Пол Ливайн
9-те скорпиона (6)

4.

Безрезултатният октомври

Сам Труит излезе от кабинета си, за да я поздрави. Носеше синя риза и зелена вратовръзка, за която не бе убеден, че е в подходящ цвят. Вратовръзката беше с оранжеви петна, всяко от които имаше очертанията на щата Флорида. Бе му подарена от губернатора, защото той бе първият съдия от Флорида, член на Върховния съд. Труит бе оставил сакото си в кабинета, за да наложи неофициален характер на срещата и да предразположи младата жена. През последните седмици бе докосвал десетки потни длани и добре разбираше напрежението, на което са подложени кандидатите. Труит си помисли, че не бива да забрави да облече сакото си, преди да излезе в коридора. Всяка сутрин главният съдия с възмущение отбелязваше, че някои съдии са били забелязани да вървят из коридорите само по риза. Изкушаваше се от мисълта да сложи напудрена перука и тога за уговорената среща с Негова Светлост.

Труит приближи младата жена, която скромно седеше в чакалнята.

— Аз съм Сам Труит. — Усмихнато й подаде ръка и я погледна за пръв път. Остана изумен от красотата й, но съумя да запази самообладание.

Тя се изправи и любезно се усмихна.

— Аз съм Лайза Фримонт — каза удивителната жена, облечена в морскосин двуреден блейзър. Ръката й бе силна, суха и топла. Имаше бяла кожа, очите й бяха почти толкова сини, колкото и дрехата й. Имаше златисточервена коса, а прекрасното си тяло бе прикрила под дрехи, издържани в консервативен стил.

„Няма начин да я назнача. Прекалено добре изглежда. Твърде привлекателна е и Кони ще ме убие.“

— Виждам, че сте се запознали с Елоиз. — Той посочи пълната шестдесетинагодишна жена пред компютъра. На кристална верижка около врата й висяха очила.

— Ели работи при мен още откакто бях на частна практика, после беше в Харвард, а сега ме последва и тук. Тя следи за ангажиментите ми, коригира произношението ми и ме предупреждава, когато изцапам вратовръзката си със сос.

— В Харвард вие не носехте вратовръзка — вметна Ели, без да отделя поглед от клавиатурата. Гласът й прозвуча неодобрително. — Сини дънки и памучни ризи. Приличахте на каубоя от рекламата за „Марлборо“.

— Ели намеква за времето, когато не можех да намеря вратата на съда.

— Първият му случай бе доброволна защита по едно криминално дело. — Ели спря да пише за миг. — Уж невинният му клиент бе пъхнал фишек в ухото на свой приятел.

— След две-три питиета в бара — поясни Труит.

— Момчетата винаги си остават деца. — Лайза лесно се ориентира в историята.

— Точно така — съгласи се Елоиз. — Младият Скрап^[1] — това бе прякорът му отпреди да се издигне и да стане толкова важен. Танцуваше из съдебната зала като Фред Астер, докато подлагаше жертвата на кръстосан разпит. Не е ли вярно, господин Фиф, че не сте претърпели непоправими щети? — пропя Ели.

— А свидетелят ме погледна и каза… — намеси се Труит.

— Моля? Не ви чух. — Лайза приведе глава и сложи ръка зад ухото си.

Труит я погледна изумен.

— Точно така. — Явно бе впечатлен. Случката се разказваше, за да даде възможност на кандидата да се отпусне, но беше и проверка на чувството му за хумор. За пръв път някой имаше куража или интуицията да довърши анекдота вместо него. Не се сети, че Лайза знае често разказвания виц от портрета, който му бе изготвил един юридически вестник.

„Само ако не беше така влудяващо красива. Може да съм целомъдрен като игумен, но с моята репутация той веднага ще реши, че те преследвам.“

Труит бе получил петстотин тридесет и две молби от квалифицирани кандидати. Всички бяха отличници от най-добрите юридически университети и до един умееха да пишат, да разследват, да анализират. За екипа си от трима души обаче Труит търсеше хора, които ще бъдат приятели. Имаше право да назначи четирима, но предпочете по-малък състав. Заедно щяха да прекарват дълги часове в работа, но трябваше да са в състояние да излязат и да изпият по една бира заедно. Труит уважаваше трудолюбивите и вероятно заради собствената си подготовка предпочиташе млади хора, за които правото не е наследствен бизнес. Освен това му се искаше да има в екипа си поне една жена и някой, който да е роден и живял на запад от Мисисипи.

Вече бе назначил двама мъже. Виктор Васкес бе от Куба и бе дошъл във Флорида с родителите си. Бе завършил колеж в Маями, работил бе на две места в Тюлейн, а след това бе спечелил пълна държавна стипендия за университета в Мичиган. Там бе станал главен редактор на „Лоу Ривю“.

