Рекс Стаут
Черни орхидеи (7)

Глава седма

Тази нощ Ан спа в моето легло. Когато се върнах в офиса, Ан беше седнала на моя стол. Беше подпряла лакти на бюрото ми и закрила лицето си с ръце. Това беше любимият номер на Джони — да настани някой на стола ми. Лично той не се опитваше да го прави от много години насам. Тогава бях се върнал от някъде и го бях намерил седнал там да разглежда тетрадката ми. Бях загубил самообладание…

Фред Ъпдъграф седеше на стола до стената, а Джони — срещу бюрото на Улф. Очевидно Улф беше направил някои забележки на Джони, защото не изглеждаше толкова наперен.

— Да, сър — беше казал той с обиден тон, — но семейство Трейси живеят скромно и нямат телефон. Затова направих това, което намерих за добре.

— Бил си в семейство Трейси? Къде живеят?

— В Рич Дейл, Лонг Айланд, сър. Инструкциите ми бяха да разследвам Ан Трейси. Научих, че живее в Рич Дейл, където са разсадниците и офисите на Дийл. Знаете, че тя е работила там…

— Бях уведомен за това. Бъди кратък.

— Да, сър. Отидох в Рич Дейл и зададох няколко въпроса. Осъществих „контакт“ с една млада жена, както знаете, аз съм особено ефективен с младите жени…

— Бъди кратък! Освен това думата „контакт“ не е глагол.

— Да, сър. Последният път когато ми го казахте, реших да проверя в речника и без да искам да ви противореча, там бе написано, че „контакт“ е глагол. Преходен или непреходен.

— Не и под този покрив!

— Разбрано, сър. Научих, че бащата на мис Трейси е работил за Дийл в продължение на много години. Може би до преди година. Бил е нещо като помощник-управител. Дийл го е уволнил, защото открил, че укрива пратки.

— Укривал е пратки?

— Точно така, сър. Пратките, предназначени за имението му в Джърси, област Кулън. Трябвало е да достави двеста рододендрони и да ги изпрати на избрани клиенти на половин цена. Вместо това той е изпратил сто. Става дума за няколко хиляди долара злоупотреби.

Ан поклати глава в знак на протест.

— Мис Трейси казва, че са били само хиляда и шестстотин долара — каза Джони. — Казвам ви какво ми каза тя. Хората обикновено преувеличават. Мистър Трейси никога не е бил арестуван. Той ги е откраднал, за да плати за очен лекар. Очите на сина му не са добре. Не е могъл да си намери друга работа.

Дъщеря му е била секретарка на Дийл и все още е. Плащали са й петдесет долара на седмица. Но ми казаха, че е връщала по двадесет долара седмично за това, което е направил баща й. Тя отказва да потвърди тези факти.

Улф погледна Ан.

— Това няма значение — каза Ан и ме погледна: — Не е ли така?

— Предполагам, че не — каза Улф. — Но ако е грешка, поправете я.

— Грешка е. Вземам двадесет долара на седмица и връщам десет.

— Боже Господи, вие се нуждаете от съюз — казах аз.

Това беше философията на Фройд. Имам предвид, че подсъзнателно мислех, че тя се нуждае от съюз с мен. Затова добавих:

— Имам предвид съюз по работа. Двадесет долара на седмица!

Джони погледна раздразнено. Той беше консервативен:

— И така, имах възможност да отида в дома на семейство Трейси и да обясня в какво се е забъркала мис Трейси. Че разследването за това убийство ще доведе полицията до престъпленията на баща й, и затова, че тя и Дийл са замесени в углавно незаконно престъпление. Че ако полицията разкрие това, всички те ще отидат в затвора. Казах им, че има само един мъж, който би могъл да им помогне, който си има приказка с полицията, и че това е мистър Ниро Улф. Сметнах, че е най-добре тя да дойде с мен и да се срещне с вас веднага. Беше приблизително единадесет часа. По това време нямаше влак от Рич Дейл и взехме такси.

Джони ме изгледа така, сякаш искаше да ми каже, че не съм му равностоен противник.

— Какво е разстоянието от Рич Дейл дотук? — попита Улф.

— Дотук? О, около двадесет и пет мили.

