Пол Ливайн
9-те скорпиона (33)

31.

Безстрашният мъж

Сам Труит влезе в съблекалнята точно в девет и петдесет и пет и се спря за миг, за да огледа колегите си.

„Нищо не се е променило. Моят свят е с главата надолу, но тук от стотици години нищо не се е променило. Може би в това е красотата. Ще се пъхна в тогата, ще се обърна и ще видя как главният съдия Джон Маршал храчи в плювалника.“

Беше объркан. Докато бягаха във Флорида, си мислеше, че иска да се откаже. Но сега, заслушан в мълчаливите разкази на мраморните коридори, понесен във възбудата от постоянното преследване, вече не бе сигурен. Не че това щеше да бъде негов избор. Никой не го бе поканил да се върне. Той просто възнамеряваше да поиска мястото си. Както Маклинток бе обявил, че Евърглейдс е негово място, така и Труит щеше да седне на мястото си и нямаше да позволи никой да го помести.

Опита се да обмисли противоречащите си чувства. Част от него искаше да прекара следващите тридесет години в храма на правосъдието. Спомни си известната сред съдиите поговорка, завещана им от историята: „Правото е ревнива любовница и изисква постоянно и продължително ухажване“. Друга част от него копнееше да бъде с Лайза, където и да пожелае да отиде тя.

„Лайза. Всичко се връща при теб.“

Този ден тя щеше да се появи и да седне в ложата на сътрудниците, но на следващия ден, ако всичко вървеше както трябва, щеше да се превърне в звезда.

— Или ще спечелим делото, или и двамата ще бъдем арестувани — бе му казала тя сутринта.

Сега, преди да го бяха забелязали, Труит наблюдаваше как колегите му изпълняват познатите ритуали. Атмосферата бе спокойна, съдиите разговаряха приглушено и Труит си спомни прекрасното описание на съдията Холмс, който бе казал, че в съда е тихо като в центъра на бурята.

„Прав си, Оли. На заседанието ще се извие истински ураган.“

Виктор Смол, който си играеше с маншета на тогата си, го погледна стъписано. Гуидо Тарази и Уилям Хъбс обсъждаха в един ъгъл лалетата — и двамата бяха градинари любители. Щом видяха младшия съдия, те се вцепениха и разговорът им замря по средата на цъфтежа. Гуендолин Робинс и Дебора Каплан седяха до масата, прелистваха предстоящите дела и не забелязаха черната овца на семейството. Пауел Маклеод разговаряше с шефа Уитингтън, който бе с гръб към Труит.

— Здравей, Младши. — Къртис Бракстън потупа Труит по рамото. — Как е машинката?

— Още тиктака.

Главният съдия се обърна и го изгледа смаяно.

— Носят се слухове, че си в прекрасно здраве, но си избягал в Лас Вегас с момичето, което е твой сътрудник — прошепна Бракстън. — Най-добрият скандал след интимния разговор на Аби Фортас с Линдън Джонсън, дори по-добър от пребиваването на Търгуд Маршал във ФБР.

Главният съдия направи няколко крачки и ги приближи. Обшитата му със злато тога се развяваше, лицето му бе почервеняло.

— Господин Труит!

— Какво стана със Сам? — попита Труит. — Или съдия? Аз все още съм съдия във Върховния съд.

— Вие сте на лечение. Какво правите тук?

— Внезапно състоянието ми се подобри. — Той обърна гръб на главния съдия, отвори шкафа си и извади тогата си. — Тук съм за изслушването на страните по делото на „Атлантика“.

— Вие няма да заседавате! — прогърмя Уитингтън и опръска със слюнка врата на Труит.

Той се обърна и го изгледа.

— Нима? И кой ще ме спре? Оттеглих се доброволно и сега се връщам. Вие нямате право да ме отстраните. Ако вашите хора в Конгреса искат да ме дискредитират, ще отговоря когато трябва.

