Пол Ливайн
9-те скорпиона (26)

24.

Окото на алигатора

Сутринта Сам Труит премисляше събитията от последните дванадесет часа — секунда време, което промени живота му завинаги.

„Какво направих? Докъде ще ме доведе това?“

Не знаеше. Не бе характерно за него, но той съзнаваше, че е постъпил така от обич. Сам Труит бе човек на книгите и думите, на възвишените идеали. Водеше живот, направляван от логиката и разума, а сега — да вървят по дяволите клишетата! — следваше сърцето си.

Сутринта в кабинета си бе премислил отново всичко, стъпка по стъпка. Часове по-рано, със снимките в ръце, се бе почувствал предаден. Напусна стадиона и се отправи към дома си, където седна и се замисли. Беше се борил срещу чувствата си. Мислено раздели с черта страницата в тефтера си и се зае да анализира. От лявата страна бяха дебитите: Лайза го бе лъгала, бе постъпила неетично, дори престъпно. В дясната страна имаше само един кредит: той беше луд по нея, което само увеличаваше страданието му от загубата. Освен това беше и бесен, че го е измамила.

„Ами страстта й? Нали почувствах как пламтеше. Това не бе преструвка.“

Бе по-истинско от всичко, което бе изпитвал. И там, на стадиона, не му ли каза, че го обича?

„Да я вземат дяволите. И аз я обичам.“

Щом призна истината пред себе си, му олекна. На едното блюдо на везните на Темида постави любовта им, а на другото — неетичното поведение на Лайза. Любовта натежа.

„Колко тежи? Любовта е четиристотинкилограмова горила.“

Малко преди три след полунощ той пъхна глава в спалнята. Кони спеше дълбоко в средата на леглото. Беше ходила на гинеколог, но както обикновено не му каза нищо, когато говориха по телефона. Той леко я потупа и когато тя се обърна, й каза, че отива в съда.

— Определен съм за свидетел на смъртно наказание — излъга той. Какво можеше да й каже?!

„Искам да отида при жената, която обичам. Готов съм да рискувам всичко заради нея.“

— Знам — измърмори Кони. — Търсиха те по телефона.

Приведе се, за да я целуне, но размисли и тръгна към вратата.

— Изпържи копелето — каза Кони, обърна се и отново заспа.

Труит отиде в апартамента на Лайза, където се любиха невъздържано, а после — бавно и нежно. Прибра се у дома преди разсъмване и взе набързо един душ.

 

 

Слънцето грееше над Тасмания. Поне така се виждаше на плаката, окачен над бюрото на Лайза. Тя си тананикаше песента на Ванеса Уилямс „Запази най-хубавото за накрая“. Чувстваше се глупаво… беше влюбена.

Преди да си тръгне, Сам я накара да му разкаже всичко отново. Тя започна с Макс и „Тайки Клъб“ и завърши с Грег, който се бе отправил към Евърглейдс. Сам седеше обут с боксерките си, слушаше, кимаше и размишляваше.

— Една писмена клетвена декларация от Дрейтън би могла да промени решението — каза той, след като Лайза завърши разказа си. — За да се спечели процесът, не е достатъчна проверката на диска с просто око. На ищците им е нужно заключение от металургически тест. Трябва да се намери и липсващото парче.

— Грег го търси, но задачата изглежда неизпълнима.

— Дай ми доказателства, Лайза, дай ми нещо, което да мога да видя и да пипна, и аз ще ти осигуря пет гласа.

— Пет гласа могат да направят чудеса — усмихна се младата жена.

— Съдията Брентън е бил прав за това. — Сам също знаеше този класически цитат по отношение на съда.

— Дори и Грег да намери нещо, то не е включено в докладите по делото. Как можеш да накараш колегите си да се позовават на доказателство, което няма номер на страницата и печат?

— Не подценявай способността ми да убеждавам — каза Труит.

— Няма. — Тя леко го целуна по устните.

Сега Лайза седеше в кабинета си под плаката на Тасмания. Беше девет и петдесет и пет. Сам трябваше да тръгва за заседанието от десет часа. Лайза трескаво обмисляше възможностите. Сам бе на нейна страна и й вярваше. Отново имаше надежда.

Действителността я притискаше. Представи си как Грег шляпа през голямото мочурище. На обречена мисия ли го беше изпратила? Как щеше да намери скъпоценното парче — ключът за вратата към правосъдието?

 

 

Грег Кингстън се взираше в застрашително присвитото око. Алигаторът от Мисисипи не биваше да се бърка с крокодил по думите на екскурзовода — момче с конска опашка от Микосуки, което носеше типичния за племето му жакет на разноцветни райета. Грег бе паркирал взетата под наем кола и побърза да се присъедини към група туристи в Микосуки Вилидж — селище от прашна колекция колиби с покриви от палмови листа, разположено в края на Евърглейдс, на около шестдесет километра от Маями.

Грег търсеше собственика на моторницата, миризливия Крекър, който преди три години бе превел Дрейтън през водораслите в изпълнената с мирис на изгоряла плът и самолетно гориво утрин. По време на полета от Маями, а и докато пътуваше на запад към Тамиами Трейл, Грег си представяше онзи ужасен ден. Виждаше как Дрейтън намира парчето от диска, опитваше се да си представи как се е чувствал, хванал в ръка доказателството за собствената си непочтеност. Смачка няколко комара, кацнали върху ушите му, и се заслуша в обясненията на отегчения екскурзовод. От една от колибите се носеше острата миризма на печено.

