Роджър Зелазни
Избор на лице (6)

5.

Не знам какво всъщност очаквах. Удар на гонг? Разтърсваща съзнанието светкавица, последвана от мрака на забравата? Предполагах, че ще е нещо по-драматично.

Най-вече приличаше на сутрешно събуждане, когато спомените за предния ден като че се издигат заедно със слънцето на хоризонта. Просто умът ми се проясни и видях онова, което винаги е било в мен. Същинска галерия от познати картини.

Старият Ланге…

Разбира се! Случвало се е да си играем на негов син. Беше въпрос на случайност свръзката да премине от един фалшив Ланге върху следващия. Съзирах и другите от предишни сливания, отдавна забравени, но отново с мен, сякаш никога не са били оставяни в миналото.

Сега бях демонът, който напоследък тормозеше всички. Бях Енгел, Ланге, Ланге-старши и частиците, които той бе съхранил от предшественика си — странен ум, който само преди минути бих определил като напълно чужд. Уинтън. Но доколкото наследникът му бе решил да го съхрани, струваше ми се съвсем познат. Какво ставаше? Натрупаните в мен спомени се простираха цял век назад във времето. Чувството, че всичко е различно, съпровождащо новата за мен достъпност на целия този опит… ме превръщаше в друг. Но какъв?

„Точно това ще ти е трудно да проумееш в сегашното си състояние.“

Ама че сила! Ето го — Уинтън. За миг бях твърде стъписан да измисля отговор. Знаех, че освобождавайки демона на Ланге и приемайки го като част от себе си, ще се сблъскам с онази по-стара граница, но досега изобщо не се сетих, че ще трябва да си имам работа и с предшественика…

„Но ти се нуждаеше от онова, което си върна, дори само като отправна точка. Сега си по-знаещ и могъщ, но не достатъчно, за да се справиш с господин Блек. Затова ще са ти необходими способностите, които ще придобиеш, ако извадиш шеста скоба. И то веднага!“

Решителен. Непреклонен. И как умееше да настоява… Това ме подтикна към решението. Наистина имах нужда от тази несломима воля, от мощта на психиката му.

И преди в главата ми да се съберат достатъчно доводи против тази постъпка, ръката ми се премести няколко сантиметра встрани и издърпа шеста скоба.

Да! Мъглата се разнесе, паметта ми обхващаше може би век и половина, но не това ме порази. Самите спомени приличаха повече на сънища и не будеха никакви емоции. Но в мен се просмука някаква твърдост, безмилостна основа, която ми внуши, че имам сили да се справя с проблемите си. Имаше и още нещо…

Тъкмо започнах да се ориентирам в собствената си реакция, да обмислям затрудненията си, когато и другият се размърда, ако мога така да кажа.

Господи, какво чувство!… Сякаш водите от пролетното топене на снеговете напираха зад стара язовирна стена. Усещах все по-силния натиск, но никак не бях сигурен в преградата, която трябваше да го удържи.

„Да, ти беше слабак и имаше нужда от тази сила. Но сега не е моментът да спираш на средата на пътя. Пресегни се и вземи всичко, което ти е под ръка. Ще ти послужи всяко оръжие, което можеш да достигнеш. Ще се изправиш срещу твърде силен враг. Затова трябва отново да станеш съвършен. Изтегли пета скоба и ме върни към живот. Аз ще ти покажа как да си разчистиш сметките с господин Блек.“

— Не — измънках, — почакай… Почакай…

„Няма време. Позицията на твоя противник става все по-неуязвима, докато протакаш. Не се отказвай от инструмента, с който можеш да шлифоваш диаманта, не захвърляй основния камък на арката. Ще имаш нужда от мен. Издърпай пета скоба!“

Ръката ми запълзя към нея, но вече се боях, че съм прекрачил границата. Не виждах как ще укротя стихията, която после щеше да изтръгне от мен жертването и на четвърта скоба, после на трета… и така до самото начало. Това означаваше да срутя градежа, издигнат толкова бавно и мъчително, да се откажа от продължилите векове усилия в стремежа към нравствена еволюция.

„Споделям мотивите ти, изповядвам същите принципи. Но те ще бъдат похабени напразно, ако не си в състояние да ги превръщаш в дела. Трябват ти моите знания, за да се защитиш. Следователно… Извади пета скоба! Веднага!“

Мускулите на ръката ме заболяха. Пръстите ми се сгърчиха като нокти на хищна птица.

— Не! — изсъсках. — По дяволите! Не!

„Длъжен си!“

Ръката ми се стрелна конвулсивно и докоснах пета скоба.