— Може и да се наложи — подигравателно се усмихна шефът и приближи лицето си до това на Труит. — Ако се опитате да влезете на процеса, за който ви е било оказано влияние отвън, аз лично ще се погрижа да бъдете дискредитиран, лишен от права и…

— Намазан с катран и перушина — весело допълни Труит. — Оценявам вашата загриженост за здравето ми и морала ми, но аз съм съдия, а точно сега имаме процес.

— Какво означава това?

— Че ако не се дръпнете от пътя ми, ще бъда принуден да ви ритна по дебелия задник.

Някъде зад тях Виктор Смол изхълца.

— Само опитай! — каза главният съдия. Мускулите на челюстта му играеха.

— Първо ти, старче. Направи най-добрия си удар.

В стаята настана мъртва тишина. Застанали един срещу друг като петли, Труит и Уитингтън се гледаха, без да мигнат. Кранът бе отворен докрай и адреналинът се разливаше по вените на Труит.

— Престанете да тъпчете земята като двама гневни самци. — Бракстън застана между двамата. — Ако някой от вас направи нещо, ще съжалява. Предполага се, че тук сме едно цяло, което разрешава споровете с разум, така че ще е по-добре, ако…

— Стой настрани, Бракстън. Това е между мен и Труит. — Главният съдия не отделяше поглед от младшия.

— Съдия не е бил дискредитиран от 1805 година, от случая със Самюъл Чейс, и той тогава е бил оправдан. Така че, шефе, ако не споделите за какво става дума с останалите, ще приема, че това е лична вражда между двама дебелоглавци, които се опитват да докажат чии топки са по-големи.

Разнесе се звън — немелодичен дразнещ звук.

— Това е звънецът за първи рунд, шефе — каза Труит. — Нали сте били шампион по бокс? Преборили сте се с Теди Рузвелт за титлата. Или беше Марта Вашингтон?

Труит предполагаше, че съдията ще го обсипе с ругатни, но Уитингтън стоеше намръщен, само лицето му стана още по-червено.

— Дълго ще се говори за този ден — процеди през зъби шефът, отстъпи крачка назад и приглади тогата си. — Но сега имаме процес.

Обърна се и тръгна към съдебната зала. Другите съдии го последваха като гъски. За пръв път всички пропуснаха традиционното стискане на ръце.

Труит въздъхна дълбоко и отпусна юмруци. Така или иначе, планът бе сполучлив. Беше се върнал в съда, поне засега. Но имаше още много работа.

— За бога, Сам! — каза Бракстън като преминаха през червената плюшена завеса и заеха местата си. — Ще ми кажеш ли какво става?

— Още не.

— Внимавай. Старият скорпион още има силен удар.

— Всички, които имат дела пред почитаемия Върховен съд на Съединените щати, се приканват да насочат вниманието си към съда, който влиза — извика разсилният. — Бог да пази Съединените щати и Върховния съд.

„Бог да пази всички ни“ — помисли си Сам.

 

 

Албърт Голдман стоеше зад катедрата, влачеше си краката и произнасяше предварително подготвената си реч. Говореше прекалено бързо, с нюйоркски акцент, движеше нервно главата си и пледираше за жертвите, без да отделя очи от главния съдия. Защитникът на ищците, според Сам Труит, напомняше на стар грешник, застанал пред свети Петър с молба да го пусне през райските врати. Голдман имаше нещастието да изглежда прекалено нисък зад катедрата, костюмът му беше прекалено опънат около корема, а лампите на тавана осветяваха плешивината му и я превръщаха в бял мираж. Труит слушаше и мълчаливо съжаляваше нещастния защитник, който не би могъл да спечели: беше дълбоко убеден в това.