Другият беше Джери Клайн, с невероятно висок коефициент на интелигентност. Бе изоставил медицината и се бе прехвърлил в правния факултет на Йейл, защото си мислел, че ще му бъде интересно. Получи мястото при Труит, след като му каза, че единствената разлика между лекарската и адвокатската професия е, че адвокатите само ограбват клиентите си, а лекарите ги ограбват и ги убиват.

— Мисля, че това са думи на Фийлдс — реши да изпита топчестия младеж Труит.

— Всъщност са на Чехов.

— Знам. Исках да проверя дали ще ме поправите. Назначен сте.

Клайн или бе безочлив, или му липсваше естественият инстинкт да не поправя шефа си. Все едно, Труит го хареса. Усещаше, че Лайза притежава същата самоувереност. Единствената разлика беше, че Клайн приличаше на наденичка, напъхана в зле прилепващ костюм, а пред него стоеше богиня, сякаш току-що прекрачила корицата на „Космополитън“.

Преди десет, дори преди пет години той би се насладил на сексуалното напрежение, на флирта, който постоянно присъстваше на работното му място. Но между университета и Върховния съд имаше разлика. Главният съдия, да бъде благословен цинизмът му, имаше право в това отношение. Таблоидите щяха да се порадват на скандал, подобен на онзи с Дик Морис.

Труит реши да бъде любезен, но кратък с Лайза Фримонт, да я отпрати любезно и да потърси женски еквивалент на Джери Клайн.

— Да влезем в кабинета и да поговорим — покани я той. — Ако имате желание, Ели ще направи кафе. Много силно го прави. Ако остане нещо, ще го пратим да заредят ракетите в Кейп Канаверал.

— Да-да — обади се Ели.

— Бих изпила едно кафе — каза Лайза. — Сутринта не ми остана време.

И така това бе първата, но не и последната лъжа за този ден.

Седнала скромно с кръстосани крака в един старинен стол, който бе по-скоро красив, отколкото удобен, Лайза оглеждаше кабинета на Труит. Беше разхвърлян в типичния стил на талантливите и гениалните. Преписки по съдебни дела, папки с писмени изложения, официални записки на стотици дела покриваха махагоновото бюро, кафявото кожено канапе и част от златистосиния килим. Лайза знаеше, че някъде сред книжата бе и делото „Лобах срещу Атлантика Еърлайнс“. Вероятно там бяха и копия от отхвърлените искове, единодушното решение на Единадесети окръжен апелативен съд, молбите на ищеца, писма за изискване на документи и разделеното в съотношение четири на четири мнение на съдиите от Върховния съд, съставено преди утвърждаването на Труит.

За промяна на съдебно решение бяха нужни пет от общо девет гласа, но с времето бе утвърдено така нареченото „Правило на четиримата“. Според него за преразглеждане на дело не бе нужно мнозинство.

Лайза вече познаваше документите по делото, благодарение на адвокатите на Макс. Знаеше фактите, познаваше и закона. Това, което не знаеше, бе как да убеди някого — при това ставаше дума за човечния и чувствителен съдия Труит — да затвори вратата на съда за почти триста скърбящи семейства.

По-късно щеше да се заеме с това. Първо трябваше да получи работата. Чувстваше се така изнервена, сякаш пеперуди трептяха с криле в стомаха й. За пореден път се опита да се пребори с чувството, че мястото й не е тук, че нито високата степен на образование, нито изисканото облекло, нито фактът, че лети в първа класа и отсяда в луксозни апартаменти, са в състояние да прикрият същността й. Като облечеш една уличница в коприна, тя не се превръща в херцогиня.

„През цялото време си мислех, че съм се издигнала, но дали е така? Защо все още се чувствам като уплашеното дете, което бяга от дома си?“

Лайза се боеше, че Сам може да проникне зад фасадата й, да я унижи и да не й даде работата. Зави й се свят. Имаше чувството, че ще припадне. Изпи половин чаша кафе и зачака кофеинът да влезе във вените й. И докато слушаше с половин ухо обясненията му за предполагаемите служебни задължения на сътрудника, се опитваше да се съсредоточи.

„Макс разчита на мен. Не мога да го проваля.“

Оглеждаше кабинета и търсеше ключ към същността на Сам.

Едната стена бе изцяло покрита с високи до тавана рафтове с книги. В тях бяха описани всички решения на федералните съдилища от основаването на Републиката. Там беше и последното издание на Конституцията. Федералните статути също бяха там, както и десетки хиляди постановления на федералните власти. Компютърът бе свързан в мрежа и разполагаше с огромна база данни, така че само за секунди човек можеше да направи справка, която преди години би отнела дни и дори седмици. В ъгъла бяха струпани неразпечатани кашони.

