Пол Ливайн
9-те скорпиона (24)

22.

Живот с Макс

Лайза натисна звънеца на апартамента на Макс. Пред вратата на жилището на покрива на хотел „Четирите сезона“ на Пенсилвания авеню се разнесе мелодия на електронни камбанки. Отвори й един от лакеите на Макс — служещ от финансовия отдел. Той се стараеше да отклони поглед от блестящата й рокля без презрамки — творение на Калвин Клайн.

Великият мъж бе в съседната зала с момчетата от юридическия отдел и отдела за координация. През плъзгащата се врата се чуваше гласът на Макс, който протестираше срещу Федералната администрация по въздухоплаване — копелетата, които се опитвали да го докарат до банкрут и които никога не били поставяли на подобно изпитание други авиокомпании — „Делта“ или „Юнайтед“.

Лайза бе силно напрегната, стомахът й се бе свил на топка. Трябваше да се отпусне, в противен случай Макс щеше да заподозре нещо. По-рано същия ден тя, инструктирана от Грег, бе закупила пълно оборудване от магазина „Аз шпионирам“ в Търговския център „Вирджиния“. Продавачът бе шкембест мъж на средна възраст и бе действително очарован, че й помогна да закрепи жицата, за да прикрие микрофона в сутиена й, а батериите и записващото устройство — на гърба й.

Лайза му каза, че подготвя капан за съпруга й, с цел да докаже, че й изневерява, а той я покани да намине за едно питие…

Батерията се опираше в кожата й и бе студена. Побиваха я тръпки. Отново трептеше, но този път от лоши предчувствия и страх. Опитваше се да си изясни какво чувства към Макс. Неусетно животът й се бе превърнал във войнствено отрицание на миналото й. Каквото и да бе изпитвала към Макс — привличане, доверие, благодарност — всичко бе изпепелено. Омразата, която я завладя, щом научи истината, отстъпи място на нещо друго. Макс бе слаб и корумпиран човек, но тя по-скоро го съжаляваше и не изпитваше злоба към него. Канеше се да му причини болка и да го погуби — това беше категоричното й решение — желание за правосъдие, а не жажда за отмъщение.

Служителят се върна на съвещанието и остави плъзгащата се врата леко отворена. Лайза се промъкна боязливо, погледна вътре и видя Макс през мъглата от цигарен дим. До Макс седеше главният му адвокат — Питър Флахърти. Той и още дузина сътрудници се бяха струпали над купчините документи, подготвени за Федералната администрация по въздухоплаване.

— Първото им обвинение е, че използваме резервни части, закупени на черния пазар — каза Флахърти, висок сивокос мъж в началото на шейсетте.

Макс го бе отмъкнал от една фирма в Маями, където бе получавал високи доходи. Неговата специалност беше умението му да заобикаля правилата на Федералната администрация по въздухоплаване, без да ги нарушава.

— Второто обвинение е, че сме нарушили член четиринадесети, който се отнася до подготовката на летците.

— Това са глупости — изгърмя гласът на Макс.

— Нашата позиция е, че не сме били уведомени за одобрения списък на производителите на частите — каза Флахърти — и че тайванските части са произведени по същите норми и допустими отклонения.

— Да, за авиолиниите на Манджурия — изкикоти се някой.

— Колкото до подготовката на пилотите — продължи сериозно Флахърти, — става дума само за известен безпорядък в системата за съхранение на докладите.

— Да ги погребем в нея — обади се Макс.

„Правилно, много те бива за това. Нали прегледах документите ти.“

— А спорът по поддръжката? — попита Макс.

— Казват, че не сме реагирали на предупреждението за вероятно нарушение, констатирано от внезапните проверки.

— Записките са тук — каза Флахърти. — Утре заедно ще скалъпим отговора.

Лайза пристъпи още по-близо до вратата и огледа мъжете, насядали около масата. Запита се дали някои от документите не са свързани с делото „Лобах“.

„Какво има в папките, които криеш от мен?“

— Нещо друго по дневния ред?

— Другата седмица е изслушването на страните по катастрофата с полет Шестстотин и четиридесет.

— Готов ли си, Пит?

— По дяволите, Макс. Аз мога да напиша решението. — Флахърти заговори бавно и тържествено като съдия от Върховния съд. — След като разгледахме документите, не можахме да открием доказателство за проява на небрежност от страна на „Атлантика“. Трагичната катастрофа е „нещастен случай“ в точния смисъл на думите. Злополука без престъпник, поне пред лицето на съда.

