Пол Ливайн
9-те скорпиона (9)

7.

Сделка с дявола

Вървяха по една слабо осветена алея в Рок Крийк Парк. Макс държеше Лайза, която още трепереше. Тенискортовете бяха празни. Мъж в спортно облекло се мъчеше да удържи за каишката огромна хрътка, която го влачеше към завоя. Чуваше се само шумоленето на листата на вековните дъбове и кленове и ромонът на близката рекичка. Макс я прегърна през раменете и с бяла носна кърпа почисти кървящото й ухо. Бе я предал и само можеше да предполага колко разочарована е тя. Чувстваше се слаб пред единствения човек в света, който го бе приемал за силен. Знаеше, че я е загубил и че никога няма да бъде както преди. Това бе най-лошото, по-лошо дори и от унижението и страха, които изпитваше тя. Мислеше го за страхливец, но не знаеше истината, не знаеше каква болка и вина изпитва той, когато мисли за катастрофата. И как би могла? Той грижливо пазеше истината.

„Кога всичко тръгна надолу? Не стана изведнъж, пропадането ставаше сантиметър по сантиметър.“

— Лайза, много съжалявам. Ако можех да върна времето назад…

— Не можеш. Никой от нас не може. Ако можех, бих го върнала толкова назад, че да не те срещна.

— Лайза…

— Махни се от мен! Ако наистина искаш да ми помогнеш, извикай ченгетата. Накарай ги да арестуват този кучи син за опит за физическо насилие и телесна повреда.

Господи, вече нямаше избор! Трябваше да я пази от собствените й инстинкти. Да се опълчи срещу Шанк бе направо самоубийство. Единственият изход бе да му сътрудничи. Макс все още се нуждаеше от помощта на Лайза, но тя го презираше. Трябваше отново да я спечели на своя страна. Замисли се какво да й каже и реши да й каже истината.

— Знам, че си притеснена, но…

— Просто ме остави на мира. Върви да кажеш на оня луд, че току-що се е сдобил с билет за затвора. Ще извикаш ли полиция, или трябва да го направя аз?

— Не, Лайза, ти не разбираш.

— Разбирам, че ти не си мъжът, за който те вземах. Винаги съм знаела, че играеш бързо и свободно в бизнеса. Знаех, че не уважаваш законите, но да позволиш друг мъж да ме нарани…

Гласът й пресекна, а очите й плувнаха в сълзи.

Стомахът на Макс се сви на топка. Тя имаше право. Какво би могъл да й каже? Че има много начини да предадеш една жена, но никой не е толкова срамен като този? Бе изпълнен с такова самоотвращение и ненавист, каквито никога не бе изпитвал. Бе я бутнал на огневата линия, без да й обясни какъв е рискът. Бе пропуснал да й каже, че няма избор. Имаше само един изход, но тя още не го знаеше.

— Ако отидеш в полицията, няма да мога да те защитя.

Тя се изсмя с презрение.

— Защитата не е най-силната ти страна, Макс.

„Но аз точно това правя. Моля те да ме изслушаш.“

— Можеш да накараш ФБР да те пази денонощно, но въпреки всичко те ще те намерят.

— За какво говориш? Кои са тези „те“?

Той наведе глава. Искаше да й каже всичко, но откъде да започне?

— Не съм предполагал, че може да стане така. Ненавиждам това, което направих, и онова, в което се превърнах. Ужасно съжалявам, че те поставих в такова положение.

— Макс, дърдориш глупости. Какво си направил?

Гласът й се промени. Поне за миг гневът бе отстъпил и тя изглеждаше готова да го изслуша.

— Сключих сделка с дявола — каза Макс.

 

 

Започна с Шанк, символа на всичко ужасно, на кошмара, в който се бе превърнал животът му.

Разказа й, че като млад — през седемдесетте години — Шанк бил детектив в нюйоркската полиция. Бил член на Специалните части за разследване, които се занимавали с наркотиците. За съжаление обаче Шанк бил много по-заинтересуван как да напълни джобовете си, отколкото да преследва престъпниците. Бе се хвалил на Макс за играта на детективите от Специалните части с наркодилърите. Ако от отдела планирали да изоставят някоя следа заради недостатъчно улики, Шанк казвал на наркодилъра, че тъкмо той е в състояние да потули случая.