До една от стените имаше висока махагонова стойка за книги, в ъгъла бе американското знаме, обточено със златни ресни. Върху бюфета до една полуиздута топка имаше черно-бяла снимка на футболен отбор, поставена в рамка.

Старинни книги с напукани позлатени подвързии бяха изложени под стъклени похлупаци, а над камината висеше портретът на бившия главен съдия Джон Джей.

Труит продължаваше да говори за докладите, които се изготвят от сътрудниците и които помагат на съдиите да решат дали дадено дело ще се преразглежда, или не. Със слаб ентусиазъм отбеляза важността на обективността при съставяне на доклади за заседанията при изслушване на двете страни, колко е важно да се даде правилна оценка на доказателства, които е напълно възможно да не са били включени в досието. Говореше механично — изглежда бе повтарял същото многократно.

„Велики боже! Той е отегчен. Дори не ми обръща внимание.“

— Разкажете ми нещо за себе си. — Труит се облегна в кожения стол и погледна часовника си. — Спестете ми професионалните подробности, прочетох автобиографията ви, говорих и със съдия О’Брайън, която дава блестящи препоръки за вас. Разкажете ми що за човек е Лайза Фримонт.

„Само се държи любезно, преди да ми посочи вратата.“ Лайза се бореше с желанието си да изговори набързо всичко, но си пое дълбоко дъх и поде в обичайното темпо:

— Израснах в Бодега Бей, Калифорния.

— „Птиците“ — кимна Труит.

— Да, там е сниман филмът на Хичкок, но още преди да се родя. За мен мястото е по-скоро подходящо за „Старецът и морето“.

— Баща ми беше рибар.

Тя замълча, а той кимна одобрително. Имаха един и същ произход и плуваха в едни и същи води. Синът и дъщерята на скромни родители се взираха един в друг в пищната като дворец сграда на Съда, разположена само на крачка от Капитолия.

„Съдията, адвокатката и… Джо ди Маджо… — все деца на рибари.“

— Баща ми по-често ловеше скариди и раци, в зависимост от сезона — продължи Лайза. — Понякога се хващаше да работи на друга лодка, но повечето време беше сам.

Когато изобщо работеше, когато не беше пиян и проснат върху сгъваемото легло с щръкнали пружини. Това легло за неин срам той завличаше на терасата и лягаше там, небръснат, вмирисан на пот, бира и повръщано. От това легло той вдигаше бутилката за поздрав към минувачите. На това легло тя плачеше нощем, а нямаше кой да я чуе…

— Тежък живот беше — каза Лайза. — Никой от родителите ми не бе завършил гимназия. Мама била в десети клас, когато забременяла. Знаех, че трябва да се измъкна оттам. Напуснах дома си и отидох в Сан Франциско. Поработих на няколко места срещу мизерна заплата и се убедих, че ми е нужно по-добро образование.

— Не споменавате за това в автобиографията си.

„Нека те освежа орално.“

— Работих като келнерка, сервирах из разни барове — все такива неща. Едно лято работих в Йоусемитския национален парк, чистех пътеките.

— Така ли? — вдигна очи Труит. — И аз изкарах едно лято като охрана в парка „Форт Джеферсън“.

— Къде е това? — попита тя с явен интерес.

Отговори й, че Фортът е от времето на Гражданската война и е разположен в Драй Тортугас, недалеч от Кий Уест, все неща, които тя знаеше. Знаеше още, че Сам Труит е израснал в Евърглейдс Сити, а баща му — Чарли, е бил ловец на раци и е починал на петдесет и седем години от рак на белия дроб. Знаеше, че като момче Сам е ходил на къмпинг в Тен Таузънд Айландс и е ловил риба в Шарк Пойнт…

Знаеше, че е рисувал всички животни, които са се изпречвали на пътя му — водни змии, орли и алигатори. Знаеше, че умее да имитира гласа на птица присмехулник и да запали огън само с две клечки. Знаеше, че само на шестнадесет години с една моторница си бе проправил таен път между островите. Знаеше, че в единадесети клас е спечелил награда от двеста долара за написването на есе за опазването на Глейдс. И че е бил награден с екскурзия до Талахаси, където губернаторът харесал картините му и ги купил.