„Само аз мога да спечеля и то не тук в залата, а по-късно, по време на съвещанието. И не бих могъл да се справя без помощта на Лайза.“

Труит потърси погледа й. Нямаше търпение да дочака края на деня, за да я види. Питаше се колко ще траят силните му чувства. Завинаги?! Защо не? Също като ученик, той броеше часовете, които оставаха, преди да я вземе в прегръдките си. Щяха да се срещнат в хотела. Труит не се беше връщал в дома си, нито Лайза бе отишла в апартамента си. Бяха наели малък апартамент в хотел близо до Дюпон Съркъл и минаваха по заобиколни пътища на път за съда и обратно. Въпреки че Шанк нямаше откъде да знае, че са намерили диска, те действаха предпазливо.

Цяло чудо бе, че след като бяха загубили диска, го намериха отново. Шанк може би си мислеше, че те вече не представляват опасност, но Труит не го подценяваше. Бяха намислили да отидат при шерифа на Колиър, за да го накарат да арестува Шанк, но нямаха физически доказателства. Имаха само своята дума срещу неговата, което съвсем не беше достатъчно, за да бъде подведен под отговорност. Освен това публичността би попречила на целта им и тогава фактически Труит не би могъл да се върне в съда.

Докато Голдман напевно мърмореше, Труит погледна към Питър Флахърти, който си водеше бележки на масата на ответниците и чакаше своя ред. Но повече го интересуваше мъжът, седнал до адвоката на „Атлантика“ — Макс Уонакър. Той носеше раиран костюм, шит по поръчка. Ръцете му спокойно стояха върху масата пред него. Красив мъж, наближаващ петдесетте, с прошарена тъмна коса. Уонакър вдигна глава и очите им се срещнаха. Труит стисна зъби.

„Знам какво си направил, нещастнико.“

Питаше се дали омразата му не се дължи на факта, че обичат една и съща жена, а не на действията му. Лайза го оправдаваше. Бе му казала, че Макс не е бил винаги корумпиран. Може би. Може би се опитваше да върви по опънато над Ниагара въже и не възнамеряваше да се намокри. Това, което знаеше Труит, бе, че Уонакър е виновен за смъртта на двеста осемдесет и осем души и че е оставил Лайза сама на огневата линия. Той напълно заслужаваше това, което щеше да последва, стига Труит да успееше да се справи.

Като се сети за съвещанието на следващия ден, Труит се усмихна. Това, което бяха намислили, не бе правено през двестате години от съществуването на Върховния съд.

„Или ще спечелим, или ще бъдем прогонени от града.“

Въпреки напрежението и тревогата той бе в мир със себе си. Когато преди два месеца бе дошъл в съда, той се страхуваше от хиляди призраци. Боеше се, че няма да се справи. Боеше се от неприятелите си, които се мъчеха да го отстранят от съда, от скандала, който би избухнал, ако жена му го напусне. Беше затворник в кабинета си и в дома си. А сега…

„Страховете ми останаха в Глейдс, а безстрашният мъж е всемогъщ.“

Толкова много се бе променил животът му за кратко време. Изпитваше съмнение във всичко, в което вярваше преди.

„Смятах, че трябва да отдам живота си на правосъдието. Това бе акт на преклонение, нарушение на пътуването из правилата и законите. Лайза ме накара да прозра истинската справедливост.“

Труит хвърли поглед към задната част на съдебната зала, към мраморните фризове над главния вход. Властта на Злото — Корупцията и Измамата — се уравновесяваше от Доброто — Сигурността, Милосърдието и Мира.

„Архитектите и занаятчиите са си знаели работата — помисли си той. — Седналият съдия няма друг избор, освен да се концентрира върху метафоричните фигури, които като че ли се взират право в лицето му. Триумфът на Правосъдието пред властта на Злото. Прекрасни думи и възвишени теории. Но съществува ли правосъдие в съдебната зала? Тук ще видиш маскарад на хора с изключителни способности да се преструват. Ще откриеш лъжа и измама. Ще откриеш жалки адвокати, свидетели — лъжци и мързеливи съдии. Ще откриеш спор, който ясно ще ти покаже коя от страните разполага с по-добър наемен убиец и по-взискателен клиент.“

„Но правосъдието — като идеална концепция — трябва да бъде довлечено в тази позлатена кула. Та дори да оставя кални следи по мраморния под.“

Той слушаше как Голдман се аргументира, че присъдата следва да бъде променена поне поради две причини.

