Пол Ливайн
9-те скорпиона (39)

37.

Един мъж и една жена

В първата събота на април въздухът бе топъл и приятен. Черешите в Потомак Парк цъфтяха. Адвокатите сътрудници във Върховния съд се бяха измъкнали от зимата на безкрайната работа и малкото забавления, и обявиха деня за празник. Вместо да си почиват половин ден, те организираха пикник и мач по софтбол. Сам Труит обеща, че ще се присъедини към тях веднага щом си свърши работата. Седеше сам в офиса си, прозорецът бе отворен и пролетният ветрец си играеше с книжата, разпръснати върху бюрото му.

Той гледаше през прозореца и говореше в диктофона:

— Ели, напомни на Вик за доклада по делото за свидетеля на самоубийството. Вик, моля те прегледай от „Крузан срещу Мисури“ насам всички дела и ги коригирай! Напиши ми мнението си за разликата между…

— Конституционното право за отнемане на средства за живот в „Крузан“ — прекъсна го женски глас — и фактическото прекратяване на живота чрез самоубийство.

Сам се разтрепери и се обърна. Пред него бе Лайза с джинси и яке. На едното й рамо висеше платнен сак. Златисточервената й коса бе пораснала и тя я беше вързала на конска опашка. Освен светло червило нямаше друг грим и му се усмихваше с ангелска усмивка.

Не би се стреснал повече дори ако видеше призрак. Сърцето му сякаш порасна в гръдния му кош, сълзи изпълниха очите му. Не можеше нито да продума, нито да помръдне.

— Толкова много ми липсваше, Сам — каза тя.

— Аз не мога… — Думите едва излизаха от устата му. — Не мога да повярвам, че си тук.

— Щом планината, в нашия случай Олимп, не идва при Лайза…

Сам стана от стола си и двамата се затичаха един срещу друг. Тя обви с ръце врата му, а той я прегърна. И двамата плачеха. Целунаха се нежно, а Лайза се разсмя и каза:

— На нищо не приличам. Тридесет часа в самолет и…

— Красива си. Ти си най-красивото нещо в целия свят.

Целунаха се отново. Тя огледа кабинета му, като че ли го виждаше за пръв път.

— Предполагам, че си се отказал да бъдеш рибар и ловец на алигатори.

— Не преувеличавай. Местен адвокат само.

— Добре, значи ще свалим табелката ти от дървото — подразни го тя.

— След като президентът назначи нов съдия, реших да остана тук. Вече не отварям вратата.

Смехът й бе звънлив като звука на монети, които дрънчат в копринена торбичка.

— Предполагам, това означава, че няма да се преместим в Посъм Кий. А аз очаквах ти да седиш на верандата и да се полюляваш напред-назад в люлеещия се стол, докато аз, босонога и бременна, готвя кюфтенца в кухнята.

— Пак ще готвиш кюфтенца.

— Ти наистина мислеше, че искаш спокоен живот, но аз знаех, че просто реагираш на ситуацията. Тогава всичко ти се струваше безполезно. Върна се към корените си, защото не вярваше, че в съда ще получиш правосъдие. Но сега го имаш.

— С малко помощ от твоя страна.

— Точно така. Ти принадлежиш на това място, Сам. Името ти ще бъде вписано в историята.

— Не съм убеден, че това е толкова важно. Просто искам да върша онова, на което ти ме научи — да уравновесявам неумолимите закони с човечност.

— От дълго време правиш точно това.

Труит се разсмя.

— На деветдесетия си рожден ден Холмс бил още на съдийската скамейка. Един репортер го попитал каква е загадката на живота му и старият Оли отвърнал…

— „Млади човече — продължи Лайза, — тайната на моя успех е, че още отрано прозрях, че не съм Бог.“

— Имаш навика да завършваш изреченията ми вместо мен.

— И бележките ти под линия.

— Холмс е имал право. Права си и ти. Аз съм един най-обикновен мъж.

— А аз съм най-обикновена жена, която те обича, но ти не харесваш идеята да довършвам бележките ти под линия.

— Какво имаш предвид? — стъписано я изгледа Сам.

— Мога ли да се върна на работа?

— Невъзможно. По никакъв начин!

— Какво?!

— В съда има правила срещу семействеността — отвърна той. — На какво ще прилича, ако докладите за заседанията са написани от съпругата на съдията?

— Сам, ти наистина ли искаш…

С целувка той я накара да замълчи.