Пол Ливайн
9-те скорпиона (31)

29.

Пеещи звънчета

Шанк ненавиждаше Коледа.

Коледа означаваше, че във всеки магазин звънтят звънчета, че има непрестанни задръствания в движението по улиците и никой не върши никаква работа през по-голямата част от декември. Точно в този миг повечето от служителите на „Атлантика“ бяха седнали на задниците си, за да планират коледното тържество. Купуваха подаръци и си разменяха рецепти за хрупкави бисквити с джинджифил. Дори Макс Уонакър бе обзет от истерията и похарчи няколко хиляди долара от парите на служителите, за да се надуе в модерния хотел „Делано“.

Добре е някой да се интересува от бизнеса. Морикава — един от хората на Коширо, момче с късо подстригана коса, поради което главата му приличаше на парче въглен, посети ненадейно Шанк, като настояваше да получи доклад за развитието на делото. На лявата му ръка липсваха два пръста. Носеше поло, за да прикрие татуировката, която се простираше от врата до брадичката му.

Шанк му каза, че всичко е в кърпа вързано. Съдията, който би могъл да им причини неприятности, бил отстранен от съда, момичето — адвокат сътрудник — било уволнено. Нямало нищо тревожно. Показа му и изявлението в „Ню Йорк Таймс“ — нищо и никакви три параграфа под заглавие „Съдия напуска“. Поради сърдечна аритмия Самюъл Труит се бе подложил на медицински изследвания.

„Аз му причиних тази аритмия. Аз го обезвредих това копеле.“

Морикава го изгледа подозрително, но Шанк го заведе на вечеря и след двойна порция раци и запържени зеленчуци с месо го изпрати в Сърфсайд, където всички проститутки бяха руси амазонки.

Но Шанк не каза на миризливото суши, че си няма представа къде е Лайза. Бе телефонирал в апартамента й поне десет пъти, но от нея нямаше и следа. Както и от съдията. Шанк винаги се стремеше да държи всичко под контрол и този пропуск го тормозеше като пулсиращо главоболие.

Но не беше само това. През последните седмици Макс Уонакър бе станал самоуверен, сякаш фактът, че Шанк бе уредил делото, спасяваше жалкия му задник, като че ли нямаше да последва наказание за човека, който ги бе докарал до необходимостта да заложат двеста милиона долара в един хазартен процес.

„Как не разбира, че щом всичко приключи, ще умре?“

И сега, докато от вътрешните офиси се носеше мелодията на „Пеещите звънчета“ и го вбесяваше, Шанк бе погълнат от финансовите дела на фирмата. Когато му дойдеше времето, щеше да покаже на шефовете, че знае повече от Макс. Седеше зад бюрото си, палеше цигара от цигара и проучваше принтерната разпечатка, която представяше заетостта на полетите през двете седмици след Деня на благодарността. Летяха при запълнени деветдесет и един процента от капацитета си и имаха солидни резервации за началото на годината. На авиокомпанията се плащаше предимно в брой и щом спечелеха делото, фондовата борса щеше да реагира благосклонно. С малко реклама можеха да развият бизнеса си още.

„Благодарение на мен.“

След катастрофата на полет Шестстотин и четиридесет акциите на фирмата се превърнаха в мъртъв товар и японците увеличиха притежаваните от тях дялове и в този момент имаха ефективен контрол над компанията. При всички случаи Макс щеше да бъде изгонен, независимо дали по законен път, или с помощта на тридесет и осем калибров „Смит и Уесън“, заврян между зъбите му. Но първо трябваше да спечели делото. Шанк си имаше планове. Щеше да зареже работата в казиното. Нека някое ченге с плоски стъпала да се справя с масите за блекджек. Той искаше да управлява авиокомпанията!

