— Лайза, аз винаги съм те обичал. От първата вечер в Сан Франциско, когато седяхме в колата и наблюдавахме как мъглата се спуска над моста. Не е ли тъжно?

— Не. — По бузите на Лайза се стичаха сълзи. — Прекрасно е и аз знам, че го разбираш.

— Иска ми се да можех да върна стрелките на часовника, не само заради теб, но заради всичко. Оглеждам се и виждам, че моят свят потъва. Чудя се как стигнах дотук. Кога направих първата погрешна стъпка?

Тя бе попаднала в торнадо от чувства. Макс я бе спасил дори и след нейното предателство. Беше му благодарна, но все още бе решена да се бори срещу него. Дори и сега, с болката по кожата, там, откъдето Шанк бе дръпнал записващото устройство, с тъпата болка в коремната област, с незатихналия още страх. Тя не се предаваше.

— Иска ми се да можех да направя нещо за теб, Макс. Ти направи толкова много за мен. Беше ми любовник, учител, приятел, дори баща, за какъвто винаги съм мечтала, но не съм имала. Боя се за теб, Макс. Не искам да ти се случи нищо лошо.

Той се усмихна печално и я целуна по челото.

— Ти ще продължаваш с опитите си да обърнеш хода на процеса, нали?

— Не мога да се предам.

— Не се ли боиш от Шанк?

— Ужасявам се от него.

— Той ще те спре. Шанк не е глупав. Той е брутален, садистичен, жесток… но не е глупав.

— Ще бъде ли всичко наред, Макс?

— Не можеш да имаш всичко, Лайза. Ако успееш, Шанк ще убие и двама ни. Ако не успееш, ще съсипе кариерата ти. Толкова усилия положи, за да стигнеш дотук. Самата ти казваш, че „Атлантика“ ще спечели. Защо не оставиш нещата така?

— Не мога!

Той нежно стисна ръката й и каза:

— Знам.

След това влезе в спалнята и затвори вратата зад себе си.

Лайза отвори уста, но не се чу нито звук. Апартаментът й беше преобърнат с главата надолу. Остана неподвижна до вратата. Не бе в състояние да помръдне. Картините или висяха изкривени, или бяха захвърлени на пода. Върху кухненския под имаше парчета от счупени чинии. В спалнята чекмеджетата бяха извадени, а съдържанието им разпръснато. Най-финото й бельо, сатененият й халат, бодито от черна дантела, бялата копринена блуза — всичко бе на парчета. Чашката на скъсан сутиен се мъдреше върху настолната лампа и напомняше шапчицата, която евреите слагаха по време на молитва или храна. Розови бикини плуваха в тоалетната чиния.

Тя си представяше как Шанк руши апартамента й. Трепереща от гняв и насилена за втори път през тази ужасна нощ, тя изскимтя:

— Не можеш да ме уплашиш. Ще трябва да ме убиеш.

Изведнъж чу нечий глас и застина. Стомахът й се сви, като че ли беше на лодка, подхвърляна от големи вълни.

„Тук има някой.“

Звукът долиташе от втората спалня, която тя бе превърнала в свой кабинет. С разтуптяно сърце тя приближи вратата и се заслуша в мъжкия глас. Говореше толкова тихо, че тя не можеше да различи думите. След това чу неясно мърморене и шепот на жена. Беше налудничаво, но тя чуваше собствения си глас.

„Боже господи!“

Лайза отвори вратата. В тъмната стая работеха телевизорът и видеото. На екрана се виждаха двамата със Сам, голи. Краката й притискаха бедрата му, а той се възбуждаше все повече и повече. Първата им нощ заедно. Обзета от паника, тя включи осветлението. По стените висяха накачени снимки с размери двадесет на двадесет и пет сантиметра. Фотосите представяха сцени от любовната им игра. Вероятно бяха свалени от лентата на видеозаписа. Гневът й пламна като искра. Тя накъса снимките и ги свали от стената.

„Шанк е бил тук, но какво е посланието?“

Тя си припомни събитията от вечерта.

„Не съм приключила“, бе му казала тя.

„Не е необходимо“, бе отговорил той.

И разбра. Надяваше се само да не е много късно.

Констанс Труит отговори на петото позвъняване.

— Госпожо Труит, аз съм Лайза Фримонт. Съжалявам, че ви безпокоя толкова късно, но се налага да разговарям със съдията.

— В единадесет вечерта в понеделник? — Констанс сякаш се забавляваше. — Да не би някоя невинна вещица да е застрашена с екзекуция или пък просто ви липсва гласът на шефа ви?