— Колко ви взе таксито?

— Осем долара и четиридесет цента заедно с бакшиша. Моста…

— Плати си го сам.

— Но… Но, сър… Арчи често е водил хора тук с такси…

— Казах вече! Ще си платиш сам сметката! Ти не си Арчи и слава Богу! Един Арчи ми е достатъчен. Изпратих те да събираш факти, а не да водиш мис Трейси тук. Със сигурност не съм те упълномощавал да й говориш за моите връзки с полицията. Иди в кухнята… Не, не. Върви си вкъщи!

— Но, сър…

— Върви си вкъщи! И, за Бога, престани да имитираш Арчи! Никога не би могъл да заприличаш на него. Върви си!

Джони излезе.

Улф попита гостите дали желаят бира, но те поклатиха отрицателно глави. Улф си сипа една, облиза устни и се облегна.

— Тогава… започна Ан, но спря, за да прочисти гърлото си и отново продължи: — Значи казвате, че неговите заплахи са нелепи. Имате предвид, че полицията не може да арестува баща ми?

— Не мога да кажа такова нещо, мис Трейси. Полицията е непредвидима. Аз не бих могъл да предполагам нищо. — Улф отмести поглед от Ан: — А вие, мистър Ъпдъграф? Как успя мистър Киймс да ви доведе тук?

— Не ме е довел той — Фред стана от стола си. — Аз сам дойдох.

— Значи е чисто съвпадение?

Фред постави ръка на облегалката на моя стол, където все още седеше Ан:

— Защитавам мис Трейси.

— О-о! И от какво?

— От всичко — каза той галантно.

У него се забелязваше тенденция да говори твърде силно. Изглеждаше по-сериозен от всякога. Това изражение го правеше да изглежда по-млад. Дори би могъл да мине за по-малкия брат на Ан. Аз нямах възражения за това, тя да изглежда като по-голямата му сестра.

— Приятел ли сте й? — попита го Улф.

— Аз съм повече от неин приятел! — Изведнъж той почервеня като божур. — Имам предвид, че… Тя ме беше помолила да я закарам вкъщи.

— Значи сте бил у тях, когато мистър Киймс е дошъл?

— Да. Току-що бяхме пристигнали. Настоявах да стоя при нея. Мислех, че мистър Киймс лъже, че работи за вас. Не ми звучеше… Чувал съм баща ми да говори за вас. Той ви е срещал веднъж. Вероятно вие не си спомняте…

Улф скимна:

— На Изложението на Атлантическите щати. Как е той?

— О, той е… Не много добре. — Лицето на Фред беше възвърнало нормалния си цвят. — Разсипа се, когато загубихме плантацията от Rhodales. Той беше посветил целия си живот на това. Разбира се, това беше и ужасен финансов удар. Предполагам, че сте чули.

— Да, четох за случая. За Kurume Yellows. — Улф се усмихна, но явно нехаеше. — Между другото, някой ми каза, не помня кой, че вашият баща е бил убеден, че плантацията му е била умишлено заразена от Луис Хюит. Всъщност Уотсън или Дийл подозираше той?

— Той се съмняваше и в тримата — Фред погледна с неудобство. — Подозираше всеки и това го съсипа. Имаше над тридесет разновидности, най-добрите, и същата пролет беше започнал да продава някои от тях. Всичко това беше твърде много за татко, за да го понесе. Улф изгрухтя:

— Изглежда и вие мислите за това. Мистър Гудуин ми каза, че ви е видял да режете клонче от лавровото дърво. Като сувенир ли искахте да го вземете?

— Признавам, че тази постъпка беше глупава. Признавам и че все още мисля за това. Исках да тестувам това клонче, за да видя дали е заразено от Kurume Yellows и по неведоми пътища е стигнало до Изложението.

— И как мислихте да го изследвате?

— Поне щях да опитам.

— Никога ли не сте изследвали инфекцията от вашата плантация?

— Не. От две години насам никой не ни е подарявал други растения освен Луис Хюит, който ни донесе няколко Ilex Crenata. Но ние ги засяхме на половин миля от Rhodaleas… Сега мисля, че мога да заведа мис Трейси вкъщи.

