Пол Ливайн
9-те скорпиона (36)

34.

Съд на закона… не на справедливостта

— Тя не може да влезе тук! — Гуидо Тарази извиси глас за пръв път, откакто Труит бе постъпил в съда. — Сам, ако искаш да разговаряш със стажантката си, излез навън, но тя не може…

Гласът му заглъхна. Труит приближи Лайза, която стоеше на вратата с куфарче в ръка. Изглеждаше делова в тъмния сив костюм на Ан Клайн. Сам излезе в коридора.

Върна се в залата като влачеше тежък дървен сандък.

„Ние сме на половината път до целта. И докато братството бърбори и при царящото смущение, трябва да действаме бързо.“

— Сам, ще ми кажеш ли какво става? — Тарази бе влязъл в ролята на шеф. — Неприкосновеността на съвещанията никога не е била нарушавана, дори и при най-трагичните моменти в съда. Да не добавяме анархия към хаоса!

Труит отвори сандъка и постави тежкото триъгълно парче сплав върху покритата с филц маса.

— Какво е това? — Виктор Смол се отдръпна, сякаш парчето метал бе бомба.

По лицето на Бракстън се виждаше, че е разбрал.

— Това е част от роторния диск. Сам, къде по дяволите, го…

— Шефът по поддръжката на „Атлантика“ го е намерил на сутринта след катастрофата — каза Труит. — Компанията го е скрила още преди да се появят хората от НСТБ, но аз и Лайза го намерихме.

— Доказателство! — изкрещя Тарази. — Доказателство, което не е включено в документите по делото. Сам, ние трябва да се придържаме към процедурите, да спазваме правилата…

— Ние трябва да се придържаме към правосъдието! — отвърна Труит.

— Не и по този начин. Ние сме съдии, а не детективи. За съжаление сме с наочници — обади се Маклеод. — Длъжни сме да изключим всичко, което не е точно пред нас.

— И ще узаконим една ужасна несправедливост — каза Труит. — „Атлантика“ е убила двеста осемдесет и осем души и е прикрила вината си, корумпира съда и се опита да опорочи делото!

— Труит, ние не сме група за дебати — остро се намеси Уилям Хъбс. — Не можеш да направиш това.

— Можем, Бил. Все някой трябва да го направи.

— Сам, ти обичаш да цитираш Холмс — поклати глава Гуендолин Робинс. — Е, добре, веднъж той казал: „Този съд, младежо, се занимава със закона, а не със справедливостта“. Ние се придържаме към законите, към правилата и процедурите, макар че понякога стигаме до несправедливи решения.

— Значи е време това да се промени. — Сърцето на Сам се сви.

„Ако Гуен не е с нас, сме загубени.“

Бракстън седеше като вдървен на стола си.

— Сам, знаеш, че те обичам, но през половината си живот аз изпълнявах заповеди, а през другата половина заповядвах аз. Винаги съм се ръководел от писаните правила. А ти се опитваш да прекъснеш веригата от традиции.

— Това, което искаш, наистина е крайно необичайно — съгласи се и Дебора Каплан.

— Нечувано — промърмори Маклеод. Недоволството към Сам растеше. Той се обърна за помощ към Лайза.

„Те са така впримчени в правилата и традициите, че не искат да чуят истината. А сме толкова близо до успеха. Не можем да се откажем тъкмо сега.“

— Всички можете да видите, че е счупен. — Лайза посочи роторния диск. — Причината е в износеността на метала.

— Немислимо е — високопарно каза Уилям Хърбс. — Немислимо е по време на съвещание да изслушваме аргументите на външно лице. Гуидо, трябва веднага да закрием заседанието, преди да сме го опорочили.

Тарази кимна в знак на съгласие.

— Госпожице Фримонт, принуден съм да ви помоля да напуснете.

— Ние сме съдии — възрази Труит. — Не сме автомати. Да проявим куража и да я изслушаме. След това можете да не вземате предвид думите й, ако искате. Кажете й, че ви интересуват само правилата, а не истината.