„Тя е пияна. Господи! Нямам време за това!“

— Случаят е спешен.

— Нима? Чудя се как изобщо са съставили Хартата на свободата без него. Трябва ви помощ, за да напишете някоя остра забележка, която светът очаква с нетърпение, или просто сте сложили на погрешно място гащите си?

С професионален тон, като сподавяше желанието си да удуши Констанс с някоя от хавайските й ленти, Лайза каза:

— Моля ви, госпожо Труит. Може ли да говоря с него?

— Можете, но не е възможно. Аз съм специализирала английски, както знаете. В Бринмауър всички момичета говореха като професор Хенри Хигинс. Колкото до съдията Труит, моят донор на сперматозоиди, той е на стадиона, пие бира и приказва с другите прекалено пораснали момчета. Кажете ми, госпожице Фримонт, отказвате ли се от тестостерона им? Навярно не. Вероятно самата вие разполагате с предостатъчно количество.

— На мача на „Червенокожите“ ли е?

— Да, седи в ложата на сенатора Гордън, както казах и на господина. Високо над шума, далеч от беснеещата тълпа, точно по вкуса на Сам.

— Какъв господин? — От притеснение Лайза губеше контрол над гласа си.

— Азиатец, предполагам. Господин Ханкисана от офиса на сътрудниците. Каза, че му е необходимо да разбере къде е съдията.

— Сигурна ли сте за името?

— Да, скъпа. Той го произнесе буква по буква.

„О, не! Господи!“

Лайза обмисли анаграмата.

„Няма никакъв Ханкисана. Има само Шейкениън!“

Естествено, разстроен от факта, че не може да я убие, Шанк не искаше да я допусне близо до съдията и бе замислил как да я отстрани. Ако не побързаше, щеше да загуби Сам.

Погледна часовника си. Единадесет и десет. Играта щеше да продължи до полунощ, а може би и малко по-дълго. Тя благодари на Кони и затвори. Продължаваше да се пита дали мъжете наистина са от Марс, или от някоя по-далечна планета — например от Уран.

Отново телефонира, този път по клетъчния телефон от таксито, с което пътуваше към новия стадион в Ландовър. Разказа последните новини на Грег, като омаловажи опасността, в която се намираше. Каза му за Дрейтън и за стария пиян Крекър, който управлявал моторница, пълна с алигаторски кожи.

— Трябва да го намериш. Дано си спомни къде е намерил диска. Не е много вероятно, но може би липсващото парче е някъде наблизо.

— Ще го намеря — развълнувано каза Грег. — Ще се върна с него.

„Като че ли е много лесно да намери нещо, което цяла година са търсили стотина души. Славна е наивността на младостта.“

— Внимавай, Грег. — Тя се чувстваше стара и майчински настроена.

След това затвори.

— Неприятно ми е да ви го съобщя, госпожице — обади се шофьорът на таксито, — но играта почти свършва.

Тя му каза да настъпи и че ако премине през няколко червени светофара, бакшишът ще бъде двойно по-голям от обичайното. Шофьорът се съгласи, тя му подаде шепа банкноти и той полетя.

Портиерката я видя да приближава. Лачените й обувки в консервативен стил потропваха по настилката. Набързо се бе преоблякла във вълнено сако и подходящи панталони. Носеше куфарче.

„Изглеждам целенасочена, тържествена и уверена.“

Тя извади картичката, удостоверяваща, че е служител на Върховния съд, и я показа на младата афроамериканка в синя униформа.

— Идвам по работа. Спешно е.

— Тук? Сега? — попита жената.

— Въпросът е на живот и смърт. Моля, посочете ми къде е ложата на сенатор Гордън. Трябва да намеря съдията Труит. Аз съм адвокат, свидетел при изпълнение на смъртни наказания.

Тя наистина носеше молба за отмяна на екзекуцията на един затворник от Тексас. За съжаление на затворника помилването му бе отказано още преди седмица и миналия вторник в полунощ неговият процес, според юридическите термини, бе приключен.

Над тях тълпата шумно изразяваше одобрението си от развоя на играта и говорителят гласовито обяви, че „Червенокожите“ са в десетметровата линия на „Гигантите“.

Жената заговори по радиостанцията. След минута се появи шестдесетгодишен мъж с количка за голф и покани Лайза да се качи.

— Асансьорът е точно вдясно до стълбите. — Той огледа куфарчето й, сякаш бе възможно да съдържа обогатен плутоний. — По-рано работех в администрацията и често носех на президента Никсън комюникетата от Сайгон. Той не ги четеше, докато не свърши играта.