Около масата се разнесе смях.

„Копелета! Ако спечеля гласа на Сам, няма да ви е до смях.“

— Това е музика за ушите ми — обади се някой.

— Добре — каза Макс. — Това ни трябва.

Лайза се отдръпна от вратата към хола. Вездесъщата кошница с плодове стоеше на бара. Прозорецът гледаше към парка — Макс настояваше да може да вижда дърветата. Стените на апартамента бяха покрити с текстилни тапети и украсени с картини, изобразяващи цветя. Имаше писалищна маса в традиционния ранен американски стил и богато тапицирани столове с възглавнички. Това беше дом, различен от домовете на съсипани администратори. Когато Лайза бе по-млада, хотелските апартаменти силно я впечатляваха. Шампанско, черен хайвер и лимузини. Живот с Макс.

„Как можах да падна толкова ниско?“

На масата бяха сложени прибори за двама, а по средата се мъдреше букет жълти рози. Заседанието скоро щеше да приключи и вечерята щеше да бъде донесена от ресторанта на „Сезоните“, където лично главният готвач се занимаваше с поръчката на Макс.

Тя се замисли за всички хотелски апартаменти, в които бе живяла с Макс, за всички късни вечери, сервирани от келнери с бели ръкавици. Бе сигурна, че й предстои последната им вечеря заедно.

Когато Макс й каза, че ще идва в града за разглеждането на делото с Федералното управление, тя го попита дали и Шанк ще присъства, като искрено му заяви, че той я ужасява.

— Той е извън града по работа — отвърна й Макс.

„Да благодарим на Бога!“

— Твоят съдия в отбора ли е? — бе попитал той, преди да затвори телефона.

— Той е капитанът. Намира, че предварителното мнение е погрешно, но ще гласува в полза на решението, с което се отхвърля възможността за проява на небрежност.

— Страхотно! Това е по-добре, отколкото да спечелиш върху основата на технически подробности. Много по-добре е!

Макс искаше да чуе точно тези думи, а освен това те бяха и верни. За момента Сам Труит бе на страната на „Атлантика“, но заслугата не бе нейна. Делото бе насрочено за разглеждане следващия понеделник, а съдиите щяха да гласуват на конференцията си във вторник, точно преди коледната ваканция. Времето летеше и тази нощ бе решаваща.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб — бе казал Макс. — Умирам от желание да те видя.

Лайза чу столовете да се отдръпват и рутинната размяна на поздрави. Мъжете излязоха в коридора, а Макс влезе в хола на апартамента. Вратовръзката му бе разхлабена, а самият той изглеждаше измъчен и изтощен.

— Здравей, мила. — Макс се постара гласът му да прозвучи игриво.

— Здравей, Макс.

Той сложи ръка върху голото й рамо и нежно я целуна.

— Прекрасна си! Когато не сме заедно, забравям колко си зашеметяваща.

— А ти никога не си бил така бледен.

Тя си спомни за почивните дни в края на седмицата. Прекарваха ги на яхтата му… мимози сутрин, по обед се приличаха голи на слънце, а вечер се любеха.

— Не прекарващ ли вече уикендите на Оушън Рийф?

— Единственото, което правя напоследък, са опитите да спася компанията. Никакви яхти, никакъв тенис, дяволски малко сън. Последния път, когато бях с жена, беше със Статуята на свободата.

Лайза съзнаваше, че той се преструва на весел.

— Не вървят ли работите у дома?

— У дома — сви рамене той — цари дълбок мраз, но не само защото Джил държи термостата на шестнадесет градуса.

— Научила се е от тебе, Макс! Ти никога не си обичал да се потиш.

— Джил има връзка с личния си треньор — каза той.

— О, Макс! Съжалявам. Но това е поетично правосъдие, нали?

— Да, Джил твърди, че това е моята карма. Моята аура е жълта и мрачна. Жена ми е увлечена по младеж, който носи обици и прилича на Тарзан. Дъщеря ми се лекува от наркомания, а Макс Младши подлизурства. Аз дължа двеста милиона долара на някакъв азиатски убиец. Чудно ли е тогава, че имам нужда от теб? Обичам те, Лайза.

— Макс, моля те.

— Липсваш ми.

— Не можем да върнем онези дни, Макс.

Лайза изрече думите тъжно, сякаш искаше да каже, че биха могли или поне биха могли да опитат. Преследваше го като плячка в слабостта му, примамваше го в един от най-лошите му моменти.

