Рекс Стаут
Черни орхидеи (3)

Глава трета

Станах и казах на Ан: — Обуйте си обувките и чорапите.

— Какво…

— Правете каквото ви казвам!

Пазачът беше онемял. Устата му беше отворена и изглеждаше глупаво. Казах му:

— Извикайте полиция!

Погледнах за Хюит, но видях Фред Ъпдъграф, застанал зад въжетата, обърнат към нас. Беше се втренчил в Ан. Когато казах и на него да извика полиция, той се обърна безмълвно и тръгна. В този момент гласът на Улф се извиси над врявата:

— Какво, по дяволите, правиш там?

Не му обърнах внимание и извиках към тълпата:

— Дами и господа, това е всичко за днес. Мистър Гулд е получил пристъп. Ако сте разумни, ще отидете да разглеждате цветята. Ако ви гложди любопитството, останете, но зад предпазните въжета.

Вляво светна електрическа крушка. Отдясно един мъж с камера се промъкна под въжето. Пазачът реагира незабавно. Бях доволен да видя, че Ан запази самообладание. Сигурно беше видяла това, което бях размазал по краката й. Седеше на тревата и се обуваше сръчно.

— Арчи!

Гласът на Улф доби заплашителен тон. Знаех защо е нервен. Искаше да го изведа оттук и да го закарам вкъщи. Когато извика името ми отново, му обърнах гръб, за да посрещна полицая. Един едър дюстабанлия без врат си проправяше път през тълпата. Прекрачи въжето и тръгна към нас. Препречих му пътя към Хари.

— Какво е станало с него? — грубо попита той. Отдръпнах се настрани и му направих път. Той се спря, вдигна за секунда вестника от лицето му и го постави обратно.

— Арчи! — измуча Улф.

Някои от зрителите успяха да видят лицето на Хари и незабавно реагираха. Въжетата се опънаха до скъсване от натиска. Пазачът препречи пътя им. Ан беше станала на крака. Фред Ъпдъграф се беше върнал.

— По дяволите! Той е мъртъв! — каза полицаят.

— Вие го казвате — съгласих се аз. — Да ви помогна с нещо?

— Вървете си!

Не исках да казвам това, което знаех. Тръгнах към Улф, за да не го изнервя до крайност. Двамата с Хюит стояха малко встрани от тълпата.

— Задръжте си азеалите! — казах на Улф, докато минавах покрай него.

— Дявол да те вземе…

— Казах ви! Задръжте си ги!

Хукнах към телефонните кабини, пуснах няколко монети и набрах номера. Поисках вътрешен номер 19, казах си името и попитах за инспектор Креймър. Чух гласа му:

— Какво искаш?

— Аз? Нищо. Помагам ви в работата. Улф и аз сме на Изложението на цветята…

— Зает съм!

— Добре. В такъв случай ще станете още по-зает. Изложението на „Ръкър и Дийл“ на третия етаж. Убит е човек. Застрелян в черепа. Лежи на тревата, охраняван от някакъв тип, който никога не би могъл да стане инспектор. Това е всичко.

— Чакай малко!

— Не мога. Зает съм.

Излязох от телефонната кабина и се смесих с хората. За краткото време, през което ме нямаше, тълпата се беше удвоила. Пазачът беше получил подкрепление, Ан и Фред Ъпдъграф ги нямаше, а Улф и Хюит се бяха отдалечили до градината с рози. У. Г. Дийл беше с тях. Улф се загледа в мен. Все още държеше в ръцете си азеалите.

— …Чувствам някаква отговорност за случилото се — беше казал Хюит. — Аз съм хоноруван президент на Комитета — продължи той. — Не искам да избягам от отговорност, но какво мога да направя? Погледнете тези хора…

— Този полицай — каза Дийл, — е малоумен. Не ме допуска до собственото ми изложение. За малко да ми счупи рамото!

