Пол Ливайн
9-те скорпиона (28)

26.

Убийство на пътя

Грег Кингстън хвърли бегъл поглед към огненото кълбо на залязващото слънце и се отправи на запад по чакълестия път, който се виеше по дължината на канала, обрасъл с водни лилии. Ако се съдеше по картата, се намираше близо до Чоколоски, но истината бе, че се загуби.

Джим Тайгър му бе позвънил в мотела и му каза, че е възможно старият Крекър, по прякор Тигпен, да е неговият човек. Даде му сложни наставления за посоката и Грег се озова южно от Тамиами Трейл, а след това тръгна на запад между канала и мочурището. Взетият под наем автомобил вдигна облак прах и подплаши синеоките дългокраки ибиси. Грег се озърташе да види къщурката — Тайгър му бе казал, че се намирала до бензиностанцията.

Уви! Нямаше нито къщурка, нито бензиностанция.

Преди двадесетина минути бе срещнал неколцина рибари на брега на канала и двама други в лодка с извънбордов двигател. И оттогава — нищо.

Зелените лилии плуваха в тъмната вода. Брегът бе осеян с диви цветя, стъблата на блатните рози се виеха на два метра височина, цветовете им бяха розови, а листата светлозелени. Мина покрай бразилски пиперови дървета и смокиня без листа. На голия й връх бяха кацнали два лешояда и го гледаха как отминава.

Пламтящото слънце се бе заковало точно над хоризонта. Светлината му причиняваше главоболие и той обърна козирката на шапката си напред, за да предпази очите си. Сви в канавката, за да не сгази една миеща мечка. След това забеляза нещо в огледалото за обратно виждане. Сред облак прах зад него приближаваше джип.

След малко джипът намали дистанцията и почти опря в задната му броня.

— Хей, човече, движа се толкова бързо, колкото мога.

Той увеличи скоростта, но при шестдесет километра в час фордът подскачаше из дълбоките дупки и Грег се принуди да намали. Говедото искаше да го задмине, но нямаше място.

Внезапно джипът удари бронята му. Главата на Грег се люшна напред, а после назад.

„По дяволите, какво му е на този човек?“

Грег отби вдясно. Джипът неотклонно го следваше, а той не можеше да намали. След това джипът мина от лявата му страна и го притисна до канала. Грег погледна колата — черен додж 4×4. Помъчи се да види шофьора, но върху оцветените стъкла видя само физиономията на ужасен млад мъж с бейзболна шапка.

„Като забавен каданс от филм на ужасите.“

Неочаквано джипът удари форда от лявата страна и го запрати към насипа край канала. Грег се мъчеше да овладее волана и да изнесе колата вляво, когато го удариха отново. Фордът излетя над насипа, премина през заплетените клони на високите три метра гнили дървета, измъкна бежовите цветя от леглата им, преобърна се и падна във водата.

Грег си бе сложил предпазния колан, но въпреки това удари главата си в тавана на колата, която се потопи в дълбоката пет метра вода. Бе паднала на дясната си страна и известно време не се случи нищо. Освен бълбукането на водата не се чуваше друг звук. Грег безумно се огледа в тъмнината, хвана се за дръжката над вратата, но не можа да стигне ключалката. Лявата му ръка бе неподвижна. Остра болка го пронизваше от рамото до лакътя. От болките в дясната страна на тялото си разбра, че има няколко счупени ребра.

Водата започна да залива колата. Той се въртеше вътре и като изви мъчително ръка зад гърба си, напипа ключалката. Облегна се на дясната врата, бореше се с паниката, с нуждата да си поеме въздух, със съзнанието, че времето свършва.

Пред очите му застана ликът на баща му от последните мигове преди катастрофата. Чу гласа му, спокойния глас на мъжа, направил всичко възможно, за да спаси пътниците си, екипажа си, себе си. Баща му бе силен и компетентен.