— Първо, областният съд е сгрешил в това, че приетото през 1978 година Постановление за отмяна на държавното управление на въздушните линии препятства държавата да предявява иск за щети, причинени при самолетна катастрофа. И второ, налице е ясно доказателство за проявена небрежност от страна на „Атлантика“. Това всъщност прави невъзможно приемането на решението. Затова журито…

— Но ако се окаже, че не сте прав по точка първа? — попита главният съдия, очевидно зарадван, че делото може да бъде толкова лесно решено.

— Разбира се, нашите аргументи имат за опорна точка факта, че Конгресът не възнамерява да отмени мерките, които взема държавата при непредумишлено причинена смърт, когато става дума за юрисдикцията на въздушната сигурност и регулиращите мерки. Това не би могло да бъде направено, без да се осигури замяна на федералните средства.

— А ако не сте напълно прав? — намеси се Гуидо Тарази, като дращеше професорски с молив кокетната си брада. — Ако Конгресът не възнамерява да отмени държавните мерки, но — да използвам по-общи изразни средства — след това е направил тъкмо това? Няма ли тогава вашите клиенти да останат без обезщетение?

— Недопустимо е според закона правонарушението да бъде предпазвано от отговорност — помпозно изрече Голдман. — В правния факултет ние учим, че за всяка грешка има съответно наказание.

„Назад към клишетата“ — каза си Труит. Това не бе Даниел Уебстър, който умолява Джон Маршал по делото за колежа Дартмут: „Това, сър, е малък колеж и там са онези, които го обичат“. Това не беше и възрастният, но елегантен бивш президент Джон Куинси Адамс, който спори по дело с главния съдия Тейни. Не беше и Хенри Клей, който си взима енфие от кутията на съдиите, а това увеличава красноречието му.

— Като бивш професор — поде Тарази със самодоволна усмивка, — ви уверявам, че в юридическите факултети се приказват и много празни приказки.

Тарази изчака да затихне тихият кикот в галерията. На масата на ответниците Уонакър и Флахърти също размениха усмивки.

— Независимо от строгостта на решението, ако Конгресът отмени мерките, дори и по невнимание, няма ли да бъдем принудени да следваме предписанията на постановлението?

— Да, но…

— Нека поговорим за небрежността — намеси се съдията Смол със скърцащ глас. — Къде има следи от нея? Къде ще ни посочите факти, доказващи неизпълнението на задълженията от страна на въздушната компания, което е довело до взривяването на самолета?

— Ние твърдим, че причината за катастрофата не е бомба, а пропуск в процедурите по поддръжката — неубедително заяви Голдман.

— Това е твърдение, което следва да се докаже — избоботи главният съдия. — Къде е доказателството? Ако се съди по документите, не може да става и дума за това. В случай че не можете да посочите нещо определено, тази трагична катастрофа е нещастен случай, злополука, за която няма виновен, поне не и такъв, който да застане пред съда.

В галерията Лайза започна да се върти. Приведе се напред и поклати глава. На Труит му бе трудно да я види добре от толкова далече, но му се струваше, че се взира в главния съдия.

 

 

Лайза бе като зашеметена. Не бе сигурна, че е чула добре думите на Уитингтън, но някои от тях отекнаха в съзнанието й.

„Трагична катастрофа. Нещастен случай. Злополука.“

Къде бе чула тези думи?

— Възможно е да няма някакво пряко доказателство — каза Голдман. — Но то може да е подсказано от броя на откритите пропуски в поддръжката, установени при проверките на Федералната администрация по въздухоплаване.

„Федерална администрация по въздухоплаване. Спомням си.“

— Не е ли твърде далеч този мост? — запита Хърбс. — Жалбите от общ характер не могат да бъдат свързвани с този случай.