Той местеше рамото си нагоре-надолу с болезнена гримаса.

— Извикайте лекар… — продължи Дийл.

— Няма нужда от лекар. Хари е мъртъв.

Те ме изгледаха учудено. Дийл спря да разтрива рамото си:

— Мъртъв? Мъртъв ли казахте? — той се обърна и тръгна натам.

— Нали казахте, че е получил пристъп! Как така е мъртъв? От какво е умрял? — попита ме Хюит.

— Той просто не диша.

— Арчи! — каза Улф с възможно най-заплашителния си тон. — Стига вече! Преди цял час те помолих да вземеш тези цветя от мен. Вземи ги и ме закарай в къщи.

— Да, сър — взех цветята. — Но сега не мога да тръгна. Гледам за…

— По дяволите! — каза Хюит. — Какво нещастие… Бедният Дийл… Трябва да го видя… Извинете ме.

Той тръгна по главната пътека.

В далечината видях обекта, който очаквах. Различих сивото палто с яка от катеричка. После се изгуби от погледа ми. Поставих цветята в ъгъла на розовата градина и се втурнах напред, преди Улф да успее да каже нещо. Не ме беше грижа колко ще го засегне това, но все пак погледнах през рамо назад, за да видя какво прави. Лицето му беше яркочервено. Бих се обзаложил, че този следобед е смъкнал няколко килограма.

За да не правя слаломи между тълпата, заобиколих и излязох от другата страна. След минута я видях. Започнах да вървя след нея бавно, за да не изглеждам подозрителен. Когато се озовах точно зад нея, видях че синята й кожена чанта беше под мишницата на дясната й ръка. Аз носех в моята палтото на Улф. Под това прикритие издърпах чантата й внимателно. Тя беше толкова задълбочена в това, което се опитваше да види, че не забеляза кога чантата й премина от нейната ръка под палтото на Улф. Хвърлих й поглед докато се отдалечавах, поднасяйки извиненията си на зяпачите.

В мъжката тоалетна на втория етаж заключих вратата и отворих чантата. На нея имаше монограм — Р. Л. Вътре беше пълно със съвсем обикновени неща — носна кърпичка, портфейл и т.н., но не това ме интересуваше. Исках да разбера името и адреса й и ги намерих. Те бяха на плик, адресиран до мис Роуз Лашър, улица „Мороу“ 326, Ню Йорк. Преписах адреса и името в бележника си. Писмото беше от Ели, която обясняваше защо не може да върне двата долара. Това, което ме заинтересува повече, беше една изрезка от „Газет“, на която имаше снимка как Хари и Ан играят сцената си. Не беше скъсана, а внимателно изрязана и сгъната.

Върнах цялото съдържание обратно в чантата. Отидох отново на третия етаж, открих я в тълпата до предпазното въже и поставих ръка на рамото й.

Тя обърна глава към мен:

— Какво правите… — възмути се тя.

— Добре, сестро. Това съм аз. Нося чантата ви.

— Моята чанта?

— Вие я изпуснахте и рискувах живота си, за да я взема. Ваша е, нали?

— Разбира се, че е моя! — тя я грабна от ръката ми.

— Няма ли да ми благодарите?

Тя измърмори нещо. Огледах се наоколо. Бяха пристигнали още четирима полицаи в униформи. Всички бяха на полянката. Един от тях стоеше до Хари и гледаше лекаря, който стоеше на колене със стетоскоп в ръка. У Г. Дийл, с ръце в джобовете, седеше до полицая и се мръщеше. Нямаше признак, че някой от присъстващите се интересува от мъха по скалите. Обърнах се отново, заобиколих градината с рози и тръгнах да потърся Улф. Но от него нямаше и следа. Беше си тръгвал. Двете саксии с азеали си стояха още на пода, но той се беше изпарил.

