Пол Ливайн
9-те скорпиона (34)

32.

Крадецът и сантименталната певица

Съдията Виктор Смол седеше в скута на главния съдия, клатеше глава и писукаше:

— Съгласен съм с шефа! Съгласен съм с шефа!

Е, да, това не бяха истинските Смол и Уитингтън. Дани Кросбард — дребен сътрудник, бивш гимнастик и редактор на юридическо списание във Вирджиния, имитираше Виктор Смол. Говореше като вентрилоквист, а Бил Танер — преждевременно посивял, бе облякъл огромен костюм, чиито ръкави бяха натъпкани с опаковъчни материали. Той пък представляваше Уитингтън. Двамата стажанти вече се бяха подкрепили с топло яйчено питие, примесено с бърбън, и правеха пародия на факта, че Виктор Смол винаги подкрепя главния съдия, който пък, от своя страна, му дърпа конците и го управлява като марионетка. Тълпата от сътрудници, секретарки, административни помощници и хора от охраната шумеше и се смееше.

— Има твърде много процеси и прекалено много адвокати — боботеше вентрилоквистът. — Адвокатите са се ояли като лешояди по време на библейската чума.

— Адвокати! Лешояди! Чума! — писукаше другият имитатор и клатеше гневно глава.

Лайза хвърли поглед към истинския Уитингтън. Той се насилваше да се усмихва, защото егото му не позволяваше да покаже, че се обижда от сатирата. Нарочно бе закъснял за празненството, след като навярно бе подреждал бюрото си. Искаше да покаже на съдийското братство колко е тежко да бъдеш шеф. Затова беше пропуснал скеча, в който Аарон Питс, един от сътрудниците на Бракстън, имитираше шефа си, облечен в бойскаутска униформа и обкичен с медали. Перчеше се около импровизираната сцена с надут гръден кош и вирната брадичка. Движеше се така, сякаш имаше бодли в гащите.

Главният съдия пристигна точно навреме, за да види как Вик Васкес имитира Сам Труит. Бе облякъл блуза на „Уейк Форест“ и си бе сложил подплънки на раменете. Стоеше приведен над футболна топка заедно с Бил Танър — главния съдия, който викаше: „Ритни я! Ритни я! Давай!“. Вик ритна топката, но вместо да я търкулне към шефа, я метна в собствените си слабини, преви се от болка, а през това време Бил го поучаваше: „Не играй сам, Труит. Запомни, че само отбор може да се справи с работата“.

При тези думи Уитингтън се разсмя.

Скечовете на сътрудниците подхождаха повече за бирарията в приземието, но празненството бе в източната конферентна зала, където имаше розови килими, плюшени завеси и камина, над която висеше портретът на Джон Маршал.

Лайза се приготвяше за първия от двата скеча, в които участваше. Преди да дойде в съда се беше обадила на Грег в болницата в Маями. Гласът му звучеше бодро, каза й, че щели да го изпишат след няколко дни. Развълнува се като разбра, че са намерили диска, и й пожела късмет. Точно това й трябваше най-много. Късмет!

Лайза погледна Сам, който седеше до Гуендолин Робинс, а след това — главния съдия. Уитингтън бе известен с това, че трудно задържа вниманието си върху нещо, а нейната задача беше да не допусне той да хукне изневиделица към кабинета си.

Сцената бе подредена като стаята за почивка на съдиите с девет писоара — намек за времето, когато за една жена е било немислимо да стане съдия. Пред всеки писоар стоеше по един от сътрудниците, с гръб към публиката. Бил Танър подвикна:

— Проверка! Време е да проверя какво има в гащите на братството.

След това мина покрай всеки, като възклицаваше.

— Ах, ах, ах! Гледай ти!

Когато стигна до Лайза, представяща Гуендолин Робинс, се спря и надникна два пъти.

— Гуендолин, ти си точно такъв съдия, какъвто ми е нужен за моя съд.

— Защо, шефе? — изгука Лайза и бавно обърна лице към публиката. — Защото говоря тихо и имам голям…

Всички избухнаха в смях при вида на големия гумен пенис, който стърчеше от панталоните й.

— Дяволски вярно! — Гуендолин Робинс се обърна към Сам, но столът му беше празен. Шумът в залата се усили.

 

 

Сам Труит се облегна на плота в стаята на охраната на съда. Дежурната бе нова, а останалите бяха на празненството.