Профучаха до близкия асансьор и оставиха количката за голф. Вратата се отвори и обслужващият асансьора им махна с ръка да влизат. По преносимото радио ги информираха за тъчдаун на „Червенокожите“.

Шанк бе облякъл едно келнерско сако. Ръкавите му бяха къси. Бе използвал детективска значка, за да проникне на стадиона. След това даде на келнера триста долара за сакото и още двеста за идентифициращата карта.

Влезе в служебните помещения, където приготвяха храната, взе един поднос с шоколадови бисквити, гевречета и чиния с плодове и се отправи към ложата на сенатора Гордън, която бе на мецанина.

И така, беше се справил лесно. Бе започнал с позвъняване в дома на съдията Труит, където отговори съпругата му — говореше от разстояние три джина с тоник. Беше виждал снимката й в документите. Бе висока и мършава като повечето представители на висшата класа англосаксонски протестанти. Шанк предпочиташе жени с повече месо по костите.

Каза й, че трябва да съобщи нещо спешно на съдията, и тя му даде исканите сведения. Гласът й звучеше така, сякаш не се вълнуваше дали съпругът й ще се прибере преди да изгрее слънцето.

По пътя към стадиона прослуша касетата със записа на Макс. Нещастен кучи син! Когато всичко приключеше, все едно как, той щеше да умре. Но тази нощ той принадлежеше на Лайза и от тази мисъл Шанк се възбуди много повече, отколкото когато гледаше видеозаписа.

Вратата на асансьора се отвори и Лайза излетя навън. Джим Сакстън, както се беше представил униформеният служител, не се впечатли от спешната ситуация. Той креташе зад Лайза и й показа затворената врата на ложата. Тя нахлу вътре, без да почука. Огледа се и видя десетина души, насядали на две нива. Някои наблюдаваха играта през отворения прозорец, други — на монитори, прикрепени на стената, а трети изобщо не се интересуваха от мача, седяха на бара и пиеха. Сам го нямаше.

— Беше ли тук съдията Труит? — високо попита тя.

Никой не отговори.

Откъм редицата до прозореца някой извика:

— Хей! Удар за „Червенокожите“!

— Това ложата на сенатор Гордън ли е? — извика настоятелно Лайза.

Един възпълен мъж посочи с ръка към бюфета и каза с южняшки акцент:

— Не, мадам. Тук е Американският институт по тютюните. Заповядайте, останете при нас и пийнете нещо.

Тя се обърна и излетя от ложата. Джим Сакстън изглеждаше смутен.

— Господи! — Гласът му прозвуча извинително. — Сенатор Гордън има същата ложа, но в другия край на игрището. Ако погледнете през прозореца, ще я видите. Съжалявам, но се обърках в този нов стадион и така нататък. Когато работех в куриерската служба, никога…

— Кой е най-краткият път дотам?

— Трябва да заобиколим — посочи с ръка Сакстън.

Лайза хукна по коридора, който свързваше високо разположените ложи с общата част. Запалянковците започваха да излизат по рампата. До края на играта оставаха три минути. „Червенокожите“ водеха срещу „Гигантите“ с тридесет и пет на седемнадесет.

— Бихте ли ми донесли пуканки? — попита млад мъж с бяла риза, връзка в бургундовочервено и с тиранти. — И този път и сол, ако обичате.

На Шанк много му се искаше да каже на тази измет къде точно да си завре солта. От горе до долу момчето имаше конгресменски вид.

— Момент, моля. — Шанк се насили да се усмихне угоднически. Остави подноса с шоколадовите бисквити и плодовете и внимателно огледа ложата. Позна сенатора Гордън — демократ от Флорида и спонсор на Труит по време на номинацията му за Върховния съд. Гордън седеше на бара, напълно незаинтересован от играта, и бъбреше с няколко мъже в костюми, които също не се интересуваха какво става на игрището под тях.

Сам Труит седеше на първия ред и следеше играта с бинокъл. Доколкото можеше да прецени Шанк, съдията бе единственият, който се интересуваше как се развива мачът.

— Бисквити, сър? — попита Шанк младото момче, което искаше пуканки.

— Разбира се.

Шанк му подаде подноса с бисквитите, след това бръкна в сакото си и извади кафеникав плик.

— Ще ми направите ли една услуга? Докато отивам за пуканките, бихте ли предали това на съдията Труит? Куриерът току-що го донесе.

— Разбира се — каза момчето. От устата му стърчеше половин бисквита.