„Проклет хипопотам! — помислих си аз. — Той ще се загуби! Ще бъде отвлечен! Ще се заблуди в тълпата! Ще се простуди!“

Слязох обратно до мъжката тоалетна на втория етаж, извиках името му, но отговор не последва.

Качих се отново до четвъртия, до лехите с орхидеи. И тук го нямаше. Слязох обратно на първия етаж, излязох през главния вход и отидох до мястото на 46 улица, където бях паркирал колата. Нямаше го и там. Беше март и имаше виелица. „Нашият малък Ниро“ — помислих си. — „Навън в такава нощ и без палто…“

Беше пет без четвърт. Започнах да мисля логично. Дали беше взел такси? Не, той мразеше такситата. Какво ли ми е намислил за това, че го оставих сам? Беше лесно да отгатна. Би искал да ме застреля, после да поседне и да изпие една бира. Но сега не можеше да ме застреля, защото не му бях под ръка. А къде ли би могъл да пие бира?

Върнах се, платих отново входа за Изложението, изкачих стъпалата на един дъх и тръгнах към вратата на ъгъла, на която имаше табела „Офис“. Около мен имаше много хора. Някой ме хвана за ръкава, докато поставях ръката си на бравата. Познах го. Беше сивокосият старик, когото вчера бях видял да наблюдава Ан така, сякаш казваше молитвата си. Носеше стара шапка. Изглеждаше разтревожен и пръстите му върху ръката ми трепереха.

— Моля ви — каза той, — ще предадете ли това на мис Ан Трейси, ако влизате вътре?

— Тя вътре ли е?

— Да. Видях я да влиза.

Взех сгънатото парче хартия и казах, че ще й го предам. Отворих вратата, влязох и се озовах в антре, където зад едно бюро стоеше жена с уморен вид. Усмихнах й се подкупващо, разгънах листа и започнах да чета:

„Скъпа дъще,

Надявам се, че не си в опасност. Аз съм отвън.

Ако има нещо, моля те, кажи ми.

Баща ти.“

Беше написано с химикал на скъпа бяла хартия. Сгънах го отново, докато си мислех, че трябва да купя нова шапка на бъдещия си тъст.

— Искате ли нещо? — попита ме с тъжен глас жената зад бюрото. Казах й, че имам важно съобщение за мис Ан Трейси, при което тя отвори уста да каже нещо, но се отказа и посочи една от трите врати. Отворих я и първото нещо, което видях, беше Ниро Улф, седящ на стол, почти толкова голям, че да го побере. Зад него имаше табла с четири бутилки бира. В ръката си държеше чаша.

Логиката ми се оказа вярна.

На другия стол, отдясно, с лице срещу него, седеше Ан. Точно срещу бюрото отляво седеше Луис Хюит. Зад друго бюро седеше мъж, който не познавах. Той пишеше нещо. Имаше и още един, който седеше до прозореца заедно с Фред Ъпдъграф.

Улф ме видя, че влизам, но започна да говори на Ан, без да ми обърне внимание:

— …Въпрос на нерви. Това зависи от окислението на кръвта. Най-забележителният случай на самоконтрол, който някога съм виждал, беше в Албания, когато едно магаре, имам предвид обикновено четирикрако магаре, се катурна по скалата…

Заговорих:

— Извинете ме — казах студено, — имам нещо за вас, мис Трейси — подадох й листа.

Тя ме погледна, взе писмото, отвори го и го прочете:

— О-о — каза тя. Огледа се наоколо и попита: — Къде е той?

— Навън.

— Но аз… — тя сбърчи вежди. — Бихте ли му казали… Не, не. Аз ще отида.

Ан стана и се запъти към вратата. Станах, за да й отворя. Видях, че и Хюит има същото намерение, затова ускорих крачка, за да го изпреваря. В този момент един мъж от другата страна се втурна срещу нея и почти я събори. Хванах я за ръка, за да й помогна да запази равновесие. И в този случай изпреварих Хюит.