Подложих се на твърде сериозни и бързи промени. Нямах нито една опорна точка в психиката си. А може би Джордън беше прав — изведнъж си спомних името му. Може би. Но нямаше да се поддам на бруталния му натиск. Изобщо не разбирах в какво се бях превърнал. Да отприщя още едно незнайно естество в себе си се равняваше на неизлечима психоза.

„Естествено е да си толкова неуверен. Но трябва и да проумееш, че твоите колебания излагат на риск останалите, момичето също…“

— Чакай!

После ме връхлетя смъртоносният гняв. Аз — Джеймс Уинтън, го заличих някога, пожертвах го, прекърших волята му. А сега тази жалка измет, ненужна отломка от моето „аз“ се опитваше да ми заповядва, сякаш бях момченце!

Бавно, съвсем бавно свих дясната си китка в юмрук. И го стоварих върху таблото.

— Не! Вече имам всичко, от което се нуждая.

„Какъв глупак си!“

Вдигнах ръка и демонстративно натиснах с палец пета скоба.

Мълчание.

После се опитвах да не мисля за нищо, да не ровя в преживените сътресения, а превключих само на мускулна активност — започнах мудния процес по освобождаването си от апаратурата.

Най-после налягането в главата ми отслабна и индикаторите ме осведомиха, че вече е безопасно да махна шлема. Върнах го в нишата му, изключих всичко и излязох от Архива, като внимателно проверих процедурата на затварянето. Тръгнах по коридора към Изчислителния център, стартирах продължителната процедура по отварянето му и се върнах в кабинета си, защото трябваше да почакам повече от десет минути.

Тръшнах се в креслото, запалих нова цигара и се зазяпах в нощта. Луната се бе преместила забележимо върху небосклона. Новата игра на сенките откриваше още следи от опустошение из местността. Гледката вече ми се струваше много по-позната, макар още да не разбирах що за унищожителна сила е вилняла тук. Война ли е имало? А развалините в подножието на мрачните хълмове ми се виждаха още по-интересни и смущаващи…

Разсеяните ми мисли бяха отрязани като с нож, щом се вгледах в разрушената крепост. Стори ми се, че долових неясно движение.

Станах и почти долепих лице в прозореца.

Ето го пак! Проблясък… Да, из отломките се мяркаше светлинка. Взирах се напрегнато и я забелязах още няколко пъти. Опитах се да измеря периодичността на появата й, но не открих нищо любопитно. За миг ме обля нетърпимо сияние, сякаш лъчът на фар се завъртя към мен и ме освети.

Вдигнах ръка, за да предпазя очите си, а с пръстите на другата напипах слепешком бутона за затъмняване на стената.

Върнах се в креслото и някаква малка частица от мен се изненада, че не се притеснявах особено от странната случка. Учудването избледня бързо. Всъщност нямаше нищо необичайно в онази светлина. Поколения наред тя се появяваше от време на време. Бях я забравил… по-точно, припомних си я ей сега. Навярно някакъв механизъм се включва под въздействието на случайни дразнители, работи за кратко и пак потъва в бездейност. Един от онези житейски факти, на които реагираш с вдигнати рамене и: „Какво от това?“

Но дали загадката беше чак толкова невинна? Вдън земя да потъне! Много по-неотложни проблеми привличаха вниманието ми.

Например — кой съм аз сега? Съзнавах, че не съм човекът, който влезе в Нулевото крило. Това не беше загуба, а придобивка. Поне така приех промяната. Но какво спечелих всъщност?

Честно казано, бях по-скоро Уинтън, а не Караб. Осъзнавах, че така е било винаги, а другите са били само преходен етап, житейска лаборатория, от която съм се възползвал за някакви експерименти. Сега се налагаше да изоставя своите опити, за да премахна от пътя си по-сериозните препятствия.

Господи, как съм допуснал да се превърна в такъв наивник! Присмивах се на своите последни превзети превъплъщения, на техните страхове и притеснения.

Не се ли сещаха на чии рамене са стъпили? Кой им извоюва правото да се отдават на своите префинени скрупули? Кой им даде възможността да реализират възвишените си подбуди в ролята на анонимни благодетели на Дома? Само през последното поколение — времето на Ланге, те предотвратиха епидемия, справиха се с най-тежките последици от няколко сериозни злополуки, подкрепиха ред многообещаващи изследователски проекти в медицината, прекратиха три проучвания, които можеха да се отклонят в нежелана посока, подсказаха на компютрите и политиците няколко благоразумни решения за ограничаване прираста на населението, безопасен начин за изразходване на агресивността и оптимизиране на най-важните области в образованието, помогнаха за създаването на нови развлечения, погрижиха се за рязко намаляване на престъпността и подкрепиха различни групи и индивиди в тежки за тях периоди. Но как стигнаха до онова, което някои биха нарекли високомерна намеса в чужди работи, а други — проява на безкористно човеколюбие? Пътят им бе проправен с усилен размисъл, пот, жертви и немалко кръв.