— Аз провалях случай, който и без това бе провален — бе му казал Шанк. — Къде е голямата сделка? Прилича на лека закачка, а не на игра.

Естествено нещата не спрели дотам. Шанк нелегално подслушвал и проследявал наркодилърите, за да разбере къде и кога ще се проведе продажбата. Той биел момчетата, намирал хероина, продавал им го отново и не подавал оплакване. В противен случай Шанк ги арестувал и ги изнудвал. Ако дилърът си платял, документите изчезвали. Но не това било най-лошото.

— Той е убивал хора — допълни Макс. — Предимно наркотрафиканти. Казва, че правел услуга на обществото.

— Свирепостта в служба на цивилизацията?!

— Какво?

— Описанието, което дава Виктор Юго на инспектор Жавер в „Клетниците“.

— Страхотно — заяви Макс, но Лайза се престори, че не е чула, и напрегнато се заслуша в разказа му за Шанк.

След многогодишни разследвания на Вътрешната полиция за бруталността и корупцията, извършвани по „сигнали на клиенти“, срещу Шанк било заведено дело за рушветчийство и други углавни престъпления. Ден преди делото свидетелите — двама души, които видели с очите си заплащането, изчезнали. Намерили ги мъртви след три седмици. Телата им били захвърлени в един камион в Ню Джърси. Група от ФБР се заела с Шанк, проследила го, подслушвала го, внимателно проверили за корупция и накрая той бил принуден да върне значката си.

— Станал бодигард — продължи Макс. — Работел за фирми, които охранявали чужди сановници. След това основал собствена фирма. Официално била регистрирана като фирма за транспортни услуги, но шофьорите били все бивши ченгета като Шанк, а клиентите — наркодилъри. Не улични продавачи, а колумбийски гастрольори, трафиканти на хероин от Азия, такива хора. Шофьорите им били бодигардове — момчета, които добре познавали града и можели да ги карат насам-натам.

По някое време, и Макс не знаеше кога и как, Шанк се бе озовал в Япония и бе започнал да работи за консорциум, инвестиращ в бизнеса на запад.

— Преди четири години, когато бях в задънена улица, те ми дадоха пари на заем.

— Какъв заем? Аз мислех, че работата е потръгнала.

Макс тъжно се изсмя.

— Да, така пише в годишния доклад.

— Ти си подправил книжата. Представил си заема като приход, а всъщност си бил на загуба. Това е измама, Макс.

— Уверявам те, че това е най-малката от грижите ми.

— Кой ти даде заема?

— По-скоро това е инвестиция, но не такава, за каквато си чела в учебниците по корпоративно право. Азиатските ми приятели не са лихвари, които искат сумата плюс два пункта. Искат половината от приходите или главата ми на дръвника.

— Гангстери ли са?

— Да, това е версията на Шанк — че инвестират и не се занимават с наркотици. Изсмукват кръвта на фирми, които са в затруднено положение. Няма никакви документи, нищо, освен че имам нови партньори, по-точно нови шефове.

— Как е името на този консорциум?

— Няма име. Няма адрес. Няма телефон. Работя с човек в Осака на име Кацушика Коширо.

— Не мога да повярвам. Навярно работиш с японската мафия.

— Японска, китайска, сицилианска — каква е разликата?

— Не можеш да научиш, ако си затваряш очите. Ти переш мръсни пари, нали, Макс?

— Предполагам, че е така. Не задавам въпроси.

— Макс, как можа? Как можа да ме забъркаш в това?

— Лайза, ти нямаш представа какво бе положението тогава.

— Не си ми казвал.

