Пол Ливайн
9-те скорпиона (4)

2.

Младшият съдия

„Тук е седял Оливър Холмс Младши. Не, не на този стол. А ако трябва да бъдем точни, не дори и в тази сграда“ — помисли си Сам Труит.

„Но е седял в края на съдийската скамейка, вляво от Главният съдия на Върховния съд.“

Това място последователно бе принадлежало на Брандис, Кардозо, Блек, Франкфуртер и Бренан — съдии във Върховния съд на САЩ, до един светила на съдебната практика, чиито размисли и присъди бяха гравирани в камъка за вековете!

„Как бих могъл да се сравнявам с тях?“

Беше един от редките моменти, когато Сам Труит се чувстваше несигурен. Често го описваха като суетен и егоист. Неприятелите му го наричаха интелектуален сноб, откъснат от реалния свят. Но и приятелите, и неприятелите му бяха единодушни, че е блестящ и красноречив. Опонентите му се страхуваха, че ако остане на този пост достатъчно дълго, с времето мнението му ще тежи повече от два или три гласа в Съда. И че ще използва превъзходния си интелект, за да влияе на другите.

Уви! В момента Труит не бе в състояние да убеди и котка да се спусне след мишка. Самочувствието му бе в криза. Люшкаше се по вълните на съмнението в собствените си възможности. Чувстваше се като самозванец, който грози с картините си стените на Лувъра, като грешник пред олтара.

Въпреки че бе висок повече от метър и осемдесет и тежеше стотина кила — той беше бивш атлет и макар и на четиридесет и шест, имаше стегнато тяло — той се чувстваше като джудже сред величествените колони в залата на съда.

Сам Труит още не се бе възстановил от процедурата по утвърждаването му. Парещият сарказъм на личните нападки го бе заварил неподготвен. По Си Ен Ен, преди да започне заседанието на Сенатската комисия по съдебно право, републиканците бяха заявили, че изтеглят своя човек. Болката от нанесените рани още не бе отшумяла. Сети се колко неловко се почувства, когато сенатор Торнтън Блеър от Южна Каролина, говорител на дясноориентираната Фондация за защита на семейните ценности, започна да го пече на шиш.

— И така, ако приемем думите ви, професор Труит — бучеше Блеър и размахваше куп статии на Труит, публикувани в „Харвард Лоу Ривю“, — вие ще назначите хомосексуалисти за учители и ще забраните изучаването на Библията в училище. Ще раздавате презервативи на невинните ни деца и ще отнемете от ръцете на гражданите оръжието. Ще наемете федерални полицаи да защитават привържениците на аборта, но ще оставите лишени от закрила срещу убийства и покушения невинни хора. Така ли е, професоре?

— Това е погрешно тълкуване на възгледите ми. — Труит се потеше под светлината на прожекторите, но външно успя да остане непроницаем и хладен.

— Погрешно, така ли? — изрече сенаторът, като че ли думата бе цинична. — Кога за последен път сте били на черква, професоре?

— Не разбирам какво общо има това? — Труит сякаш се опитваше да се задържи изправен върху камък сред буйно течащите води на някаква река.

— Не съм предполагал, че ще разберете. — Блеър се обърна към председателя на комисията. — При наличието на адвокати, които на брой са повече от бълхите в козината на остаряло куче, човек би предположил, че президентът ще намери някой, който чете Светото писание поне в неделя сутрин.

Писмата, които получаваше в Кеймбридж, бяха изпълнени с омраза, която го шокираше. Протестиращите бълваха нападки и обиди. Наричаха го ляво ориентиран представител на Американския съюз за граждански свободи и почитател на порнографията, който предпочита да се грижи за отрепки и престъпници, вместо за семействата и заетостта на хората.

Въпреки цялата тази врява Сенатът го одобри и ако резултатът от петдесет и три гласа в негова подкрепа срещу четиридесет и седем против не бе доказателство за доверието към него, то всичко губеше значението си. Бе назначен пожизнено или — изразено с думите на конституцията — докато има добро поведение. С главно „П“.

Сам Труит възнамеряваше да води живот за пример, за да не привлича вниманието на Фондацията за защита на семейните ценности. Членовете й го бяха взели на мушка и се бяха зарекли да изготвят петиция още при първото му провинение. В миналото си той имаше една-единствена грешка, отбелязана от ЦРУ по време на разследването, което проведоха, когато бе включен в президентския списък с претенденти за мястото. Преди десет години една студентка по право — Трейси, бе подала оплакване за сексуален тормоз срещу него, след като бе спал с нея. Независимо от това той й бе поставил заслужената оценка на изпита по конституционно право. Бе останал верен на академичните добродетели, макар и да бе погазил брачната клетва.