То слезе три стъпала надолу до първия ред и подаде плика на Труит. Обърна се, за да посочи мъжа, който му го бе дал, но от него нямаше и следа.

Шанк се върна в коридора и самодоволно се усмихна. Лайза Фримонт бе отстранена. Извади я от играта, без да пролее и капчица кръв! Това бе дяволско предимство в негова полза.

Лайза влетя в ложата. Очите й безумно оглеждаха затвореното пространство. Отначало не го видя. Ето го там, отпред. Бинокълът висеше на врата му. Приличаше на изследовател, който наблюдава птиците. Отвори плика и извади нещо. Тя изкрещя името му, но той не реагира. Напрегнато се взираше в снимките.

Тя го извика отново, но той прехвърляше съдържанието на плика — серия от снимки с размер двадесет на двадесет и пет сантиметра, дубликати на онези, които висяха по стените в кабинета й. А после се обърна и я погледна. Смутен, объркан и наранен.

Тя тръгна по стълбите към мястото му, но той вече се бе изправил и вървеше към нея, стиснал здраво плика в едната си ръка. С другата я задърпа към вратата. Минаха край момчето, което още чакаше за пуканки.

— Сам, толкова съжалявам. Това е моя грешка, нека ти обясня — молеше се Лайза, но той не я слушаше.

Излязоха в коридора. Към изхода се движеха цели тълпи зрители. Сам я бутна да влязат през една врата с надпис „Само за персонала“. Озоваха се в гореща кухня, пълна с обслужващ персонал и димящи фурни.

В гърдите на Сам Труит гореше огън. Първата му мисъл, като видя снимките, беше, че някой от таблоидите е проникнал в апартамента на Лайза. Тези досадници не се спираха пред нищо. Или пък зад това седяха кретените от Фондацията за защита на семейните ценности. Или някой възнамеряваше да го изнудва. Но в това нямаше смисъл. Той нямаше пари. Нямаше много пари.

Едно бе сигурно. Ако снимките попаднеха в ръцете на главния съдия, кариерата му бе застрашена.

„Мога ли да бъда дискредитиран, защото съм изоставил поведението си на монах?“

След това чу Лайза да го вика, обърна се и видя пребледнялото й лице. Изражението й, гласът й, който издаваше обзелото я чувство за вина, го накараха да се досети какво става.

„Сам, толкова съжалявам. Това е моя грешка, нека ти обясня.“

Прозрението го нарани тежко. Снимките бяха направени в нейния апартамент. Тя със сигурност е знаела.

Вратата се отвори и един работник избута хромирана количка с мръсни съдове.

Труит поведе Лайза по-навътре в кухнята и отвори една желязна врата. Озоваха се в хладилно помещение, пълно с хамбургери, подредени върху табли.

— Добре, обяснявай. — Гласът му бе дрезгав и пронизителен.

Лайза не знаеше откъде да започне.

— Сам…

— Какво знаеш за това?

— Това е нещо, от което се срамувам, Сам, но ние можем да се борим. Можем да се борим заедно.

— За какво да се борим? За какво говориш?

— Казано с юридически термини, това беше конспирация…

— А с човешки думи? Какво беше онова между нас двамата?

Тя потрепери — и от ниската температура, и от тревога.

— Толкова много неща имам да ти разказвам. Трябваше да го направя по-рано, но се боях, че няма да ме разбереш.

— Какво да разбера? Говори, да те вземат дяволите!

— Те искаха твоя глас в процеса за „Атлантика“. Бях принудена да те прелъстя, Сам, но аз се промених. Обичам те. Наистина…

— Спала си с мен, за да ме изнудваш. — Устата му пресъхна. Струваше му се, че тялото му е пълно с олово.

— Не! Кълна се, че не знаех за видеото.

— Не си мислела, че ти е необходимо — горчиво каза той. — Ти добре познаваш способностите си. Една хапка от ябълката и получаваш гласа ми, така ли?

— Сам, моля те… — изплака Лайза.

Внезапно Сам Труит се почувства изморен. Огънят в гърдите му бе прегорял. Усещаше тъпа болка в черепа си. Бе намерил най-ценната стока — познанието за себе си, по възможно най-болезнения начин, като се оглеждаше в счупено огледало. Поглеждаше и виждаше един глупак.

„Този шепот в спалнята… Всичко е било лъжа.“

— Аз ти вярвах — каза й той. — Мислех, че те обичам, но дали си била ти? Сигурно съм бил луд. Погрешно съм приел младостта ти за невинност, красотата ти — за чистота. Никога не съм виждал истинската Лайза Фримонт.