— Извинете — любезно каза Труит и се втренчи в младата жена, която бе забола глава в един брой на списанието „Живот в затвора“.

— Здравейте, сър! — Тя очевидно знаеше, че е съдия, но не можеше да си спомни името му.

— Направих го отново!

— Отново?

— Заключих си кабинета отвън и не мога да вляза.

— Веднага ще ви помогна.

— Не се притеснявайте. — Той влезе при нея, отиде при ключовете и застана така, че да й попречи да вижда кой точно взима.

— Ей сега ще ви го върна.

— Разбира се, сър.

— Няма да се бавя.

— Пропускате тържеството.

— Е, нали ги знаете коледните тържества. Достатъчно е да присъстваш на едно и…

 

 

Макар че бе облечена в черно-бял костюм с гарнитура от черно кадифе, Лайза не приличаше на Гуендолин Робинс. Полата се спускаше под коленете й. Бе си сложила запазената марка на Робинс — бяла копринена папийонка, но останалото бе съвършено различно. Естествено, Гуен бе с четиридесет години по-възрастна. От дългогодишното пушене зъбите й бяха пожълтели, клепачите й бяха подпухнали и бе висока само метър и петдесет и пет. Всички я обичаха заради способността й да се присмива сама на себе си и да говори разумно за другите съдии. Щом Лайза излезе на сцената, се разнесе дрезгавият смях на Робинс.

„Добре, Сам. Внимавай. И не ме карай да стоя тук цяла нощ.“

Лайза погледна право към Уитингтън, усмихна се свенливо и преправи глас, за да наподоби контраалта на Гуен, спечелен след много цигари и уиски.

— Вероятно някои от вас се питат какво става зад затворените врати — каза Лайза. — Е, добре, онзи ден шефът ме покани в кабинета си и ме попита дали би могъл да направи нещо за мен, та да бъде работата ми в съда по-плодотворна.

Лайза кимна на Вик Васкес, който беше на сцената, и той включи преносимия касетофон. Разнесе се музика.

— Добре, Клиф — казах аз. — Има едно нещо, което можеш да направиш за мен.

Лайза се плъзна със съблазнителна усмивка право към главния съдия и тихо, почти нечуто затананика с глас, с който би шептял любовник, докато бавно и нежно те докосва.

Уитингтън се размърда в стола си и се изкашля. Освен окуражителното възклицание на Гуен Робинс: „Късмет, мила!“, никой не се обади. Залата бе притихнала. Всички погледи бяха вперени в Лайза, която вървеше по сцената, като извиваше тялото си като змия.

— Искам някой да е дълго с мен,

а не да идва и да си отива.

Лайза танцуваше с прелъстителна грация, очите й бяха затворени, а тялото й се движеше в ритъма на музиката. Някои от мъжете подсвирнаха.

— Празненството си е празненство — прогърмя гласът на главния съдия, — но това все още е Върховният съд.

 

 

Ръцете на Сам трепереха, докато си нахлузваше хирургическите ръкавици и си мислеше: „Като някой крадец съм. Ако трябваше с това да изкарвам прехраната си, щях да бъда от онези, които оставят шофьорската си книжка на местопрестъплението“.

Той угаси осветлението. Работеше с помощта на фенерче, като най-напред провери чекмеджетата на махагоновото бюро на главния съдия. Не бяха заключени.

„Какво търся? Той не е глупак. И да е взел подкуп, няма да намеря тук номера на банкова сметка в швейцарска банка.“

И все пак можеше да открие нещо. Но не знаеше какво. За съжаление в бюрото не се натъкна на изненади, затова продължи да търси в шкафа с папките. И той бе незаключен. Отвори го и прерови папки с паметни записки, списъци със съдебни решения, списък на предстоящите дела — обичайните документи, нужни за ръководството на деловата работа в съда.

Огледа се — под лъча на фенерчето в стаята играеха призрачни сенки. На стената висеше портрет на Оливър Уендъл Холмс Младши. Стори му се, че се взира в него.

„Съжалявам, Оли, знам, че ти не би направил това… но ти самият си казал, че животът, а не свещеникът ни учи как да се държим.“

Труит прегледа полираната маса и библиотечния шкаф на Абрахам Линкълн. Погледът му най-после се спря на бюфета. Бе пълен със старинни чинии и глинени кани, оловни канчета и една сосиера, за която съдията твърдеше, че била използвана от Доли Медисън, макар че според Труит би могла да бъде и Доли Партън. В едно от чекмеджетата имаше няколко вилици и ножове, които изглеждаха така, като че ли са били използвани, за да се копаят с тях лисичи дупки във Вали Фордж. Труит го затвори и приборите издрънчаха. И изведнъж отвън се разнесе друг звук и той се смръзна.