— Извинете — каза натрапникът. Очите му огледаха цялата стая и се спряха отново на Ан. — Вие ли сте Ан Трейси?

— Тя е мис Ан Трейси — каза Хюит. — И това едва ли е начина…

Ан отново се запъти към вратата. Мъжът й препречи пътя с ръка.

— Къде отивате?

— Да видя баща си.

— Къде е той?

Фред Ъпдъграф се намеси, като протегна ръка към натрапника, за да му даде урок.

— Липсват ви добри обноски — каза грубо той. — Каква ви е работата да…

— Разрешете ми — намесих се аз, — това е инспектор Креймър от отдел „Убийства“. — Посочих и мъжа зад него: — А това е сержант Пърли Стъбинс.

— Дори да е така. Какво от това? — каза Луис Хюит с неудовлетворение. — Трябва да се въздържате от употребата на сила. Тя само искаше да говори с баща си. Казвам се Луис Хюит, инспекторе. Мога ли да попитам…

— Къде е баща ви?

— Точно зад вратата — казах аз.

— Пърли, върви с нея. Мис Трейси, после се върнете тук.

Пърли тръгна след нея. Вратата беше отворена и У. Г. Дийл влезе. Устните му бяха по-тънки от всякога, той пресече стаята и седна на стола в далечния ъгъл.

— Здравейте, Улф! — каза Креймър.

— Как я карате, инспекторе? — Улф се изправи на крака и каза:

— Хайде, Арчи! Трябва да тръгваме!

— Не! — извика Креймър.

— Не? — попита Улф. — Какво не?

— Гудуин не може да тръгне! Не и преди да съм го разпитал.

— Той трябва да ме закара вкъщи.

— Не и сега.

— Може ли да ви попитам за какво е всичко това? — попита Хюит с нарастващо неудовлетворение. — Такъв надзор над мис Трейси… Това отношение?

— Мистър Хюит, седнете! — Креймър огледа присъстващите: — Всички да седнат! Мис Трейси, намерихте ли баща си? Пърли, донеси й стол! Гудуин, седни, това се отнася и за теб!

Намерих стол за Ан, след което се обърнах към инспектора:

— Не, благодаря. Нервен съм.

— В деня, в който те видя наистина нервен, ще се обръсна с касапски нож. Мога ли да те попитам, когато ми се обади по телефона, откъде знаеше, че този мъж е застрелян в главата?

Чуха се реплики на учудване от присъстващите. Ан не реагира. Тя вдигна глава, ноздрите й побеляха и това беше всичко. Възхищавах й се през цялото време. Хюит възкликна:

— Застрелян?

Фред Ъпдъграф добави:

— Кой е застрелян?

— Хари Гулд! — Обърнах се към Креймър: — Както виждате, не разправям насам-натам. Пазя го за вас.

— Откъде разбра?

— Боже Господи! — каза Хюит и се намести по-удобно на стола си.

— Няма какви показания да ви дам — погледнах Креймър в лицето. Беше пребледнял като мъртвец. — Видях неравна дупка в мъха на скалата зад Хари. От мястото, където се намирах, нямах възможност да видя върха на главата му. Затова отидох и я докоснах. Работата ми замириса още като видях, че краката му са кръстосани в неестествена поза.

Ан преглътна нервно.

— Дявол да те вземе! — ядосано каза Улф. — Трябваше да се досетя!

— Защо точно ти го видя пръв? — попита Креймър. — Прекрачил си въжетата и си се затичал към него. Защо го направи?

— Защото когато мис Трейси го напръска с вода, той не се помръдна. Освен това вече бях забелязал неестествената му поза.

— И как така го забеляза?

— А-аа! — казах аз. — Сега ме хванахте. Според вас защо някой забелязва нещо?

— Особено нервен мъж като теб — отвърна ми той саркастично. — Какво търсеше там? Защо дойде тук?

— За да взема мистър Улф.

— Той заради този случай ли е тук?