„Не че ще ме направят президент, няма начин. Ще назначат някой подмазвач. Само да ми дадат офис до неговия, да ме нарекат вицепрезидент и аз ще подскачам до небето. Пейте звънчета… по пътя към банката.“

Можеше да спести тлъста сума за мястото в Коста Рика. Смяташе, че вече знае много повече от вятърничавия Макс, който обръщаше внимание на бизнеса колкото шестнадесетгодишно момче с бушуващи хормони. Макс прекарваше половината от времето си като хленчеше за Лайза, а другата половина — като ухажваше Лорета Франклин — шефка на Съюза на стюардесите, чийто задник бе широк колкото бе широк най-старият кораб във флотата. Ако Шанк не го държеше под око, Макс би обещал на стюардесата безплатна почивка в Южна Франция.

Шанк отиде до прозореца и погледна над Бейфронт Парк към пристанището на Маями и Маями Бийч. Екскурзионните кораби се бяха наредили в редица като патици и му напомниха за Пърл Харбър. По улиците под него палмовите дървета бяха обвити с коледна украса. Работници монтираха дървени пейки за предстоящия парад на Портокаловата топка.

Шанк не бе завладян от празнично настроение и пак се съсредоточи върху проблемите.

„Всичко ще се нареди, нали?“

Знаеше, че неприятелите му го възприемат като купчина мускули, дадени под наем. Това беше добре. Никой нямаше представа за упоритата му подготовка и колко внимателно обмисляше възможностите си. Вероятно някои го мислеха за глупав.

„Няма да го мислят повече! Нищо няма да мислят.“

Синът на Кингстън бе неразрешен проблем. Същата сутрин бе прочел в „Маями Хералд“ за случката, описана в два параграфа. Шофьор бил притиснат и излязъл от пътя, паднал в канала. По него стреляли. Жертвата не можеше да идентифицира нападателя. Шанк предполагаше, че в болницата има полицейска охрана. Нямаше смисъл да рискува, момчето бе вън от играта.

Задаваше си два въпроса: „Какво забравих?“ и „Какво остана несвършено?“.

Отново премисли всичко. Според адвокатите най-лошият сценарий бе разпределението на гласовете четири на четири. Само то щеше да потвърди победата на „Атлантика“. Много вероятно беше в отсъствието на Лайза и на мъркащия като коте съдия, който можеше да убеди другите, гласовете да бъдат шест на два. Единствените противници щяха да бъдат дъртаците, които вече пикаеха седнали. Нямаше за какво да се тревожи.

И все пак бе притеснен. Усещаше дъха на Коширо във врата си. Нали му бе гарантирал победата.

Отново се замисли за Лайза Фримонт.

Къде по дяволите беше тя, все пак?

Отново набра телефонния й номер. Никакъв отговор, само проклетият телефонен секретар: „Моля, щом чуете сигнала, оставете съобщение“.

„Имам съобщение за теб, сладурано, и ще го оставя точно между краката ти.“

Само от любопитство набра и телефонния номер на съдията. Предния ден никой не отговори, но тази сутрин се обади жената, която чистеше къщата.

— А, госпожата е при родителите си.

— А съдията? На телефона е господин Ханкисана от съда. Трябва да му донесем нещо.

— Не знам. Госпожата каза, че е извън града.

Шанк се замисли. Потъркваше с кокалчетата на ръката челото си. Винаги знаеше къде са всички играчи.

„Ако някой доносник ти каже, че в апартамента има трима нещастници, и ти нахлуеш през вратата, ако двама от тях седят в хола, пият бира и похапват чипс, задникът ти се свива и ти се оглеждаш за третия, някой превъртял чешит, който вероятно ще излезе от спалнята като зарежда узи.“

Какво ли означаваше това? Да не може да открие нито Лайза, нито съдията. Може би нищо. Може би са заедно и…

Шанк включи компютъра и прегледа резервациите на „Атлантика“. Търсеше имената на Фримонт и Труит. Нищо. Превключи на програмите на всички вътрешни линии. След тридесет секунди се добра до информацията: предния ден Л. Фримонт и С. Труит си бяха направили резервация за „Нешънъл Еърлайнс“ до Маями. Без фиксирана дата за връщане.

„Маями! Или идват при мен, което е малко вероятно, или са тръгнали надолу към Кис за «Р & Ч», риболов и чукане, или…“

Шанк разбра, че е направил грешка. Трябваше да приключи с нея при първа възможност. Сега вече бе длъжен да го направи.