— Алигаторите имат широка и закръглена муцуна. — Младежът посочи припичащото се на слънце в калта на канала триметрово животно. — Главата на крокодила се стеснява в тънка муцуна.

Грег вече бе пътувал половин ден с моторница из Евърглейдс, шапката на „Гигантите“ бе отвяна от перката на двигателя и пилотът на моторницата я извади с въдица от струпаните в мочурището водни лилии. Грег се преструваше, че изучава птиците и флората, но при всяка възможност питаше рибарите, продавача на стръв, собственика на моторницата, всеки, който имаше вид на местен човек, къде би могъл да намери пияния Крекър, който бе взел на борда на лодката си Джо Дрейтън в деня след катастрофата на „Атлантика“. Всички си спомняха за катастрофата — та кой би могъл да я забрави?! Но никой не разпозна Джо Дрейтън по снимката, която им показваше. Никой не знаеше кой го е водил из мочурището.

Как можеха да запомнят? След катастрофата бе настъпил същински хаос от хеликоптери, полицейски коли и линейки.

Телевизионните камери били навсякъде.

— Пазете се от алигаторите и крокодилите — наставляваше екскурзоводът, нещо, което според Грег бе пределно ясно. — Те ядат костенурки, риби и птици, но обичат и филе от хомо сапиенс.

Неколцина загорели от слънцето туристи, които стояха върху дъсчената пътека на брега, се изкискаха. Леко движение привлече вниманието на Грег и той засенчи с ръка очите си, за да ги предпази от слънцето на Флорида. По пътеката се плъзгаше змия — на няколко метра от дремещия алигатор и вън от полезрението му.

— Котънмаут — посочи я екскурзоводът. — Много отровна.

Внезапно, без да помръдне главата си, алигаторът шибна с опашка змията и я запрати в тревата, далеч от водата, само на няколко крачки от туристите, които инстинктивно отстъпиха назад. Алигаторът се хвърли напред, зашемети змията и я нагълта. Тесните му очи бяха втренчени в туристите, които побързаха да се отдалечат от пътеката.

По-късно Грег яде пържен индиански хляб и печени жабешки бутчета в ресторанта на селището. След това влезе в смесения магазин — мръсно място, пълно с гумени алигатори, миниатюрни портокалови дръвчета, индиански барабани и лули на мира от Хондурас, произведени в Тайван. Приближи мъжа зад щанда. Върху една пластмасова табела бе изписано: „Обслужва ви Джим Тайгър“.

Тайгър бе облечен с фланелка на „Делфините“ от Маями, мръсни дънки и прашни каубойски ботуши. Беше едър, с дебел врат и кисела физиономия. Дългата му черна коса стигаше почти до раменете, а по пръстите си имаше няколко сребърни пръстена. Нефритени гривни красяха китките му. Пушеше и нареждаше на купчини кренвирши в целофанови опаковки.

— Търся един човек. — Грег извади снимката на Джо Дрейтън и в знак на уважение свали шапката си. — Тук ли бяхте преди три години?

— Тук съм бил през целия си шибан живот.

— Този човек е наел моторница на сутринта след самолетната катастрофа. Собственикът е местен човек, Крекър — пияница на около шестдесет години, който има нужда от една хубава баня. Него търся.

Тайгър се разсмя и издиша облак цигарен дим.

— Това не е особеност. Същото може да се каже за всеки бял човек наоколо. — От цигарата падна пепел. — Господи, какъв ден беше! Много хора, много лодки. Братовчед ми даде лодката си под наем на хората от Седми канал, можете ли да си представите? Обещаха по две хиляди на ден. Можеше да изкара и по пет хиляди. Е, ако индианците бяха умни, щяха да живеят в Палм Бийч, а белите щяха да си стоят тук с алигаторите.

— Значи не знаете кой може да е бил?

— Тези хора нямат имена или поне не ги казват. Нямат телефони, нито номера на социалните си осигуровки. Живеят нагоре в колибите, ловят риба и залагат капани. До Трейл слизат само за газ и провизии.

По бетонния под пробяга хлебарка и изчезна под една поставка, върху която бяха наредени чипс и сланина.

— Благодаря все пак — каза Грег.

— Ще поразпитам наоколо. — Тайгър смачка фаса с тока на ботуша си.

— Благодаря.

— Ако се завъртите наоколо, искам да ви кажа, че съм много добър водач за риболов.

— Тук съм по работа — поклати глава Грег.

— Къде мога да ви намеря, ако науча нещо?

— В хотел „Холидей Ин“ в Евърглейдс Сити. Името ми е Кингстън.

— По-добре да го запиша.

Грег отново му благодари и излезе. Камбанката зад него звънна. Тайгър приближи прозореца и го проследи, докато се качваше на наетия форд ескорт. Изчака го да потегли към магистралата, после се върна зад щанда. Отвори портфейла си и извади една визитна картичка. Имаше я от три години. Беше смачкана и избеляла. Набра телефона. Отговори му женски глас:

— „Атлантика Еърлайнс“. С кого да ви свържа?

— Искам да говоря с господин Шейкениън.