„Предадох те, татко, предадох те.“

Известно време Грег не можеше да прецени откъде да се измъкне. След това се подпря и закрепи краката си на дясната врата. Опита се да отвори шофьорската врата, но тя бе здраво затворена от натиска на водата. Електрическите прозорци не помръдваха. Водата стигаше вече на височина до кръста му и се покачваше. Опита се да счупи прозореца на шофьорската врата с юмрук, но не успя. Ритна го, но стъклото не помръдна. Счупените ребра го боляха. Сети се за Лайза, която бе обичала баща му, а обичаше и него, Лайза, която му се бе доверила и го бе предупредила да бъде внимателен.

„Теб също те предадох.“

Някъде отдолу се чу скърцане на метал. Колата се намести върху калното дъно, а водата започна да навлиза с по-голяма сила. Грег се опита да се подпре и ръката му напипа метален предмет — лоста на ръчната спирачка, който се бе счупил при падането. Той го хвана като полицейска палка и обзет от гняв и неудържимо желание да се спаси, решително удари прозореца и го разби. Водата веднага нахлу вътре. Засипаха го парченца счупени стъкла. Той си пое дъх и се хвърли срещу прииждащия поток, измъкна се през прозореца и като риташе здраво, успя да се издигне нагоре и да изплува на повърхността, жаден за глътка въздух.

Отвори очи и се втренчи в пламтящото оранжево слънце, което сякаш бе кацнало над канала. Чу глух звук, който според него идваше отдалеч.

„По дяволите, звучи като…“

Зарита и се завъртя в посоката на течението. Видя силуета на мъж, застанал на брега. Бе протегнал напред и двете си ръце.

Последва друг тътнеж. Вторият куршум мина покрай него и потъна в тъмната вода.

 

 

Сам Труит поддържаше скорост от сто и двадесет километра в час. Движеха се на запад от Маями по Тамиами Трейл под блясъка на залязващото слънце. Лайза седеше до него, а той префучаваше край претоварени пикапи и ремаркета с рибарски лодки. Труит пътуваше в миналото си. Дори тук, по туристическия маршрут с магазини за необикновени сувенири, ферми за влечуги и атрактивни борби на алигатори, имаше някаква красота. По пътните стълбове бяха свили гнезда бели чапли. Прерийната растителност се виеше от двете страни на пътя, а над главите им се рееха чаплите. През годините Труит бе изминал дълъг път от Евърглейдс Сити — град на рибари, на ловци на жаби и раци.

„Докъде трябва да стигна? Изглежда, ще трябва да се завъртя на триста и шестдесет градуса.“

Навлязоха в Глейдс, минаха покрай мочурището и водораслите. Труит се отдаде на фантазията си. Да вървят по дяволите главният съдия и Върховният съд. Когато всичко свърши, ще се прибере у дома. Ще пише завещания и ще прави разследвания. Ще поема по някое дело, например когато извънбордов двигател „Мъркюри“ се скапе в деня, след като е бил продаден. А когато клиентите се пръснат и делата вървят бавно, което щеше да се случва често, щеше да окача на вратата си табелка „За риба съм“.

„Добре, добре. Може би фантазирам и така се подготвям за в случай, че не мога да се върна в съда.“

Това обаче не сложи край на мечтите му. Щеше да се разведе с Кони или тя с него и щеше да се ожени за Лайза. Ще имат три деца — две момчета и едно момиче, а булката му ще готви блатно зеле. Струваше му се прекрасно и в същото време абсурдно.

„И защо да не мечтая за различен живот? За какво да се връщам назад? Не заради съда и със сигурност не заради Кони.“

Преди да отиде да вземе Лайза, се бе прибрал у дома, за да приготви багажа си и да се изповяда на съпругата си. След всичките тези години тя заслужаваше да научи истината.

Къщата бе празна, върху кухненския плот стоеше празна бутилка от водка и изцеден лимон. До тях бяха разпръснати черно-белите снимки, които го преследваха навсякъде. Първо на стадиона, след това в кабинета на главния съдия, а сега и в собствения му дом.

„Този кучи син Шанк!“

Една от снимките бе обърната и на гърба й Кони бе написала: „Ти си толкова предсказуемо копеле!“.