— Чакай малко, Гуидо — каза Гуендолин Робинс. — Ние не се впечатляваме лесно. Винаги можем да игнорираме думите й, но аз искам да чуя онова, което Сам смята за дяволски важно.

 

 

Когато Питър Флахърти се обади от Маями, Шанк беше в хотелската си стая. По Си Ен Ен току-що бяха съобщили, че главният съдия на Съединените щати внезапно е подал оставка. Куриер отнесъл писмото от една страница в Белия дом. Съдията не можел да бъде открит за коментар.

— Какво, става при вас, по дяволите?

— Труит! — изсъска Шанк. — Той е в дъното на всичко.

„Предполагаше се, че шефът ще го отстрани от съдебната зала, а не обратното.“

— А сега — какво?

— Не знам — отвърна Шанк. — Но ще разбера.

Взе такси. Гневът му растеше, а настроението му помръкваше. Опитваше се да овладее чувствата си и да прецени хладнокръвно бъркотията. Отвращаваше се от Макс. Цялата работа бе негова грешка. Мразеше Лайза и оня блатен плъх Труит. Но се страхуваше. Дяволски се страхуваше! Червата му се бяха свили на топка от ужас. Той знаеше каква е цената на провала. Бе заложил всичко, не само малкия си пръст. Флахърти го бе уверил, че съдът ще гласува делото за „Атлантика“ тази сутрин. Ако това бе истина, Шанк бе вече мъртъв.

„Аз обаче няма да се дам просто така… първо ще убия съдията и малката му проститутка.“

Пътят му отне десет минути. Репортерите бяха препълнили офиса, предназначен за пресата, и се тълпяха в коридора. Шанк бе закачил на ревера си картичка, удостоверяваща, че е служител на „Асошиейтед Прес“. Прекара пет минути сред тълпата репортери, вслушваше се във въпросите, които крещяха журналистите, и в неангажиращите отговори, които даваше служителят на съда, отговорен за връзката с медиите. Разбра, че главният съдия не е посочил причина за внезапната си оставка и се е уединил със семейството си. Останалите съдии продължаваха съвещанието си и не желаеха да отговарят на въпроси.

„Със сигурност ще се намери някой да отговори на моите въпроси.“

Шанк изчака униформеният полицай да отклони погледа си и бързо изкачи стълбите до втория етаж на сградата. Влезе в стаята до кабинета на Труит. Нямаше никого. Шанк седна, вдигна крака върху бюрото и се загледа в плаката със скалистия бряг на Тасмания. Бяха й дали шанс.

 

 

Сам се усмихваше и кимаше одобрително, изпълнен с доверие към нея.

Лайза разказа цялата история, от самото начало — как в „Атлантика“ бяха фалшифицирали доклади за проверки, които никога не са били извършвани и как дискът се е разцепил поради износването на метала. Отвори куфарчето, извади документи и ги подаде на съдиите.

— Това са докладите на Джо Дрейтън — главен механик и шеф по поддръжката. Всички са измислени. Бяха ми поверени лично от Макс Уонакър — президентът на авиокомпанията.

Всички очи бяха приковани върху парчето титан. Лайза усещаше, че вълнението расте.

— Тези хора няма да се спрат пред нищо — допълни тя. — Те корумпираха съда и убиха Джери Клайн. Някой от вас може да е следващият. — Съдиите разговаряха шепнешком помежду си.

— Да минем нататък. — Бракстън бе практичен както винаги. — Как разбрахте, че дискът е причината за катастрофата?

— Направихме лабораторно изследване за степента на проникване на флуоресцент в метала. Техниците го осветиха с ултравиолетови лъчи, а парчето от роторния диск бе предварително оцветено. Под цепнатината бе забелязан малък дефект, не по-голям от зрънце пясък. Специалистите го нарекоха „алфа проникване“. Това е причината за разцепването на диска. Ако „Атлантика“ наистина бе направила изпитанието, дефектът щеше да бъде забелязан, дискът — сменен и никой нямаше да загине.