Застана неподвижно и се заслуша. Ако влезеше главният съдия, с него бе свършено. Представи си как му слагат белезници и го набутват в полицейска кола, докато шефът злорадства. В допълнение към многобройните нарушения на юридическия канон списъкът на углавните му престъпления щеше да включва: създаване на пречки пред правосъдието и престъпно проникване в чужда собственост.

Той угаси фенерчето. Стъпките приближаваха. Някой вървеше с бавни стъпки. Шумът спря, после се чу отново. След още няколко крачки — тишина. Труит разбра, че е някой от полицията на съда. Проверяваше вратите.

„Дали заключих, след като влязох?“

Стъпките спряха пред вратата. Труит чу как бравата се завърта, после вратата изскърца и се отвори. Чу се глас:

— Има ли някой тук?

Сам разпозна гласа на Чък Олсън — млад полицейски служител.

 

 

Тялото на Лайза се полюляваше в такт с музиката, бедрата й се извиваха. Другите сътруднички и жените от администрацията се присъединиха към нея. Лайза се питаше дали това е имал предвид главният съдия, когато предложи изпълнение на коледни песни — сега той я гледаше така, сякаш всеки миг можеше да я обвини в оскърбление и обида.

Къде беше Сам?

Внезапно вратата на залата се отвори.

„Благодаря ти, Господи! Готова съм на всичко, за да постигна правосъдие, но не съм предполагала, че ще трябва да умра от срам.“

Влезе Чък Олсън, един от униформените полицейски служители в съда. Изглеждаше разтревожен. Явно бе дошъл по работа, а не като гост на празненството. Беше двадесетгодишен, син на ченге от Балтимор, красив, любезен и срамежлив. Той огледа присъстващите, очевидно търсеше някого. Тя видя как той направи знак с ръка, за да привлече вниманието на главния съдия, но той не го забеляза.

„Олсън охранява кабинетите на съдиите. По дяволите!“

Налагаше се да импровизира. Когато Олсън тръгна към разсеяния Уитингтън, тя застана на края на сцената, за миг продължи да се върти и после грациозно слезе от подиума. Свали сакото си и го захвърли към подвикващите стажанти. Копринената й блуза бе мокра от пот и прилепваше плътно до тялото й. Не носеше сутиен и през тънката материя се виждаха ясно очертанията на зърната на гърдите й.

Бе застанала над Уитингтън. Единствената му възможност да напусне залата бе да я вдигне в ръцете си.

Тя развърза копринената панделка, бавно я свали от яката и я обви около врата на шефа. Гледка, навярно невиждана досега от водачите на нацията. Може би от Джон Кенеди, но не и от Джон Джей.

Внезапно главният съдия се надигна от стола, Лайза се паникьоса и отстъпи назад. Уитингтън спря. Искаше да направи нещо, но не знаеше какво.

— Никога в историята на Върховния съд…

— Сядай, Клиф — изкомандва го Гуен Робинс. — Ако и аз умеех да танцувам така, щях да стана певица на сантиментални песни, но щях да накарам вас, старите рогоносци, да ми плащате за това!

 

 

От мястото си под бюрото на главния съдия Труит забеляза нещо. Но какво?

Бе се пъхнал под бюрото, когато Чък влезе в кабинета и включи осветлението. След това Сам чу пукота на уоки-токито му. Олсън съобщи за инцидента така сериозно, сякаш ставаше дума за грабеж на милиони долари.

— Огледай кабинета — разнесе се отговорът — и информирай главния съдия за нарушението.

Точно преди Олсън да угаси лампите, Труит я видя. Цепнатина в гладката повърхност на бюфета. Бе на разстояние около тридесет сантиметра от пода, широка петдесетина сантиметра.

„Подходящо място и подходящ размер. Чекмедже без дръжка. Тайник.“

Изчака да чуе как Чък заключва вратата и изпълзя от скривалището си. Опита се да отвори чекмеджето с ръце, пъхна нокти в процепа, но напразно. Пъхна ръка зад бюфета, но чекмеджето не помръдна. Нямаше и какво да натисне, за да го отвори.