Тази реплика на Фред ме върна към училищните дни. Хванах нежната ръчичка на Ан в моята. Сърцето ми се обля в блаженство и екстаз. Погледнах я с гордост. Това момиче беше развълнувало Луис Хюит дотолкова, че й беше подарил черна орхидея и я бе завел на вечеря. Е, това се казва жена!

Признавам, че точно в този момент, не изглеждаше чак толкова поразителна. Дори изглеждаше доста съсипана. Тя беше казала на Улф: „Трябва да бъда в офиса на областния прокурор в десет сутринта. Обещах. Не ме интересува какви въпроси ще ми задават за това какво се случи днес. Притеснявам се, че ще ме питат за баща ми. Какво да им кажа? Да призная ли…“ Тук тя спря да говори. Устните й почнаха да треперят и тя ги прикри с ръка.

— Нуждаете се от адвокат — каза й Фред. — Аз ще намеря някого. Не знам дали в Ню Йорк…

— Аз знам — каза Улф. — Седнете, мистър Ъпдъграф. — Той погледна Ан: — Тук има едно свободно легло, мис Трейси. По-добре е да се възползвате от него. Изглеждате ми уморена. Съмнявам се, че ще ви питат за баща ви. Но ако го направят, не им отговаряйте. Пратете ги при мистър Дийл. По-скоро биха ви питали дали сте искала да се омъжите за мистър Гулд. Като че ли той е мислил така.

— Но той не би могъл да мисли така. Много добре знаеше, че не го харесвам! И той… — Тя спря.

— Какво той?

— Не би трябвало да ви казвам. Той е мъртъв.

— Правил ли ви е предложение за женитба?

— Да, беше ми направил предложение.

— И вие му отказахте?

— Да.

— Но се съгласихте да играете тази тъпа игра на Изложението с него?

— Не знаех, че той ще участва. Не и докато мистър Дийл не ме помоли да го направя. Беше преди около два месеца, когато ми каза, че Хари Гулд ще участва. Дотогава мислех, че ще е един друг млад мъж от офиса. Аз не харесвах Хари, но не можех да си позволя да откажа на мистър Дийл. Той беше толкова добър с баща ми. Не каза да го арестуват, а ми позволи постепенно да плащам дълга му…

— И вие на това му казвате доброта? — избухна Фред. — Господи, баща ви е работил за него повече от двадесет години!

Улф не му обърна внимание:

— Досаждаше ли ви мистър Гулд? Да се омъжите за него?

— Не ми е досаждал. Но аз… — тя облиза устни. — Аз просто не го харесвах.

— Отдавна ли го познавате?

— Не много отдавна. Аз работех в офиса, а той — навън. Срещнах го… не знам, може би преди около три месеца.

— А баща ви познаваше ли го? Тя поклати глава:

— Мисля, че никога не са се срещали. Баща ми беше напуснал преди Хари да дойде да работи там.

Дотогава Хари е работил в имението на Хюит от другата страна на Рич Дейл.

— Знаете ли защо Хари е напуснал?

— Не, тогава не го познавах.

— Имате ли някаква представа кой го е убил?

— Не — отговори тя.

Тайно смръщих вежди. Това „не“ го каза прекалено бързо. Промяната в тона й беше твърде голяма. Можех да се обзаложа, че това беше лъжа. Много лошо. Дотук всичко вървеше добре, но с тази нейна реакция… Погледнах Фред. Той не беше забелязал нищо. От погледа на Улф не можеше да убегне и най-малката подробност. Той затвори очи.

Улф започна отново да я разпитва. Правеше го учтиво и внимателно, но се опитваше да измъкне и максимално много информация. Тази нощ за втори път не успя. След цял час приказки не бяхме разбрали какво има в главата й и какви умозаключения си е направила. Ан си беше изградила защита. Беше достатъчно умна, за да знае, че Улф го е разбрал и, че се опитва с общи приказки да изкопчи нещо от нея.

Беше един и половина, когато Фред Ъпдъграф погледна часовника си, стана и каза, че е твърде късно и смята да заведе мис Трейси вкъщи.

Улф поклати глава:

— Тя е изтощена, а до дома й разстоянието е двадесет и пет мили и няма влакове. Може да спи тук. Искам да говоря с нея утре сутринта преди да е отишла при областния прокурор. Арчи, би ли погледнал дали северната стая е приготвена?

