Пол Ливайн
9-те скорпиона (35)

33.

Един скорпион

Главният съдия Уитингтън подаде ръка на всеки един от съдиите в кръглата съблекалня. Това бе ритуал, утвърден през годините. Като стигна до Труит, застина за миг, но после му протегна ръката си. Труит пламенно я пое и я задържа в своята.

— Всичко е наред, шефе — прошепна Труит, като се приведе към Уитингтън. — Днес залагаме на един и същи кон.

— Какво? — Главният съдия отстъпи назад.

Сам сниши още глас и му намигна заговорнически.

— „Атлантика“. В кърпа ни е вързана.

Главният съдия издърпа ръката си, а червендалестото му лице пребледня.

„Накарай го да мисли, притеснявай го. Вместо да спориш, бъди любезен с него.“

Спомни си за един мач, в който играха против „Дюк“. Тогава играчът — център на защитата, го погледна и му каза: „Ira furor brevis est“. Сам си преведе думите — „Силният гняв е кратка лудост“ — и забрави за броя на неочакваните удари.

Представяше си колко поразен бе останал Уитингтън.

Съдиите заеха местата си върху столовете с високи облегалки, разположени пред масата, покрита със зелен филц. Начело седеше Уитингтън, а Труит бе в най-отдалечения край и най-близо до вратата.

— Преди да започнем дискусията, нека се заемем с домакинството. Предупреждавам, че говоря сериозно. Колкото по-малко се приказва за снощното празненство, толкова по-добре. Освен това ще ви помоля да вземете съответните мерки.

— Отнема ролята на Дядо Коледа — прошепна Гуендолин Робинс.

— Тази сутрин написах циркулярно писмо, с което ви уведомявам, че от сега нататък стажантите ще представят скечове само след моето одобрение.

„От сега нататък — помисли си Труит — ще председателстваш Върховния съд на ада.“

— Това е цензура! — обади се Бракстън.

— Ограничение на свободата! — добави Гуен Робинс. — Мисля, че се произнесохме по подобен проблем при делото на Пентагона през 1971 година.

— Точно така — напевно изрече Дебора Каплан. — Или пък, както бе отсъдено в процеса „Ниър срещу Минесота“, ограничение не може да бъде налагано, ако не е налице опасност за сигурността на страната.

— Не мисля, че шефът забранява свободното слово — намеси се Гуидо Тарази. — Става дума, че сътрудниците трябва да се съобразяват с времето и мястото. Да вървят в таверната на ъгъла. Там могат безнаказано да ни критикуват. Но зад стените на това светилище съдът има правото да забрани грубостта и обидите.

„Тогава да сложим намордник на главния съдия.“

— Съгласен съм с шефа — заяви Труит.

Осем чифта очи го стрелнаха изненадано.

— Трябва да се спазва благоприличие и по време на празниците — продължи той. — Какво стана с „Тиха нощ, свята нощ“?

Никой не проговори. Съдийското братство беше стъписано. Последният път, когато Сам и Уитингтън бяха на едно мнение, беше когато мнозинството спечели и за обяд вместо шунка и сирене поръчаха ростбиф. Труит невинно се усмихна.

— Благодаря ти за подкрепата, Сам — внимателно каза главният съдия, покашля се и премести купчината досиета от дървената количка върху масата. — Първото дело е „Лобах срещу Атлантика Еърлайнс“. Както обикновено, аз ще открия дискусията. Ние допускаме разглеждане поради предварителния характер на спора. Боя се, че е възможно областният съд неправилно да е интерпретирал Постановлението за отмяна на държавното управление на авиолиниите. Независимо от това обаче, са стигнали до правилно заключение и решение на мнозинството. Първо, няма никакво съмнение, че се касае за трагичен инцидент, в който са загинали много хора.

Труит знаеше текста почти наизуст. Рано сутринта бе прочел внимателно факса на Флахърти.

„В такива случаи се проявява естественото желание да се повдигне обвинение.“

— В такива случаи се проявява естественото желание да се повдигне обвинение. — Уитингтън скръбно поклати глава. — При подобни дела не знам дали съм Цезар, който прекосява Рубикон…

„Или капитан Куиг, който къса собственото си въже“ — надраска Сам върху тефтера си.

— Или капитан Куиг, който къса собственото си въже — с отработена усмивка продължи шефът.

