Пол Ливайн
9-те скорпиона (5)

3.

Господи, дано да я получа!

Лайза Фримонт пълзеше из паяжината на съня и се опитваше да се залови за крехките ластари на утринния унес. Като в мъгла се виждаше разпъната на въже между Макс Уонакър и Сам Труит. Те едновременно дърпаха двата края на въжето, с което я бяха завързали.

— Обичам те — казваше Макс и се протягаше към едната й ръка.

— А аз ви уважавам — дърпаше я Труит за другата.

— Нужна ми е помощта ти — умоляваше Макс.

— Дължите своята лоялност на закона — уверяваше я Труит.

„Искам всичко това“ — помисли си тя и се събуди с жестоко главоболие.

Закуси с три таблетки „Тиленол“ и кафе. Макс си беше тръгнал рано. Имаше среща с адвокатите за ново съвещание с Федералната администрация по въздухоплаване. Трябваше да оспорят доклада за инспекциите им.

Лайза бе спала неспокойно. Въртеше се в очакване на събеседването. Събужда се на няколко пъти, а после потъваше в нов сън. Тя и Макс бяха на някакво шоу в Ню Йорк на Бродуей. Докато бяха в офиса, той беше рязък изпълнителен директор, който се зъбеше на подчинените си. Но заведеше ли го да гледа „Клетниците“, можеше да избухне в сълзи още щом Фантин запееше „Сънувах една мечта“.

„Може би затова още ме вълнува, но дали това е любов, или някаква смесица от задължение, благодарност и носталгия?“

Тя се замисли.

„Опитвам се да се променя, да бъда различна от Макс, но защо? Искам да вярвам в етичните норми, в честността, на всички изтънчени изрази от прашните книги. Защо не се получава? Защо не мога?“

Бе преживяла толкова промени в живота си, който някога изглеждаше пределно прост — дали да обуе черни мрежести чорапи и тореадорско сако, под което се вижда всичко. Животът й бе станал сложен и поставяше наистина важни въпроси.

„Коя съм аз? В какво вярвам?“

Не знаеше.

Късно през нощта си бяха поръчали китайска храна и гледаха филм. Точно като женени. Любиха се, но сърцето й не трепна. Дори любовта се бе превърнала в обикновено задължение. Рутинно разтваряне на краката и тялото освобождаваше духа. Точно като женени.

Лайза искаше повече. Искаше да има мъж, по когото да копнее, когато са разделени, и когото да обича, когато са заедно. Да, приличаше на сценарий за сапунена опера, но с Тони вече се бе случило.

Лайза продължи да се облича, а по-точно — да се облича и да се съблича.

Започна с двуредния морскосин блейзър.

Всъщност върху леглото бяха проснати три. Единият по раменете и с бели копчета, вторият беше с подплънки. И двата имаха осемсантиметрови ревери. Третият беше без яка.

След като нагласи и трите пред огледалото в спалнята си, спря избора си на блейзъра със златните копчета.

„Ако ме назначи, вероятно ще получа всички морски дела. Не го ли стори, ще оставя Макс на сухо, нещо, което той никога не е правил.“

Стоеше пред огледалото и държеше сакото под брадичката си. Тъмният наситен цвят подхождаше на свежия тен и на сините й очи. Не, те не бяха съвсем сини. Имаха цвета на дрехата й. Сложеше ли зеления си екип за аеробика, очите й ставаха смарагдови. Приемаха цвета на плитките тюркоазнозелени води на Сейнткитс, ако завържеше синьо копринено шалче на врата си. В деловия костюм с цвят на горчица, който бе купила на разпродажба в „Сакс“ — за което веднага бе съжалила — очите й добиваха лешников нюанс.

Вдигна две перленобели блузи. Едната бе с висока яка, а другата — с остро деколте. Имаше хубав врат, защо да не го показва? По тази теория би трябвало да показва и задника си.

Метна дрехите върху леглото. Копринената блуза се плъзна на пода, а блейзърът се присъедини към бъркотията от костюми, рокли и сака, избрани, а сетне отхвърлени.