Трейси обаче бе решила, че не е изпълнил своята част от сделката. Всъщност тя бе тази, която го прелъсти, но той бе престъпил университетските закони. Глупак! С главно „Г“! И не бе проумял колко глупаво бе постъпил, докато един ден жена му Кони не заяви с ледената си усмивка:

— Следващия път, когато чукаш студентка, Сам, спести ми унижението и й пиши отлична бележка.

Преди повдигнатото обвинение да бъде разгледано, Трейси отпадна от университета и му спести моралната дилема. Щеше ли да каже истината?

„Вярно е, че я чуках, но тя поиска.“

Блестящо! Просто блестящо.

„Истината, цялата истина и нищо друго, освен истината.“

„Докато четях реферата й за легалността на правата на практикуващите стриптийз в граничните петролни платформи, тя влезе в кабинета ми и си вдигна полата.“

„Искаш ли да ме погалиш?“

„Тя беше млада, изпълнена с желание и страст… Бог да ми е на помощ, но аз съм най-обикновен мъж.“

С малко „м“.

Или щеше да излъже?

„Никога не съм я докосвал. Очевидно тя е млада жена с неуравновесена психика и развито въображение.“

Така щеше да измени на принципите си, но за щастие не му се наложи да отговаря на въпроси.

Каква ирония! Личният му живот нямаше нищо общо с високите му професионални стандарти.

Вече бе дал обет за моногамия, което, като се имаше предвид бракът му, бе равнозначно на обет за целомъдрие. Когато сподели мислите си с Кони, тя се разсмя и каза:

— Не забравяй бедността. Трябва да дадеш обет за бедност и да повлечеш и мен.

„Бедността за Кони означава невъзможност да си позволиш лятна къща в Хамптън.“

Труит бе напълно сериозен в намерението си да води безупречен живот. Никакви скандали. Нито в Съда, нито извън него. Никакви амуниции за мускетите на Фондацията. Искаше дълга и продуктивна кариера, искаше да изразява убедително мнението си и възгледите му да останат завинаги в юриспруденцията. Искаше да се присъедини към трийсетгодишния клуб на Маршал, Холмс, Блек, Дъглас и Бренан.

„Ще подлудя неприятелите си, а след това ще ги отстраня.“

В този миг обаче Труит се притесняваше от първия си работен ден в съда и за първото десетилетие. Имаше чувството, че се е промъкнал във величествената сграда тайно. Точно след разсъмване бе изкачил стъпалата. Спря пред огромните шесттонни врати. А преди това бе приседнал на една пейка на Овалния площад. Зад него в розови светлини блестеше Капитолият. В основите на сградата на съда бяха изобразени везните на справедливостта, мечът и книгата, маската и факлата, писалката и жезълът. Взираше се в двете мраморни фигури до стълбите, седнали като на трон — от едната страна седеше Справедливостта, а от другата — Властта. Шестнадесет мраморни колони поддържаха фронтона със скулптурата на Свободата, седнала на трон и заобиколена от други символични фигури. Отдолу бе гравирана възвишената фраза: „Равенство пред закона“. Пред мраморните фигури чувстваше краката си като залепнали.

Сградата бе построена така, че да можеш да влезеш върху гърба на слон, следван от кавалкада със златни тромпети и развети знамена. А той се чувстваше като крадец.

И сега Самюъл Адамс Труит — поне името му звучеше добре — седеше в стола на Холмс до пейката от излъскан махагон и гледаше в небесата или най-малкото тази четиристенна изповедалня, където гърмеше гласът на Бога.

— Съдия Труит — разнесе се бумтящ глас.

Главният съдия Клифорд Уитингтън наистина изглеждаше като бог, ако човек си представи Създателя като шестдесет и седем годишен мъж с огромен гръден кош, грубоват профил и дълга вълниста коса, сресана назад и виеща се на къдри около врата му.

Труит стреснато се обърна към съдебната зала.

— Шефе!

Главният съдия се запъти към пейката. Изглеждаше величествено до бронзовия парапет, който разделяше местата за публиката от галерията на сътрудниците.