„Трябва да се признае, че Флахърти умее да борави с думите.“

— Съдиите често се увличат при подобна ситуация. Търсят проява на безотговорност там, където тя не съществува. Налагат да се изплатят обезщетения за милиони, когато и няколко хиляди са достатъчни. В този случай Областният съд е постъпил смело като е заел непопулярна, но правилна позиция. Просто са отсъдили, че няма проява на небрежност. Аз подробно проучих материалите по делото, като търсех някакво доказателство, дори и дедуктивно изведено, за да го противопоставя на решението. Не намерих. Следователно дори да се сумират всички данни, които са в полза на ищците, решението на мнозинството е правилно, защото не съществува същински спор именно поради липсата на материални доказателства.

— Съгласен съм! — щастливо извика Сам.

— Изчакай реда си! — просъска Уитингтън. — Изказваме се по старшинство. Не можеш да нарушаваш двестагодишната традиция само защото… — Главният съдия се запъна. — Сам, какво ти става?

— Казах, че споделям вашето мнение, шефе. Истинската причина за катастрофата на полет Шестстотин и четиридесет не е била открита и за съжаление това се е превърнало в задача на ищците.

Всички съдии бяха слисани, а Уитингтън — крайно объркан. Сам Труит се държеше като селския идиот.

„Думите ти са познати, нали, Уитингтън? Смутен си. Чудиш се защо Флахърти не ти е споменал, че сме в една и съща лодка, и си вбесен, че ми е казал за теб. Още има да се чудиш.“

— Дали не ме лъжат ушите ми? — нервно се изсмя Уитингтън. — Младшият съдия е съгласен с мен.

— Пиян ли си? — просъска Бракстън.

— Сам, разочарована съм от теб — каза Гуен Робинс.

— С вас съм, шефе — раболепно увери Труит. — Докато не се докаже проявата на небрежност или наличие на някакъв пропуск, този съд няма друг избор, освен да потвърди присъдата на областния съд.

„Да, шефе, ето ти още едно от остроумията на Флахърти. Струва ми се, че си разтревожен. Каква е причината? Безпокоиш се, че ще трябва да поделиш подкупа с мен?“

— Аз и съдията Труит сме на едно мнение. Осмелявам се да предположа, че е възможно да стигнем до единодушно решение. — Уитингтън се опитваше да прикрие смущението си. — При това положение има ли смисъл да продължаваме дискусията?

— Да — твърдо отсече Гуен Робинс.

— Гуен, ти просто имаш меко сърце. — Труит бръкна в джоба си и извади кутия „Марлборо“. Пъхна една цигара в устата си и се обърна към Бракстън: — Дай ми огънче, Генерале!

— Не можеш да пушиш тук — каза Гуидо Тарази. — Сигурен съм, че знаеш това.

— Сам, какво става? — настоятелно попита Бракстън. — Та ти не пушиш.

Осем чифта изумени очи бяха вторачени в Труит.

„Е, добре. Продължавайте да ме гледате като че ли съм луд!“

— Не е ли лицемерно от наша страна? — Труит измъкна кутия кибрит. — Шефе, вие ще потвърдите. Нали вие написахте решението на мнозинството в полза на производителите на цигари в процеса на Синия кръст?

— За какво говориш? — попита Бракстън. — Сам, няма да те подкрепя.

Труит запали цигарата, вдиша дълбоко и издиша облак бял дим.

— Където има дим, има и огън — загадъчно заяви той.

— Какво искаш да кажеш? — обади се Гуен Робинс.

— Опитвам се да ви покажа какво става, когато съдът е корумпиран. Достатъчен е само един. Само един… — Той насочи показалец към Уитингтън, сякаш искаше да го промуши. — В този съд няма девет скорпиона, а само един. Това е той — спокойно поясни Труит. — Съдията Клифорд Уитингтън е взел подкуп от тютюневите компании, от „Атлантика Еърлайнс“ и кой знае от кого още.

— Исусе Христе! — промърмори под носа си Маклеод.

— Майчице мила! — възкликна Гуен Робинс. — Сам, дай ми една от твоите цигари.

— Върви по дяволите, Сам — намеси се и Бракстън. — Не можеш да обвиняваш човек с висок сан без неоспорими доказателства.

— Божичко! — Виктор Смол бе като пред припадък.

Уитингтън удари с юмрук по масата.

— Лъжи! — изкрещя той. — Дяволски лъжи. Този човек не е на себе си, всички го знаете. Напусна съда доброволно, за да отиде да се лекува. Не трябваше да се връща. Чухте ме вчера как го предупреждавах да не влиза в съдебната зала. Опитах се да му помогна и ето каква е благодарността, която получавам.