Стоеше гола и се изучаваше в огледалото. Бяха минали десет години. Странно. Изглеждаше по-млада, отколкото бе като непълнолетна танцьорка.

„Никога не казвай стриптийзьорка, ти изпълняваш екзотични танци.“

Тогава носеше черен колан с жартиери и сатенено червено болеро. И грим! Дебела линия около очите, разнесена нагоре, за да й придаде котешки поглед със сексуална жестокост. Устните й бяха пурпурночервени.

„Коя бях тогава? Коя съм сега?“

— Аз съм Лайза Фримонт — каза тя на огледалото и протегна дясната си ръка към въображаемия интервюиращ.

— Да, госпожице Фримонт — понижи тя гласа си до мъжки тембър, — прегледах автобиографията ви и трябва да призная, че имате впечатляваща подготовка.

Тя се изсмя.

— Не знаете и половината за мен, съдия Труит.

„Моля те, Господи, наистина се нуждая от тази работа. Трябва да я получа.“

Тя отлично се справяше със събеседванията. В тази област бе от върховна класа — съобщаваше юридически бележки, лишени от интимност, подробности за личния живот и придобитата на улицата опитност. Съперниците й не можеха да се вържат и на малкия й пръст. Защо тогава бе така изнервена? Спомни си за едно друго събеседване. По време на последния й семестър в Станфорд се бе кандидатирала за една от най-големите фирми. С нея разговаряха един старши сътрудник и двама младши — и двамата с неустановено положение, с копчета на ръкавелите и калифорнийски перлени зъби. Бяха в „Голямата четворка“ — махагонов мавзолей, който славеше четирима железопътни магнати. Мястото бе издържано в типично мъжки стил и на нея й се струваше, че тестостеронът замества вермута в мартинитата.

Старият глупак скачаше от мисъл на мисъл, говореше несвързано за честта да представляваш застрахователни дружества, банки и производители с нещастната склонност — това бе негов юридически термин — да произвеждат експлодиращи гуми, падащи стълби или токсични лекарства. Тя го слушаше любезно и напълно игнорира двамата младоци, чийто вид издаваше, че нямат търпение да я приковат към купчината юридически документи. Не бе довършила коктейла си от скариди, когато шефът потупа джоба на сакото си и я погледна виновно.

— Изглежда, съм оставил автобиографията ви в офиса. Ще ме освежите ли орално?

Младшите сътрудници изпръхтяха, а лицата им добиха цвета на бургундовочервените им вратовръзки.

— Не — учтиво отвърна Лайза. — Не бих могла, но имам няколко приятелки, които биха го направили.

Така или иначе, тя не искаше да получи работата. По-скоро Макс не искаше. Вече говореше за работа в Апелативния съд, едно стъпало по-нагоре по пътя към Върховния съд.

„Лайза Фримонт — адвокат в Апелативния съд на САЩ за област Колумбия.“ Сякаш бе стигнала върха. А сега…

След годината работа в Апелативния съд тя кандидатстваше за работа при Самюъл Адамс Труит — най-новия съдия във Върховния съд, от чийто глас се нуждаеха адвокатите на Макс, за да спечелят. Нито Макс, нито неговите съветници биха могли да й помогнат да стане адвокат сътрудник във Върховния съд на Съединените щати, постът трябваше да се заслужи.

Лайза се изучаваше в огледалото. Имаше дълги крака с малко повече мускули в прасците — наследство от танцуването. Коремът й бе плосък, а задникът — стегнат — резултат от стотиците прикляквания в гимнастическия салон като компенсация за проседените дванадесет месеца в офиса на Мери Алис О’Брайън — шестдесет и шест годишна, назначена от Рейгън, която по време на почивките между заседанията пиеше бърбън.