— Печелиш преднина, така ли? — Гласът му отекна в подобната на пещера зала. — Или просто проучваш терена преди началото на играта?

„Играта?“

Единственото, което ги свързваше, помисли си Труит, бе фактът, че и двамата бяха играли футбол в колежа — Уитингтън като нападател в Йейл още в дните, когато не бяха използвали защитни шлемове. Някои либерални академици го обвиняваха, че бил играл прекалено дълго без шлем. След това бе отишъл в Оксфорд като стипендиант на Родс^[1].

Сам бе човек от новия тип, незнайно фермерско момче от Средния запад, победило интелектуалците от Изтока на собствения им терен. Мислеше за себе си като за съдия с прагматичен усет, който уважава традиционните ценности. Възприемаше се и като безкомпромисен човек. Знаеше, че шефът му е заговорничил със сенатор Блеър, като му предоставял списък с опасните въпроси за заседанията на Законодателната комисия. Ако в цялата страна имаше човек, когото Уитингтън да не желае в съда, това бе блестящото момче от Харвард, което се появяваше в новинарските емисии по-често и от най-суетния съдия — тоест от самия Уитингтън.

— За главния съдия е традиция да поговори насаме с новия член на братството — церемониално изрече Уитингтън.

Труит се изправи — не му се виждаше подходящо шефът му да го гледа отвисоко — и попита с усмивка:

— Можем ли все още да се наричаме братство, след като сред нас има и две жени?

— Не знам — отвърна със злобна усмивка шефът. — Дочух, че ти си експертът по сексуален тормоз, професоре.

„Туш!“

— Имам предвид, че работим по една и съща тема — продължи главният съдия с блеснали очи.

— Всъщност аз доста съм писал за сексуалната дискриминация — каза Труит.

— Така е. Четох статията ти за случая във военния колеж. Предполагам, че не се интересуваш особено от моето несъгласие с мнението ти.

— Просто си мислех, че днес вече е късно обществените учебни заведения да препречват достъпа на жени. Щатите не могат да продължават дискриминацията въз основа на половата принадлежност, расата или сексуалните предпочитания.

— Вече? Този израз нещо не ми харесва. Съдържа заключението, че Съдът се е променил, което е факт. Но конституцията е непроменена, с изключение на известните двадесет и седем поправки. Е, какво обяснение ще дадеш, Сам? Как така се отдалечихме от началната тема?

— Не сме. Тя включва тези въпроси в контекста на съвременността. Ако Медисън или Джеферсън бяха живи днес, едва ли щяха да се противопоставят на правото на жените да гласуват, което е и една от поправките към тяхната конституция. Написал съм и статия „Чие е първото намерение?“, в която…

— И нея съм чел. С нищо не съм съгласен. Колкото до нападките ти срещу законовия реализъм и подканата ти съдиите да игнорират прецедента и да използват социалните науки, за да канализират живота — намирам ги за опасни. После имаме и есето ти върху легалния прагматизъм. Има си фундаментални принципи, Сам. „Да бъдеш юридически прагматик означава никога да не можеш да кажеш, че имаш своя теория.“

— Това е прекалено опростенчество.

Главният съдия се усмихна ослепително. Все още носеше загара от лятото, прекарано в „Мартас Вайнярд“, където се бе забавлявал като по коктейли и пикници бе натривал носовете на бостънските либерали. Труит погледна шефа си право в очите. Двамата бяха еднакво високи, над метър и осемдесет, но шефът бе с десетина килограма по-тежък.

— Мислиш си, че съм троглодит, нали? — каза главният съдия.

— Мисля си, че обичате да предизвиквате хората, особено младшите съдии.

— Така е. Но пък казвам това, което мисля. Знаеш ли защо съм добър съдия, Сам… велик съдия?

— Заради скромността си?

Уитингтън се изсмя. Смехът му бе оглушителен като звука на водопад.

— Защото не робувам на принципи. Пукната пара не давам дали жените правят аборти, но категорично възразявам този съд да изтъква конституционните права за права на личността, след като в свещените документи не се казва и дума за това.

— Безполезно е да казвам, че аз…

— Спести си думите, Сам. Ясно ми е какво е мнението ти.

Труит се запита на какво ли приличат съдебните заседания, когато шефът с гърмящ глас отрича всяко несъгласие с мнението си. Напомняше му на напътствието, дадено от Сам Голдуин към някакъв млад сценарист: „Когато се нуждая от мнението ви, аз ще ви го съставя“.