— Сам, ако имаш нужда от консултация с психиатър, ще ти помогнем — загрижено каза Гуидо Тарази.

— Той не е с ума си — продължаваше Уитингтън, лицето му почервеня. — Имам доказателства, че има връзка със стажантката си. Ще ви покажа снимките. Той е душевноболен.

— Да имаш връзка с Лайза Фримонт ми се струва напълно нормално — обади се Бракстън. — Но какво ще кажеш за останалото, Сам? Халюцинации ли имаш? И какво изобщо става тук?

— През първия ми ден в съда — спокойно поде Труит, — шефът се опита да ме агитира в полза на тютюневите компании. Още не бяхме прочели досието по делото, а той вече определяше гласовете. Тогава не ми направи кой знае какво впечатление, но сега всичко ми е ясно. Всеки знае, че шефът е изключително любезен със спорещите корпорации, но истината е дяволски по-лоша. Той се продава!

— Добре ще е, ако имаш доказателства за това, Сам! — Бракстън клатеше глава с недоверие.

— Въпросите, които задаваше вчера Уитингтън, бяха взети направо от документите, които са му изпратили адвокатите на „Атлантика Еърлайнс“. Същите бяха и днешните му коментари в началото на днешното заседание. Главният съдия на Съединените щати е маша на убийците на Джери Клайн.

— Какво? — Бракстън подскочи в стола си. Останалите ахнаха. Нямаше да бъдат по-стреснати, ако кристалният полилей се бе стоварил на пода.

— Възможно е той да не е знаел, че те са убили Джери — каза Труит. — Но той също носи отговорност. Той е съобщил на представителите на „Атлантика“ на кого от моите сътрудници е поверено делото. И тъй като не е бил човекът, когото те са искали, те убиха Клайн, за да бъде възложено на друг.

— Това е оскърбление — противеше се Уитингтън. — Всички вие ме познавате. А кой е този човек, този развратник, който се опитва да всява раздори?

— Млъкни, Уитингтън! — нареди Труит. — Още не съм свършил.

Той закрачи покрай дългата маса и се спря пред камината, точно под портрета на Джон Маршал. Всички го следваха с очи.

— Да се решат тези дела бе дяволски трудно, нали? Всички вие прекарахте не една безсънна нощ като се питахте дали постъпвате правилно. Дали става дума за последната молба на затворник, еднообразно и скучно патентно дело или пък за конституционален спор, който ни връща до Основателите, отговорът не е еднозначен! По дяволите, много рядко е еднозначен. Дойдох в този съд, изпълнен с уважение към всичко и към всеки от вас. Знаех, че аз и Гуидо Тарази едва ли ще бъдем на едно мнение, но аз уважавам ума му и честността му. Ние разполагаме с несъвършен закон, прилаган от несъвършени хора, и очакваме да постигнем най-трудното — истината. Ние се проваляме толкова често, колкото често постигаме и успехи, но продължаваме да си вършим работата и излагаме около тази маса различните си възгледи, предубежденията си и предразсъдъците си. Опитваме се да дадем най-доброто от себе си. Всички, с изключение на Уитингтън. Той не се интересува. Той получава нарежданията за действията си от онези, които предлагат най-високата цена, и тръгва с пълна скорост напред. Той е срам за великите юристи, които са били тук преди него, и омаловажава работата на всеки от вас.

Труит се върна до мястото си, отвори куфарчето си и извади осем комплекта фотокопирани документи, които плъзна по масата към другите съдии.

— Ето какво намерих вчера в кабинета на Уитингтън.

— Какво?! — Уитингтън изглеждаше така, сякаш ще получи удар. — Ще накарам охраната да те арестува!

— Това е мнението за „Атлантика“, написано от адвокатите на фирмата, за да бъде представено от главния съдия. Освен че е корумпиран, повърхностен и слаб, той е и плагиатор. — Труит го изгледа тържествуващо. — Всичко свърши, Уитингтън. Ти сам преряза въжето си.

 

 

Виковете продължиха повече от час.

Уитингтън отричаше, отричаше и отричаше. Гуидо Тарази, навремето държавен адвокат на Съединените щати, проведе кръстосан разпит, настояваше да получи обяснение за документите, разпитваше за идентификацията на изпращача на факса.