„От «Тайки Клъб» до Върховния съд. Малка крачка за жена и огромен сок за стриптийзьорка.“

Сложи си грим — малко фон дьо тен, за да прикрие луничките около тесния си нос. Ясно изразените си скули тушира със светъл руж. След това нанесе бледоморави очни сенки и коралово червило. Вече бе изсушила късата си червеникаворуса коса, която подобно на очите й променяше цвета си от златисточервено до пламтящо алено под слънчевите лъчи. Докато следваше, а и след това в Апелативния съд косата й бе дълга до раменете. Отряза я седмица след последното си посещение в Станфорд през пролетта — седмица след като професор Сам Труит бе предложен за съдия, но преди да започне изтощителната процедура по утвърждаването му. Бе седяла в задната част на залата, слушаше, гледаше и… се учеше. Не за особеностите на обичайното право, противопоставено на писания закон. Вече познаваше статиите на Труит. Тогава се интересуваше от мъжа.

Залата бе претъпкана. Никакви Сократови въпроси. Бе лекция, дори по-скоро представление. Високият четиридесет и шест годишен професор с широки рамене бе младолик, с пясъчноруса коса. Различаваше се от колегите си във факултета така, както и Лайза се различаваше от състудентите си. Труит крачеше по подиума и пътешестваше със студентите си. Драматично разкриваше историята на правото, целия спектър на права и отговорности от закона на Хамураби до съвременните ограничения, налагани на тийнейджърите. Последователно сменяше ролите си — ставаше Медисън или Хамилтън, нападащи федерализма, преобразяваше се в Зола, който крещи: „Обвинявам!“, в Джон Маршал Харлан^[1], противопоставящ се на сегрегацията, и в прочутия адвокат Кларънс Дароу, пледиращ за живота на Леополд и Лоб.

— Защо убиха малкия Боби Франкс? Убиха го, защото така са създадени, а това предизвиква не чувство на омраза, а на милост.

После с бостънски акцент и прав като тояга се превърна в Оливър Холмс Младши, незабравимия янки.

— Когато хората искат да направят нещо, а аз не мога да открия в Конституцията думи, които да забраняват това, независимо дали ми харесва, или не, аз казвам: „По дяволите! Нека го направят!“.

Той се изсмя дрезгаво като Дикенсовия господин Бъмбъл, когато му казват, че законът предполага съпругът да контролира действията на жена си. Той отговаря:

— Ако законът предполага това, тогава законът е задник, идиот такъв!

Към края се превъплъти в Уили Ломан, който казва на шефа си:

— Дадох тридесет и четири години на тази фирма, Хауард, а сега не мога да платя и застраховката си. Не можеш да изядеш портокала, без да обелиш кората.

След това Труит помоли студентите си да помислят върху законовите и моралните подбуди за самоубийството на Уили и дали застрахователната компания следва да обезщети вдовицата му. Преди някой да успее да отговори, той вече беше Джордж от „За мишките и хората“, който, за да спаси Лени от доживотен затвор, го застрелва.

Труит ги бе попитал какво трябва да е наказанието за Джордж и каква е разликата в морално отношение между него и доктор Кеворкян.

Като забърка яхния от история и право, морал и философия, факти и измислици, Труит хипнотизира студентите си. Пред тях стоеше един остроумен и забавен преподавател, задълбочен и очарователен. Представлението ги остави без дъх и след това в продължение на няколко минути всички го аплодираха, свиркаха в знак на одобрение, заобиколиха го и го обсипваха с въпроси. Много от жените, включително и Лайза, го желаеха. Наложи се да си припомни, че става дума за работа и че вместо бутилка шампанско от седемдесет и пет долара в „Тайки Клъб“ тя се кани да продаде себе си. Обаче той бе дяволски умен и дяволски красив. Мощна комбинация.

В блудкавия чай на академията Труит бе като освежителна глътка водка с лед.

За миг Лайза се отдаде на фантазиите си. Беше в библиотеката на Върховния съд, заровена в купища книги. Търсеше някакъв забутан прецедент сред прашните томове. Бе се изправила на пръсти и се протягаше, за да свали една книга, която беше прекалено високо. Застанал зад нея, Сам Труит се приближи и я хвана през кръста. Тя се обърна с лице срещу него. Ръцете му се плъзнаха по нея, той я придърпа до себе си. Като грациозна котка тя се отърка в него. Целунаха се. Магическа целувка, която я зашемети. Тя се откъсна от миналото и действителността. Произнесе името — Лайза Труит. Повтори го шепнешком, след това мигом прогони тази мисъл.

