Пол Ливайн
9-те скорпиона (7)

5.

Глутница кучета

„Разкажете ми що за човек е Лайза Фримонт?“

„Не, личността на Лайза Фримонт няма да ти хареса, но аз мога да се променя. Искам да повярвам в цветистите фрази за дълга, правосъдието и принципите. Сам, искам да приличам на теб!“

Не искаше да бъде като Макс. Беше разгневена от опитите му да я манипулира.

„След всичко, което съм направил за теб, не смяташ ли, че ми дължиш поне това?“

„Не, това не.“

Случва се понякога в живота на човек негово решение да се отрази върху всичко останало. Кривваш по някой страничен път и никога вече не се връщаш на магистралата. Не, все още не бе късно да играе открито и този път Макс няма да може да каже нищо, с което да промени решението й. Щом се прибереше, щеше да му го каже. Не само че нямаше да се опитва да въздейства на съдията Труит, за да гласува в полза на „Атлантика“, но щеше да откаже дори да подготви материалите за процеса.

Мобилният й телефон иззвъня и я стресна. Беше Макс, който се чудеше защо не се връща у дома. Каза му само, че е получила работата, останалите новини остави за по-късно.

Макс не я поздрави, само изсумтя, сякаш не бе постигнала кой знае какво.

„Като че ли всеки ден бедно момиче от Бодега Бей, избягало от дома си и работило като стриптийзьорка, момиче без никаква перспектива, бива прието за адвокат сътрудник във Върховния съд на САЩ.“

Тя вече имаше бъдеще, достъп до най-големите и най-добрите юридически фирми. Преди да приеме работата във Вашингтон бе интервюирана от една чикагска фирма, която имаше офиси в Лондон, Париж, Москва и Рим. Не й ли бе казал единият от съдружниците да му се обади, когато приключи стажът й? Е, добре. Само след година можеше да полети натам.

Юридическите фирми се надпреварваха да наемат млади адвокати, които са седели в краката на трона.

„Хей, Макс, разбра ли? Вълкът може да смени не само кожата си.“

— Ще се върна след десет минути — каза тя. — Трябва да поговорим.

— Да — отвърна той.

 

 

В апартамента я чакаха двама мъже в костюми. Макс Уонакър блестеше в модел на Армани — черен костюм на тънки райета. Тиодор Шейкениън носеше антрацитносив провиснал костюм и кафяви обувки. Беше небръснат и от устата му висеше цигара. Лайза го изгледа с раздразнение. Не бе позволявала дори Макс да пуши в дома й. За Шейкениън знаеше съвсем малко — само че е бивше ченге от Ню Йорк и че офисът му се намира в съседство с кабинета на Макс в седалището на „Атлантика“ в Маями. След катастрофата в Евърглейдс двамата прекарваха доста време заедно.

Макс изглеждаше строг и отблъскващ.

— Познаваш Шанк, нали? — каза той и махна с ръка към шефа на охраната на „Атлантика“.

— Да — отвърна тя. — Само не си спомням да съм го канила у дома.

Макс се засмя насила и погледна Шанк умолително.

— Лайза винаги пази територията си. Като котките е.

— Какво става? — попита тя.

— Остави куфарчето си и си отдъхни. Шанк ще ти обясни всичко.

Тя запокити куфарчето към Макс, който го хвана точно в мига, преди да го удари, и внимателно го положи на канапето с тапицерия от бял хаитянски памук.

— Поздравления за новата работа. — Гласът на Шанк бе дрезгав и напомняше звука на кола, която минава по скриптящи камъни.

— Благодаря. Какво става тук? — отново попита тя.