— Ще ти кажа още нещо — избоботи шефът. — Миранда^[2] е същинско нещастие. По дяволите! Сега ченгетата трябва да настояват и да убеждават арестуваните да не признават. Не бих спазвал и така нареченото правило за изключение. Ако полицаят прави грешка, защо трябва да се освобождава престъпникът?

— Предполагам, че се противопоставяте и на правата, които Петата поправка осигурява срещу самообвинението?

— Не съвсем — без следа от ирония отвърна Уитингтън. — Но какво би могъл да направи съдия от първа инстанция, ако обвиняемият не изразява становището си?

„Този стар лешояд се държи с мен като с първокурсник.“

— Съдията напътства съдебните заседатели и им обяснява, че не е позволено да правят неблагоприятни заключения поради невъзможността обвиняемият да свидетелства. — Труит се постара да прикрие досадата в гласа си.

— Не се ли прави това само в името на простия разум? Защо да не съдят съдебните заседатели? Само защото бедната невестулка дори не прави опит да противоречи на показанията срещу нея?

— Защото този съд задължава подсъдимия да не свидетелства срещу себе си.

— Абсурдно решение! — извика Уитингтън. — Ако зависеше от мен, бих го отменил.

Вратата се отвори и надникна човек в синята униформа на охраната на съда — навярно бе привлечен от шума, вдигнат от съдията Уитингтън. Видя кои са и си излезе.

Главният съдия снижи глас и се приближи до Труит, сякаш възнамеряваше да сподели голяма тайна.

— Сам, запознат ли си с делото за тютюна, което предстои да разглеждаме?

— Още не съм привършил докладите, но знам, че Синият кръст обвинява производителите на цигари, че подправят данните за нивото на никотина и така пушачите се пристрастяват.

— Това е едната страна. Просто една от модерните тенденции хората да обвиняват големите фирми за собствените си слабости. Щом някой иска да пуши, нима законът ще го спре?

— Не в това е същността — Синият кръст иска връщане на медицински разноски въз основата на…

— Наречи го както искаш, но това е още един пример за използването на съда като средство за промяна на социалната политика. Ти не си предразположен да гласуваш в полза на ищеца, нали?

Въпросът го стресна.

— Аз не съм предразположен към никоя от страните, преди да довърша докладите и да изслушам и двете страни.

— Не ставай прекалено добродетелен. — Главният съдия се покашля. — Всички ние, по един или друг начин, сме предразположени и много рядко вървим срещу собствените си пристрастия. Надявах се, че ще мога да разчитам на теб в това дело.

„Така значи. Добре обмислена сделка, типична и за конгресмените в кулоарите. Толкова значи за светостта на храма!“

— Не се опитвате да ми повлияете, нали?

— Опитвам се да разбера позицията ти, но имам чувството, че двамата с теб ще имаме разногласия почти по всичко — каза Уитингтън. — От твоите писания мога да отсъдя, че ще се ориентираш в полза на ищеца.

— Само когато фактите и законът са на негова страна — отвърна Труит.

— Законът е такъв, какъвто кажем, че е — лукаво се усмихна шефът. — А фактите могат да бъдат интерпретирани така, както ние пожелаем. Сам, нека не започваме с кавга. Ще сваля картите на масата. — Главният съдия помълча. Изучаваше Труит. — Предполагам, се досещаш, че ще се противопоставя на мнението ти.

Труит предпочете да си замълчи и призова наум на помощ Петата поправка.

— И ще го направя. Сигурно смяташ, че действията ми са продиктувани от политически причини, но грешиш. В момента съдът е разделен на лагери. Дяволски трудно е да се постигне консенсус. Има твърде много и твърде различни мнения, твърде много гледни точки, които си съвпадат, но са на различна основа, твърде много несъгласия.

— „Девет скорпиона в една бутилка“ — така Оливър Холмс описва Върховния съд.

— В Съда имаме мишки, мушици и навярно поне един истински задник.

— Вие от кои сте, шефе?

Лицето на Уитингтън замръзна за миг. След това той сухо се изсмя, сякаш се чу пукотът на цепеници в огъня.

— Аз съм старият лъв, царят на джунглата. А ти кой си, Сам? Кажи ми защо си тук, но не ми говори глупости и не ми казвай, че служиш на страната си. Знам, че си се блъскал денонощно, за да получиш това назначение.