„Все пак е чекмедже. Какво ли има вътре? Ченето на Джордж Вашингтон?“

Беше уплашен и ядосан. Имаше чувството, че губи контрол. Питаше се какво прави тук. Беше глупаво. Безнадеждно. Обстоятелствата от самото начало бяха срещу тях. Винаги изоставаха с една крачка. Толкова бе тежко да знаеш истината и да не можеш да я докажеш. „Атлантика“ бе купила шефа. Но къде беше доказателството?

Обзет от чувство за поражение, Труит удари с юмрук точно над цепнатината. Чу се изщракване и чекмеджето се отвори, задействано от ръждясала пружина.

 

 

— Това надминава всичко!

Разгневеният глас на главния съдия се извиси над музиката.

— Спрете този адски шум!

Вик Васкес побърза да изключи касетофона.

— Облечете си сакото — подвикна шефът на Лайза. — Тук не е цирк. — После се обърна към Олсън. — Какво искате?

— Има нарушение в сигурността, сър.

Главният съдия се завъртя и забързано напусна залата.

 

 

Труит вече бе върнал ключа и седеше в колата на Лайза. Тя отвори вратата и се пъхна зад волана. Зачетен на слабата светлина на лампата, невероятно съсредоточен в съдържанието на онова, което бе в ръцете му, той сякаш не я забеляза.

— Слава богу, че успя навреме. — Тя се приведе към него и го целуна. — Какво стана?

— Няма да повярваш. — Той отвърна на целувката й и отново зачете обемистия документ.

— Какво?

— Това е Звездата на Индия, кивотът от Библейския завет, както искаш, така го наречи. — Той се разсмя от сърце и размаха документа.

— Кажи ми!

— Спомняш ли си делото на Синия кръст?

— Естествено. Пет на четири срещу изискването производителите на цигари да предоставят тайните си формули. Уитингтън написа решението на мнозинството.

— Не е! Написано е от адвокатите на производителя. Имам техните записки. Мързеливото копеле дори не ги е преписало! Дори е запазил бележките под линия, че тютюнопушенето е славна американска традиция, която датира още от колониалните времена.

Лайза включи двигателя, излезе от гаража и подкара към хотела.

— Откъде разбра откъде е? — Тя хвърли поглед към документа. — Има ли инициали?

— Не, разбира се. Те не са глупави.

— Как тогава го свързваш с производителите на тютюн? Главният съдия ще каже, че това е просто проект, по който още работи, и ние не можем да го разобличим.

— Както винаги си сто процента права. — Гласът на Труит прозвуча ентусиазирано. — Затова второто решение е толкова важно.

— Какво второ решение?

Бяха спрели на светофара на Индипендънс авеню. Валеше слаб сняг.

— „Атлантика“! — Той показа втори документ. — Вече е написано. Утвърждава присъдата на мнозинството върху основата на липсата на доказателства за проява на небрежност, точно както говореше Флахърти, при това почти със същите думи. Как ще обясни това? Присъдата е готова и подписана още преди да сме гласували.

— Ще каже, че си е правил бележки. — Лайза не споделяше ентусиазма на Сам. — Ще твърди, че е съвпадение, че и той, и Флахърти са използвали едни и същи изрази. Прилича на защита на авторските права, когато се очакват прилики в истории с един и същ сюжет. Ще каже, че и двамата с Флахърти мислят по един и същи начин, а това не е престъпление. Все още ни липсва доказателство за контакт между „Атлантика“ и…

— Ето го! — извика Труит. — Флахърти го е изпратил по факса на Уитингтън, но не е бил достатъчно внимателен.

В червената светлина на светофара тя видя в горния край на страницата обозначението на изпращача, автоматично отбелязано от машината: „Атлантика Еърлайнс“, Главен адвокат.

— Боже господи! Пипна го! Това е като да намериш димящ пистолет на местопрестъплението.

— Да. И възнамерявам да разклатя мраморните колони на съдебната зала.

— Като Самсон.

— Какво?

— Когато те видях за пръв път, ти изглеждаше толкова силен и жизнен, че лесно разширих името ти от Сам на Самсон.

— А ти си Далила.

— Точно така. Моята задача е да ти отрежа косите — по-точно да ги оскубя, и да те лиша от силата ти. Но виж какво стана! Точно както е в Библията ти възстанови силата си и си на път да разрушиш храма на филистимците.

— Спомням си часовете в съботното училище — каза меланхолично Сам. — Самсон срутил мраморните колони и бил убит.