Пол Ливайн
9-те скорпиона (37)

35.

Кабината за изпитания

„Невероятно — мислеше Труит. — А пък като кажа на Лайза кой ще пише решението…“

Забързан към кабинета на Лайза, той се удивляваше на куража й. Мислеше през какво бе преминала, когато той имаше нужда от нея, и как двамата постигнаха невъзможното. Не бе познавал жена като нея. Нямаше друга като нея.

Вече можеха да бъдат заедно. Да направят план за целия си живот. Но откъде да започнат? Не можеше да се отърси от събитията, преживени тази сутрин.

„Невероятно! Главният съдия напусна.“

Отвори вратата на кабинета и в първия момент не разбра нищо.

Плакатът на Тасмания бе съдран на две и лежеше до стола й. Сутиенът й се въргаляше на пода, срязан между чашките. До библиотеката откри едно копче, после мерна още две.

Проумя ужасната истина и затича по коридора и надолу по стълбите. Влезе в офиса на охраната, пъхна глава и стъписа всички с настояването си веднага да разбере дали някой е виждал Лайза. Никой. Затича по друг коридор и едва не повали Чък Олсън, младия полицай, който тъкмо влизаше в асансьора. И той не я бе виждал.

— И вие ли бързате? — чу се глас отвътре. Това бе Харолд Франклин — осемдесетгодишният оператор, който, според легендата, бил на годините на сградата. — Онзи човек с вашата сътрудничка също бързаше като луд.

— Кога? Къде?

— Само преди минута ги оставих долу в гаража.

Труит погледна асансьора, отказа се и побягна по стълбите. Излезе от задния вход на сградата. Бе студено и слънчево, канавките бяха пълни с посивяващ сняг. Труит можеше да види дъха си в студения въздух. Тръгна към гаража зад съда. Стигна до рампата точно когато две коли приближиха вратата. Сивата тойота на Лайза бе спряла на изхода в очакване да се вдигне механичната бариера, а Вик Васкес с престарялата си таратайка бе спрял на входа и се опитваше да пъхне картата си в автомата, като едновременно с това със свободната си ръка пъхаше в устата си парче пица. Труит хукна към колата на Лайза точно когато тя бавно потегляше. Видя ужасеното й лице и силуета на мъж, седнал на задната седалка, с ръка, обвита около врата й. Мъжът гледаше вдясно, сякаш се оглеждаше в прииждащите коли.

— Вън! — изкрещя Сам на Васкес, който промърмори нещо неразбираемо.

Труит отвори вратата със замах и измъкна сътрудника си от колата. Пицата падна на земята. Труит се вмъкна вътре и включи на задна предавка.

— Имаш ли клетъчен телефон?

— С моята заплата?

— Извикай полицията! — изкрещя Сам и потегли.

— Какво да им кажа? — попита Васкес, но Труит вече бе изчезнал.

Забеляза тойотата да завива надясно по Индипендънс авеню. Настъпи газта, изчака двигателят да форсира и полетя след тях. Задмина някакъв автобус, който приличаше на тролей. След като зави по „Индипендънс“ и пое на запад, загуби от поглед тойотата. Молеше се само да не са завили по някоя друга улица.

Мина край Капитолия от дясната му страна, после покрай музеите и накрая видя колата на Лайза спряла до светофара на Шеста улица. Бе само една пресечка зад нея и безумно се оглеждаше за полицай, за приятел, за някой, който би могъл да му помогне. Зачуди се дали да не слезе от колата и да се затича към тойотата, но ако светнеше зелено…

Светлината се смени и тойотата префуча през кръстовището.

 

 

— Можеше да бъде съвсем лесно — говореше Шанк. — Всичко, което трябваше да направиш, бе да играеш честно и сега нямаше да ядеш тези лайна.

Минаваха по моста през Потомак в посока към Вирджиния. Лайза бе облякла шлифера си върху съдраните си дрехи, бе включила на максимална степен отоплението на колата и вече се потеше.

— Да играя честно? С теб? С Макс и с хората, които убиха Тони?

— Имам новина за теб, Лайза. Ти и Тони скоро ще бъдете заедно.