— Откъде знаете, че изпитанието не е направено? — за пръв път прояви интерес Тарази. — Разполагате единствено с думите на онзи механик. Може да е искал да отмъсти на фирмата.

Лайза подаде втори комплект документи.

— В лабораторията бе извършен и масивен спектроскопичен тест. Ако предишното изследване за проникване на флуоресцент е било направено, то върху диска щяха да бъдат открити следи от трифенил фосфат, а такива липсват.

— А двеетилдифенил фосфат? — Бракстън се огледа и прикри усмивката си.

Съдиите го гледаха изумено.

— Преди от армията да ме изпратят да уча право, изучавах инженерна химия.

— Какво мислиш, Къртис? — попита Маклеод, най-невъзмутимият от съдиите.

— В това има смисъл. При наличието на диска и на резултатите от теста ищците могат да докажат проява на небрежност.

— Какво искате от нас? — обърна се Тарази към Лайза.

— Да позволите честна борба. Нека ищците да опитат да спечелят при наличието на доказателствата.

— Точно това е същината на въпроса — каза Гуендолин Робинс. — Семействата на жертвите досега не са имали истински процес. Нека го получат. Аз гласувам против „Атлантика“. Кой е с мен?

— Един глас ми нашепва, че не можем да процедираме така, но… — поде Бракстън.

Останалите изчакваха. Със сдържаното си поведение на бивш военен Бракстън стриктно се придържаше към честността и задълженията. Той беше истински човек на честта.

— … сърцето ми диктува, че младата дама има право. Не можем да се отнесем несправедливо към семействата на почти триста души, не можем да оправдаем онези, които не зачитат човешкия живот. Гласувам против. Подкрепям те — каза Дебора Каплан.

— С мен ставаме четирима — обади се Труит.

„Още един — молеше се Лайза. — Само един“.

— Да не сте си загубили ума — гневеше се Тарази. — Как ще напишем решението? Със сигурност не можем да се позовем на тези така наречени доказателства.

— Мога ли да направя едно предложение? — намеси се Лайза. — Бихте могли да…

— Не можете — отсече Тарази. — Ние вече гласуваме по делото и ви приканвам да напуснете. Достатъчно традиции разрушихме за един ден.

Лайза хвърли поглед към Труит, който й махна и мило й се усмихна. Бе направила всичко, което бе по силите й. Сам трябваше да се пребори за още един глас. Тя взе куфарчето си и излезе. В коридора отмина един от охраната на съда и един от съдебната полиция. Докато вървеше към кабинета си, прошепна кратка молитва.

 

 

Лайза отвори вратата. Осветлението бе изключено, а щорите — спуснати. Плакатът на Тасмания не бе на стената. Лежеше скъсан на две до стола й.

Чу се щракване. Тя се обърна и видя Шанк да натиска бравата. Облегна се на вратата и се зае да чисти ноктите си с ножче с черна дръжка.

— Острието е от пластмаса и стъклени влакна. Металните детектори не го засичат, но реже прекрасно. С него ще издълбая инициалите си върху корема ти.

Лайза бе онемяла от страх. Той протегна лявата си ръка и я сграбчи за китката. Придърпа я към себе си и опря ножа до гърлото й.

Лайза се разплака. Натискът на острието я ужасяваше. Опита се да извика, но звукът замря още преди да стигне до устните й. Трескаво се опитваше да измисли какво да направи.

 

 

Гуидо Тарази изтощен крачеше покрай масата. Хаотичните събития бяха пресушили силата му.

— Какво искаш да постигнеш, Сам? — отчаяно попита той.

— Да гласуваме единодушно против.

— Какво?!

— Съгласна съм — кимна Гуендолин Робинс. — Ние опровергахме правотата на съдебното решение от по-низшата инстанция. Отсъдихме, че решението ни трябва да бъде подготвено с изключително внимание. Следва да се посочи, че на ищците не е била предоставена нужната възможност за разследване. Следователно няма нищо страшно, нищо, с което да нарушаваме прецедента.