— Само една забележка. Бих искал след петдесет или след сто години учените да четат изявленията ми и да казват: „По дяволите! Бил е прав, прозрял е истината преди другите“.

— Както и предполагах, ти искаш да си звезда. Това те прави опасен, защото най-бързият начин да те забележат, е да игнорираш прецедента и да поемеш по свой път.

— Уважавам миналото, но не съм неотменимо свързан с него. Правосъдието трябва да признае, че законите се променят заедно с обществото. Всички велики съдии, включително и Холмс, са го признавали.

Шефът погледна към мраморния фриз, където бе изобразено Божественото вдъхновение, заобиколено от Мъдростта и Истината.

— Когато Теди Рузвелт най-накрая го е назначил, великият опозиционер е бил на шестдесет и една, с петнадесет години по-възрастен от теб. Участвал е в Гражданската война, бил е адвокат, съдия и професор в Масачузетс и вече е бил автор на повече от сто „Мнения на мнозинството“^[3].

— Бил е най-изтъкнатият юрист в страната. Бил е кален от опита си и — уверявам те, когато е преподавал в Харвард, не е подскачал по сцената като някой… — съдията замълча в опит да намери най-точната дума — … като някой водевилен комедиант.

„Водевил? Този човек вероятно мисли, че Боб Хоуп е новопоявил се блестящ комик.“

— Джон Джей е бил само на четиридесет и три, когато Вашингтон го е назначил за главен съдия — каза Труит.

— Познавах Джон Джей — усмихна се Уитингтън. — Бяхме приятели. Повярвай ми, Сам, ти не си Джон Джей. Нито пък Оливър Холмс.

— Разбрах. Вие не одобрявате стила ми.

— Пукната пара не давам за стила ти. Интересува ме единствено съдът. Той не е класна стая, още по-малко пък място за бурлески и пародии. Не очаквай да чуеш ръкопляскане, нито да бъдеш възнаграден с хвалебствия. И не бързай да пишеш за възгледите си. Тук аз възлагам задачите!

— Само когато имате мнозинство.

— Когато си струва, аз си подсигурявам мнозинството. С различните фракции, който разделят Съда, ние сме слаби като институция. Но ти си още нов и аз ти предричам, че ще се прицелват със стрели — несъгласия в самия теб, в Харвард Скуеър и в приятелите на „Нова република“.

— Работата с осем съдии сигурно е истинска досада. — Труит бавно отмерваше думите си. — Би било по-лесно за вас, ако можехте сам да решавате делата и да възложите на някой от почитателите ви да напише становището.

Уитингтън се изсмя.

— Така. Не се плашиш лесно, признавам го. — Той се огледа внимателно, като че ли бе възможно някой да ги наблюдава. — Харесвам те, Сам. Харесвам те като човек. Вие с Къртис Бракстън сте единствените, които могат да ми се опрат. Може би някой ден ще трябва да решим някой казус на канадска борба. Или може би трябваше да кажа „американска“, за да не засегна националните ти чувства?

— Шефе, питам само от любопитство, колко време възнамерявате да ми лазите по нервите?

— Не дълго, Сам. Най-много десет-петнадесет години. И ако си мислиш, че ще се оттегля по отрано, ще ти припомня само, че на деветдесет и една Холмс все още е бил в съда и че се наложи да изведат Бил Дъглас в инвалидна количка, но той беше жилав човек. Господи! След удара започна да пише глупости в докладите си, но винаги гласуваше на заседанията и изваждаше шефа от кожата му.

„И браво на него.“

— Дъглас наричаше Уорън Бъргър „Глупака“ зад гърба му. Когато бе толкова зле, че не можеше да чете съдебните досиета, един адвокат го попита дали ще може да гласува. Знаеш ли какво каза той?

— Ще гледам как гласува главният съдия и ще гласувам за обратното.

— Позна! — кимна Уитингтън.

Разговорът замря и на Труит му се стори, че е време да се оттегли. Шефът му каза:

— Отбий се след обяд за официален разговор и чаша бренди.

— Все още провеждам събеседвания за последния ми сътрудник.

— Моят помощник ще те повика — заяви шефът, сякаш не бе чул отговора му или пък този отговор изобщо не го интересуваше.

— И още нещо, Сам. Прочетох доклада на ФБР за теб. Това са слухове, само слухове и така нататък, разбира се, но имаш репутацията на женкар.