Лайза знаеше още, че хората от местния Ротари Клъб бяха събрали пари, за да му помогнат да си купи учебници за първия семестър в Уейк Форест, че е работил на две места и е играл във футболния отбор, заради което обаче не бе получавал стипендия. След като се бе дипломирал, една година Труит бе работил в Корпуса на мира в Централна Америка, а след това се бе записал да учи право в университета във Вирджиния. Две години бе прекарал в юридическата консултация и бе помагал на мигриращите в захарните полета на Флорида работници. Не след дълго бе започнал частна практика, а след това бе постъпил в Харвард, където бе станал магистър по право.

Лайза Фримонт бе прочела цели три книги и деветдесет и осем статии, написани от него, и седемстотин шестдесет и седем статии във вестници и списания, в които се споменаваше името му. Благодарение на същия софтуер, с чиято помощ можеше да намери всякаква справка за фразата „смъртно наказание“ за последните двеста години, тя бе открила всевъзможна информация за Сам Труит, включително и бележка в светската хроника на „Нантъкет Уикли“, която описваше как новоизбраният съдия и съпругата му са се забавлявали да пекат омари и сладка царевица в лятната къща на сенатора Парам. Бе направила копия от годишниците на гимназията, колежа и от студентския вестник. Никой не би могъл да отрече качествата й на съвестен изследовател.

Лайза гледаше Труит право в очите, а той разказваше историята на живота си с ентусиазма на човек, който обича живота и му е приятно да говори за него.

„Най-после привлякох вниманието му. А сега — бъди настоятелна, но не съблазнителна, умна, но не и арогантна.“

След като й разкри с известни съкращения пътя си от Евърглейдс Сити до Върховния съд, Труит каза:

— Оценявам факта, че сте работили истински. Признавам, че не изпитвам симпатия към хора, които от детството си са подготвяни за юристи. Опитът е най-важното предимство.

„Дали включва и еротичните танци? Не би повярвал как използвах голямото си предимство.“

— Имате ли някаква принципна юридическа или морална философия?

Лайза отклони поглед. Знаеше, че Труит с възхищение бе писал за хуманизма на Калвин^[2] и затова как възгледите му поставят основата за защитата на свободата на личността. Би могла да използва това, но…

„В какво вярвам?“

Същият въпрос я бе тормозил цяла нощ. Не искаше да е така, но тя не вярваше в девиза, гравиран върху фронтона. В най-добрия случай бе привърженик на идеологията, почиваща върху теорията на Макс за значимостта на личните интереси.

„Направи го на другите, преди те да го направят на теб.“

— Не съм сигурна, че имам ясно изградена философия — каза Лайза. Думите й прозвучаха гузно и тя се ядоса, че го е разочаровала.

— Ако бяхте съдия — даде й той втора възможност, — с какви морални норми щяхте да влезете в съдебната зала?

Тя допи кафето си, за да спечели време. Печелиш време, за да изсипеш мръсотията в залата. Не бе ли това същността на адвокатството?

В Станфорд бе спечелила фиктивен процес между студентите, като запази позицията си и разумно отговаряше на зададените въпроси, но в този миг бе загубила концентрацията си. Мислите й я връщаха непрестанно към Макс и към отчаянието, изписано върху лицето му предната нощ.

„Това е много по-важно, отколкото можеш да си представиш.“

Защо, защо не й бе казал нищо повече? Делото беше важно. За бога! Триста души бяха умрели. Исковете за обезщетение можеха да надхвърлят половин милиард долара. Но нали тъкмо затова всяка авиокомпания плащаше луди пари за застраховки? Дори и да загубеше „Атлантика“, къде беше проблемът?

Лайза се сепна и се върна към действителността. Труит я гледаше напрегнато и очакваше отговора й.

— Със своите собствени. — Пропадаше все по-дълбоко в пропастта. От израза му разбра, че е разочарован. В ушите й звънтеше подигравателна песен.

„Наистина се излагам. Как мога да се държа така? Няма да се справя.“

— Да опитаме по друг начин — търпеливо предложи Труит. — Какво е мнението ви за калвинизма?

Тя се насилваше да се съсредоточи.

Ето, седеше в това величествено здание и бе поканена да направи преценка на възгледите на френски теолог от шестнадесети век. Намираше ги за остарели и странни. А Сам Труит, човекът, чиито думи щяха да бъдат изучавани и критикувани от учените след век, наистина искаше да научи мнението й.

„А аз нямам мнение“.

О, да, би могла да цитира възгледите на Калвин за ултимативната мощ на моралното право. Би могла да се справи с всеки тест за Аристотел, Бейкън или Бентам. Беше умна, или както Макс я иронизираше — начетена.

Но под повърхността тя нямаше свое кредо, което да оформя възгледите й. Приличаше на празен съд. Тази мисъл я порази и тя се почувства уплашена и самотна.