Голдман замълча, раменете му хлътнаха.

— Ние мислим, че този въпрос е от компетенцията на съдебното жури, Ваша Чест — меко изрече той.

Лайза си спомни всичко. Бе стояла с ухо, прилепено до вратата на хотелския апартамент на Макс. Питър Флахърти се хвалеше, че знае как ще звучи окончателното решение на съда.

„Ако се съди по документите, не може да става и дума за това. В случай че не можете да посочите нещо определено, тази трагична катастрофа е нещастен случай, злополука, за която няма виновен, поне не и такъв, който да застане пред съда.“

Как бе възможно главният съдия да повтаря с такава точност думите на адвоката на „Атлантика“? Флахърти все още не бе говорил. Лайза бе запаметила досието по процеса и знаеше, че тези думи ги няма написани там. Главният съдия просто нямаше откъде да ги прочете. „Освен ако…“

Освен ако Флахърти и Уитингтън не бяха разговаряли. Светна червената сигнална лампа. Голдман погледна с примирение, благодари на съдиите и си седна.

Питър Флахърти — главният адвокат на „Атлантика“ — решително се изправи. Бе висок и красив мъж към шейсетте. Като млад бе работил като съдия и имаше колекция от три перодръжки с гъши пера заради това, че се бе явявал като страна във Върховния съд.

— Първо — започна той, — ние сме убедени, че Областният съд е взел правилно решение по трънливия въпрос за катастрофата. Дори и да не е така, в докладите по случая липсва доказателство за проява на небрежност. Нищо, никаква следа!

Сам Труит погледна към галерията. Лайза бе развълнувана. Каквато и да беше причината за вълнението й, трябваше да почака.

— В докладите са приложени много жалби на ищците, че разследванията не са били достатъчно задълбочени — каза Гуендолин Робинс. — Не е била удовлетворена и молбата Джо Дрейтън — шефът по поддръжката, да се яви и да даде свидетелски показания.

— Фирмата осигури пълномощник, който имаше достъп до всички документи. — Флахърти не пропусна възможността да нанесе ответен удар. — Господин Дрейтън се пенсионира и не се яви да свидетелства както пред ищците, така и пред ответниците. „Атлантика“ бе убедена, че неговите показания ще помогнат да се изяснят причините за катастрофата, затова правихме много, но напразни опити да го открием.

„Нима?“ — с горчива ирония си каза Лайза.

Труит се удивляваше на лекотата, с която адвокатът смесваше фактите и измислиците.

„Нито един артист не е в състояние да интерпретира ролята си така свободно, както адвокатът интерпретира истината.“

— Самолетът е катастрофирал поради експлозия в двигател номер две, нали така? — загрижено попита Къртис Бракстън.

Бившият генерал от армията навярно бе единственият сред съдиите, който имаше представа за работата на един двигател.

— Да. Най-вероятно терористите са поставили експлозивите в кожуха на двигателя. Казвам „вероятно“, защото Националната дирекция по безопасност на транспорта не успя да установи категорично причината за катастрофата, а и ищците не откриха причина за инцидента, различна от неочакваните престъпни действия на трета страна.

— Ако на борда не е имало бомба — наруши мълчанието си Труит, — не е ли това доказателство за проява на небрежност?

Флахърти замълча. Добрите адвокати са особено бдителни, когато им зададат хипотетични въпроси. Такъв въпрос неизменно повлича и втори, и трети, а е напълно възможно в края на пътя да ги очакват и плаващи пясъци.

— Не може да се приеме само по себе си.

— Не е ли истина, че не се очаква двигателят да избухне, ако някой не е извършил престъпно деяние и процедурите по проверката са били извършени старателно? — продължи Труит.

— Възможно е причината да е в производителя, да е възникнала още при проектирането — подхвърли нов коз Флахърти. — В такъв случай той, а не превозвачът носи наказателната отговорност.