— Какво ще кажеш за това, Клиф? По всичко личи, че факсът е изпратен от офиса на главния адвокат на „Атлантика“.

— Това е явна фалшификация — гърмеше шефът. — Всеки може да препрограмира един факс апарат и после да твърди, че съобщението идва отнякъде си. Не разбирате ли, че това е заговор между адвоката на ищците и Труит, за да ме отстранят от залата?

— Значи никога преди не си виждал този документ?

— Никога!

— А какво ще кажеш за въпросите си при изслушването на страните и изявленията ти тази сутрин? Те са директни цитати.

— Чисто съвпадение. — Очите на Уитингтън подскачаха от един на друг и молеха за подкрепа. Повечето избягваха погледа му. Обзет от безумно желание да обърне нещата в своя полза, той започна да говори като пръскаше слюнки.

— Откъде знаем, че Труит не ги е написал сам? Може би двамата сме разговаряли за делото и той е повторил обичайните ми изрази. Известен съм с това, че използвам готови фрази. Смятат ме за сладкодумен, нали? Той коварно се е възползвал от думите ми, изопачил ги е така, че да са му полезни, и ги е написал в този подправен документ, тази фалшификация, тази измислица.

Съдиите, невярващи, тихо разговаряха помежду си.

Главният съдия замълча и извади от джоба си носна кърпа с монограм. Избърса капките пот от челото си и като сенатор, който прави обструкции, продължи да атакува обвинителя си.

— Защо да слушаме този човек, който признава, че е влязъл с взлом в кабинета ми, този престъпник? Какво е направил? Откраднал е документите. Нарушил е правото ми на лична тайна. Извършил е тайно разследване и кражба. По делото „Мап срещу Охайо“ това не бе прието като доказателство. Не трябва да се взима предвид.

— За човек, който обича да превърта изключителното право, вие изведнъж се оказахте привърженик на Четвъртата поправка — отбеляза Труит.

— Кучи син! — простена Уитингтън.

— Клиф, само преди миг ти каза, че документите са изфабрикувани — тъжно го изгледа Гуидо Тарази. — Отрече да си ги виждал. Сега обвиняваш Сам, че ги е откраднал. Не можеш да се позоваваш и на двете неща.

— Това се нарича алтернативно пледиране — запелтечи главният съдия. — Това е мъдър подход, наистина. Възможно е да е откраднал документите, но е възможно и да не е.

Всички мълчаха и гледаха с тих ужас как Уитингтън се опитва да стане, но след това отново сяда на стола си, смален и победен.

— Какво ще правим сега? — попита Уилям Хърбс.

— Не знам — отвърна Гуидо Тарази. — Подобно нещо никога не се е случвало. Може би трябва да повикаме главния адвокат и…

— Не — прекъсна го Труит. — Нека да спазим традицията. Нищо, казано в тази зала, не бива да бъде повтаряно навън.

— Какво? — попита Гуендолин Робинс. — Да не искаш да го прикрием?

— Не, но в името на авторитета на съда сами ще решим проблема. Не трябва да опетняваме традицията. — Труит отново отвори куфарчето си. — Позволих си да приготвя писмената оставка на шефа, която влиза в сила от днес.

Той подаде документа на Гуендолин Робинс, която я подаде на Тарази, а той — на шефа. Уитингтън се втренчи в документа, но не помръдна.

— Не — нечуто промълви той.

— Клиф, ако настояваш да се бориш с това, ще разклатим устоите на републиката — каза Тарази. — Постъпката ти прави „Уотъргейт“ да изглежда като невинна лудория. Оставката ще ти спести унижението и ще запази целостта на съда.

Лицето на Уитингтън се отпусна и посивя. Сякаш за последния час бе остарял с цели петнадесет години. Обърна умоляващ взор към Гуидо Тарази.

— Повярвай ми, Клиф. Това е и за твое добро.

С треперещи ръце Уитингтън извади писалката си и с последното достойнство, което все още му беше останало, каза тихо:

— Всъщност аз от известно време обмислях оставката си. Президентът ще ме разбере.

След това надраска името си върху мястото, определено за подпис, изправи се, сковано се поклони на другите и напусна залата. Завинаги.

— А сега какво? — попита Виктор Смол.

— Имаме да разглеждаме три дела — отвърна Гуидо Тарази. — Започваме с „Атлантика“.

Миг по-късно на вратата се почука. Както бе прието, вратата отвори младшият съдия.