„Защо, по дяволите, Макс разпространява новината?!“

През последните няколко години Лайза на няколко пъти бе виждала Шанк, но никога не бяха разменяли нещо повече от случаен поздрав. Враждебен и грозноват, той бе с няколко сантиметра по-висок от метър и осемдесет и се обличаше демодирано като сержант Джо Фрайдей. Възрастта му не можеше да се прецени — бе някъде между четиридесетте и петдесетте. Той или имаше само един костюм, или цял гардероб, пълен със сиви костюми, които носеше с бяла риза и сиво-черна вратовръзка. Само веднъж го бе виждала без костюм — в хотелския апартамент на Макс в Париж по време на годишното авиошоу. Говореше по телефона и чудновато смесваше английски с японски. Тогава бе с дънки и по фланелка. Лайза бе поразена от големината на ръцете му. В костюм изглеждаше строен, дори слаб. Фланелката бе с къс ръкав и плътно прилепваше към тялото му. Китките му бяха дебели, а ръцете му — мощни, с изпъкнали вени. На едната си ръка имаше татуировка, изобразяваща нож, прерязващ по средата сърце.

— Точно сега ти имаш най-важната работа в нашата фирма — Шанк издиша облак дим, — а твоето начинание е под моята юрисдикция.

С нарастващ гняв Лайза се обърна към Макс. Предполагаше, че само те двамата знаят тайната. А сега тя бе начинание. Спомни си часовете по наказателно право: рекетът бе наказуемо начинание. Представи си адвокатите на ЦРУ, заровени в малкото им начинание.

— По дяволите, Макс! Мислех, че ти правя лична услуга. Кой още знае? Не си ли го написал в доклад за акционерите?

— Успокой се, Лайза. Ще ти приготвя едно питие.

Той отиде до шкафа с напитките, наля в една чаша водка върху кубчета лед и я допълни с портокалов сок от малкия хладилник, разположен в шкафа. Наля и на себе си. Ръцете му трепереха и не смееше да я погледне.

— Не искам да пия — гневно каза Лайза. — Искам да се махнете от дома ми.

Макс сви рамене и с чаша в ръка седна на канапето, очевидно доволен, че не е в центъра на дансинга.

— Този апартамент е платен от „Атлантика“ — със сарказъм произнесе Шанк. — Затова го приемам като корпоративна собственост, а вас, госпожице Фримонт — като корпоративен актив.

Лайза се опитваше да се пребори с гнева си. Толкова упорито се бе трудила, за да постигне независимост, да се освободи от всякаква опека.

— Не можете да нарушавате правото ми на личен живот по този начин! Не можете да се бъркате в живота ми!

Шанк не помръдна. Забавляваше се чудесно и я гледаше сякаш бе някакво петно или пепел от цигара върху златисточервения персийски килим.

Лайза се обърна към Макс в очакване на някакво обяснение. След напрегнато мълчание той каза:

— При създалата се ситуация бях длъжен да уведомя Шанк.

— И кого още?

— Главният адвокат, но никого другиго.

— Казал си на Флахърти? Защо просто не даде обява в „Уошингтън Поуст“?

— Флахърти трябваше да знае. Той се занимава с всички материали по делото. Мненията на всички съдии са въведени в компютър и сравнени с нашите факти по делото. Гласовете са четири на четири. Труит е нов. Той е решаващият глас. Ако го спечелим на наша страна, ще спечелим и делото. Ако не — ще загубим.

Лайза отиде до камината и застана с гръб към двамата, за да събере мислите си.

— Значи сте в голяма опасност. Чел ли е Флахърти статиите и речите на Труит? Знае ли, че още като млад преподавател е бил член на Американския съюз за защита на гражданските права? Че е работил за Корпуса на мира? Знае ли, че всяка година в Деня на благодарността поднася сладки картофи на бездомните? На чия страна мислите, че ще застане по време на спора — на страната на корпорацията или на вдовиците и сираците?

— Всеки човек си има цена — заяви Макс.

— Грешиш. Всеки човек, когото ти познаваш, си има цена, но ти не познаваш Сам Труит. Той наистина вярва в думите, гравирани върху мрамора, в човешкото благочестие, вярва в закона. Той не е човек, когото можете да купите.

— Точно затова ти, Лайза, си толкова важна. — Шанк се прокашля.

За пръв път се обръщаше към нея с малкото й име и по причини, които не бе в състояние да обясни, това й бе неприятно.

— На теб разчитаме да убедиш шефа си, че „Атлантика“ трябва да спечели — каза Шанк. — Само това!

— Когато при самолетна катастрофа умират двеста осемдесет и осем души, нещата не са толкова прости.