„Не, не е така. Лайза не е само изпълнено с желание красиво момиче. Аз я обичам.“

Той обърна снимката. Ето го върху Лайза. Лицето му бе застинало в гримаса на мъчителна сладост. Сърцето го заболя за Кони, опита се да си представи какво е почувствала като е отворила плика. По дяволите! Не трябваше да става така. Можеше да поговори с нея. Не трябваше да бъде зашлевена в лицето по този начин.

Къде ли беше все пак? Все още можеха да поговорят като възрастни хора. Извика я с надеждата, че е на втория етаж. Никакъв отговор.

Може би беше у сестра си. Вдигна слушалката на телефона в кухнята. Погледът му попадна върху лист, на който бе записан телефонен номер във Вирджиния и нищо повече. Той го набра. Отговори му секретарка:

— Женски медицински център. Моля, изчакайте.

Името не му говореше нищо. Докато изчакваше секретарката да се обади отново, прозвуча запис: „От осемнадесет години Женският медицински център осигурява внимателни и дискретни грижи в нашите модерни офиси във Вирджиния, Мериленд и района“.

„Какво е това?“

„Ние разполагаме с дипломирани гинеколози, извършваме безплатни тестове за бременност и безболезнено прекъсване на бременността…“

„О, не!“

— С какво мога да ви помогна? — попита секретарката.

Той се стъписа и не продума, докато тя не го запита втори път.

— Търся госпожа Констанс Труит. При вас ли е?

— Съжалявам, господине. Ние се придържаме към политика на поверителност и дискретност. Ако оставите името си и телефонния си номер и ако тук има такава личност, което аз нямам правото нито да потвърдя, нито да отхвърля…

„Тя чете!“

— … вашето съобщение ще бъде предадено. В такъв случай ще можете да се свържете с лицето, което…

— Вървете по дяволите! Искам да говоря с нея. Аз съм съпругът й.

— Съжалявам, господине, но нашата политика…

Той тресна слушалката и хукна към вратата.

 

 

Като стигна в клиниката, Кони вече лежеше в стаята за възстановяване. Труит бе изискал адреса от телефона в колата си. Кони беше бледа, с притворени клепачи, но му кимна и се усмихна на сила.

— Помня те — каза му тя. — Ти беше копелето, което ме свали по гръб на острова. Дежавю, Сам.

— Защо, Кони? За да ме накажеш ли?

— Не, глупако. Искам да се отърва от теб. Върви си. Върви при малката адвокатка или при някоя блондинка, която ще се появи следващата година. Махни се от живота ми!

 

 

Бяха на час път от Маями, когато Труит започна да разказва на Лайза за юношеството си, истории, които Лайза намираше за преувеличени, дори и съмнителни.

— Не си ял наистина гущери, нали? — с недоверие попита Лайза.

— Разбира се, че съм ял.

Тя се усмихна и се загледа в пътните знаци, покрай които прелитаха, докато навлизаха в Глейдс. Възхищаваше се на мускулестите ръце на Сам, с които държеше волана на взетия под наем понтиак. Беше по фланелка и дънки и изглеждаше много по-добре, отколкото в черната си тога. Лайза беше облечена в индиговосин клин с шнур и прилепващо бюстие, което излагаше на показ плоския й корем.

Минаха покрай ресторант с реклама за пържена морска котка и жабешки бутчета.

— Не само гущери — продължи Труит. — Яденето на рагу с мускусен воден плъх беше същинска церемония за момчетата от Тен Таузънд Айландс.

— Това е ужасно.

— Нямаше да говориш така, ако беше яла броненосец, печен на асфалт върху мидена черупка.

— Сам, момчетата от твоя край сигурно са големи капии.

— Тукашните момчета не са капии.

Лайза се загледа в извисяващата се морска трева и попита:

— Какво ще направи Уитингтън?

— Ще се опита да ме накара да се откажа. Републиканците в Сената ще натиснат президента за по-консервативен съдия и така ще съсипят либералите от Харвард.

— Всяка жаба да си знае гьола — каза Лайза.

Минаха покрай избеляло табло, рекламиращо половинчасова разходка.

— Сам, ти трябва да се върнеш в съда.