Но от друга страна си е струвало. Странно бе да гледам от две точки във времето. Но още докато се чудех, двете перспективи започнаха да се сливат и се почувствах обогатен. Бях наясно, че кръгозорът на Джордън е още по-широк. Имах някои от спомените му и знаех, че стигат още по-далече в миналото. Може би прибързах…

Не! Някъде трябваше да тегля чертата. Предостатъчно беше и вече пробуденото. Зад всичко сторено от нас стояха необорими доводи. Познавайки сегашното си „аз“, имах пълно доверие на всички свои предишни решения. Вярвах, че не съм потискал себе си напразно, че съм имал основание за всяко частично самоубийство. Да съсипя постигнатото, заради любопитство, щеше да бъде проява на безотговорност.

Главата ме засърбя и върна мислите ми към неотложните задачи.

Станах. Секретните ключалки на Изчислителния център би трябвало да са готови за следващи операции. Разтривах полека кожата на главата си, докато се връщах по коридора. Чудех се какво да правя с Джийн, Дженкинс и Винкел. Още бяха живи и засега само това имаше значение. Не смятах, че са сериозно заплашени, защото бях оставил господин Блек в доста неудобно за него състояние. Имали са предостатъчно време да се вслушат в инстинкта си за самосъхранение и да вземат съответните мерки. Нямаше смисъл да се свързвам с тях, преди да съм готов да поговорим, а това можеше да почака. Трябваше ми още малко време, за да успея да вляза в Изчислителния център, и го използвах да си задам някои въпроси за Гленда. От последните й думи ми стана съвсем ясно, че знаеше доста за мен. Питах се не „какво“, а „как“. Освен това познаваше стария ми враг, представящ се напоследък като господин Блек. Това стигаше, за да й обърна повече внимание.

Секретните ключалки бяха готови за последната операция. Набрах кода, отворих вратата и влязох. Залата приличаше на Архива, но беше по-голяма. И тук апаратурата почти покриваше отсрещната стена, а удобното кресло беше разположено по-наляво. Заключих, седнах на мястото си и задействах Бандита. Странно, в един момент се бяха отказали от прякора, който му бях лепнал, за да го обозначат с твърде бледото словосъчетание „изчислителен център“. Пред себе си обаче имах не само компютър. Беше и изкусен крадец на информация. Фактът, че никой досега не бе открил намесата му, отдаваше дължимото на анонимния му творец, осигурил му достъп до основните бази данни в Крило 1. Уменията на машината съвсем не се изчерпваха с това. При нужда намираше най-добрите точки за проникване и вмъкваше необходимите поправки. Изчислителен център, как ли пък не!

Възложих му да издири господин Блек. Не хранех големи надежди за успех, но нищо не пречеше да опитам. Току-виж този път е действал небрежно. Вече имах внушително досие за него, скрито някъде из лъскавите недра на Бандита, който веднага се възползва от информацията при търсенето. Разбирах защо и тази част от спомените ни е била изтрита, но вече виждах каква грешка бяхме допуснали. Вероятно ни се е сторило, че тогава сме приключили историята напълно задоволително, а спомените за насилието са били трудно поносими за моите твърде цивилизовани потомци. Всъщност грешката беше донякъде и моя. Нямаше как да не ги разбера и да не им простя.

Накарах Бандита да ми събере данните за Гленда и записите за последните места, където е била. Пуснах и претърсване на основните данни за Хинкли, Ланге, Дейвис, Серафис и Енгел, за да проверя дали смъртта на някого от тях вече е регистрирана.

В този момент се разпищя алармата, а аз бях изстрелян от креслото от нахлулия в кръвта ми адреналин.

Преместих се до страничен пулт, включих монитора и задействах цял арсенал, после прехвърлих всевъзможни смъртоносни устройства от автоматичен на ръчен контрол.

Разочарован установих, че новодошлите са Винкел и един ковчег. Скенерът засече масата на сандъка и потвърди, че не е жива материя. Вероятно бяха останките на Ланге. Засмях се на огорчението си. Трябваше да се радвам, че точно Винкел измежду нас е успял да изпълни задачата си. А вместо това се подразних, че няма да се изправя срещу поредния опит на господин Блек. Би открил много бързо, че не страдам от комплексите на по-младите ми събратя. Освен другото онези две скоби пазеха задръжки, трупани в продължение на цяло столетие. Досега нашият враг стреляше безнаказано по глинени гълъбчета. Крайно време беше да опита зъбите на прилеп-кръвопиец, заразен с бяс. Само се надявах преди края да му кажа, че пак се е натъкнал на Уинтън.