— Не можем да постъпим така — упорстваше Тарази. — Това е нечестно.

— Гуидо, ние можем да направим всичко. Ние не сме върховен съд, защото сме непогрешими. Ние сме непогрешими, защото представляваме Върховния съд.

— Ако послушаме съвета ти, Гуен — покашля се Виктор Смол, — никой извън стените на тази зала не трябва да разбере за това.

— Никога не говорим навън — подчерта Тарази. — Но не е там работата.

— Ако Виктор гласува против и така ще се разреши проблемът, аз също съм против — каза Уилям Хъбс.

— Аз съм зад Бил — обяви решението си Пауел Маклеод.

Сам се насилваше да не извика от радост и да не се усмихва. Чувстваше се по-скоро като адвокат, спечелил дело, а не като съдия. Искаше му се Лайза да бе видяла победата и нямаше търпение да я види и да й отдаде заслуженото за свършената работа. Гордееше се с нея. За миг остави мислите си да блуждаят. Представяше си общото им бъдеще. От нея щеше да стане велик адвокат и прекрасна съпруга.

— Оставаш само ти, Гуидо — каза Гуен Робинс. — Искаш ли да напишеш несъгласието си?

— И да покажа мръсните чаршафи пред „Ню Йорк Таймс“? Единството на съдиите е висш дълг. Ако хората загубят вяра в институцията, Републиката няма да пропадне, но ние ще бъдем дълбоко ранени. — Той се намръщи и сведе поглед, сякаш нямаше сили да понесе тежестта на собственото си решение. — В името на народа гласувам против.

— Благодаря ти, Гуидо — каза Труит.

„Справихме се. Справедливост срещу господстващата рутина.“

„Ние сме дяволски добър екип“ — каза си той и се размисли за всичко онова, което можеха да свършат през идващите години. За пръв път от много години — не би могъл да каже колко — Сам Труит бе наистина щастлив.

 

 

Шанк прокара ръка по тялото на Лайза. След това взе ножа, вмъкна го под горното копче и отряза конеца. Сребърното топче се търкулна на пода, а той отряза и второто, и третото. Сакото се разтвори и той го хвана за реверите. Плъзна ножа си под деколтето на сивата копринена блуза.

Лайза рязко си пое дъх и неволно отстъпи назад. Шанк я сграбчи за тила.

— Не можеш да избягаш, Лайза, така че се отпусни. Би могла да се позабавляваш.

С рязък удар той разцепи блузата й чак до кръста. Тя уплашено ахна и отново отстъпи, но той увеличи натиска на ръката си и приведе главата й напред. Този път върхът на ножа се заби между гърдите й и от раната потече кръв. С рязко движение той сряза сутиена й на две и грубо го свали и захвърли. Държеше сакото й разтворено и тя трепереше от ужас.

— Питам се — каза Шанк, — дали някой е бил чукан в тази сграда, с изключение на прекараните от съдиите.

— Ще викам — каза тя.

— А аз ще забия ножа в сърцето ти.

Лайза се бореше със страха, който парализираше тялото й.

„Остани спокойна. Опитай се да говориш с него.“

— Макс знае ли, че си тук? — Тя се опитваше да говори нормално.

Шанк постави грубата си ръка върху дясната й гърда и здраво я стисна. Тя потръпна, щом той докосна с палец и показалец зърното.

— Макс вече не може да ти помогне. Ти язди старата кранта точно до вратата на кланицата. — Той ощипа гърдата й и се разсмя. — Я, виж! Зърната ти са твърди като лешници. Сигурно ме харесваш.

— Моля те…

— Молиш ме за какво? Моля, не ме убивай! Моля те, чукай ме? Моля те какво?!

Ужасът я бе завладял. Шанк бе забил пръсти в гърдата й толкова силно, че тя имаше усещането, че ще я пробие.