— Съдът от първа инстанция се произнесе в наша полза, както и Апелативният съд. „Атлантика“ не е виновна, че някакви луди кубинци са взривили самолета.

— Шанк е прав — намеси се Макс. — Съдията от районния съд отсъди, че няма проява на небрежност.

— Значи нямате причини за безпокойство, нали? Моята помощ не ви е нужна.

Шанк се засмя. Зъбите му бяха неравни като ерозирали камъни.

— Навярно не, но ни се иска да знаем, че сме си купили застраховка.

— Аз не се продавам.

— Макс ме увери, че вече ти е платено. — Зъбите на Шанк изчезнаха и той смръщи чело.

„Да върви по дяволите!“

— Макс — Лайза го изгледа с убийствен поглед — е изостанал от времето. Има нови факти. Не съм учила право толкова време, за да участвам в конспирация, която може да ме отведе до затвора. Не работя за „Атлантика“, нито за Макс. От днес съм служител на правителството на Съединените щати и нямам намерение да проституирам нито за вас, нито за никого.

— Какво?! — Макс я гледаше стъписано. — Лайза. Мила Лайза, нали сключихме сделка?

— Вече няма никакви сделки и няма да има! Вие двамата кроите планове как да попречите на правосъдието и затова искам незабавно да си тръгнете.

— Хей, Макс! Повикай ченгетата — сухо се изсмя Шанк. — Пречим на правосъдието.

Макс бързо се изправи и без да се усмихва, тръгна към Лайза, която се наежи и сложи ръце на кръста си.

— Лайза, моля те, просто изслушай Шанк — развълнувано каза Макс. — Моля те. Заради мен.

Лайза никога не го бе виждала толкова развълнуван. Имаше промяна в разпределението на властта, но защо? „Макс, та ти си му шеф. Защо се подчиняваш?“

— Давам ви пет минути — заяви Лайза. — А след това и двамата изчезвате оттук.

Макс кимна с благодарност, седна отново на канапето и взе чашата си. Шанк остави цигарата си върху една стъклена купа на масичката за кафе.

— Трябва да използваш всяка възможна законна хитрина, която можеш да измислиш, за да спечелим делото.

„Хитрина. Колко умно! Опитай се да изиграеш човек, който е сред най-умните юристи в цяла Америка!“

— В случай че не успееш да го убедиш със средствата на закона и правото — продължи Шанк, — ние имаме резервен план.

— Нима? И какъв е той?

— Макс ми показа спалнята ти. Много е красива. И ухаеща на парфюми. — Шанк се усмихна цинично.

— Ти побъркан ли си? — избухна Лайза. — За каква ме вземаш?

— Не знам. Ти каква мислиш, че си?

Лайза бе така стъписана от тона му и от обидата, че за миг остана безмълвна. Кой беше този тип, как си позволяваше да обижда приятелката на шефа си, да се разпорежда в присъствието на Макс? За бога! Тя нямаше да допусне това. Разярено се обърна към Макс.

— Нима ще му позволиш да се държи така с мен?

— Лайза, моля те…

Макс изглеждаше така, сякаш бе получил удар.

— За теб не е достатъчно, че ме внедряваш като агент в Съда, а искаш да съблазня и Труит.

— Ние се надяваме да направиш най-доброто, което умееш — намеси се Шанк.

— И какво е то? — присви очи тя. — Кажи!

Шанк се приближи до нея. Тъмните му очи я пронизваха като свредели. Лицето му бе точно над нейното. Кожата й настръхна, сякаш бе попаднала в паяжина. Едва се пребори с желанието си да побегне.

„Макс, защо позволяваш на този негодник да ме малтретира?“

Той бе застанал толкова близо до нея, че тя виждаше всяка следа от акне по лицето му и усещаше киселия му дъх. Лайза се присви и изпита осезаем страх, когато той изръмжа:

— Ти ще го изчукаш, Лайза. И ще го направиш наистина добре.

— Копеле! — Тя се обърна към Макс. — Чу ли това? То минава всякакви граници. Откога получавам нареждания от наемното ти ченге, от този лакей?

— Това ли си й казал, Макс? Че съм лакей? — Смехът на Шанк прозвуча като лай на ротвайлер.