— Дяволски добре знаете, че не е. Той никога не отива някъде по такъв повод. Дойде тук, за да разгледа цветята.

— Защо избрахте точно този етаж от Изложението?

— По същата причина, по която и всички останали. Да наблюдаваме как мис Трейси пляска крака в поточето.

— Познаваше ли мис Трейси? Или Гулд? — Не.

— А вие, Улф?

— Не — отговори Улф. Креймър се обърна към мен:

— Значи видя дупката в мъха на скалата и неестествената му поза… Как разбра, че е застрелян? Може би си лежал скрит в храстите и си се прицелвал в скалите?

— Ако не внимавате, ще ме хванете пак натясно. Знаете, че моят мозък мисли преди да е станало нещо. Тази сценка се разиграваше всеки ден в един и същи час и Гулд поставяше главата си винаги на едно и също място.

— Откъде знаеш това?

— Мистър Улф ме изпрати тук миналите дни, за да огледам орхидеите. Купчината скали е само на осем или девет инча от главата на Гулд. Вкарвате оръжието между скалите, закрепвате го, прицелвате се и възстановявате мъха, който е паднал. Скалите и мъхът ще заглушат изстрела. Никой не би чул нищо в тази шумотевица. А и какво ако бяха забелязали нещо? Привързвате към спусъка връв, но зелена, за да не се забелязва сред листака. Когато настъпи моментът, някъде между четири и четири и десет, дръпвате връвта.

— Да дръпнеш връвта как? Откъде?

— О, имате избор! — махнах с ръка. — Скривате се в шубраците и дръпвате връвта. После се изнизвате към коридора през задната врата на Изложението. Ако връвта е достатъчно дълга, бихте могли да я промушите през процепа на вратата и да я дръпнете направо от коридора. Това ще е по-безопасно. Ако сте луд, можете да завържете връвта за бравата на вратата. Така който и да я отвори, ще дръпне спусъка. Ако сте още по-луд, правите примка в другия край на връвта и я провесвате през храстите в поточето. Събувате обувките и чорапите си, започвате да пляскате с крака, хващате с пръсти примката и дръпвате. Кой би заподозрял нещо?

— Това е лъжа!

Тази гневна фраза беше на Фред Ъпдъграф. Той застана срещу мен. Брадата му потрепна лицемерно. Някой можеше да си помисли, че съм гъсеница, ядяща най-красивия му божур.

— Глупости! — каза У. Г. Дийл, без да се помръдне от стола си.

— Изглежда, че… — саркастично започна Луис Хюит.

— Пфу! — прекъснах го аз. — Ех, че сте кавалери! Аз не бих позволил и косъм да падне от главата й. Не предполагате ли, че инспекторът е мислил за това? Знам как работи мозъкът му.

— Аз знам как работи твоят мозък! — очите на Креймър се спряха върху мен. — Ще говорим за това по-късно, след като разпитам мис Трейси. Оръжието наистина е било скрито зад мъха на скалите и за спусъка е имало завързана зелена връв.

— Колко дълга е била?

— Достатъчно. Какво друго искате да знаете? Поклатих глава:

— Ако нямате някакво предположение…

— Какво друго искате да знаете?

— Засега нищо.

— Ще видим — Креймър се огледа наоколо. — Има ли някаква стая, където да поговоря насаме с мис Трейси?

Мъжът, който пишеше нещо на бюрото, стана:

— Разбира се, инспекторе. Вратата там…

— Кой сте вие?

— Казвам се Джим Хоули, от персонала съм. Мисля, че там няма никой. Ще погледна…

В този момент вратата откъм антрето се отвори и влезе делегация от четирима. Отпред вървеше детектив от полицията, след него една дама, след нея моят приятел Пийт с безизразните си очи и един полицай в униформа. Дамата носеше сиво палто, с яка от катерички, синя шапка и синя кожена чанта под ръка.