— Този двигател е бил на повече от двадесет години — не се предаваше Труит. — По време на изпитанията всеки дефект би бил регистриран и щом не е открит, това не е ли проява на небрежност?

— Точно така — самодоволно се усмихна Флахърти, сякаш Труит бе попаднал в собствения си капан. — Но осем месеца по-рано двигателите са били щателно проверени. Нито роторният диск, нито пък друг механизъм или система са показали наличие на повреда. Затова не може да се говори за проява на небрежност, независимо от това дали на борда е имало бомба, или не.

Флахърти очевидно предварително добре се бе подготвил да отговаря на специфични въпроси.

— Авиокомпанията е извършила всичко необходимо. Единствените виновници са терористите. „Атлантика“ е толкова жертва, колкото и всеки един от ищците. Тя не носи отговорност. А сега бих искал да се върна на въпроса за…

— Ако дискът бе намерен — прекъсна го Труит — и металургическите изпитания бяха показали, че дискът не е бил подлаган на проверка и се е разбил не поради взрива на бомба, а поради остаряване на метала, щяхте ли да признаете, че…

— Твърде много „ако“ — намеси се главният съдия с нескрит гняв, но и с ирония.

Труит го изгледа учудено, а останалите съдии се питаха каква е причината шефът им да наруши правилата на протокола и да омаловажи въпроса на един от съдийското братство.

— Независимо от това — Труит насочи отново вниманието си към адвоката на „Атлантика“, — кажете ми, щяхте ли да признаете, че ищците имат право да претендират за проява на небрежност?

— Ако фактите бяха такива, съдия Труит — Флахърти се усмихна самодоволно като играч на покер, който изневиделица вади четири аса, — аз с удоволствие бих разменил мястото си с господин Голдман и ще защитавам ищците.

 

 

Лайза заговори още преди Труит да съблече палтото си. Излезе от малката кухня на апартамента с две предварително изстудени чаши току-що приготвено мартини.

— Ще имаш нужда от две. — Тя подаде едната чаша на Труит. — Сам, те са сложили главния съдия в джоба си.

— Естествено. Досега не е имало корпорация, която е ответник по някое дело и той да не я хареса.

— Не става дума за това. Подкупили са го!

— Какво?!

Лайза му разказа как главният съдия бе повторил буквално думите на Флахърти, които бе подслушала в апартамента на Макс.

— Флахърти се хвалеше пред Макс, че знае как ще се развие процесът. Каза дори, че е готов да напише решението на мнозинството. И точно това е направил. Дал е на шефа готовото решение, а той папагалски го повтаря. „Нещастен случай. Злополука.“ Тра-ла-ла.

— Не мога да повярвам.

— Вярно е, Сам. Подкупили са го, за да се застраховат — убедително добави Лайза.

Труит остана безмълвен. Подобно нещо не му се бе случвало. Бе немислимо. Никога в историята на републиката съдия от Върховния съд не бе вземал подкуп.

— Знам, че е нетърпим като трън в гащите — поклати глава той. — Знам, че е надут, суетен и егоист. Но никога не съм си и помислял, че е мошеник. Никога!

— Представи си, Сам, не е ли възможно снимките да не са му били доставени анонимно? Може Шанк или Флахърти да са му ги дали. Ако Уитингтън е казал, че не си на тяхна страна, те са искали на всяка цена да те отстранят от съдебната зала. Снимките са му развързали ръцете.

Сам пресуши мартинито си. Фактите му дойдоха твърде много. В сравнение с другите инстанции на държавното управление Върховният съд почти никога не се бе забърквал в скандал.

— Какво ще правим? — попита Лайза. — Той ще се бори със зъби и нокти срещу нас. Няма да можем да убедим нито Тарази, нито Хъбс, нито Смол. Дори Бракстън и двете съдийки да застанат на наша страна, имаме само четири гласа. Трябва да помислим за Маклеод.

— Не можем да спечелим по този начин.

— По кой начин?

— Като събираме глас по глас. Уитингтън ще разчита на фаворитите си. Трябва да го дискредитирам и да го отстраня.