— Да не се тревожим за това. Имаме друга работа. След това може би отново ще заема мястото си. А ако не го направя — какво?! Все още има неуловен барбун и кефал.

— Какво значи това? Ще слезеш надолу?

— Да кажем, че ще преструктурирам приоритетите си, а точно сега за мен е много по-важно да бъда с теб, отколкото да седя на стола на Оливър Уендъл Холмс.

Сам изрече думите безгрижно, но тя за малко не се разплака. Нима наистина се отказваше от всичко заради нея? Искаше й се да му изкрещи: „Аз не го заслужавам. Спаси себе си!“.

— Сам, обичам те, но не искам да жертваш всичко заради мен.

— Работата ми не е всичко.

Тя се притисна към него и зарови лице в рамото му, обви с ръце гърдите му и силно го прегърна.

Прекосиха Микосуки Вилидж, навлязоха в Шарк Вали и се отправиха на запад. Излязоха от Очопий, на десет километра от мястото, където бе израснал Сам. Той се отклони от пътя и остави колата на паркинга на охранителния отряд.

Влязоха в сградата. Посрещна ги млад мъж с униформата на охраната на парковете на Съединените щати. На картончето бе изписано името му: „Д. Рийд“.

— Искаме да видим списъка на всички осъждани бракониери — ловци на алигатори — каза Сам. — На всеки осъден ловец без разрешително, както и онези, които са надвишили разрешения брой уловени животни или са ловували извън сезона.

— Защо?

„Защото старият Крекър е имал алигаторски кожи на борда на лодката си — помисли си Лайза. — Защо сама не се сетих за това?“

— Списъкът е публично достояние, нали? — попита Сам.

— Не знам. Никой не се е интересувал досега. — Младежът изгледа Сам подозрително. — Да не сте от телевизията?

— Не — отвърна Сам.

— Защото ако сте от „Шестдесет минути“, трябва да повикам началника.

— Всъщност аз съм съдия от Върховния съд на Съединените щати.

— Аз пък съм Дик Трейси — разсмя се младият мъж, обърна се и извика: — Лейтенант!

От офиса се появи едър мъж над четиридесетте, със загоряло от слънцето лице. Плешивото му теме беше розово, а изпъкналият му корем висеше над колана.

— Какво става, Дани?

— Този тук казва, че бил съдия от Върховния съд.

Лейтенантът погледна Сам Труит и се намръщи.

— Да претендира човек, че е съдия, е престъпление, не мислите ли?

— Не по-голямо от това да застреляш ибис и да го опечеш върху черупки от стриди.

— Гледай ти, Скрап! Тогава бяхме на петнадесет.

— И го наричахме пиле по Чоколоски.

Труит се засмя, а Сандърс го прегърна мечешката, като го вдигна от пода. След това се пуснаха и се огледаха преценяващо.

— Не си пропускал да похапваш, Джимбо — каза Труит.

— А ти изглеждаш като човек, който нагъва блатно зеле с пушен джолан.

— Караш ме да се облизвам. Флора прави ли още онзи прекрасен пай със зелен лимон?

— Дрискат ли алигаторите в блатото? — Сандърс хвърли извинителен поглед към Лайза. — Съжалявам, госпожице.

„Госпожица? Аз съм застинала във времето…“

— Каза ли на малката дама как лови с голи ръце алигатори в Лостман Крийк? — Сандърс сбута с лакът Труит в ребрата, но не отделяше поглед от голия корем на Лайза.

„Малката дама! Хайде де!“

— Не исках да се хваля. — Гласът на Труит звучеше по южняшки.

— Не е самохвалство, щом си го направил. Сам влизаше в дупките на алигаторите и измъкваше такива чудовища, които само с един замах на опашката си можеха да му счупят крака.

— Да-да — промърмори Лайза.

— Хей, Сам, малкото съкровище не вярва, че с голи ръце си хващал алигатори за муцуната.

— Въпрос на техника — каза Сам. — Алигаторът може да строши черепа на голям глиган, като го захапе само веднъж и го сдъвче като марципан, но мускулите, които отварят устата му, не са толкова развити и човек може да я затвори, ако е достатъчно бърз.