Сам Труит бе от елита. Какво би могъл да види в нея? При това беше женен.

В деня след лекцията Лайза висеше в студентското кафе с още няколко момичета. Едно от тях посочи висока блондинка с нацупени устни, която седна, кръстоса крака и измъкна от чантата си клетъчен телефон, и попита:

— Познайте кого ще скъса Труит на семинара?

— Домашният любимец на учителя — отвърна друга закръглена млада жена с кръгли очила. — За бога! Той харесва този европейски боклук с вид на току-що пристигаща от Монако. Спомнете си асистентката от миналата година. Още една късокоса блондинка.

— Защо да влизаш в час, ако можеш да бъдеш приета лично?

— Той харесва такъв гладен поглед — обади се една азиатка.

— Мисля си за Труит — обади се първото момиче. — Но в мислите ми не се появява нищо, свързано със справедливостта на процесуалната клауза.

Другата изхихика.

— Ще играем на „Пустинния остров“ — обърна се тя към Лайза. — Ще участваш ли?

— Естествено. Какви са правилата?

— Чрез елиминиране определяме най-сексуалния мъж на света. Започваме с двама, а ти трябва да избереш с кого от двамата би останала на пустинен остров. Елиминираме другия и продължаваме. Започвам аз. Джон Кенеди и Сам Труит.

— Трудна работа — обади се пълничката. — Ще получи ли Труит бонус, ако пръв мине бариерата?

— От теб зависи. Ти си измисляш.

— Ще остана със Сам Труит — намеси се Лайза. — Напомня ми на кръстоска между Харисън Форд и Джеф Бриджис.

— Не, той е по-порочен.

— Като Ник Нолт.

— Да — съгласи се пълничката. — А пък повечето професори приличат на Пи У и Хърман.

Още смях.

Лайза си тръгна.

Щом се върна от Кеймбридж, отиде в един моден фризьорски салон в Джорджтаун. Подстрига се късо, в стила на лейди Ди. Направи го отчасти за да има по-професионален вид — като телевизионна говорителка, отчасти за да отговаря на вкуса на Труит.

„Ако го привличам, ще бъде по-лесно.“

Всъщност тя бе привлечена от него и се питаше дали това, което трябва да направи, така не става още по-трудно.

Облече бялата блуза и кафеникавосива пола, която покриваше коленете й. Напъха блузата под тънкия колан на полата, след това обу тесните обувки „Ферагамо“ с осемсантиметрови токове, малко по-високи от необходимото. Вдигна брадичка и внимателно постави двуредата перлена огърлица, подарък от Макс. Сложи подходящи обици — две големи перли, всяка разположена в златно легло. Облече блейзъра и пъхна копринена кърпичка в джобчето му. Прибра две копия от автобиографията си в едно бургундовочервено куфарче от мека кожа, като си представяше, че е пълно с писма, документи, юридически записки и молби.

— Ще получа тази работа — изтананика тя.

Вече вървеше към вратата, когато телефонът иззвъня.

— Трябва ми бавачка — изрече мъжки глас.

— Грег!

— Обаждам се само за да ти пожелая успех. Днес е съдбовният ден, нали?

— След двадесет минути.

— Тръгвай тогава! Ти си най-добрата.

— Благодаря ти, детко.

За нея той си оставаше малкият Грег Кингстън с шапката на „Великаните“, който се пъчи с първата си бейзболна ръкавица и я моли да поиграе с него, защото баща му е някъде из Германия или Флорида — на стотици километри от Бодега Бей. Тя си представи облицованата с дъски бяла къща на хълма. От комина се вие сивкав дим, а бабата на Грег стои в кухнята и приготвя плодов пай.

Спомняше си как една нощ избяга от дома си. Пияният й баща хукна подире й, а тя скочи на верандата. Сграбчи я с мазолестите си рибарски ръце. Тя се закова на място и падна на колене. След това побягна към хълма, където бабата на Грег я прегърна и сложи йод върху раната й. Поне за известно време бе намерила убежище от страха, място, където можеше да затвори очите си, без да се страхува какво ще види, когато се събуди.