Той се замисли за всичко, което бе направил, за да спаси компанията си. За бога! Бе продал и задника си, бе лазил на четири крака, за да вземе парите. Когато бе постигнал целта си, се бе почувствал като комбинация от Доналд Тръмп и принца на Макиавели. Някъде беше чел, че Тръмп не отминавал огледало, без да се огледа и да си каже: „Ти си владетелят… Ти си върхът“. Макс искаше и двете и макар да не бе роден за кралска корона, дори не и за разнообразието на Ренесанса, се бе научил да носи корона. Без да има ореол, се бе превърнал във владетел…

„Виж ме сега. Потънал съм в дългове и животът ми виси на косъм.“

— Всичко стана, след като престанахме да се срещаме — каза Макс. — Експанзията изяде парите, които бях получил по кредитите, а рейтингът ни беше прекалено нисък. Пуснахме всички ремонтирани самолети. Цената беше съсипваща, направо останахме без средства. Акциите ни се продаваха на ниска цена и бяхме на броени дни от фалита. Тогава сключих сделката. Не бих го направил, ако имах друг избор. Щях да загубя всичко, а вече бях загубил теб.

— Какво искаш да кажеш? Че си се забъркал в криминална конспирация, защото съм скъсала с теб?

— Не, но кой знае, ако бяхме заедно, може би щеше да ме спреш.

Макс веднага съжали за думите си, за начина, по който прозвучаха, за факта, че се чувстваше раним и слаб. „Любовницата ми ме изостави и целият ми живот се сгромоляса.“ Все пак в това имаше нещо вярно. Лайза бе първа година студентка по право. Още си спомняше решителното й изражение, когато му заяви, че времето лети и че тя расте заедно с него. Бе го очаквал, но още болеше. Кой можеше да я обвини? Той имаше съпруга и две пораснали деца. С Лайза бяха заедно шест години и през този период не й бе изневерявал, ако така би могъл да се изрази женен мъж само с една приятелка. Обичаше я. Не го бе изричал често на глас, но бе уверен, че тя го знае.

И така, той я остави да си отиде. Молеше се да се върне. Състоянието й е временно, самоубеждаваше се той. Сигурен бе, че има друг мъж. Какво можеше да направи? Да я заключи в жилището й? Бе му разказала за връзката си с учителя по тенис и за младия адвокат, който й преподаваше по някаква програма в Станфорд. Никога не лъжеше, нито криеше нещо от него. Знаеше, че е срещнала човек, който си струва. Макс си спомняше, че бе пътувал до Сан Франциско, върна се в Пало Алто, седна пред къщата й в колата си и зачака. Тя не се появи през цялата нощ.

От Сан Франциско отлетя за Япония и сключи сделката. Продаде душата си и се върна у дома с чек. Така че донякъде това бе станало и по вина на Лайза. Ако не беше толкова обезумял от загубата й, щеше да се справи.

Ако тя се беше прибрала онази петъчна вечер — да сготви замразена пица или да изпере дрехите си, може би щеше да го покани да влезе. Щяха да се любят и да поговорят, вместо да пътува до Кацушика Коширо, който бе алчен като пираня и му поднесе чека на канап, увит около врата му.

Лайза се върна при него почти година по-късно. Никога не спомена кого е срещнала, нито пък какво се е случило. Беше след катастрофата. Беше различна — някак по-възрастна и вече навлязла в правото. Но и светът се бе променил. Макс се утешаваше, че тя само е пораснала, но това не беше вярно.

„Кой не се променя? Да не би аз?“

Когато отново започнаха да се виждат, младата жена бе тиха и сдържана. Старото разбирателство помежду им бе изчезнало. Но тя се бе върнала и това му се струваше достатъчно. Така и трябваше.

Той се наведе и вдигна един паднал клон. Точно пред тях притича катерица с жълъд в устата. Скочи на дървото и изчезна. Само миг напомняне, че зимата наближава. Сякаш му бе необходимо. На него му трябваше нещо повече от жълъди.

Лайза все още не разбираше добре. Някакво парченце от картината липсваше. Помъчи се да се съсредоточи, да анализира нещата.

— Каква работа върши Шанк за консорциума? — попита тя.

— Точно това се канех да ти кажа.