Ставаше дума за моята стая и моето легло. Ан започна да протестира, но не много убедително. Взех Фриц със себе си отидохме горе да подредим чаршафите и кърпите. Докато избирах пижама за нея, се замислих, че всичко се беше развило много бързо. Не бяха минали и десет часа, откакто тя ми проговори за първи път. Всъщност ние не бяхме си запознали официално. Помолих Фриц да вземе моите чаршафи и възглавница и да ги свали долу. През това време аз се качих до оранжерията, срязах три стърка черни орхидеи и ги поставих във ваза на масичката до леглото. Хюит й беше подарил само една.

Докато слизах надолу, спрях до вратата на южната стая и се заслушах. Опитах да отворя, но беше заключено отвътре. Почуках не много силно. Чух гласа на Роуз:

— Кой е?

— Кларк Гейбъл — казах аз. — Лека нощ, „Руби“!

На долния етаж в хола срещнах Ан да излиза от офиса. Придружаваше я Фриц. Предполагам, че щеше да е по-джентълменско да я придружа лично аз, но изкушението щеше да бъде много голямо да остана насаме с нея в собствената си стая. Пожелах й „лека нощ“ и я оставих да върви. В офиса Улф беше сам, подпрял брадичка върху ръцете си. Очевидно Фред си беше тръгнал. Започнах да оправям леглото си в ъгъла и се подготвих за лягане.

— Две от тях — каза Улф с презрение.

— Две какво? — Жени! Крави!

— Не и Ан. Бих казал, че повече прилича на сърна. Дори по-точно на газела.

— Пфу!

— Не, може би най-точно е на лебед. — Дооправих си чаршафите на кушетката и казах: — Сложих три орхидеи в нейната спалня. По една от храст.

— Бях казал на Теодор да ги сложи в малката стая горе.

— Оттам ги взех. Реших да се възползваме от орхидеите максимално преди да ги върнем на Хюит.

— Те няма да бъдат върнати.

— О! Аз пък очаквам, че ще се наложи. — Седнах да събуя обувките си. — Би било жалко. Там, горе, има две жени и ако знаехте какво знаят те, дори само едната от тях, орхидеите щяха да са ви в кърпа вързани. Роуз със сигурност е видяла как убиецът намотава връвта около бастуна. Ан не зная какво е видяла или чула, но сто процента знае нещо. Срамота! С този финес… — Събух си панталона. — С всичките си подаръци… — Съблякох си ризата. — При вашата гениалност и талант в изкуството на детектив…

Улф стана и започна да се разхожда из стаята, без да промълви и дума. Пожелах му „лека нощ“, но не чух отговор. Помечтах си малко и заспах.

Бях изтощен. Имахме гости и възнамерявах да стана рано. Но когато сутринта в просъница чух нещо, се събудих и осъзнах, че това е телефонен звън. Погледнах часовника и видях, че минава осем. Беше Сол Панцър, който се обаждаше от Саламанка. Прехвърлих разговора в стаята на Улф и бях уведомен, че не се нуждае от записки. Това беше неговият галантен начин да ми каже да затворя телефона. Отидох в кухнята при Фриц и разбрах, че Улф, Ан и Роуз вече са закусвали. Измих се, облякох се бързо и се върнах в кухнята. Закусих с грейпфрут, шунка, яйца, сладкиш и кафе. Тъкмо довършвах втората си чаша кафе, когато на вратата се позвъни. Фриц не беше наблизо и отидох да отворя. На прага стоеше инспектор Креймър.

Това беше сложна ситуация. Роуз можеше всеки момент да слезе. Ако това станеше, докато Креймър беше в хола, щеше да е последният момент, когато виждаме Роуз. От друга страна, ако бях се забавил с отварянето на вратата, у Креймър щяха да се появят подозрения.

— Законът преди всичко! — казах аз сърдечно. — Заповядайте!

— Глупости — каза той, докато влизаше. Поради неговата нелюбезност, го оставих сам да си свали палтото и шапката. Докато се събличаше, бях затворил вратата и стоях от другата му страна. Той се приближи към мен и попита:

— Къде е тя?