— Моля те, недей.

„Не му позволявай да забележи страха ти.“

— Защо? Смяташ, че си прекалено добра за стария Шанкстър, мършава кучко?

Той отново здраво стисна гърдата й. Коленете й трепереха. После я пусна и доближи върха на ножа до носа й.

— Боиш се от ножа, нали, Лайза? Звукът на разрязана плът сбръчква старата чанта.

Паниката едва не я повали. Струваше й се, че не й достига въздух.

— Мога да ти отрежа носа както Полански направи с Джак Никълсън в „Китайски квартал“, освен ако нямаш някоя по-добра идея.

Тя беше прекалено уплашена, за да отговори.

— Може би там, където съдията пъха своя нос? Гледах те на видео, Лайза. Слушах какви звуци издаваш. Гледал съм те поне стотина пъти насаме. Само съм променил края. Разменил съм действащите лица. Вместо съдията аз ще те чукам до смърт.

Шанк очакваше някаква реакция, но такава не последва. Тогава той приближи устни до врата й, отстрани до косата й и я целуна по ухото, като плъзна в него езика си.

От хладния допир й се догади. По-добре да я бе облизала змия.

— Нямаме обици днес, а, Лайза? Колко жалко! — Той смучеше месестата част на ухото й и издаваше някакви нечленоразделни звуци.

— Моля те, спри! — извика тя, като отчаяно се мъчеше да се овладее. — Какво искаш?

— Не е ли ясно? Желая те, Лайза, но ми е нужна и малко информация. Пипнаха Уитингтън, нали?

— Да — не се поколеба да отговори тя. Искаше да го накара да говори.

— А делото? Продължават ли да заседават без него?

„Трябва да спечеля време. Ако разбере, че делото е приключило, ще ме убие.“

— Не.

— Какво става? Кажи ми!

— Отложиха всички дела, на които е присъствал Уитингтън — престорено небрежно отговори тя.

— Глупости! — Той сграбчи косата й и силно я дръпна към себе си.

— Вярно е. Уитингтън бе опетнен и съдиите искаха да се дистанцират, да мине известно време преди отново да се заемат с делата. Делото на „Атлантика“ ще бъде насрочено за повторно гласуване, след като бъде назначен нов съдия.

Шанк се замисли. Садистичният му гняв се укроти.

— Значи край с Уитингтън. Е, все още няма доказателства, за да гласуват против, особено ако ти не се набуташ между шамарите. — Той отново притисна острието до врата й.

„Печели време! Карай го да говори!“

— Ние намерихме диска — заяви тя.

Лицето му застина. След това обмисли думите й и оголи зъбите си в усмивка.

— Намерили сте го? Друг път.

— Видели са те като го потапяш. Ние го извадихме от залива в Глейдс. Сега е на съхранение в Маями.

Той я пусна и се отдръпна. Лайза чувстваше краката си като гумени. Трябваше да се овладее и да не падне.

— В Маями? Защо в Маями?

„Защото ако ти кажа, че е тук, ще ме убиеш. С Маями печеля време.“

— В една лаборатория е. За тестове.

— Името и адреса? Къде е?

— В индустриалната зона до летището, но това няма да ти помогне. Дискът ще бъде предаден само на мен или на Сам. Ако никой от нас не го потърси, имат нареждане да го изпратят на Албърт Голдман.

— Лъжеш. — Гласът на Шанк прозвуча неуверено.

— Тогава ме убий. Убий и Сам. Убий целия дяволски съд. — Тя се бореше със сълзите, които натежаха в очите й щом спомена името на Сам.

„Сам, обичам те и имам нужда от теб.“

Шанк я хвана за тила и я повлече през стаята. Лайза се удари в стената и се хвана за един шкаф, за да не падне.

Шанк вдигна телефонната слушалка и набра някакъв номер. После съобщи номера на апартамента.

— Макс — каза след миг, — кажи им да подготвят самолета. Връщаме се у дома, а имаме и пътник.