„Съжалявам, Макс. Наистина съжалявам, но постъпвам така, както намирам за правилно.“

Той приближи бара, където в сребърна кофа с лед се изстудяваше бутилка „Дом Периньон“. Макс огледа етикета, както правеше винаги, и извади тапата.

— Спомняш ли си първата ни среща? Първия път, когато се любихме? — Той наля шампанското и вдигна тост. — За нас и за новото начало.

Лайза се намръщи.

— Съжалявам. — Макс изпразни чашата и си наля нова. Лайза едва отпи. — Съжалявам, че бях такъв глупак. Ти си най-важният човек за мен, а аз те загубих. По дяволите! Искам друг шанс.

На вратата се позвъни и двама келнери в униформа внесоха храната. Единият се зае да сервира, а специалистът по вината отпуши бутилка „Хот Брийон“ от 1959 година. Макс специално бе поръчал да я държат в избата при температура петнадесет градуса. Лайза бе едва седемнадесетгодишна, когато Макс се похвали, че е познавач на вината.

След като специалистът по вината извърши рутинния ритуал с бутилката: показа етикета, сръчно извади тапата с тирбушон — ноктите му бяха лакирани — и подаде чашата така, сякаш предава някакво фамилно наследство, Макс помириса виното и отпи. Обяви, че е приятно и студено, с малко повече миризма на кедър, но все пак не прекалено ароматично. Лайза го опита и реши, че е превъзходно.

Изядоха предястието — медальон с риба тон и пушена пикантна сьомга върху жулиен от бял грах и японска морска трева.

— Макс, искам да ми кажеш истината.

— Какво?

— За катастрофата. Какво се е случило в действителност?

Макс изпи виното си и отново напълни чашата си. Лайза не бе довършила своята.

— Ти знаеш истината, Лайза. Някакви луди кубинци са сложили бомба в самолета.

— Защо не са сложили бомба в самолета на кубинските авиолинии?

— Защо питаш мен? Терористите не се славят с логическото си мислене — отвърна Макс.

„Няма да стане. Толкова време не каза истината, защо да го прави сега?“

Тя изчака да поднесат пържен морски костур върху канапе от ориенталски зеленчуци за нея и печен агнешки котлет с индиански подправки за него.

— Не ми ли вярваш, Макс?

— Разбира се, че ти вярвам.

— Тогава защо не ми кажеш истината?

— Лайза, скъпа, казал съм ти я.

Бяха изпили две бутилки вино, като Макс изпи по-голямото количество, когато отново се позвъни. Този път келнерът вкара количка с димящи суфлета „Гран Марние“. Зад него бе специалистът по вината с напитките за десерта. Макс си поръча бренди, а Лайза — само кафе. Привършиха суфлето и Макс доволно измърка.

— Прекрасно е, сочно като теб. — Той занесе напитките до канапето, седна, облегна се и подпря крака на масата за коктейли. Изглеждаше зашеметен.

„Сега или никога. Хайде, Макс…“

— Прочетох доклада на Апелативния съд — каза Лайза. — Макар че ищците не могат да го докажат, знам, че нещо не е наред с поддръжката.

— Лайза, скъпа, нека да не говорим за бизнес.

— Добре, Макс, кажи ми само едно нещо и после можеш да говориш за каквото си искаш. — Тя се приведе към него и го целуна по устните.

— Сочна — повтори той, сякаш младата жена бе суфле. Погледна я с притворените си сънени очи. — Сигурна ли си, че можеш да разчиташ на гласа на онзи човек?

— Подписан и подпечатан.

— Може би не трябваше да действаме така директно, а да заобиколим — въздъхна Макс, — но нямаме избор. Ако влезеш в кухнята на някой ресторант, след това няма да пожелаеш да ядеш храната им. Същото е и със сервизите за поддръжка на самолетите. Ние не сме нито по-добри, нито по-лоши от другите.

— Какво да заобиколим, Макс?

— Няма значение, нали?

„Трябват ми данни, доказателства! Трябва да ги запиша!“

Той простена и затвори очи. Лайза прокара пръсти през косата му. Само след минута Макс щеше да заспи. Беше се надявала, че той, подобно на Джо Дрейтън, ще поиска да изкупи греховете си, като се изповяда. Но чувството за вина не бе прогорило дупка в душата на Макс Уонакър. Той се опитваше да спаси задника си, но не и душата си!

— Хайде да се съблечем и да си легнем. — Той заваляше думите, очите му бяха затворени. — Господи, та ти си невероятна в леглото.