Съдията чакаше отговора й. Най-лесно бе да се съгласи с известните писмени разработки, но Лайза знаеше, че той не обича подмазвачите. Трябваше да се овладее и да направи онова, което обеща на Макс.

„О, Макс, в какво ме забърка?! Не мога да се справя.“

Като се бореше със завладелите я чувства, Лайза се отърси от тревогата и страха, които я доближаваха до самоотвращението.

— Може би няма да се съгласите — колебливо поде тя, — но аз не вярвам, че съществува естествен закон, който се проявява независимо от системата за управление. Приемам, че моралните задължения са изкуствено осъществявани и са предпоставени от управлението.

— Аха! — Труит прие предизвикателството, стана и отиде до шкафа. Взе в ръце футболната топка и я запремята в ръце. — Вие сте с Хобс^[3]. Вие сте кървава роялистка!

— Той е по-голям реалист от Калвин — отвърна тя. — Хобс е прозрял, че моралните задължения, а не добрата човешка воля предпоставят законите.

— Владетелят, а не собственото ни съзнание определя правилата.

Тя леко се усмихна и наклони глава. В други условия това би било опит за флирт, но в този миг, насред полемиката между Кромуел и Чарлз I, разговорът бе просто интелектуално предизвикателство.

— Мисля, че влагате обратния смисъл. Ние, хората…

— Да променим фразата — прекъсна го тя. Вече бе в свои води, бе готова да спечели или да загуби спора, в зависимост от обстоятелствата.

Той се разсмя и продължи:

— Хората предоставят на правителството своите правила, но тези правила произлизат от естествените закони. Да вземем Десетте Божи заповеди — не убивай, не лъжесвидетелствай.

„Не прелюбодействай.“

Наблюдаваше как съдията, нейният съдия, крачи из кабинета си по сцена, много по-малка от онази в Кеймбридж. Притежаваше ентусиазма на младеж и мъдростта на философ, без да се споменава за тялото му на атлет и приятното изражение на човек, който намира света за забавен.

„Дяволски отровна комбинация. Ех, само ако не беше женен и не ставаше дума за работа.“

Труит продължи да атакува Хобс заради възгледите му, че правителството може да предписва официалната религия и да осъжда всичко друго, което е грешка.

— Грешка, която съдът единодушно одобрява през 1892 година — каза той и тъжно поклати глава. — Произнася се, че властта има правото да забрани съществуването на други религии, освен християнството. Четири години по-късно съдът издава закон, с който се забранява на негрите да се возят в един и същи вагон с бели. Решението е погрешно, защото променя естествения закон, определен с нашата конституция. Според Калвин гражданите устояват на неморалните подбуди, защото господарят е задължен да следва естествения закон.

— А кой определя какво обхваща естественият закон? — попита Лайза. — През 1870 година Върховният съд постановява, че съгласно закона на Създателя на жените се забранява да стават адвокати. Наскоро един луд от Флорида каза, че Бог му е наредил да убие лекар, който прави аборти. Има ли той правото да игнорира вторичния в този случай закон на правителството?

— Не, защото най-естественият закон е да не се убива.

И така, те продължаваха да говорят, учител и ученик, съдия и адвокат, мъж и жена. Пътуваха през вековете на вълшебното килимче на общите си познания. Труит отбеляза, че „дареният с някакви права от Създателя“ е израз на Калвин, а Лайза отвърна, че „присвояването на нещастие“ е от Хобс. Беше се съсредоточила и бе готова да впечатли съдията с ерудицията и знанията си по теми, които го интересуваха, както бе разбрала от проучванията си.

„Справям се. Мисля, че ме харесва.“

Труит отново седна и разговорът продължи още четиридесет минути. Лайза навлезе в популярната култура. Спомена романи, които са я развълнувани, филми, които са я впечатлили. Сподели каква рокмузика харесва, като песните бяха неизменно от младостта на Труит. Насочи се към американския мюзикъл и изрази учудването си, че вече не се пишат песни в стила на „Момчета и кукли“. Той се съгласи с нея и й разказа как преди сто години бил участвал в едно шоу в колежа.

— Сигурно сте били невероятен Скай Мастерсън.

— Всъщност бях Големия Джил.

— Не! — престори се тя на изненадана.

Вече бе видяла снимка на младия Сам в годишника, мускулест в гангстерския си костюм на тънки райета, с преувеличено широки ревери и достатъчно големи подплънки за раменете. Бе вдигнал с едната си ръка Скай Мастерсън за реверите и го държеше на две стъпки от пода.