— Не съм нито невинна, нито целомъдрена, но съм на справедливата страна в делото.

— Справедлива страна? Ти не трябва да бъдеш на ничия страна. Каква справедливост има да бъдеш агент на група измамни адвокати?

— В началото помагах на „Атлантика“. Те са направили видеозаписа.

Водовъртеж от смущение завъртя главата на Сам.

— „Атлантика“? През последните три седмици ти непрестанно все ме убеждаваше каква пародия би било, ако допуснем обобщено съдийско становище.

— Научих истината. Помагам на ищците.

„Това не може да е истина“ — мислеше си Сам. Неговият адвокат сътрудник, неговата любовница беше своенравен шпионин, който скачаше от едната на другата страна като двоен агент на ФБР.

— Какво стана? Получи ли повече пари за услугите си?

— Сам! Изслушай ме! „Атлантика“ е скрила доказателствата и е корумпирала разследването.

— Не ми пука! Не ми пука за делото. Интересувам се какво стана между нас.

— Сам, моля те, изслушай ме. Цялата защита на „Атлантика“ е измама.

— Нашата връзка е измама! Ти си измама!

— Знам, че си разгневен и наранен. Но те моля да се опиташ да разбереш.

„Не съм само наранен. Аз съм смъртно наранен.“

Чувстваше се като бик, прободен с пиката на тореадор. Кръвта му изтичаше. Бяха го измамили и болката го изпълваше и изгаряше като опустошителен огън.

— Какво има да разбирам? — Очите му бяха пълни със сълзи. — Какъв смисъл има?

— Обичам те, Сам.

Върнаха се в празната ложа. Сам я бе хванал за ръката точно над лакътя, като че ли тя щеше да избяга. Зелената трева отвън блестеше под светлините на прожекторите. Сам си наля водка с лед и се заслуша в историята на живота на Лайза.

Гласът й издаваше страданието й. Започна с баща си, който се бе промъкнал посред нощ в стаята й. Още чуваше дишането му и виждаше оранжевия край на цигарата, усещаше миризмата на дима и на изпития алкохол. Дълги години видеше ли запалена цигара в тъмнината, се парализираше от страх. Разказа му и за „Тайки Клъб“ и Крокет — нейния обидчив приятел — и как се бе появил Макс и я бе спасил.

— Макс не е добър човек, поне по твоите стандарти. Той е слаб и корумпиран, но само той искаше да получавам най-доброто; помогна ми да израсна, макар че това означаваше да го изоставя.

Каза му за Тони Кингстън и сина му Грег, описа му колко я бе съкрушила катастрофата.

— Тони бе първият мъж, когото обичах. Когато загина, бях напълно опустошена.

„Тони. Тя никога не е споменавала Тони, нито неговия син. Нито Макс. Нито «Тайки Клъб». Боже мой, та аз изобщо не я познавам!“

— Не те разбирам. Ако си обичала Тони, защо не обвини Макс след катастрофата?

— Мислех, че Макс е жертва. Мислех, че е загубил всичко заради някакви луди терористи.

Разказа му за Джо Дрейтън и за подправените доклади по поддръжката, за роторния диск, чийто метал бил износен. Накрая му разказа за Шанк и за заплахите му, както и че е убедена, че той е способен на всичко.

— Сигурна съм, че той е убил Джери — прошепна Лайза.

— Какво?! — Труит бе стъписан. — Той е убил Джери Клайн?

Сам допи водката и си наля нова. Замисли се. Джери Клайн бе толкова млад… Труит се чувстваше отговорен за него. Що за животно бе убило този беззащитен младеж?

Главата му се замая, но думите не излизаха от устата му. Труит живееше по законите за добро поведение и очакваше същото и от другите. Навярно беше наивен. Твърде дълго бе живял откъснат от реалния свят. Не можеше дори да си представи, че някой би извършил убийство, за да спечели съдебен процес.

Труит поведе безполезна битка да овладее чувствата си и надигащия се у него гняв. Искаше да удари Лайза, да я нарани така, както тя бе наранила него.

— Да видим дали съм прав. Още преди да достигнеш възрастта, когато имаш правото да гласуваш, ти си била стриптийзьорка, която е убеждавала мъжете да поръчват шампанско. След това си изоставила тази работа и в продължение на десет години си била любовница на изпълнителния директор на „Атлантика“, с изключение на годината, през която си била с пилота, загинал с полет Шестстотин и четиридесет. След това си се върнала при „сладкото татенце“. Единствената ти причина да кандидатстваш за работа във Върховния съд е било желанието ти да корумпираш процеса, поради разбираемите ти задължения към човека, който е подписвал чековете. Нещо като изплащане на заем за образование. След това дойде в дома ми с предложението си. Но аз съм препарирано прасе. Заслепи ме с парче торта, изостри апетита ми с евтиния, но красив вид на твоя…

— Сам, това е непоносимо.