— Добре. — Тя погали бузата му с опакото на ръката си. — Но първо ми кажи, Макс. Можеш да ми вярваш.

„Колкото и аз ти вярвам.“

— Ние престанахме да извършваме някои неща от поддръжката — каза той разсеяно, сякаш ставаше дума за нещо незначително.

Сърцето й спря. „Остави го да говори!“

— Какво значи „престанахме“?

— Ами, извършвахме една малка част, останалото само записвахме. Както теста за износеност на роторния диск.

— Какъв роторен диск, Макс?

Той замълча и се унесе.

— Макс, за какъв роторен диск говориш? — повторно попита Лайза.

— На двигател номер две на Шестстотин и четиридесет, за бога! Самолет сто и две от гордата флота на „Атлантика“. Двигателят му бе на двадесет и четири години, беше навъртял двадесет хиляди цикъла. Ние използвахме тези самолети като впрегатни коне. Тестът за остаряване на метала не беше направен нито през 1994-та година, нито през 1996-а. Нищо чудно, че се е разпаднал от само себе си. Но това не е наша грешка, разбираш ли?

— Чия грешка е тогава? — запита Лайза.

— Производителят открил малко нитроген в разтопения титан, когато преглеждали диска. Поне така каза Джо Дрейтън. Представи си. Имаш чайник, пълен с врящ титан, и там попадат няколко мехурчета нитроген. Нищо не се случва цели двадесет и четири години, после… Бум!

— Ти можеше ли да го откриеш?

— Разбира се! Тестът щеше да го покаже, отчетливо и ясно. Но ние не го направихме. Откъде можехме да знаем, че дяволският диск ще се разкъса? Този диск се беше въртял петдесет хиляди часа без проблеми. — Макс замълча и се замисли. — Също като мен. И аз се въртях петдесет хиляди часа без проблеми. Металът се изхабява и аз избухвам… аз съм просто един разкъсан стар роторен диск.

— Как го е разбрал? — попита Лайза.

— Кой?

— Дрейтън. Как е разбрал какво се е случило?

Макс се изтегна на дивана, а Лайза обви ръце около него. Той положи глава между гърдите й — на сантиметри от скрития микрофон.

— Той намери диска. Или част от него — прошепна Макс.

— Къде е той?

— При рибите. Като Дрейтън. Където ще бъда и аз, ако загубя делото.

— За какво говориш?

— Дрейтън плати на някой си Крекър, за да скрие парчето в една моторница, докато още бе светло. Този човек бил стар особняк, според Джо миришел на счупена костенурка, а лодката му била пълна с кожи на алигатори, ако можеш да си го представиш. Намерили парче от диска с цепнатина от износване на метала. Шанк накарал Дрейтън да го скрие. Джо ужасно се притесняваше, че от мочурището ще изплува и друго парче, но това не стана.

— Търсил ли е изобщо някой?

Макс не отговори. Клепачите му трепнаха и той захърка. Лайза сложи възглавница под главата му, събу му обувките и го зави с одеялото, което намери в шкафа.

Беше го направила! Имаше доказателството! По-рано, когато си представяше този момент, мислеше, че ще триумфира, но като погледна съсипания мъж, който навремето бе за нея център на вселената, не изпита никаква радост от победата си.

Имаше каквото й трябва и можеше вече да си върви. Щеше да пусне записа на Сам Труит. Дори и признанието да не влезеше в досието на Върховния съд, то щеше да се запечата в ума на Сам. Тя добре го познаваше. Той щеше да гласува в полза на ищците. Верността му към справедливостта щеше да надделее над сляпата привързаност към процедурните юридически правила.

След това, когато делото се обърнеше, лентата със записа щеше да бъде приета като доказателство на една от страните. Единственият недостатък в плана й беше, че тя жертваше себе си. Трябваше публично да узакони записа като доказателство. Току-що бе сменила ролята си на адвокат сътрудник с тази на адвокат на ищците. Със сигурност щеше да загуби работата си във Върховния съд.

„Тони би сторил същото за мен.“

Дори с лентата, дори с доказателството за проявена небрежност в поддръжката, тя съзнаваше, че липсва още едно много важно звено. Ищците трябваше да докажат, че неизвършеният преглед на диска е най-вероятната причина за инцидента.

„Ако имах диска…“

Тя се обърна към плъзгащата се врата, която разделяше хола от заседателната зала. Не беше вероятно, но все пак може би там имаше нещо: някой лист хартия в кашоните, някоя папка, която никога не е била показвана, защото е опасна, нещо, което можеше да я приближи с още една стъпка до необходимите доказателства.