— Сам имаше най-бързите ръце в Глейдс.

— Аз ли не знам това? — усмихна се Лайза. — Впрочем казвам се Лайза.

— Извинявам се — обади се Сам. — Мама уж ме беше възпитала по-добре. Лайза, това е Джимбо Сандърс, най-добрият нападател на Тен Таузънд Айландс. Джимбо, това е Лайза Фримонт, мой сътрудник.

— Обзалагам се, че е така. — Джимбо я изгледа от горе до долу, като задържа погледа си по средата на тялото й.

 

 

Седяха пред компютъра в малкия офис на Джимбо. Телефонът иззвъня. Двама рибари с малка лодка открили кола на дъното на Стреглър Фил Кенън. До брега имало пресни следи от гуми, но нито следа от оцелели хора, само една шапка се носела по водата.

— Какво? — попита Лайза.

— Бейзболна шапка — повтори Сандърс.

„Може да е всеки. Всички носят бейзболни шапки.“

— Какъв цвят? — попита Лайза и Сандърс я изгледа учудено, но все пак попита по радиото.

— Черно и оранжево. На „Гигантите“ от Сан Франциско. Защо?

„Небеса!“

Тя позвъни в мотела. От стаята на Грег не отговори никой. Свърза се със своя телефонен секретар. Бяха се разбрали Грег да се обажда всеки ден в шест вечерта, само за да я увери, че всичко е наред. Вече минаваше седем, а от него нямаше съобщение.

— Сам! — изкрещя Лайза.

От израза на лицето й той разбра.

 

 

Колите на двама шерифи от Колър Каунти бяха паркирали до канала, който бе черен и зловещ под лунната светлина. Повърхността на водата се осветяваше от преносими прожектори. Наблизо бе спряла линейка. Червената й сигнална лампа непрестанно се въртеше и осветяваше ниските дървета. Точно когато Лайза и Сам слизаха от форда на Службата за опазване на парковете на Съединените щати, на повърхността на водата се подаде един водолаз и поклати глава. В колата нямаше никой.

Краката на Лайза се подкосиха и Сам я прихвана, за да не падне.

„Това е моя грешка. Аз го изпратих тук.“

Лайза се стараеше да запази самообладание. Щом в колата нямаше никой, имаше още надежда. Никой не знаеше какво е направил Грег. Ако можеше да си представи какво се бе случило, може би щеше да се досети.

— Тук има ли течение? — внезапно запита тя.

— Да, това е приливен канал — отвърна Сандърс. — Отливът се движи на запад към залива.

— Той би плувал натам — каза тя. — Той е страхотен плувец. Изминава по цели километри.

— Защо просто не е изплувал на брега? — скептично попита Сандърс.

— Защото е трябвало да избяга от този, който е бил тук.

— Звучи налудничаво. Това не е…

— Хайде, Джимбо, нека да потърсим — обади се Сам.

Тримата тръгнаха из шубраците. Лекарят от линейката — млад мъж на възрастта на Грег, облечен в син костюм, носеше черна медицинска чанта като лекар, тръгнал на домашно посещение. Тръгнаха на запад. Сандърс им светеше с големия си фенер. Промъкваха се из храсталаците, бодлите нараняваха ръцете им. Вслушваха се с надеждата да чуят човешки глас, но се разнасяха само звуците на крякащите жаби, бръмченето на насекомите и плясъкът на невидима риба.

Лайза не издържа и изкрещя:

— Грег! Грег!

Никакъв отговор.

Така изминаха около километър и изведнъж Сам извика:

— Тук!

Щяха да го подминат. Грег се бе изтеглил на брега и се беше скрил в шубрака. Беше почти в безсъзнание, но успя да се усмихне, когато Лайза се приведе над него и отстрани кичурите коса от очите му.

— Здравей, мамо — прошепна той.

Лекарят бързо го прегледа и обяви, че е счупена лявата му раменна кост и две-три ребра вдясно. Изпадаше в шок.

— Струва ми се, че има и рана от куршум в десния делтовиден мускул.