„Женкар. Водевил. Бурлеска. Какво ли още ще изтърси?“

— На младини — поде Уитингтън — самият аз сгазих доста лук, така че те разбирам. Не ме интересува какво си правил, но сега си в моя съд. Съдът на Джей, Маршал и Уитингтън.

— Не знам какво сте разбрали, но сте далеч от истината.

Главният съдия не обърна внимание на думите му и продължи:

— Тъст ти ми е приятел. Не съм съгласен с политическите му възгледи, но той е добър играч на покер. Без него никога нямаше да бъдеш посочен за кандидат и съвсем сигурно е, че нямаше да бъдеш одобрен.

— Сенатор Парам се оттегли от политиката.

— Той все още има приятели и от двете страни на залата. Струва ми се, Сам, че млад мъж като теб, който е зет на знаменито семейство, дължи нещо и на съпругата си.

Труит почервеня от гняв. Искаше му се да хване съдията за реверите и да му каже да си гледа работата.

— Шефе, ще оценя жеста ви, ако ограничим разговора си около работата в съда.

— Това е работа на съда. Франкфуртер веднъж каза, че съдът трябва да бъде като манастир. Е, той имаше предвид, че трябва да се изолираме от опитите за чужди влияния, но съм убеден, че мнението му би трябвало да се разпростира и върху личния живот. Следиш ли мисълта ми, Сам?

„Както малко теле следи майка си.“

— С цялото ми уважение към вас, шефе, мисля, че се отклонявате.

— Не мога ли да чуя едно просто „да“, Труит? — изсъска съдията.

— Да, сър. — Труит се чувстваше като новобранец. — Знам как да се държа и не е нужно някой да ме поучава.

— Не разговаряй с такъв тон с мен! Не разбираш ли, че се опитвам да ти помогна? Имаш врагове наоколо и ако се изложиш, ще те върнат там, откъдето си дошъл.

— Тогава следва да ви благодаря за напътствието — през зъби изрече Труит, добре разбрал посланието.

„Ако се завъртя около шефа и му дам моя глас, той ще ми даде възможност да вървя напред. Не го ли сторя, ще пусне акули като сенатора Блеър и Фондацията за защита на семейните ценности да ме глътнат.“

— Добре дошъл — каза Уитингтън. — Добре дошъл на борда. Имаш цялата ми подкрепа, но направиш ли нещо, с което да злепоставиш съда…

Шефът замълча. Очите му горяха, усмивката му бе заплашителна.

— … ще ти откъсна пишката.

 

 

ОБЛАСТЕН СЪД НА САЩ

ЗА ЮЖНАТА ОБЛАСТ НА ФЛОРИДА

ОКРЪГ МАЯМИ

Глория Лобах,

лично и като наследник на починалия Хауард Лобах и други

Ищци

Дело №97-00148-SIV Шенкел

Срещу

„АТЛАНТИКА ЕЪРЛАЙНС“ Инк.

Корпорация от Делауер

Ответна страна

НАРЕЖДАНЕ ЗА ЗАДОВОЛЯВАНЕ ИСКА НА ОТВЕТНАТА СТРАНА ЗА ИЗДАВАНЕ НА РЕШЕНИЕ

ОБОБЩЕНО РЕШЕНИЕ

Ответната страна „Атлантика Еърлайнс“ направи постъпки за издаване на обобщено решение по повдигнатото срещу нея обвинение за непредумишлено причинена смърт от страна на ищците в консолидирано подадените искове за завеждане на дела за обезщетение.

Процедурни основания

Основание за делото възниква вследствие на катастрофата на полет Шестстотин и четиридесет на „Атлантика Еърлайнс“ в Евърглейдс, Флорида през декември 1996 година. Хауард Лобах е един от двеста осемдесет и осемте души, пътували с този полет. Всички са загинали. През 1997 година госпожа Лобах в качеството си на наследник на съпруга си подава молба за завеждане на дело в Единадесети съдебен окръг и окръг Дейд, Флорида. „Атлантика“ премества там делото в съответствие със закона, член 28 — 1332 и 1337. Същевременно много други дела, засягащи същия инцидент, са преместени в посочения съд и консолидирани с цитираното по-горе дело и в съответствие с договорките между районите — 28 1407.

