Джейн Линдсколд
In memoriam (Разказва Джейн Линдсхолд — негова спътница и съавторка през 1994–1995 година)

С Роджър се запознахме чрез писма. Първоначално това бяха съвсем кратки бележки, които постепенно преминаха в дълги послания, нуждаещи се от обемисти пликове. В тях ние обсъждахме всичко — времето, религията, политиката, музиката, изкуството, семейството, приятелите, книгите и писателската работа.

Последните две теми ни омагьосваха. Аз току-що бях защитила докторска степен по философия, но бях готова да пожертвам преподавателската работа, за да осъществя отдавнашната си мечта да стана писател. Роджър четеше ранните ми творби и беше конструктивен и доброжелателен критик. Никога не се опита да ме примами в собствения си клан. Изпращаше ми книги, а аз му връщах жеста.

За първи път се видяхме през 1989 г. в Ню Йорк. Това не бе среща на двама непознати, а по-скоро контакт между много добри приятели, които до този момент просто не са се срещали лично. Ние и след това не се виждахме често — един или два пъти в годината. После, в края на 1993 г., осъзнах, че бракът ми е бил импулсивен и с течение на времето е загубил смисъл. Когато казах на Роджър за намерението да се разведа със съпруга си, той ме попита дали не бих приела да се преместя в Санта Фе и да заживея с него.

Съгласих се и ние започнахме да планираме всичко, свързано с моето преселване. Преживяхме приятни мигове в очакване това да стане. Но малко преди деня, когато трябваше да опаковам вещите си и да потегля, Роджър, който се чувстваше леко отпаднал, решил да си направи медицински преглед. Подобно на мнозина от нас той се стараеше да избягва лекарите.

При прегледа открили злокачествен тумор, който не подлежал на опериране. Препоръчали му химиотерапия и Роджър започнал процедурите няколко дни по-късно. Предложи ми да се откажа от обещанието да се преселя в Санта Фе. Но аз му възразих, че е луд и за мен е съвсем естествено да бъда до него в такъв момент.

През юни 1994 г. се пренесох и така започна най-хубавата година в живота ми. Не обръщахме особено внимание на болестта. Хората често ни питаха как двама писатели, живеещи заедно, съумяват да не си влияят в творчески план. Не знам как е при другите, но ние се чувствахме великолепно заедно. Една от стаите в дома — бившият автомобилен гараж — беше преустроена в работен кабинет. Моят компютър бе разположен в единия ъгъл, пишещата машина на Роджър — в другия. Целите стени бяха заети от книжни лавици, а в центъра се намираха две изтърбушени кресла.

Работехме заедно в тази стаичка, прекъсвайки се от време на време, за да споделим някоя идея или да прочетем отделен пасаж. Подобни обсъждания не накърняваха творческия ни потенциал — тъкмо обратно, допълваха го. През същата година аз завърших един роман и написах изцяло втори, като паралелно работех над няколко разказа. Химиотерапията понякога правеше Роджър сънлив, но когато можеше да пише, той беше напълно доволен от резултатите. Сред създаденото от него по това време бе късият разказ „Залата на огледалата“ от серията за Амбър. Освен това работеше над „Donnerjack“, започна „Принцът на демоните“ и издаде три антологии.

Обичахме да си четем черновите. Понякога той ми разказваше как възнамерява да довърши един или друг проект, развиваше нови идеи.

Това не беше единственото, което четяхме на глас. Много вечери отлетяха в обсъждане на любими детски книги, за Мери Попинс например, или за доктор Дулитъл. През февруари, когато гостувахме на баща ми, открихме удоволствието от решаване на ребуси и кръстословици. Прекарахме не една и две щастливи вечери на дивана, допрели глави над вестникарските страници.

И макар да ни бе отредена само една година, в която бяхме заедно, двамата успяхме да направим много. Пътешествахме, особено знаменито бе пътуването ни до Нова Зеландия — пишехме, разигравахме сценки и поддържахме сърдечна дружба с мнозина писатели от Ню Мексико.

Всеки знае как завърши тази история. В края на краищата ракът победи. Роджър умря на 14 юни 1995 г., заобиколен от приятели и от членове на семейството си. Аз заминах, но неговият портрет и сега се намира в кабинета ми, а спомените за преживяното са завинаги в моето сърце.