Премери кръвното му налягане. Беше деветдесет на шестдесет и той му инжектира ефедрин, за да го стабилизира. След това постави тампони във входа и изхода на раната; би му и инжекция с антибиотик, сложи на ръката му временна шина и включи система във вената му. Повика линейката с уоки-токи и след броени минути Грег беше вътре.

— Ще дойда с теб в болницата — каза му Лайза.

— Аз съм добре. Ти трябва да довършиш работата.

 

 

Когато се върнаха в участъка, бе един след полунощ. Лекарите казаха, че Грег се е стабилизирал и посъветваха Лайза да се прибере у дома. Полицията взе показания от Грег, но той не бе видял нито лицето на нападателя, нито номера на колата.

Лайза бе сигурна, че е бил Шанк, но нямаше как да го докаже. Гневът й непрестанно нарастваше.

„Няма да ме изплашиш, копеле такова! Ще се боря срещу теб, но не по твоя начин. Ще те обеся с доказателството за това, което си извършил.“

Бе изтощена и прегладняла. Не бяха вечеряли, макар че до този миг не обръщаше внимание на глада. Седяха в офиса на Джимбо и ядяха раци, конфискувани предната нощ от лодка, която се движела без светлини и хората нямали разрешително. Сандърс се извини, че нямал сос от горчица, но в замяна на това откъснаха зелен лимон от дървото зад участъка.

Лайза настояваше да продължат работата си и през нощта, както бе помолил и Грег. Труит обясни на Сандърс, че търсят блатен плъх, който е управлявал моторница в деня след катастрофата на „Атлантика“.

— Трудно е да се открие — поясни Сам, — но той е имал купчина кожи на алигатори на лодката. Затова предполагам, че може би е регистриран.

— Ако проверим базата данни за всички арестувани бракониери, ще стесним кръга и можем да открием този човек.

— Да опитаме — сви рамене Джимбо.

Джимбо работеше на компютъра, а Труит сръчно чупеше черупките на раците с дървен чук. Лайза наряза лимона и започнаха да се хранят. В това време компютърът отделяше бракониерите на алигатори от продавачите на наркотици, замърсителите на канали, крадците на костенурчи яйца, ловците на птици и други престъпници в Евърглейдс.

— Знаеш ли за какво ми напомня този дървен чук? — Сандърс хвърли през рамо поглед към стария си училищен приятел.

Сам се замисли за миг и после се усмихна.

— За лакътя ми.

Лайза търпеливо чакаше за обяснение.

— Двамата бяхме новаци в гимназията, когато се случи това. — Сандърс извади месото на рака от черупката с ножче от военноморския флот на САЩ.

— Пекли сте на барбекю застрашени от изчезване водни птици? — намеси се Лайза.

— Не. Тогава играехме футбол и Скрап удари лакътя си. Естествено, не отидохме на лекар. Раната кървя цяла седмица и ръката се калцира така, че Сам не можеше да я протегне. Искам да кажа, че бе застинала свита на деветдесет градуса, когато отидохме в болницата.

— Лекарят искаше да я оперира — продължи да разказа Труит. — Каза ми, че са увредени толкова много нерви, че повече няма да мога да играя футбол. Господи! Аз не мислех, че ще мога отново да държа дори и въдица.

— Тогава аз и Скрап измислихме как да избегнем операцията. Нещо като домашна медицина. — Докато Сандърс говореше, от принтера излизаха разпечатки с данните за бракониери на алигатори, заедно с техните снимки, адреси и номерата на социалната им осигуровка.

— Първо опитахме с вряла вода — каза Сам. — Лекарят каза, че лакътят е измръзнал.

— А вие се опитахте да го размразите. — Лайза мислеше за дългия път от Евърглейдс до Харвард.

— Спряхме, когато по ръката му се появиха мехури — продължи на свой ред Сандърс. — След това отидохме в дърводелската работилница и сложихме ръката в едно менгеме. Аз грабнах един голям дървен чук и ударих лакътя му десетина пъти, като се стремях да смажа костта и да счупя лакътя там, където бе калцирал. Наложи се да спра, защото Скрап припадна.