— Слушай, Шанк — махна с ръка Макс и разля напитката си. Гласът му трепереше.

„Слушай, Шанк!“ Сякаш е изчерпан герой, облечен в смокинг и изхвърлен от някое шоу с подвита опашка.

— Изчезвайте веднага и двамата! — изкрещя Лайза.

Шанк очевидно се забавляваше.

— Е, шефе, ще си тръгваме ли? Ще опразним ли помещението?

Макс понечи да отговори, но не можа. Бе като залепнал за канапето. Смирено вдигна ръце в знак, че се предава.

— Макс загуби дар слово — каза Шанк. — Така че аз ще продължа вместо него. Ако не си ме разбрала от първия път, ще повторя. Ще чукаш съдията, докато посинее! Ще го чукаш, докато му се кръстосат очите! Ще го чукаш, докато ослепее, онемее и оглушее. Ще го обърнеш с главата надолу, ще изсмучеш силата му, ще го съсипеш напълно! И когато го зашеметиш така, че да не знае и името си дори, ще имаш гласа му, защото той ще направи онова, което ти му кажеш!

Лайза бе замаяна. Връхлетяха я горчиви спомени. Видя баща си, който й казва, че винаги може да си изкарва хляба като лежи на гръб. Спомни си мъжете от „Тайки“, които й предлагаха пачки с банкноти, за да се срещне с тях след затварянето на клуба, Крокет, който беше неин сводник и жестоко я биеше, ако откажеше да му се подчини. Тогава Макс я защити, а сега я обричаше на същото. Внезапно прозря истината — след всичките тези години Макс бе станал неин сводник!

— Накратко, Лайза — продължи Шанк с видимо задоволство, — ще обработиш съдията така, както обработи Макс, макар че с целувка и милувка би било по-добре, нали, Макс? Не беше ли по-добре преди?

— Слушай, Шанк, няма нужда от това. — Макс се изправи, но не направи и крачка, за да приближи другия мъж. Не скочи, за да събори на земята гадната свиня, нещо, което би направил Сам Труит, помисли си Лайза. Представяше си как съдията блъска тази гадина, как й чупи челюстта и цитира някои от принципите на естественото човешко право, което позволява на мъжа да защитава честта на жена си.

— Извинете ме — проточи подигравателно Шанк. — Вие сте влюбени. Рогатият изпълнителен директор, чиято съпруга не го разбира, и стриптийзьорка с невероятен коефициент на интелигентност.

Тя го зашлеви. Шумът от плесницата отекна в апартамента. И Макс най-накрая се раздвижи — заобиколи масичката за кафе, застана пред Шанк и започна да се извинява, да моли за прошка като казваше, че момичето не било разбрало за какво става дума и не е виновно.

— Млъкни, Макс! — решително нареди Шанк.

Внезапно Лайза разбра, че щом Макс се страхува от Шанк, би трябвало и самата тя да се бои. Кой все пак бе този човек?

Шанк се обърна към Лайза и каза със смразяващ шепот:

— Не си наясно със ситуацията, Лайза, и взимам това предвид. Макс те защитаваше и аз му позволявах да го прави. Не исках да го смущавам, да го карам да си реже топките на публично място и затова винаги вървях на две крачки след него като съпругата на японския император. Вече ми писна да се отнасят с мен като със задник. Трябва да разбереш за какво става дума и да оцениш както положението на Макс, така и своето собствено.

„Говори за Макс, сякаш го няма тук. Ами да! Той наистина не е тук!“

Шанк й се усмихна, но това бе усмивката на вълк, който гледа кокошка. Бързо като змия в нападение той вдигна дясната си ръка и яростно сграбчи китката й. С лявата си ръка я хвана за дясното рамо и изви ръката й назад, докато лакътят й не опря в раменете й.

— Ти не си нищо друго, освен малка мръсница, която е забравила къде й е мястото — изсъска той. — Смяташ се за умна, но ако беше такава, отдавна щеше да си разбрала какво става. Щеше да проявиш уважение. Щеше да се страхуваш.

Той вдигна ръката й още по-нагоре. Причерня й от болка.

Шанк се приведе още по-плътно към нея, прокара устни през косата й. Дъхът му беше отвратителен.