— През осемнадесетте часа, които остават? Как?

— Коледното празненство не е ли довечера?

— Да, но ти не възнамеряваше да ходиш.

— Допреди пет минути. Ти не участваш ли в скечовете?

— Преди да бъда уволнена трябваше да имитирам Гуендолин Робинс.

— Назначавам те отново. Искам да следиш Уитингтън и да не допуснеш да се изниже към кабинета си по време на представлението.

 

 

През прозореца на хотелския си апартамент Шанк гледаше как снегът се сипе и покрива дърветата в парка. Вече цял час слушаше щуротиите на Макс.

— Ти да не си луд? Да се опиташ да убиеш съдия от Върховния съд? Федералните и проклетата тайна полиция ще налетят отгоре ми.

„Защото си безгръбначно лайно.“

— Забрави за това. Кучият син сам ще си отиде. Кажи ми, какво правеше днес Сам Труит в съда? За какъв дявол плащаме на онзи самохвалко Уитингтън?

— Флахърти каза да не се притесняваме.

„Глупак! Само повтаря едно и също.“

— По-добре ще е да се попритесним малко.

Този ден Шанк бе в по-отвратително настроение от обичайното, макар и да преценяваше приключението в Евърглейдс като истински успех. Бе потопил роторния диск, но като видя Труит седнал на стола си с висока облегалка, изпадна в шок. Шанк си бе сложил слънчеви очила и прошарена перука. Беше седнал на последния ред в галерията и бе сменил обичайния си сив костюм с кафяв. Бе видял и Лайза Фримонт да влиза в съдебната зала няколко минути преди десет и да сяда между две мраморни колони.

Какво, по дяволите, правеше и тя там?

Когато видя Сам Труит да минава през плюшената завеса, изръмжа тихо: „Да ти го начукам“ и един преподавател от Джорджия побърза да премести ученика си по-далеч от него. Главният съдия бе обещал на Флахърти, че Труит няма да бъде в съда, а ето го — беше седнал уверено на мястото си в края на редицата.

За кой ли път Шанк си представяше как застрелва Труит право в гърдите и от раната му бликва гейзер от кръв и се разлива върху черната му тога. Още един, който отиваше в историята.

Замисли се и за Тихия океан и за Кацушика Коширо. Той настояваше да го уведоми за решението на съда веднага след като бъде произнесено. Само при мисълта за японския бос тестисите му се свиваха на топка. Всичко зависеше от адвокатите и съдиите и ако Шанк знаеше нещо, то бе, че ако са на едно мнение, става страшно.

Макс се зае да му обяснява каква е ползата за бъдещата победа от умерения риск.

— Изобщо не се занимавай с Труит. Вече сме спечелили делото. За бога! Главният съдия нали е на наша страна. Той има права, власт и заема възможно най-високия пост.

— Той не биваше да допуска Труит в залата. Като видях кучия син, едва не напълних гащите.

Но във въображението си Шанк го виждаше обсипан с куршуми.

— Мога да го застрелям сутринта, докато паркира колата си. — Шанк протегна напред дясната си ръка, сякаш държеше пистолет и се прицелваше. — Бум! Бум! Бум! И от съдията не остава и следа.

— Не! — Макс отново си наля уиски. Навън бе притъмняло. — Флахърти разговаря с Уитингтън след днешното заседание. — Макс тревожно се огледа като че ли някой можеше да го чуе. — Старият му казал да не се безпокои и обещал да унищожи Труит на утрешното заседание.

— За двата милиона долара, които получи, трябва да го изрита.

— А ти престани да се притесняваш и не прави глупости. Само допреди три месеца Труит бе един въшлив професор, а Уитингтън е в съда от двадесет и пет години. Каза, че гласовете ще бъдат шест на три.

— Флахърти те мотае.

— Това пък какво означава?

— Днес погледнах Труит в очите. Не е човек без тежест и авторитет.