— Накрая го направих сам. Цяла седмица се упражнявах и вдигах гири. Костта хрущеше, накрая отокът спадна и аз отново можех да движа ръката си.

— Сам доста издържа на болка — каза Сандърс.

Лайза с недоверие клатеше глава. Бе научила от тази история повече, отколкото знаеше за Сам. Доби вяра в него. Разбра, че той невинаги е бил декламиращ на латински юрист и учен.

„Ако се наложи да се срещнем с Шанк, Сам ще остане и ще се бие. Няма да избяга.“

 

 

Елиминираха бракониерите, които бяха твърде млади или са били в затвора по време на катастрофата; отстраниха микосуките и семинолите, както и онези, които не отговаряха на физическото описание, или — както бе в два случая — бяха жени. Останаха трима заподозрени, или по думите на Джимбо, три от най-опасните и злобни копелета на света.

Сандърс разгледа разпечатката и прочете на глас:

— Абел Постълуайт, шестдесет и една годишен, арестуван двадесет и девет пъти, четири пъти осъждан за незаконно притежание на кожи, единият път са намерени шестдесет кожи на борда на лодката му.

— Добър е в занаята — отбеляза Труит, като разглеждаше снимката на грубоватия мъж с брада и железен поглед. — Може да е бил той.

— Съмнявам се — каза Сандърс. — Не знам Абел да използва моторница. Бракониерства с кану. Може да забие куршум в окото на алигатор от шестдесет метра. Използва седемметрова лодка с извънбордов двигател, за да обикаля островите, но никога не съм го виждал на моторница.

Труит обърна следващата страница.

— Силван Петигрю. На шестдесет и осем години. За една нощ убил и одрал осемдесет и девет алигатора. Затварян за осемнадесет месеца в Ейвън Парк.

— Отпиши го — каза Сандърс. — Преди месец отиде на оня свят. Източвал горивото от колата на някакви туристи и един камион го забърсал. Направил му черепа на каша в огледалото за обратно виждане.

„Пътно произшествие“ — помисли си Лайза.

— Все пак може да е бил той — каза тя. — Имам предвид, че е възможно Джо Дрейтън да е наел точно него.

— Само се надявайте да не е така — заяви Сандърс. — Кой остана?

— Би Джи Маклинток. — Труит разгледа последния лист от разпечатката. — На шестдесет и четири години, висок около метър и седемдесет, осемдесет и пет килограма. Залавян с алигаторски кожи четиринадесет пъти. Не е осъждан. Обвинен от федералния съд за внос на марихуана и оправдан.

— С моторница ли? — попита Лайза.

— Известно време работеше на лодка за лов на скариди — каза Сандърс. — Трябвало е да пресреща корабите, идващи от Колумбия, и да разтоварва стоката по лодките на приятелите си, а после да я откарва по островите, където Бреговата охрана не може да я намери.

Труит продължи да чете.

— Крадец на яйца от морски костенурки.

— Някои смятат, че са афродизиак — поясни Сандърс.

— Злоупотреба с федерална собственост — продължаваше да чете Труит. — Крадец на водни орхидеи.

— От резервата Факахатчи Странд — каза Сандърс.

— Обвинен в опит за физическо насилие над служебно лице, оказал съпротива при опит за задържане, обвинен в палеж на държавно имущество…

— Напъхал парцали в резервоара на полицейска кола и запалил цигара — обясни Сандърс.

— Крал е мрежи с раци, обвинен в притежание на омари с малки размери, в производство и притежание на алкохол с неплатен акциз. Всеки път обявяван за невинен — каза Труит. — Накрая обвинен за неплатени данъци и прекарал дванадесет месеца при ФБР в Маями. — Сам остави разпечатката и погледна стария си приятел, който почистваше предните си зъби от попаднало там парченце месо. — Кой е този човек, Джимбо?

— Би Джи Маклинток — каза Сандърс. — Човек, който притежава мощна моторница.

— Може той да е нашият човек.

— Надявам се да не е.

— Защо?

— Защото Би Джи е ловец на алигатори, миещи мечки и раци, кучи син, който вероятно ще ви застреля в мига, в който стъпите на пристана му.