— Никога не прекъсвай съдията, съветнико. — Погледът му бе студен като лед. — Прелъсти ме, за да получиш гласа ми в полза на авиокомпанията, но си се спречкала със „сладкото татенце“ и си започнала нелегална работа в полза на ищците. А сега най-голямото ти желание е да обърнеш съдебния процес в тяхна полза.

— Не! — Лайза изглеждаше наранена. — Това не е вярно! Така, както го казваш, звучи ужасно. Ищците заслужават да победят!

— Но не върху основата на фактите, а благодарение на твоите контакти.

— Каква е разликата?

Труит глухо се изсмя.

— Как е възможно човек, който е завършил с почести право в Станфорд, да задава подобен въпрос?

— Нека правосъдието възтържествува, дори и небесата да се продънят. Не преподаваше ли това в Харвард?

— Това е изопачаване. Аз учех, че не бива да се допуска технически подробности да застрашават правосъдието, но не съм споменавал, че е възможно да се използват незаконни средства, за да се постигне резултат, а съм и съвсем сигурен, че никога не съм предлагал на адвокат сътрудник във Върховния съд да стане двоен агент, като същевременно спи с шефа си.

Тя се отдръпна, сякаш някой я зашлеви.

— Ти си достоен за презрение.

— А ти лъжеш. Или ако използваме методите на кръстосания разпит, да попитаме преди ли си излъгала, или лъжеш сега? На чия страна си в действителност? На чия страна ще бъдеш утре? Трудно е да се предвиди.

— Казвам ти истината, „Атлантика“ е убила онези хора. Записала съм признанието на Макс Уонакър за измама в поддръжката.

Той размаха плика със снимките в лицето й.

— Историята ти щеше да бъде по-достоверна, ако ми я беше казала, преди да видя „златните мигове на Кодак“.

— Щях да ти кажа. Преди изслушването на страните щях да ти кажа всичко.

— Нима? — с недоверие изрече Труит. — А кой говори сега? Шпионката на ищците или проститутката на ответниците?

Сълзи изпълниха очите на Лайза и тя се извърна. Бе загубила всичко. Болеше я сърцето, усещаше се като в празно пространство. Навън бяха загасили прожекторите и тревата изглеждаше сиво-зелена.

— Току-що ти разказах всичко за себе си, за най-болезнените мигове от живота си, и какъв е отговорът ти? — промълви тя с искрена болка.

— Спести ми наранените си чувства, Лайза. Спести ми тържествените си обяснения в любов. — Той отвори плика и извади снимките. — Това не е любов. Не е и нежност. Не е това, което мислех преди. Господи! Мислех те за блестяща, чувствителна и всеотдайна жена, а не за прикрит агент на някаква японска сган или на онзи, който стои зад „Атлантика“.

— Забрави за мен. Опитай се да не приемаш нещата лично. „Атлантика“ се кани да опорочи делото. Те са убили всички онези хора и ако не ги спреш, ще се отърват.

— Това не влиза в задълженията ми. Аз съм съдия. Аз взимам решения върху основата на фактите, а не защото някаква истерична жена с крещящ конфликт на интереси ми казва какво трябва да направя.

— Аз искам само правосъдие.

— Независимо от средствата? Това все още е държава със закони, тук няма мъже и жени.

— Звучи дяволски самодоволно и благочестиво.

— Това е законът — категорично заяви Труит.

— Говориш като инспектор Жавер! Ще прибереш ли в затвора човек, който е откраднал хляб за умиращото си от глад семейство?

— Аз не се срамувам, че живея според правилата. Те са единственото, което имам. Мога да решавам делата само въз основа на фактите, които са пред мен. А в този случай изобщо не мога да ги приложа. Още утре ще се оттегля.

— Не! Не можеш!

„Отстрани ме от живота си, Сам, ако трябва, но не се оттегляй.“

— Нямам избор. Ти незаконно ми предостави информация и аз съм опетнен.

— Страхливец!

— Права си. Страхувам се. Боя се от правосъдието, защото следващия път, когато някой съдия реши да наруши правилата, това няма да съм аз. Ще бъде главният съдия или някой клоун от щатски съд със собствено разбиране за добро и зло.