— Знаеш ли защо ме наричат Шанк?

— Това… това е името ти — отвърна тя притеснено.

— Не, името ми е Шейкениън. Шанк е острие, което срязва бързо и дълбоко. Аз съм ножът, който може да те прореже. Разбираш ли?

— Да — отвърна тя, но нищо не разбираше.

— Какво знаеш за мен, Лайза?

— Нищо — едва прошепна тя.

— Тогава ще ти кажа. Живея сам. Нямам съпруга, нямам приятели, нямам даже папагал. Но имам много време за размисъл. И така, обмислих добре коя си ти и какво всъщност дължиш на „Атлантика“. Следиш ли мисълта ми, Лайза?

Обзета от болка, тя кимна.

— Добре. — Той отпусна ръката й, но не й разреши да се отдалечи. — Обичаш ли да гледаш филми, Лайза?

Дали от болка и уплаха, или пък защото въпросът й се стори безсмислен, Лайза не продума.

— Обзалагам се, че обичаш — каза той. — Хващам се на бас, че ти харесват чуждестранни любовни филми с надписи и щастлив край. И аз обичам да гледам филми, обичам да се смея и така да забравям неприятностите си. Затова предпочитам комедии — „Глутница кучета“, „Лошият лейтенант“, „Родени убийци“. Гледала ли си някой от тях?

— Това не са комедии — чу тя гласа си.

— Напротив. Да вземем например една сцена от „Глутница кучета“. Един от бандитите хваща ченге. Иска да разбере кой от бандата е информатор. Ченгето не му казва и бандитът му отрязва ухото.

Със свободната си ръка Шанк грубо хвана ухото на Лайза и го изви.

— Сега започва веселата част. Аз вече съм го правил. Отрязах ухото на един човек десет, може би дванадесет години преди да гледам филма. А сега те гледам и си мисля, че от твоето ухо със сигурност няма да потече толкова много кръв. Не беше достоверно. Но писъците бяха истински.

„Той е луд, той ще ме убие.“

Тя познаваше едно момиче от „Тайки“, чийто ревнив приятел бе срязал гърдите й, за да не може да танцува. Парализира се от страх. Ужасено въртеше очи, за да види дали Шанк не държи нож в ръката си.

Шанк пусна ухото й и със съблазнително движение плъзна ръка по врата й. Пръстите му спряха върху обицата. След това целуна врата й, плъзна език като змия и я облиза.

„Ще повърна. Господи, ако не спре, ще…“

Той прибра езика си и зъбите му притиснаха висулката към ухото й. Лайза изтръпна от ужас. Тогава той изви назад главата й и заби зъби като питбул, който се кани да разкъса жертвата си. След това пое обицата й с устни.

Тя изпищя от болка и ужас.

Макс се изправи вцепенен.

Шанк отново изви ръката над рамото й.

— Сега страх ли те е, Лайза? Сега ще ме слушаш ли?

— Моля те, моля те, спри — изхлипа тя.

— Кажи, кучко! — Той отново изви ръката й.

Лайза имаше чувството, че ще скъса сухожилията й.

— Страх ме е — проплака тя, притворила очи. Болката в рамото я зашеметяваше. — Ще те слушам.

Той я пусна. Ръката й пулсираше. Ухото й пареше и от него се стичаше кръв. Чувстваше се изтощена.

— Добре. — Шанк пъхна окървавената обица в джоба си, сякаш бе някаква резервна част. — Вярвам ти, Лайза. Когато се справиш със съдията, той ще е готов да гласува дори и за отмяна на конституцията, ако го помолиш. Свърши си работата и няма да имаме проблеми. — Той сухо се изсмя. — Не го ли направиш, ще взема и другата обица.

Каза го меко, без следа от гняв. Макс застана до Лайза и я прегърна през раменете. Краката й трепереха.

— А сега защо не поизлезете с Макс, за да ти обясни нещата? — все така тихо предложи Шанк.

Макс безмълвно я поведе към вратата. Тя бе смаяна, болеше я и не се възпротиви. В коридора се обърна. Шанк запали нова цигара и хвърли кибритената клечка върху персийския килим.