В огледалото за обратно виждане тя забеляза бялата кола на Вик — позна я по ръждясалия покрив. Бе я видяла зад тях още на Индипендънс авеню и бе спряла на светофара, въпреки че още светеше жълто, а Шанк й крещеше да тръгва.

— Ако искаш да ни спре някой полицай, нямам нищо против.

Все още имаше шанс. Сам идваше да я спаси.

 

 

Сам Труит последва тойотата по моста и Вашингтон Мемориал Паркуей. Бе решил да ги настигне и да изблъска колата от пътя, но какво би постигнал? Само щеше да нарани Лайза. Или Шанк щеше да я убие пред очите му.

Все още обмисляше какво може да направи, когато тойотата пое към отклонението за Националното летище. Труит пресече две ленти, за да ги последва.

След няколко минути почти ги загуби. На път към терминала тойотата внезапно зави по обиколния път. Заклещен в лентата си, Сам не можеше да завие и се отклони чак на пресечката, зави в обратна посока точно срещу летящите към него коли и предизвика цял хор от клаксони. Провери добре, но тойотата не се виждаше.

Като проклинаше, той удари с юмрук волана. Беше отчаян. Къде бяха?

 

 

Шанк посочи триметровата ограда с опъната остра тел отгоре и Лайза зави към входа. Огромното здание зад портала се простираше сякаш върху цели километри площ. Виждаше се емблемата на компанията, началната буква „А“ беше с крила: „Атлантика Еърлайнс“. Хангар и сервиз за двигатели. Вход само за служители.

Спряха пред павилиончето на охраната, в което върху висок стол седеше отегчен служител. Шанк махна на мъжа, който го позна и натисна бутона, отварящ портала. Влязоха на паркинга и спряха близо до вратата на масивното здание.

Един работник с каска караше открито камионче, което наричаха влекач. Лайза помисли дали да не извика и да побегне, но влекачът изчезна, а те двамата влязоха в хангара. Шанк си окачи опознавателната значка и я поведе навътре.

На едната страна имаше няколко самолета с демонтирани части. На другата страна от тавана висяха огромни двигатели, окачени на релси или кранове. Приличаха на механични части на големи мускули.

Работници управляваха електрокари и пренасяха из хангара сандъци с резервни части. Шумът и бръмченето на двигателите отекваха навсякъде.

„Мога да побягна, но докъде ще стигна? Мога да викам, но кой ще ме чуе?“

— Опитай се да направиш нещо и си мъртва. — Шанк сякаш четеше мислите й.

Излязоха от хангара и минаха покрай пететажно бетонно здание. Зад стените се чуваше приглушен шум. Върху табелката пишеше: „Опасно! Кабина за изпитания!“. Предупредителна червена светлина премигваше в знак, че двигателят вътре е пуснат на пълни обороти.

Точно след кафенето за служителите и работниците спряха пред врата с надпис: „Вход само за служители на администрацията“. Шанк извади ключ и отвори. Пристъпиха в несъвместима с другата обстановка чакалня, която приличаше на залата на VIP на летището. Лайза видя кожени столове, голям телевизионен екран и… Макс Уонакър.

 

 

Труит за малко не го пропусна. Оглеждаше се за тойотата и едва не пропусна означението. Беше попаднал на индустриалната улица със складове, магазини за части и служби за сервизна дейност. Доставчици, поправка на двигатели, спедитори. И накрая — табелата на „Атлантика Еърлайнс“.

Труит се отправи към павилиончето на охраната, където чакаше униформен мъж.

— Аз съм с господин Шейкениън. — Труит свали прозореца си.

Човекът от охраната бе стъписан.

— Не влезе ли Шанк преди малко? — попита Сам, сякаш двамата бяха големи приятели. — Шанк с една жена в тойота.

— Да, преди две-три минути, но не каза нищо за вас.

— Трябваше да се движа точно зад него, но движението ме забави.

— Аха. Сега ще му се обадя.

Човекът от охраната влезе в павилиончето и набра телефонния номер. Труит настъпи педала на газта, почака миг остарелият двигател да набере мощност и рязко тръгна напред като счупи бариерата.

 

 

Държеше чаша — явно не първата за деня.