„Безнадеждно е“ — помисли си тя. Труит не виждаше нищо друго, освен правилата. Не разбираше, че правосъдието има нужда от подкрепа. Не виждаше дори, че тя го обича.

— Върша всичко съгласно предписанията в книгите — меко изрече Сам. Беше се поуспокоил. — Затова имаме книги. Утре сутринта ще изпратя паметна записка на шефа и ще го уведомя, че се оттеглям. — Той се отправи към вратата.

— Не, Сам, моля те!

Гласът й бе умолителен и щом чу името си, произнесено от Лайза, Сам спря.

— Какво?

— Какво ще стане с нас?

— С нас? Не съществува такова нещо. Всичко беше лъжа.

— Тогава какво ще стане с мен?

— Уволнена си.

Водната чаша боровинкова водка й причини главоболие, но не й помогна да заспи. Втората доза бе чай от лайка, от който се изпоти, но и той ни най-малко не я успокои. Бе почистила апартамента, колкото можа, очевидно изпаднала в транс и съсипана от събитията през тази безкрайна нощ. Сега се въртеше в леглото и непрестанно поглеждаше часовника, и чакаше цифрите да се променят от три и петнадесет на три и шестнадесет.

Животът й бе свършен.

Бе загубила Сам, работата си и делото.

От седемнадесетгодишна, когато се отправи на юг от Бодега Бей, не се бе чувствала толкова самотна. През последните седмици, докато бе заета с делото, мислите й бяха винаги за Сам, за двамата.

„Сам… Защо не ти казах какво чувствам? Тази вечер бе късно. Тази вечер ти не ме чуваше.“

Студеният дъжд се лееше като из ведро и блъскаше прозорците на спалнята й. Дочу воя на линейка. Клоните се удряха в зданието, разлюлени от вятъра. Мечтите й бяха мъртви, но фантазията й продължаваше игрите си…

Сам не бе щастлив с Кони. Само за петнадесет минути Лайза бе проумяла колко безплодна е тяхната връзка, бракът ги свързваше не с любов, а по инерция. Сам щеше да се разведе и да се ожени за нея.

Каква двойка само — адвокат по международно право и съдия от Върховния съд.

Една голяма правна фирма от Чикаго имаше офис във Вашингтон. Можеше да се нареди там и да пътува из Европа, да сключва сделки. Международно банково право, телекомуникации, държавни договори. Потенциалните й възможности бяха неизброими, а бъдещето й блестеше като звезда.

„Колко мога да се отдалеча от «Тайки Клъб»?“

Не много. Невъзможно е. Няма го Сам. Няма и фирма с дебели килими, които заглушават стъпките. Колко беше глупава! Като че ли той бе в състояние да зареже жена си и да рискува кариерата си заради нея.

„Съдията и стриптийзьорката“, музикална комедия в три части.

Стрелката се бе приближила до три и двадесет и една. Лайза потъна в облак от отчаяние. Щеше да има късмет, ако не я лишаха от адвокатски права. Взираше се в живот, изпълнен с болка и самота.

„Трябваше да му кажа. Можех да го подготвя. Трябваше… Можех. Аз съм истински неудачник.“

Ядоса се, че се е отдала на самосъжаление, и се замисли за семействата на жертвите, които тревожно очакваха своя ден в съда. Изслушването на страните бе следващия понеделник.

Всичко бе приключило. Шанк беше победил.

Последната седмица тя бе направила дискретно проучване на гласовете, като поразпита другите стажанти в кафенето, в гимнастическия салон и накрая — докато се преобличаха за коледното тържество. И след като изигра своята пародия и пред чалнатия сътрудник на Гуендолин Робинс, преброи гласовете.

Консервативната фракция — главният съдия Уитингтън, Виктор Смол, Уилям Хъбс и елегантният Гуидо Тарази, щеше да потвърди победата на „Атлантика“. Двете съдийки — Гуендолин Робинс и Дебора Каплан, щяха да гласуват против. Умерените — Къртис Бракстън и Пауел Маклеод, още седяха на оградата и изчакваха делото.

Няма значение. С четири сигурни гласа „Атлантика“ печелеше, след като Труит искаше да се оттегли. Дори Бракстън и Маклеод да подкрепяха съдийките, гласовете щяха да станат четири на четири и решението в полза на авиокомпанията щеше да бъде одобрено. Най-вероятно, за да се постигне мнозинство, един от двамата изчакващи щеше да се присъедини към главния съдия. Без Сам Труит, който да подкрепи ищците и да убеди групата на умерените, процесът щеше да приключи. Сам Труит бе решаващият глас. Той беше най-важната фигура, а тя го бе загубила… бе загубила всичко!