На дванайсет години тя беше бавачка на Грег и скоро стана член на семейството. Майката на детето отдавна бе избягала, а Тони бе още на служба. Така мършавото осемгодишно момче с коса, която падаше в очите му, стана по-малкият й брат, който винаги й бе липсвал. И макар че момчето вече бе станало върлинест двадесет и три годишен младеж с дяволита усмивка, за нея той си остана детето, което иска да играе.

Когато скъса с Макс, тя се прибра у дома, за да види Грег. Там завари Тони. Той бе с деветнадесет години по-възрастен от нея, но по-млад от Макс. Завладя го още щом се поздравиха.

„Не, вече не съм бавачка.“

Още си спомняше какво изпита в мига, когато очите им се срещнаха. Чувството бе силно и неочаквано. Спонтанно внезапно запалване, миг, зареден с електричество. А най-хубавото бе, че чувството беше взаимно.

Спомни си за първата им нощ. Пълната луна сияеше над океана. Вино и сирене на борда на стария „Бостънски китоловец“. Седяха до котвата, а вятърът пенеше водата. Станаха любовници. Страстта им бе неутолима. Дори сега, затвореше ли очи, тя чуваше скърцането на котвеното въже, звук прекрасен като цигулковия, виждаше блестящата шамандура и преживяното разтуптяваше сърцето й.

Какво у Тони бе по-различно?

Честността и благоприличието? Способността му да дава повече, отколкото взима? Обичаше да са заедно, да я слуша, да споделя мислите й, надеждите й, страховете й. Отношенията им бяха естествени, а връзката им — нерушима.

„Господи! Не знаех, че съществува такъв мъж!“

Животът, който някога бе сив и суров, се превърна в калейдоскоп с пищни багри. Тя имаше семейство.

„Мъж, когото обичам, братче, дори и баба, която пече черешов пай. Ако можеше да остане така завинаги…“

— Къде си, Грег?

— В Маями.

„По дяволите! Кога ще се спре?!“

— Мислех, че ще се върнеш в университета за този семестър.

— Намерих си работа. Карам електрокар.

— Къде?

— В „Атлантика“. В сервиза за двигатели.

„Не! Всичко ще провалиш!“

— Грег, кога ще пораснеш? Минаха три години. Бомба е причината за катастрофата. Баща ти е мъртъв и нищо не може да промени това.

Мълчание. Лайза чуваше само ехото от собствените си думи. Но това бе истината, нали? Какво значение имаше каква е причината за катастрофата? Баща му беше мъртъв.

— Пийнахме по бира с няколко от момчетата по поддръжката — каза Грег. — Държах си устата затворена, но слушах и попивах. Толкова мръсотия. Некомпетентността тук е зашеметяваща.

— От юридическа гледна точка това няма връзка със случилото се. Няма значение дали всички механици са били мъртвопияни или с по две леви ръце.

— Не става дума за тях — прекъсна я Грег. — Трябва да чуеш какво говорят за Макс Уонакър. И татко казваше, че е лайно.

Никога не бе споменавала пред Грег, че е много вероятно баща му да е имал и други причини да презира Макс.

— Грег, не смятам, че за теб е добре да живееш, обсебен от катастрофата.

— Всеки понася загубата по свой начин. Ти можеш и да затвориш очи, но той беше мой баща.

— Аз го обичах! — изкрещя Лайза. — И твоите думи се забиват като нож в раната ми.

— Длъжен съм да разбера какво се е случило.

Тя се заслуша, а Грег изреждаше какво е проучил през изтеклите три години. Беше го чувала и преди.

Мислите й блуждаеха. Не искаше да си го признае, но момчето имаше право. След катастрофата тя правеше всичко възможно да не мисли за загубата си. Мъчеше се да забрави лицето му, усмивката му, прегръдката и силните му ръце.

Господи! Колко й липсваше! Нейният любовник, нейният герой, нейният пилот. Това, което каза на Грег, бе самата истина.

„Тони Кингстън е единственият мъж, когото съм обичала.“