— Лайза! Какво… какво прави тя тук?! — обърна се той към Шанк. — Мислех, че ще я освободим от всичко това. Не ти ли казах…

— Макс, ти си една нещастна торба с лайна. Заради нея сме тук. Намерила е диска.

— Не ми пука! — Макс бе изтощен и сразен. — Вече не ми пука.

— Какво става, Макси? — изсмя се Шанк. — Чувстваш се изхабен? Кризата на средната възраст… или на края на живота? Защото ако загубим делото, ти ще…

— Ние загубихме. Вече загубихме.

Лайза го погледна с молещи очи.

„Моля те, Макс, каквото и да знаеш, не го казвай!“

— Гласували са тази сутрин — поясни Макс. — Осем на нула. Труит ще пише решението.

— Откъде разбра това, по дяволите?

— Един от сътрудниците на Уитингтън чул, после му съобщил. Уитингтън пък се обадил на Флахърти, за да му каже, че съжалява.

— Осем? — повтори невярващо Шанк и се обърна към Лайза. — Лъжлива кучка!

И я зашлеви през лицето. Тя залитна. Очите й се напълниха със сълзи. Върху бузата й се появи червена следа от кокалчетата на грубата ръка на Шанк.

— Не я докосвай! — изкрещя Макс.

Шанк преметна ръка през врата на Лайза и я притисна. Тя изохка.

— Пусни я! — настояваше Макс.

— Да ти го начукам!

Куршумът се заби в кожения стол. Шанк замръзна на мястото си, пусна Лайза и се обърна. С треперещи ръце Макс бе насочил към него деветмилиметров пистолет.

— Ако я нараниш, ще те убия. — Гласът на Макс трепереше.

Шанк се задави от смях.

— Глупаво копеле! Какво мислиш, че ще направи Коширо? Ние и двамата сме мъртъвци.

— Ще поговоря с него — каза Макс.

— Не можеш да го убедиш да те пусне. Можеш да се откупиш, но нямаш двеста милиона долара.

— Няма смисъл да измъчваме Лайза. Нека си върви.

— Зарежи това. Заради нея сме тук. Ще я убия!

— Ще те застрелям. — Макс отново насочи пистолета с треперещите си ръце.

Шанк сви устни в противна усмивка.

— Ти не си убиец, Макс. Ако беше, нямаше да съм ти нужен. — Той пристъпи към него.

Макс отстъпи.

— Застреляй го, Макс — молеше Лайза. — Застреляй го, иначе ще убие и двама ни.

— За някои хора това е лесно. — Шанк гледаше Макс в очите. — За други е напълно невъзможно. Те не могат да убият нахапано от бълхи куче или кон със счупен крак, да не говорим пък за човешко същество.

— Ти не влизаш в това число — викна Лайза. — Стреляй, Макс!

— Не мърдай! — Дулото на пистолета се въртеше в кръгчета.

— Не. Ти спри. Дай ми пистолета, Макс.

— Няма.

Шанк го приближаваше. Бяха само на няколко крачки един от друг. Макс се опита да уравновеси оръжието като го хвана с две ръце. Показалецът му бе върху спусъка. Изведнъж се разнесе внезапен звън и Макс се стресна. Оръжието подскочи в ръцете му, чу се изстрел и на стената се появи дупка. Преди да се опомни, Шанк измъкна пистолета от ръката му и го удари с дръжката по темето. Макс се строполи на пода.

Телефонът отново иззвъня. Шанк измъкна клетъчен телефон от джоба си и изръмжа. Погледна Лайза, която бе коленичила до Макс и държеше ръката му.

— Тук?! — възкликна Шанк. — Той е тук?

— Имаш и друг ангел пазител, Лайза. — Шанк затвори телефона. — Да се надяваме, че не е свършен човек като стария Макс.

Макс се мъчеше да се изправи. Държеше с две ръце главата си, а между пръстите му се процеждаше кръв.

— Ранен е — каза Лайза. — Има нужда от помощ.

Шанк насочи пистолета към гърдите на Макс и натисна спусъка. Куршумът отхвърли Макс чак до стената.

Кръвта бликна върху Лайза. Тя извика, а Макс се свлече на пода.

— Вече няма нужда от помощ — каза Шанк.