Лайза прекара двайсет изнервящи минути, като се ровеше из кутиите. Макс хъркаше на канапето. Тя откри папките с данни за обучението на пилотите, докладите за полетите, за инциденти с вихрушки и турбулентност, програмите за предотвратяване на пожар, но нищо, свързано с катастрофата на полет Шестстотин и четиридесет. Накрая реши, че е безнадеждно.

Прибираше книжата, когато чу подозрителен звук. Тихо щракване, сякаш някой отваря вратата. Последва второ. Допир на метал с метал. Лайза загаси светлината в заседателната зала. През вратата не се чуваше никакъв звук, освен похъркването на Макс. Тя стоеше в тъмното с папка в ръка и не смееше да помръдне. Можеше да е келнерът, влязъл да прибере остатъците от храната. А можеше да е и звук от коридора.

„Господи! Само дано не е…“

Чу стъпки, идващи от фоайето. После — нищо. Килимът заглушаваше звуците. Кой ли беше?

Невидима ръка бутна плъзгащата се врата и се протегна навътре. Включи осветлението. Лайза стоеше пред гневното лице на Тиодор Шейкениън. Той носеше обичайния антрацитносив костюм, китките му стърчаха от ръкавите, които му бяха къси. Имаше нужда да се обръсне, следите от акне бяха обрасли с тридневна брада. Беше кошмар, превърнал се в действителност, и Лайза отчаяно се бореше да запази спокойствие.

— Шибана работа! Знаех си го — каза Шанк. — Щом слязох от самолета, позвъних в апартамента ти. Нямаше те. Знаех, че глупавият Макс е в града, така че къде човек би могъл да открие малката Лайза в понеделник вечерта? Можеше да си в библиотеката. Можеше да си със съдията. По дяволите! Можеше да си на стадиона, но не — моят инстинкт ми подсказа, че ще те намеря тук. — Той подигравателно сви устни. — И така, какво става, Лайза? Ти ли си новата чиновничка?

Тя остави книжата върху масата. Всеки неин орган се бе свил на топка.

— Макс ме помоли да потърся нещо. — Тя се опита да демонстрира спокойствие.

— Обзалагам се, че е така. Той с две ръце не може да намери дори оная си работа.

Бяха разделени от дължината на масата. Вратата към коридора бе недостижима. Лайза се бореше с желанието си да побегне, да излезе в коридора и да изпищи, но той щеше да я хване и да я повлече обратно. Тя реши да се държи твърдо, макар че сърцето й препускаше в див ритъм.

— Не е това, което си мислиш — изрепчи се тя и тръгна право към Шанк с намерението да мине през отворената врата към хола. Краката й трепереха като на новородено жребче.

— Може би. Може би е по-лошо, отколкото си мисля — възрази той.

Тя се насили да го гледа право в очите и се движеше срещу него. Сивите му очи бяха студени като ледник. Щом го приближи, Шанк я сграбчи грубо и отпра дрехата й. Гърдите й се откриха и тя вдигна ръце, за да ги прикрие. Стъписана и паникьосана, Лайза се дръпна назад, но се блъсна в масата.

— Маниак! Остави ме на мира!

Той се протегна към дантеления й сутиен, хвана гърдите й, но тя се отскубна, изскимтя и го настъпи с острия ток на обувката си.

— Шибана кучка! — извика Шанк и застана на един крак.

Макс се събуди и извика нещо неразбираемо.

— Макс! — изкрещя Лайза. — Спри го! Опитва се да ме изнасили.

— Лъжлива кучка!

— Какво става, по дяволите… — попита сънено Макс от вратата.

— Макс, той е луд! — Лайза отново прикри сутиена с двете си ръце. — Иска да…

Лайза усещаше как тялото й трепти като риба, закачена на въдицата. Опитваше се да отпъди ужаса. Трябваше да се измъкне. Ако Шанк намереше микрофона, щеше да я убие с най-голямо удоволствие.

„Макс, нужна ми е помощта ти. Спаси ме!“

— За бога, Шанк, какво правиш? — Макс го гледаше разгневено.

— Тя ровеше из папките за Федералната администрация. Изглежда, че малката принцеса вече работи за някой друг.

— Не! — извика Лайза. — Той лъже.

— Грешиш, Шанк. Лайза ми каза, че имаме гласа на Труит.

— Така ли? А ти какво й каза?