Навън се затръшна вратата на кола. В апартамента беше топло и задушно. Мислите й препускаха. Какво щеше да прави на следващия ден?

Което фактически беше вече този ден. Ще отиде рано в Съда, ще разчисти бюрото си, ще прибере плаката с Тасмания, ще се прибере у дома и ще опакова всичко останало. Ще тръгне на запад, може би ще се върне в Калифорния. А после?

Чу шум. Някой драскаше по бравата. След това чу изщракване като при затваряне на врата.

„Не! Това не може да бъде! Не!“

Шанк бе победил. Какво още искаше? Лайза лежеше между чаршафите гола и парализирана от страх.

Може би грешеше. Понякога от коридора се чуваха шумове, които…

Чу стъпки по плочките.

Седна в леглото. Трябваше й оръжие, но не разполагаше с нищо по-смъртоносно от пухената си възглавница. Протегна се към телефона и започна да набира девет-едно-едно. Вратата на спалнята се отвори.

— Лайза — прошепна той.

„Велики боже!“

— Будна ли си?

— Сам! Какво правиш тук?

— Съжалявам. — Той приближи леглото.

За момент й се стори, че е заспала и сънува жесток сън. Седна и придърпа чаршафа към себе си, макар че никога преди не се бе срамувала от него. Той ли бе наистина, или неговият призрак?

Труит приседна на ръба на леглото и я взе в прегръдките си. Тя се разплака, тялото й се разтърсваше от ридания. Хълцаше така силно, че не чуваше какво й шепне Сам.

— Мислех само за себе си — каза той. — Мислех за моята кариера, за моя живот и за моите принципи. Трябваше ми време, за да осъзная колко много си рискувала за това, в което вярваш. Каквото и да те застрашава, няма да си сама. Аз ще бъда до теб.

— Ще бъдеш ли? — не вярваше тя.

— Нямам избор. И аз те обичам.

Любиха се с настървение, обзети от страст и силни чувства. Само преди час тя мислеше, че никога вече няма да го види. Само допреди миг мислеше, че ще я убият.

А сега това… Широките му рамене, добре очертаният гръден кош, пясъчните косъмчета, които покриваха корема му до онова, което се бе превърнало в меч и търсеше път към нея. Тя го целуна и приплъзна езика му в устата си, хвана го със зъбите си и го стисна. Ръцете му покриваха главата й и тя не можеше да помръдне — затворничка в неговото желание. Беше любов, примесена със страх и гняв, която правеше да изглеждат нищожни всички други чувства, освен изгарящата страст.

Той я хвана за косата и силно я дръпна, като същевременно измъкна езика си от устата й. Целуна я. Зъбите им се докоснаха. Лайза едва дишаше.

Беше влажна от желание, изгладняла от страст и копнееща да го поеме в себе си. Ръцете му бяха върху тялото й. Той плъзгаше езика си надолу до корема й. Зърната на гърдите й горяха, а долу пулсираше с гореща влага. Тя надигна бедра, копнееща да го посрещне.

Сам се бе подпрял на ръце, надвесен над нея. Тя се разтвори за него и той се плъзна в тялото й. Започна да се забива напред, телата им се удряха в яростен ритъм, сякаш и те съзнаваха, че любовта им е застрашена. Светът бе като назъбен планински връх, а връзката им — толкова крехка, че можеха да я загубят. Само при едно подхлъзване можеха да загубят и живота си!

Щом той свърши, тя простена, но не прекрати яростните си движения, като го придърпваше все по-навътре, обзета от желание да достигне до утробата й. Бе отметнала глава назад и бе обвила с крака кръста му. Той шумно си пое дъх и извика името й. Отново и отново експлодираше в нея. Лежаха, потънали в пот, и щом Лайза заплака, той изсуши с целувки сълзите й.

Втория път се любиха бавно и нежно, потънали с наслада в прегръдките си. С целувките и милувките сключваха мълчалив пакт за конспирация.

След това заспаха. Измачканите чаршафи и одеяла бяха захвърлени накуп в един ъгъл на спалнята, а телата им бяха преплетени като клонки на лоза.

Към следващата част или към съдържанието

Пол Ливайн 9-те скорпиона (25)

Метаданни

Данни

9-те скорпиона

Информация

История

Сваляне / Връзки

23.

Шпионинът на ищците… проститутката на ответниците

Пол Ливайн
9-те скорпиона (25)