 

 

Труит се бе привел зад един стоманен оранжев стелаж, върху който бяха поставени части от двигател. Униформени от охраната бързаха след него из голямата сграда, говореха по клетъчните си телефони или по уоки-токи, надничаха под брезенти, катереха се по дървени сандъци и си подвикваха. Преследването на нарушител бе вълнуващо прекъсване на скучната им работа.

Трябваше да намери Лайза, трябваше да се сети къде би могъл да е Шанк. Как? Хангарът и складът бяха по-големи от жилищен блок. Имаше широки открити пространства с голям брой стаи и лабиринт от коридори. В огромното здание бяха разположени по-малки сгради. Можеха да бъдат навсякъде.

От прикритието си той видя как най-едрият от охраната дава заповеди на подчинените си. Те бързо се разпръснаха. Едрият мъж набра някакъв номер по клетъчния си телефон и заговори, като едновременно с това бързо се придвижваше между платформи със самолетни двигатели, роторните дискове, турбини и компресори, които приличаха на скелети. Труит го следваше на известно разстояние, привел глава. Криеше се между рафтове с тръби и маркучи.

Мъжът от охраната спря пред врата с надпис: „Вход само за администрацията“. Вратата се отвори и се показа един мъж.

Шанк!

Човекът от охраната непрестанно кимаше, сякаш приемаше заповеди.

— Да, сър! — каза той накрая.

След това вратата се затвори и той се отдалечи.

 

 

— Както разбирам — каза Шанк, — между любовниците е имало кавга.

Той извади пълнителя, избърса отпечатъците си от пистолета и го метна към Лайза. Тя го блъсна, а после го хвана.

Мигновено разбра какво е направила и го пусна на земята. Шанк го взе и хванал пълнителя с носна кърпичка, го постави отново.

— Вероятно ти е писнало от физическото насилие на Макс. Утре лицето ти ще е посиняло… ако въобще има утре. Значи застреля милия Макс и остави отпечатъците си върху пистолета. Сега остава само един въпрос. Какво да правя с теб?

Стресна ги ужасяващ удар от стомана върху бетон.

— Какво беше това? — Шанк отиде и отвори.

Разтрошеният двигател лежеше на пет-шест метра от вратата. Шанк приближи пръв.

Сам Труит погледна надолу от стоманения мост близо до тавана на разстояние шест етажа от бетонния под и изпълзя до придвижващия кабел. Бе използвал електротелфер, за да повдигне двигателя на четири метра и половина във въздуха, след това освободи хващача и го пусна. Изчака да види лицето на Лайза на вратата на чакалнята, след това натисна прекъсвача на моста и остави стоманеният кабел да се спусне към пода. Краката му бяха стъпили върху огромната кука в края на кабела, на която преди малко висеше двигателят. Сам се плъзна надолу заедно с куката. Кабелът стигна почти до пода и куката се разлюля като грамадно махало.

— Лайза! — извика Сам.

Погледите на всички се насочиха към него. Лайза затича към Сам. Шанк вдигна пистолета, но го гледаха петдесетина работници и той изруга и свали оръжието.

Колкото по-близо стигаха до пода кабелът и куката, толкова по-голяма скорост набираха. Сам се държеше с едната си ръка за куката, а другата протегна към Лайза, която подскочи към него. Успя да я хване. Кабелът продължаваше движението си по улея из огромното здание. Шанк и хората от охраната ги последваха.

Кабелът забави ход.

— Трябва да скочим! — извика Труит. — Сега!

Скочиха на твърдия под и едва се удържаха на крака.

— Хайде! — Труит я хвана за ръката и побягнаха заедно към един портал с червена сигнална светлина.

Труит едва изблъска невероятно тежката врата. След миг се озоваха в правоъгълно вътрешно здание — кабина за изпитания на двигатели, със стени, дебели метър и излети от бетон. Беше високо колкото пететажна сграда.

Върху повдигната на около десет метра платформа един механик наместваше маркуча за зареждане с гориво на грамаден двигател на „ДС-10“, който пък висеше на стоманена рамка, захваната за тавана. Тръба за отвеждане на изгорелите газове водеше от задния край на двигателя до външната стена и излизаше извън зданието.

— Хей! — извика механикът. — За бога! Каним се да стартираме двигателя. Не можете да стоите тук.