Спрях алармата и включих комуникатора.

— Добре се справи, Винкел. Ей сега ще дойда да ти помогна. В Изчислителния център съм.

— Караб, вече се тревожех за тебе — промълви от екрана тридесетгодишната, по-светлокоса моя версия. — Не се свърза с нас и…

— Поеми си дъх. Положението ни се подобрява.

Прекъснах разговора, отворих чекмедже и извадих малък пистолет. Проверих дали оръжието е в изправност и го заредих. Не знам защо го пуснах в джоба си. Може би се обадиха вкоренените стари навици да не се доверявам на никого, включително и на себе си.

Веднага излязох, защото отвътре вратата се отваряше лесно, жегна ме съвестта, че не заключих грижливо. Правилата се бяха впили дълбоко в съзнанието ми. Проклет да е този Блек! Точно заради него въведохме сложните процедури — дори успя да проникне в Нулевото крило и го изненадахме съвсем случайно. Ако тогава го бях очистил, щях много да си улесня живота.

Тръгнах по коридора, подминах защитните системи зад входа и кимнах на Винкел, напрегнат като струна до ковчега.

— Добре, да напъхаме карантиите на студено — подканих го. — Имаме още много работа.

Той кимна, но не каза нищо. Хванахме сандъка и го понесохме.

— Боях се, че не си успял да дойдеш тук — промърмори Винкел след малко.

— Както виждаш, опасенията ти са били съвсем безпочвени.

— Да…

Оставихме ковчега пред бронираната врата и аз се обърнах към контролното табло.

— В джоба ти май има оръжие — подхвърли Винкел.

— Позна.

— Но не е зашеметяващ пистолет. Остава да е истински…

— Пак си прав.

— Защо го носиш?

— Помисли и ще се сетиш сам — натъртих, без да отделям поглед от таблото.

Часовниковият механизъм задейства и аз обърнах глава.

— Ела в Изчислителния център. Докато чакаме, ще проверя някои неща.

Той тръгна с мен, но пред вратата спря като закован.

— Не е заключена!

— Вярно. Но точно сега времето е доста ценно — отвърнах, влизайки.

Винкел си замълча, а аз седнах пред Бандита да видя докъде е стигнал с проучванията. Както и подозирах, господин Блек се бе прикривал добре. Засега не разполагахме с нищо. Машината обаче продължаваше да търси по все по-косвени признаци.

Забелязах, че ничия смърт още не бе регистрирана. Вероятно в жилището на Хинкли цареше такъв хаос, че не можеха да установят самоличността на пострадалите. А за Енгел беше малко рано да очаквам сведения, дори да са открили трупа му, в което се съмнявах.

… впрочем господин Блек едва ли сам щеше да съобщи за поредното си убийство, а колкото повече научавах за Гленда, толкова по-непредсказуема ми изглеждаше, си казах, докато преглеждах набързо информацията за момичето.

— Трудно ли прехвърли тялото на Ланге тук? — попитах Винкел.

— Не, нищо особено. Не срещнах никого…

Алармата изпищя отново. На екрана се появи Дженкинс. Побързах да се обадя:

— Здрасти. С Винкел сме в Изчислителния център. Идвай. И гледай да не се спънеш в Ланге!

Прекъснах връзката, без да чакам отговор от разтревожения младеж, сходен с нас по ръст и телосложение.

Усетих погледа на Винкел и се обърнах към него.

— Променил си се — отбеляза той. — И то невероятно. Не разбирам какво става. Защо не предизвика сливане, когато дойде тук? И защо да не го направим сега?

— Търпение. Вече ти казах, че времето ни е твърде малко и трябва да го разпределям точно. Скоро ще ви обясня всичко. Довери ми се.

Винкел кимна, по устните му се плъзна неубедително подобие на усмивка.

— Значи си решил какво да правиш?

— Да, всичко ми е ясно.

След секунди нахълта Дженкинс. Дишаше тежко, лицето му пламтеше.

— Какво става? — разкрещя се той.

Винкел отиде при него, прегърна го през рамо и рече:

— По-спокойно. Караб ще ни обясни всичко. Знае как да се справи с проблемите.

Дженкинс потръпна видимо и сякаш се смали.

— Надявам се, искрено се надявам да е така — каза го вече по-тихо и бавно. — Може би не е зле да започнеш с обяснението какво се случи в Крило 5.

— Че какво му има на Крило 5?

— Просто го няма — изтърси Дженкинс.