— И защо толкова настоява да ти помогна да спечелиш? Знам, че делото е важно, но много авиокомпании са преживявали тежки присъди. Застрахователят плаща щетите и животът продължава.

— Не е толкова просто.

„Никога не е“ — помисли си тя.

— Една година всичко беше наред — подхвана отново Макс. — Имах голям паричен приток, предимно в брой. Естествено, не бях в състояние да обслужвам заема, но нещата се завъртяха. След това някакви задници взривиха Шестстотин и четиридесет и светът се превърна в ад. Резервациите за нашите полети спаднаха с двадесет и пет процента и повече не се възстановиха. Дадоха ни под съд. Федералната администрация по въздухоплаване оповести, че имало проблеми в поддръжката и това ни съсипа. Тогава стана най-страшното. — Той сниши глас, сякаш думите бяха прекалено болезнени, за да бъдат чути. — По средата на разправиите нашият застраховател ни обърна гръб.

— Какво?! Никога не си ми споменавал. Знаех, че „Лойд“ има неприятности, но не съм чувала да е отказал изплащането на обезщетения.

— Не са отказвали. Аз прехвърлих застраховката на един тръст на Бермудите. Предполагаше се, че имат уставен капитал от един милиард долара.

— О, не!

О, да. Макс й разказа как японските му партньори искали да видят някаква печалба, защото петдесет процента от нищо не ги удовлетворявали. Той имал идея как да постъпи със стойността на застраховката. Можел да отреже половината за себе си, като се прехвърли при застрахователя на Бермудите. Имало риск, но „Атлантика“ никога не била претърпявала катастрофа. Да се плащат огромните вноски било същото като да изгориш парите. Само за едно не помислил — че застрахователят ще обяви фалит. Макс Уонакър, който се славел с острия си ум, се хванал в капана на двама австралийци. Те наистина имали застрахователна компания, но щом станала катастрофата, изчезнали.

Трагичната ситуация просто го съсипала: „Атлантика“ нямала покритие! Полет Шестстотин и четиридесет не бил застрахован. А това означавало, че обезщетението в размер на пет милиона долара било всичко, с което разполагал, и така щял да срути фирмата.

— Японските ми приятели ще загубят всичко.

— Колко е това? Колко им дължиш?

— В началото бяха двадесет и пет милиона, с които поддържах дейността. След няколко месеца получих нови двадесет и пет милиона. А след катастрофата получихме истински кръвоизлив и трябваха много пари, за да запушим раната. Аз се обаждах на Коширо и парите продължаваха да текат. Японците нямаха друг избор — или това, или щяха да изгубят всичко. Сега общата сума възлиза на двеста и десет милиона.

— Господи!

— Да, много е, особено като се доберат до мен. Шанк е кучето, което използват за нападение. Шеф на сигурността е само титла, която измислихме, за да обясним присъствието му. Той ме следи и на практика ми нарежда какво да правя. В основни линии задължението му е да прибере парите им като провали фирмата или продаде акциите. И за двете е нужно да спечелим делото.

— Не разбирам защо трябва ти да отнасяш всичко — каза тя. — Тяхна е грешката, че са ти позволили да откажеш застраховката при „Лойд“.

— Не са те, Лайза. Те не знаят. Това беше тайната ми.

„Господи! Най-сетне всичко става ясно.“

— Макс! О, Макс!

Беше смаяна. Как бе могъл да поеме такъв риск, да прави грешни стъпки — една след друга! Първо се бе свързал с чуждестранните рекетьори, а след това и застраховката… Гневът отстъпи място на съжалението. Този мъж, който я бе спасил от улицата, бе загубил жизнеността си, бе се превърнал в празно чучело. С внезапен жест тя го прегърна и притисна главата му към рамото си. Нямаше нищо общо с романтиката или с любовта — бе само жест на съпричастие. Толкова неща бяха посрещали заедно, а сега и това…

Тя пусна главата му и го изгледа изпитателно. Изглеждаше остарял. Очите му бяха подпухнали, челото му — в бръчки, а раменете му висяха отпуснати. Насили се да разсъждава като адвокат. Макс имаше неприятности и се нуждаеше от помощта й. Как да му помогне, без да компрометира новопридобитите си принципи?