Вдовицата на Лобах, която е и негов наследник, подава молба за завеждане на дело в съответствие със статута на Флорида и Акта за непредумишлено причиняване на смърт по непредпазливост, параграфи 768.16–27. Тя твърди, че „Атлантика“ е проявила небрежност в много отношения, включително е пропуснала да оборудва самолета; да го пилотира и да извършва съответните операции; да обучи своя въздушен екипаж как да процедира в случай на загуба на контрол над самолета; да инспектира и да преглежда за ремонт самолета, както и да осигури достатъчно охрана, която да предотврати поставянето на експлозиви на борда на самолета. Тя твърди, че проявената от „Атлантика“ небрежност е непосредствената причина за смъртта на съпруга й и че тя е претърпяла болка и икономически щети от преждевременната му смърт. Госпожа Лобах иска обезщетение от два милиона долара от „Атлантика“ за понесените щети. Жалбите, заведени от многобройни други ищци, са консолидирани върху основата на отговорността.

Фактически основания

На 21 декември 1996 година полет Шестстотин и четиридесет напуска нюйоркското летище „Ла Гуардия“ и се отправя за Маями с двеста седемдесет и пет пътника и тринадесет души екипаж на борда. Първите два часа на полета са спокойни. По време на подхода към Международно летище в Маями в двигател номер две възниква експлозия, в резултат от която поради скъсване на хидравличните връзки е загубен контролът над самолета. Самолетът катастрофира и всички на борда завиват.

Причината за нещастието с полет Шестстотин и четиридесет не е установена и не може да бъде установена, защото по-голямата част от самолета е потънала в Евърглейдс и не може да бъде открита. Единственото доказателство, касаещо причината на катастрофата, са следите от експлозивни компоненти, които са характерни за бомбите на терористите и следи от които са открити върху части от двигателя на мястото на катастрофата.

Стандартен преглед

Като преценява искането на „Атлантика“ за издаване на обобщено решение, Съдът взема предвид всички доказателства в полза на ищците, които не са молители в случая, („Фърст Юниън Дискаунт Брокеридж Сървисиз, Инк.“ срещу „Майлос“, 997, F 2d 835 — 11 Район 1993). Обобщеното решение се издава в случаите, когато докладите показват, че „не съществува истински предмет на спора и молещата страна има право на такова“. За да докажат истинския предмет на спора, ищците трябва „да направят много повече от просто твърдение за съществуването на метафизическо съмнение“ („Мацушита Елек. Индъс. Ко.“ срещу „Зенит Рейдио Корп.“, 475, U. S. 574, 586 (1986). Затова те трябва да докажат „със специфични факти, че съществува същински предмет на спора за завеждане на дело.“, пак там 587.

Дискусия

Първо, „Атлантика“ точно отбеляза, че само федералното правителство има право да регулира проблемите на въздушната безопасност и въздушните операции. Тази регулираща схема осигурява безопасността на всички пътници чрез централизирано управление и определя еднакво федерално управление на авиокомпаниите. По-нататък „Атлантика“ изтъква, че приетият през 1978 година Акт за отмяна на държавното управление на въздушните линии включва и предварителното обезпечаване „като забранява на щатовете да налагат какъвто и да било закон по отношение на тарифите, маршрута или обслужването на който и да било въздушен превозвач“ (Моралес срещу „Транс Уърлд Еърлайнс Инк.“ 504 U. S 374 1972).

„Атлантика“ твърди, че делото включва въпроси от обслужването на авиолиниите, което се контролира от федералния закон и следователно е вън от полезрението на закона на щата. Съдът е съгласен. Тъй като федералният закон не открива специални причини за водене на дело, ищците не могат да се възползват от федералната защита. Възможно е това решение да изглежда жестоко, но този Съд няма пълномощията да образува дело. Това е въпрос, който трябва да се адресира до Конгреса.

Нещо повече, претенциите на ищците към Авиокомпанията отпадат и поради допълнителната причина, че те не са представили никакви доказателства за проява на небрежност. Макар и не решаващо, доказателството в доклада е, че катастрофата на полет Шестстотин и четиридесет е причинена от експлозиви, поставени на борда от неизвестна трета страна. Няма следа от грешка или пропуск от страна на „Атлантика“, която да сочи, че тя носи отговорност за поставянето на експлозива. Задача на ищците е да посочат такова доказателство.

И тъй като ищците не представиха същински факти нито съществени доказателства за проява на небрежност, техните претенции не се уважават.

По тези причини съдът задоволява иска на „Атлантика“ за обобщено решение по всички претенции.

Норман Шенкел, съдия