Мъжът размаха ръка към прозореца на контролната кула, от която над платформата се издигаше друга, по-малка платформа. Вътре двама мъже седяха пред компютри.

— Нагоре! — извика Труит и поведе Лайза към стоманените стълби, които водеха към малката платформа.

Зад тях тежката врата се отвори и Шанк изкрещя:

— Не мърдай!

Труит избута Лайза нагоре по стълбата и се обърна. Няколко стъпала по-надолу Шанк бе закрепил пистолета върху перилата и се целеше право в сърцето му.

— Не мърдай, задник такъв!

Труит не помръдна, но Лайза стигна платформата и влезе в контролната кула.

— Какво смяташ да правиш, Шанк? — попита Труит и посочи с ръка контролната зала. — Ще застреляш съдия от Върховния съд пред свидетели?

Тримата мъже — механикът и двамата други зад компютрите — наблюдаваха сцената със зяпнала уста.

Вратата зад Шанк се отвори и влязоха двама мъже от охраната.

— Махнете се оттук! — извика им Шанк. — Ще се оправя сам.

Мъжете послушно затвориха тежката врата.

— И вие, момчета! — Той махна към контролната стая. — Изчезвайте! Веднага!

Мъжете се спуснаха по стълбата и излязоха от кабината за изпитания. Лайза остана в контролната зала, а Труит стоеше на стълбите на около четири метра над Шанк, който продължаваше да държи пистолета си насочен в гърдите му.

— Сега сме само тримата — каза Шанк и присви око, за да се прицели.

„Безстрашният мъж е всевластен.“

Труит се хвана за перилата и скочи към Шанк. Първият изстрел рикошира в перилата и за малко не го улучи. Труит връхлетя върху Шанк и го събори на пода, но не успя да избие пистолета от ръката му. Телата им се сплетоха и се търкулнаха по пода. Те проклинаха, сумтяха и се бореха. Когато спряха, Труит бе върху Шанк, но той го удари с пистолета в слепоочието, точно над ухото.

Отново се завъртяха. Труит сграбчи дясната китка на Шанк и насочи пистолета нагоре. Разнесоха се още два изстрела, после Труит успя да избие пистолета от ръката на Шанк. Оръжието полетя и се спря в средата на пода в огромното хале, точно пред платформата, която носеше окачения двигател.

Двамата мъже се изправиха. Шанк се спусна към пистолета, но Труит го нападна. Обви го с ръце и блъсна краката му, точно както учеха треньорите. Паднаха на пода с преплетени ръце и крака. Всеки се мъчеше да удари с лакът другия, но си разменяха къси, неефективни удари.

Макар и пристегнат от ръцете на Труит, Шанк посегна да извади окото му с палец и го заслепи за миг. Сам примигна няколко пъти и отпусна хватката си. Двамата отново се заудряха. Труит не можеше да вижда и затова удряше напосоки. Първият удар бе в челото на Шанк, вторият — по скулата, а третият се заби право в стомаха му.

„Един за Джери, един за Грег и един за мен.“

Шанк отвърна с два удара, нанесени с дясната ръка. Труит отблъсна ударите с ръцете си, но остана незащитен. Шанк замахна отдолу и го удари по гърлото. Това го остави без дъх, а Шанк го срита в слабините. Труит се сви от болка.

Шанк го ритна три пъти в ребрата и два пъти в главата. Внезапно светът посивя и Труит имаше чувството, че плува под вода. Шанк бръкна в джоба си, извади белезници и го закопча за стоманените перила на стълбите.

 

 

Лайза бе обезумяла.

Докато Шанк и Труит се биеха, тя телефонира в полицията от контролната зала. Щяха да дойдат, но беше твърде късно. Обзета от ярост, тя се оглеждаше за някакво оръжие.

Нищо!

Накрая очите й се спряха върху контролния панел. Имаше уреди за измерване на отработените газове, въздушното налягане и опростена версия на онова, което бе виждала на контролното табло в кабината на Тони — бутон за запалване и стартиране на двигателя. Беше го виждала как проверява инструкциите и сега се мъчеше да си спомни какво бе направил, за да включи двигателя.