— И няма никакви документи? — запита тя. — Записки, бележки? Нищо?

— Не. Пък и каква ли би била разликата?

Лайза замълча. Бе се стъмнило. Духаше студен вятър, а тя още бе облечена с дрехите за събеседването. Рамото я болеше от мъчението, на което я бе подложил Шанк.

— Заемът вероятно е отменяем.

Макс сухо се изсмя.

— Лайза, мила Лайза, университетът е размекнал мозъка ти. Какво стана с уличните хитрини? Това дело няма да се гледа в съда. Аз съм една от страните. Шанк просто ще направи суши от мен.

— Значи той искаше това да разбера?

„Главата на Макс върху дръвника!“

Не беше нито метафора, нито хипербола, беше самата истина!

— Ти си част от нещата. Шанк е убеден, че ти няма да побегнеш, ако разбереш, че съм в опасност. Кълне се, че ще придумаш Труит.

„По дяволите!“

Животът бе нечестен. Това не бе нейната битка, не трябваше да се занимава с това. Искаше й се да побегне от Макс, от Шанк, който я плашеше със сенките от миналото. Можеше да се върне в Калифорния, да отиде в Тасмания. По дяволите съдийският стаж!

— Прав ли е Шанк? — Гласът на Макс прозвуча умолително. — Ще ми помогнеш ли?

— Скъпи Макс, аз се старая да загърбя миналото.

— Няма да те моля, Лайза.

„Напротив, ще го направиш. Точно това правиш!“

— Нуждая се от помощта ти повече отколкото от всяко друго нещо на света. Ако означавам нещо за теб… — Той я изгледа преценяващо. — Ще ме оставиш ли?

Лайза не бе мислила за него по такъв начин, но все той я направляваше, нали?

„Искам да започна нов живот и това, което означаваш за мен, е равно на онова, което дължа на себе си. Ще се измъкна от старата си кожа!“

Но този човек навремето бе за нея единствената личност на планетата и тя не можеше да му обърне гръб. Предната нощ Макс бе казал, че само е маркирал пътя, а тя сама се е изкачила нагоре.

„Ти се изкачи съвсем сама.“

Лайза добре съзнаваше, че не би се справила без неговата помощ. Очите й плувнаха в сълзи.

— Не, Макс, няма да те оставя — изрече тя с омраза към себе си.

„По дяволите! По дяволите! По дяволите! Не мога да го изоставя!“

Щеше да остане и да направи каквото е необходимо, за да получи гласа на Труит. Щеше да изплати всичките си дългове… Заедно с лихвите.

— Макс, ти веднъж ме спаси и завинаги промени живота ми. Няма да те оставя сам.

За миг напрежението му сякаш изчезна и той се усмихна:

— Страхотно! Може би ще можем да започнем отначало. Този път ще направим нещата така, както трябва.

— Макс, недей, моля те. Ще направя всичко, каквото мога, но щом делото свърши…

— Само ме чуй! Децата ми са вече големи, Джил не се интересува дали съм си у дома, или не. Мога просто да сложа край…

Той се накани да се впусне в приказки за новия им живот, развълнуван, облекчен и изпълнен с надежди… но Лайза още чуваше думите му в ушите си: „Ти си част от това“.

— Можем да си купим местенце на плажа — говореше Макс. — Можем да се оженим и…

— Какво искаше да кажеш с думите, че и аз съм част от това? — прекъсна го тя.

— Какво?

— Преди малко каза, че Шанк държал да знам в какви неприятности си се забъркал и ти каза, че съм част от това.

— Да.

— И какво е останалото?

Макс не искаше да отговаря. Дори не искаше и да мисли на тази тема, но Лайза бе задала въпроса и той й дължеше отговор. Може би трябваше да й каже отговора още преди половин година, още преди академичният живот да размъти мозъка й.

— Мислех, че е ясно. Мислех, че вече си проумяла.

— Какво?

— Ако загубим, Шанк ще убие и теб.