Те са я проектирали. Повечето модули в сградата са техни.

— Добре де, ами защо просто не потърсихте човек, който да ви чисти тоалетните, вместо цялата тая машинария?

— Никой не иска вече да работи нещо подобно. Никой, на когото може да се разчита. И на мексиканците вече не им се чистят тоалетни.

Къртис се покатери на масата и блъсна по вратата с голия си юмрук.

— Нат? Нат, чуваш ли ме?

Допря ухо до металната повърхност и откри, че е станала по-хладна, вероятно от събралата се в тоалетната вода.

И в този момент чу отчетливия пукот на един-единствен изстрел.

Къртис опря гръб на стената и се свлече на пода. Стори му се, че усеща през ризата си лъхащия от наводнената мъжка тоалетна хлад. Хелън Хъси седна до него и го прегърна през раменете.

— Ти направи всичко, което можа — каза тя.

— Да — кимна Къртис.

Измъкна пистолета от кожения кобур. Черните бакелитови плочки на дръжката я караха да изглежда по-скоро като самобръсначка, отколкото като ръкохватка на оръжие. Всъщност този път пистолетът му бе свършил също толкова малко работа, колкото щеше да му свърши и някоя електрическа самобръсначка. Спомни си за деня, в който го беше купил.

— Сдобихте се с прекрасен пистолет — му бе казал продавачът, сякаш ставаше дума за дружелюбен ирландски сетер.

Къртис подържа пистолета още малко в потната си ръка, после го метна с все сила по коридора.

Когато Хелън Хъси се обади по уоки-токито, за да съобщи, че Натан Колман се е застрелял в тоалетната, за да избегне удавянето, Рей Ричардсън за пръв път схвана накъде всъщност отиват нещата. Най-неприятната част беше мисълта, че възникналата ситуация ще съсипе цялото му бъдеще. Дълбоко се съмняваше, че Ю Корпорейшън ще си плати сметките, както и че някой друг ще посмее в близко време да си поръча интелигентна сграда. Хората бездруго вече мразеха модерната архитектура, а сега Стълбата щеше да се превърне в най-сериозния коз в полза на досегашните им предубеждения. Но дори неговите братя по оръжие, архитектите, едва ли щяха да погледнат с разбиране на подобен гаф. Златни медали и престижни награди не се дават на архитекти, чиито творения са отговорни за осем, може би дори девет смъртни случая.

Разбира се, за да опита да се защити срещу нападките, трябваше първо да оцелее. Колко ли още щяха да издържат те тримата, заключени в горещото като фурна фоайе без храна и вода? Отвъд празния площад на Хоуп стрийт се бе разпрострял вавилонският пейзаж на централната зона. Ричардсън потърка замъгленото стъкло и се вгледа навън. Не че наистина се надяваше да мерне някого в мрака. Нали лично се бе погрижил бездомниците, единствените живи същества, които можеха да се навъртат по това време наоколо, да бъдат прогонени от площада, за да не могат да се нахранят, наспят или, пази боже, да умрат край или в новата сграда. Те нямаха право да се мотаят из краката на другите — онези, които трябваше да се появят на сутринта с мобифона и лаптопа си, за да посветят още един ден от живота си на Всемогъщия долар.

Сега му се искаше да не се бе вживявал толкова в създаването на „възпиращи“ проекти. Ако можеше от фонтана да тече просто най-обикновена, а не „задавяща“ вода, а плочките на площада да са си нормални… И защо му бе притрябвало да се обажда в кабинета на кмета? Ако не го беше направил, поне някой от демонстрантите можеше да се завърти случайно наоколо.

Ричардсън погледна възправящия се към покрива дънер на екваториалното дърво и си спомни, че един от клоните се надвесва съвсем близо до двайсет и първия етаж. Освен това около дънера се увиваха лиани, които бяха здрави като въжета. Дали пък не можеха да се изкатерят догоре, за да се нахранят и напият с вода?

— Май и на теб ти хрумна същото, а? — обади се Дюкс.

— Колкото и невероятно да ти се струва, да — отвърна Ричардсън. — Какви са шансовете ни според теб?

— Знам ли. Жена ти как е със силата?

Ричардсън сви рамене. Не беше съвсем сигурен.

— Е — каза Дюкс, — все пак е по-добре, отколкото да останем тук долу. Доста съм се катерил по дърветата като хлапе.

— В Ел Ей?

Дюкс поклати глава.

— В щата Вашингтон. Близо до Спокейн. Да, доста се катерех навремето. Вярно, не съм се пробвал на такова дърво.

— Бразилско е. От екваториалните гори.

— Надявам се, че не е хлъзгаво. Но какво ще кажеш първо да опитаме да поспим, за да съберем сили?

Ричардсън погледна часовника си. Наближаваше полунощ. После погледът му се премести върху пианото. То продължаваше да свири поредното шантаво парче.

— Да спим ли? — изпръхтя той. — При тая шибана дрънканица? Опитах да кажа на холограмата да спре пианото, но не ми се отвори парашутът. Може би компютърът смята да ни подлуди. Точно като генерал Нориега.

— А, няма проблем — каза Дюкс и измъкна пистолета си. — Да видим сметката на невидимия пианист, а? Какво ще кажеш? Тъй де, нали си все още шеф тук.

Ричардсън сви рамене и призна:

— Не съм съвсем сигурен какво ще последва. Но давай. И без това никога не съм го харесвал това пиано.

Дюкс се обърна, прицели се и заби един-единствен куршум точно по средата на надписа „Ямаха“. Пианото замлъкна.

— Добър изстрел — каза Ричардсън.

— Мерси.

— Сбъркал си попрището. С мерник като твоя е трябвало да станеш критик.

Страхът пълзеше по коридорите и площадките на Стълбата като някакъв вманиачен нощен пазач. Повечето от заключените в сградата жертви почти не успяха да мигнат, а онези, крито все пак заспаха, платиха за това съмнително удоволствие с цената на смазващи, налудничави кошмари. Претъпкани със смъртен страх и ужасяващи спомени от изминалия ден, човешките мозъци изчакаха на нокти зазоряването, което им донесе илюзията за известна безопасност.

Бележки

[1] Интерфейс, при който командите към компютъра се изказват гласно, вместо да се печатат на клавиатурата. — Б.пр. ↑

[2] Традиционно японско ястие от ситно нарязани късчета сурова риба. — Б.пр. ↑

[3] Недостиг на кислород в целия организъм или само в някои органи или тъкани. — Б.пр. ↑

[4] Дискова операционна система на компанията Майкрософт. — Б.пр. ↑

[5] Грешка, допусната при програмирането на определен софтуер. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Филип Кер Един по един (6)

Метаданни

Данни

Един по един

Информация

История

Сваляне / Връзки

Пета книга

Филип Кер
Един по един (6)