— Наистина си мислех, че водещото у вас е романтичното. — Лицето й доби цвета на косата й. — Нямах предвид, че… — Колкото повече се запъваше, толкова по-червена ставаше. Този трик се постигаше лесно: задържаш дъха си или поне не вдишваш, докато говориш. — … Съжалявам, искам да кажа… ако съм казала нещо не на място…

— Не, всичко е наред. Просто бях най-едрият в университета. Можех да взема ролята на Големия или да влача декори по сцената.

Лайза бързо възвърна самообладанието си, което фактически не бе губила. Ефектът бе репетиран пред огледалото. „Щастие е да си жена.“ Струваше й се, че ако се държи съвършено, ще изглежда нагласено. Така моментното й смущение изпълни едновременно две цели — представи се като човек с нормални слабости и в същото време му показа, че го намира за привлекателен.

„Харесвам я — помисли си Сам. — Тя е блестяща и красива, интересна и образована, но над всичко е това, че я харесвам. Би било хубаво да работим заедно. Само да не беше така сексапилна!“

— Има ли нещо, което искате да ме попитате?

— Гледах футболната топка. Дали не съм прочела някъде, че сте били капитан на отбора в колежа?

— Не, не бях достатъчно добър за това. Бях капитан на специалните отбори.

— Какво им беше специалното?

Той се разсмя. Слава богу, тя не беше специалист по всичко.

— В Уейк Форест — нищо, уверявам ви. Подавах топката на дълги разстояния.

— Това нищо не ми говори — сви рамене Лайза.

— По време на цялата игра гледах между краката си и подавах топката към застаналия в подходящо положение нападател. Това означава за десети от секундата да вдигнеш топката със спираловидно движение нагоре, така че играчът да се съсредоточи изцяло върху удара към вратата. Ако е добър, човекът, който подава, прехвърля топката по-бързо, отколкото би направил това предният защитник.

— Така ли? Предполагам, че е по-сложно, отколкото го описвате — каза тя.

— Така е. Хващаш топката с дясната ръка и я водиш с лявата. Преди удара, ако успееш да я промушиш или да извъртиш китката си, защитникът има време да я поеме и да я подаде на нападателя. Най-важното е да заемеш подходящата стойка. Трябва да държиш задника си надолу. Сещам се, че същия съвет ми даде президентът, когато ме посочи да дойда в това гнездо на скорпиони: „Дръж ниско задника си, докато не обхванеш напълно с поглед местността“.

— Остроумно. Вие сте назначен тук до края на живота си. Защо трябва да проявявате нетърпеливост?

— Никога не съм успявал да остана незабелязан.

Той се изправи, отиде до шкафа и пак взе топката.

Лайза също се изправи, приближи се до него и постави ръце върху кожата. Странен интимен жест, с който всеки докосваше другия чрез старата топка. Тя плъзна пръсти по тънкия бял надпис и го прочете на глас: „Уейк Форест 16 — Фърман 10“.

„Тя има красиви ръце. Какво ти става? За бога, Сам! Дръж се като съдия, не като ученик!“

— Беше последната ми игра. Награда за трите години в отбора без нито едно лошо подаване. Това и няколкото опита да отнема топката при първия удар на противниците. За съжаление, не ми се случваше често.

— Знам достатъчно за играта, за да разбера. Не сте отбелязвали често голове, нали?

— Често?! „Демоничните дякони“ имаха напълно безрезултатен октомври.

— Безрезултатен октомври! — повтори тя със смях. — Звучи като заглавие на филм.

— Или като оплакване на самотно момче — подсмихна се той.

— Или като едно от мненията, които съдията пише през първия си месец в състава на Върховния съд — каза тя и пусна топката.

— Боя се, че главният съдия ще се съгласи с това. Доста време ще мине, преди да свикна с мисълта, че съм новият играч в отбора. Вчера играх баскетбол със съдията Бракстън и той започна да ме нарича „Младши“, само за да ме обърка при удара. Знаете ли, че над съдебната зала има баскетболно игрище?

Тя кимна.

— Най-високата съдебна зала в страната.

— Отново сте права. Изглежда, че имате невероятен усет за мястото.

Лайза го гледаше как подхвърля топката, вглъбен в някаква мисъл.

— Говорите с голяма обич за футболния отбор, макар че…

— Бяхме истински несретници — довърши фразата й той.

— Но победата не беше най-важното нещо за вас, нали?

— Не съм мислил много върху това, но ми се струва, че имате право. Преди да победим „Фърман“, загубихме цели десет игри. Обичах играта, обичах и съотборниците си, въпреки че бяхме най-слабият отбор в историята на колежа.

— Е, чак пък толкова! — подигравателно възрази тя.

— Можете да проверите.

Естествено, вече го бе направила.

— През 1974 година загубихме пет игри с общ резултат двеста и десет на нула — каза Труит. — Северна Каролина, Оклахома, Мериленд, Вирджиния и Клемсън.