„Тони, помогни ми!“

 

 

Труит смътно усещаше нечие присъствие. Съзнанието му се оттегли в спокойствието на дълбокия океан. Шанк стоеше над него и дишаше тежко. Лицето му бе червено, а от носа му капеше кръв. Той ритна още веднъж Труит и изсъска:

— Ще те убия, съдия. Ще убия първо теб, а после и малката ти приятелка. — Той вдигна глава към контролната зала и извика: — Идвам и за теб, слънчице!

Накуцвайки, Шанк отиде до средата на залата, където лежеше пистолетът му. Двигателят висеше точно над него.

 

 

Лайза си представяше Тони пред контролното табло. Спомняше си, че я бе погледнал и се бе усмихнал дяволито.

— Лесно е като едно, две, три — бе й казал. — Клапата за горивото, стартер, запалване.

Тя погледна панела. Всичко бе ясно обозначено. Отвори клапана за горивото, отстрани предпазващата червена капачка на стартера и натисна бутона му отдолу, след това натисна бутона за запалване. През прозореца видя как Шанк се навежда и взима пистолета си. Погледна включения двигател.

Шанк притисна ноздрите си, за да спре кръвта, вдигна глава и присви очи, изненадан, че роторният диск е започнал да се върти, а турбината — да вие.

Лайза изви лоста напред колкото можа, за да захрани двигателя с гориво. Отвън тръбата за горивото сякаш оживя, двигателят ръмжеше като сърдит бог. Долу Шанк се поколеба за миг, след това проумя какво става, завъртя се и побягна към вратата. Направи две крачки, но обувките му бяха с гьонени подметки и той се подхлъзна на бетонния под. Падна на колене и покри ушите си с ръце, за да не чува страховития шум.

С червена линия на пода бе маркирана опасната зона — полукръгла, подобна на маркировката на баскетболно игрище. Тя се простираше на разстояние от дванадесет метра от предната страна на двигателя.

Шанк беше вътре. В опасната зона!

Беше на метър и половина зад линията, когато мощност от четиридесет хиляди конски сили го повдигна от пода. Той викаше нещо, но дори и той самият не можеше да го чуе. Известно време остана неподвижен във въздуха като космонавт в безтегловност.

А Труит на пода се присви от болка, защото шумът направо разкъсваше тъпанчетата му. Бе засмукан от мощната струя, краката му се отделиха от пода, но той бе хванат здраво с белезниците за перилата. Тялото му застана във водоравно положение, раменните му сухожилия се опънаха до крайност.

Шанк плуваше по гръб над бетонния под, ръцете му се мятаха, започна да се върти и тялото му. Двигателят достигна пълната си мощност и грохотът му разтърси сградата, като че ли имаше земетресение. Шанк се издигна още по-високо. Последното нещо, което видя, бе синьото декемврийско небе, което се разкриваше над него от тавана, който се разтваряше към небесата. Бе засмукан и попадна сред перките на диска, които, както и самият диск, бяха изработени от невероятно твърда титаниева сплав. Шанк се завъртя в посока на движението на часовниковата стрелка.

Първи в перките попаднаха пръстите на протегнатите му напред ръце и бяха нарязани на тънки парчета. Мощното всмукване поднесе тялото му към въртящия се диск, който вече бе изял дланите му, после китките, после раменете — и после главата му, която разбиваше на все по-малки парчета и неумолимо поглъщаше.

В контролната зала Лайза държеше с две ръце лоста с червен накрайник и не желаеше да го отпусне — искаше да усили докрай мощността на двигателя и перките да се движат все по-бързо и по-бързо и с всеки оборот да отмъщават за Тони и за всичко друго.

Главата на Шанк изчезна между перките, от задния край на турбината се разлетяха части от костите, сухожилията му и вътрешните органи. Температурата бе осемстотин градуса, а турбината се въртеше с девет хиляди оборота в минута и онова, което допреди малко беше било човек, бързо се превръщаше в малки парчета хрущяли, после в частици, а накрая — просто в червена течност, която през тръбата за отработените газове стигаше до покрива и се отправяше в небето.

Малко по-късно Лайза изключи двигателя и пусна лоста. От Тиодор Шейкениън не бе останало почти нищо, което да докаже, че е съществувал…