— О! Да не би и това да е някакъв рекорд?

— Може и така да се каже.

Тя се засмя.

Така бе завъртяла нещата, че от разпитвана се бе превърнала в разпитваща.

— И какво научихте от всички загуби? За живота имам предвид.

— Никой не ме е питал за това — замисли се той.

„Хайде, Сам, няма мъж, който да не обича да говори за себе си.“

— Научих каква е стойността на упорития труд, на търпението и дисциплината — отговори Труит след известно време. — Че за да победиш, трябва да се поизпотиш и да се пожертваш, като на първо място поставиш отбора си. И че дори и да постъпиш така, пак не е сигурно, че няма да загубиш, но поне ще го направиш с чест. Преди всичко обаче научих, че си длъжен да играеш по правилата, както впрочем е и в живота.

Правилата… Макс Уонакър си ги измисляше сам, а Труит следваше онези, които бяха гравирани в мрамора.

Труит започна да обяснява как е получил прякора „Скрап“ и в този момент телефонът иззвъня.

— Шефът нареди веднага да отидете в кабинета му — разнесе се от микрофона гласът на Елоиз.

— Кажи на шефа, че не работя за него — отвърна Труит.

— Не, сър — предизвикателно извика Елоиз. — Няма да започваме да мерим чий е по-дълъг. Ще му кажа, че имате събеседване и ще отидете при него веднага щом се освободите.

Секретарката изключи интеркома. Лайза и Труит мълчаха и се опитваха да си спомнят докъде бяха стигнали в разговора си.

— Навярно това е първият случай, когато някой ви чува да цитирате съдията Макрейнолдс — отбеляза Лайза.

— И това ли знаете? — изумено попита Труит. — В Съда то се пази в тайна.

И я изгледа с неудобство, а тя се засмя.

— През 1930 година — поде Лайза — главният съдия Хюс оставил съобщение на секретарката на Макрейнолдс: „Кажи на съдията да дойде незабавно в кабинета ми и да облече тогата си“. Е, Макрейнолдс отговорил… казал това, което казахте и вие. „Кажи на шефа, че не работя за него.“

— Макрейнолдс е бил истински мизантроп, расист и фанатик — заяви Труит. — Вероятно го знаете, нали?

— Знам, че е отказвал да се снима със съдиите, защото не искал да бъде на една и съща снимка с евреин. Така наричал Луис Брандис.

„Прекрати представлението! Стига толкова, Лайза. Далеч отидох, но въпреки това отговорът може да бъде «да», а може да бъде и «не».“

— Имате право. Точно такъв е бил. Това е първият случай, когато цитирам този кучи син. — Труит погледна часовника си. — Охо! Говорили сме почти два часа.

— Благодаря ви за отделеното време — каза Лайза, като разбра намека.

— Беше ми много приятно. Наистина. — Той замълча за миг, сякаш не искаше тя да си тръгва.

 

 

Сам Труит не бе в състояние да определи с точност мига, в който промени решението си за Лайза, нито пък би могъл да каже защо. Тя бе умна и схватлива, двамата очевидно се разбираха добре, а и той бе уморен от безкрайните събеседвания. В присъствието на Лайза се чувстваше спокоен, сякаш я познаваше от цяла вечност. И така, без да влиза в конфликт със съвестта си, Труит стигна до заключението, че тя е най-подходящият кандидат. Не я назначаваше заради прелестния й вид, макар че се съмняваше, че жена му ще се хване на въдицата.

„Какво си мисли? — питаше се Лайза. — Дали не прекалих? Не трябва ли да направя реверанс и да си тръгна?“

— Щом започне сесията, вече няма да има време за това, което Ели нарича „време за приказки“.

„Май получих работата“ — помисли си тя.

— И от сега нататък съм просто „съдия Труит“. Така се обръщат към мен Вик и Джери. Попитайте Еди какви формуляри трябва да попълните и след това си запретнете ръкавите.

„Велики боже! Какво казва той?!“

— Искате да кажете, че съм назначена?

— Не го ли казах? Предполагам, че не съм. Май съм решил, че можете да четете мислите ми.

— Би било ценно качество за младши съдия. — Лайза сияеше. — Ще поработя над това.

— Наред с работата върху десетки молби. — Той й протегна ръка. — Добре дошла на борда.

За втори път този ден Лайза подаде ръка на съдията. Очите им се срещнаха. Погледът му сякаш извираше отнякъде и тя имаше чувството, че се опитва да се вгледа дълбоко в нея. Нямаше нищо неестествено, нищо сексуално. Бе прост жест на приятелство, признание, че ще прекарат заедно следващите няколко години по следите на великите приключения.

„Успях! Вече съм адвокат сътрудник във Върховния съд на Съединените щати. Аз! Лайза Ан Фримонт от Бодега Бей. И Макс с нищо не ми е помогнал.“

Позволи си само няколко секунди блаженство. След това се върна в действителността. Не бе само сътрудник на Сам Труит. Работеше и за Макс Уонакър от „Атлантика Еърлайнс“, ответник по едно от най-големите дела за сезона. Или, казано на юридически закон, налице бе голям конфликт на интереси. Задачата й бе да наруши закона, а не да го спазва. Опита се да отклони мисълта си, за да не разруши щастливия миг.

Усмихна се на Сам. През последните два часа бяха научили много един за друг. Дали бе така? Тя вече го познаваше, а той само мислеше, че я познава. Когато сиво-сините му очи се взряха в нейните, й се стори, че е прозрял същността й, че е проникнал зад фасадата на живота й, че по някакъв начин е отделил онова, което е била, от онова, което бе станала. Но ако бе открил нещо нередно, защо я назначи?

Тя сведе очи и той пусна ръката й.

— Благодаря ви, съдия Труит. Ще се опитам да задоволя очакванията ви.

— Ще го направим и двамата — топло й се усмихна той, сниши глас и почти прошепна: — Лайза, имаме шанса да направим чудеса тук. Не само да разрешаваме отделни спорове, но и да наложим цивилизован тон, да определим границите на поведението и на основните права, да отделим доброто от злото. Ние сме съвестта на обществото и трябва умело да балансираме между държавата и отделната личност. Ние ще се противопоставим на анархията, от една страна, и на тоталитаризма — от друга. Нашата задача е да вдъхнем живот на онзи двестагодишен документ, грижливо пазен под стъклен похлупак на няколко крачки оттук. Бог да ми е на помощ. Надявам се, че и двамата ще се справим с това.

Лайза мълчеше.

Какво би могла да каже?

„Сигурна съм, че въплъщавате мъдростта на Соломон, страданието на Ганди и силата на Зевс. А аз ще бъда до вас… ще опороча процеса и ще разруша всичко онова, в което вярвате.“

Никога не бе срещала човек като Сам. Той наистина се боеше да не се провали, стараеше се да живее според собствените си стандарти и онези на Холмс, на Франкфуртер и останалите. Той беше сър Галахад и най-големият му страх беше, че няма да открие Свещения Граал.

Тя обожаваше и уважаваше този мъж, честен и отдаден на принципите си, а не на властта и личното щастие. Той беше всичко онова, което Макс не беше. Каква ирония! Лайза трябваше да предаде Сам Труит и да опетни обичаните от него бронзови статуи. За миг я обзе такъв срам, че не се осмели да го погледне в очите.

Той я поведе към вратата и взе сакото си, за да се отправи към кабинета на Шефа.

— Почакайте! — извика той в последния момент и тя се сепна.

„Какво става? Да не би да вижда в мен? Или чете мислите ми?“

— Съвсем забравих да ви попитам коя от областите на правото ви интересува.

С типичната си самодисциплина Лайза Фримонт отпъди чувството за вина и страх и каза:

— Въздухоплаването винаги ме е очаровало.

 

 

ДО ВЪРХОВНИЯ СЪД НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ

ГЛОРИЯ ЛОБАХ, лично и като наследник на починалия Хауард Лобах и други

Молители

Срещу

„Атлантика Еърлайнс Инк.“

Ответник

МОЛБА ЗА ПРЕРАЗГЛЕЖДАНЕ РЕШЕНИЕТО НА АПЕЛАТИВНИЯ СЪД НА ЕДИНАДЕСЕТИ ОКРЪГ НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ

Молба за ново разглеждане

 

Представени въпроси

1. Дали приетият през 1978 година Акт за отмяна на държавното управление на въздушния транспорт пречи на ищците да претендират по Закона на Флорида за непредумишлено причиняване на смърт за смъртта на съпруга й в самолетна катастрофа и дали съществува такава федерална възбрана, според която ищцата няма право на съдебно дело за парично обезщетение за понесените щети.

2. Представила ли е ищцата достатъчно доказателства за проява на небрежност от страна на ответника, за да препятства влизането в сила на Обобщеното решение и да позволи на съдебното жури да обсъди този въпрос.

Причини за преразглеждане

Предишните решения: а) радикално се отклоняват от определения закон; б) нарушават предписанията на Конгреса; в) освобождават правонарушителя от отговорност. Така се достига до недопустимо и ужасно решение по дело, в което става дума за смъртта на почти триста души.

С уважение:

Албърт Голдман, адвокат