Макс не отговори веднага, очите му се присвиха.

— Нищо. Какво бих могъл…

— И на двама ви не вярвам. — Шанк приближи Лайза, която се опита да се отдръпне. — Трябва да те претърся.

— Претърси себе си. — Тя вдигна разкъсаната дреха, за да се покрие. — Може би ще ти достави удоволствие.

„Господи, помогни ми! Не го оставяй да го открие!“

— Тя е жена с кураж — обърна се Шанк към Макс с беззъбата си усмивка. — Трябва да й покажа това.

И без предупреждение сви юмрук и удари Лайза в корема. Тя се присви.

— Мразя жените с кураж — заяви Шанк със самодоволна усмивка.

— Боже господи! — извика Макс. — Да не си полудял? — Но остана на разстояние от Шанк. — От дете познавам Лайза. Тя никога…

— Ти нищо не знаеш, глупако.

Лайза бе на пода, застанала на ръце и колене. Шанк я хвана под мишниците и я вдигна. Тя залитна, роклята й се отвори до кръста. Гадеше й се. С една ръка Шанк дръпна сутиена надолу.

Показаха се съвършените й гърди и микрофонът, закачен за жичка, която вървеше към гърба й.

— Какво имаме тук?! — По тона на Шанк можеше да се разбере, че той много добре знае за какво става дума.

Тя се беше свила, държеше се за корема и дишаше тежко, като се бореше с болката. Най-големите й страхове се бяха превърнали в действителност. Не можеше нито да каже, нито да направи нещо.

Макс се приближи.

— Какво е това? Това не е… — Лицето му помръкна, очертанията му се размазаха, все едно че беше от восък, разтопен от пламък.

— Точно това е — заяви Шанк. — И аз нямам търпение да го чуя. Макс, омръзна ми да почиствам лайната ти.

Шанк се приведе над Лайза и гневно отлепи микрофона, дръпна жицата и миниатюрното записващо устройство от гърба й. Тя простена от болка при отлепянето на пластира.

— Лайза! — възкликна Макс със сълзи в очите. — Как можа да постъпиш така с мен? След всичко, което съм направил за теб?

Всичко беше свършено. Никога нямаше да излезе от тази стая. Бе направила всичко, за да се пребори с тях, но напразно.

„Тони, съжалявам. Провалих се.“

— Ти уби Тони — викна тя. — Нужни ли са ми други причини? Имам още двеста осемдесет и седем.

— Тони? Кой, по дяволите… — За миг той наистина изглеждаше объркан. — Тони Кингстън?

— Да.

— Та какво общо има той?

— Ами сети се де, Макс. — Лайза бе приклекнала и с две ръце прикриваше гърдите си.

Макс я изгледа невярващо.

— Ти и Кингстън?! Значи с него си била, след като скъсахме? Чукала си се с моя главен пилот, който ме мразеше и в червата?

— Не, Макс. Аз бях влюбена в него. Обичах Тони. Ти беше този, с когото се чуках.

— Тони Кингстън — повтори учудено Макс, сякаш не можеше да приеме истината. — С проклетите си паметни записки този кучи син ми домъкна Федералната администрация.

— Единственото светло петно в цялата история е, че Кингстън падна със самолета. — Шанк навиваше жичката около юмрука си.

— Копеле! — извика Лайза. — Ти си чудовище!

Шанк търкаше с ръка челото си, като че ли искаше да си спомни нещо.

— Значи затова синът на Кингстън беше при теб. Двамата заговорничите срещу нас.

— Не! Той няма нищо общо с това!

— Какъв син? — попита Макс. — Какво става тук?

— Защо не я попиташ как чука съдията? Представи си! Тя е хванала Труит за оная работа и той ще гласува срещу нас.

— Лайза, ти ми каза, че съдията ще гласува в наша полза.

— Така е — каза тя. — Бих искала да не е, но е истина.

— Глупости! — Шанк дръпна жичката и тя се впи в рамото й.

— Не я докосвай! — нареди Макс. Той бе застанал помежду им и коленичи до Лайза. — Кажи ми истината. Как ще гласува съдията?

Лайза избухна в плач, но извърна глава, когато Макс понечи да я успокои. Обви с ръце кръста си и се наведе напред, втренчила поглед в пода. Не желаеше да ги погледне.

— Лайза, кажи ми — меко изрече Макс.

— Казах ти истината. — Лайза хълцаше. — Той е на страната на „Атлантика“ по отношение на проявата на небрежност, както ти казах. Не можах да открия нито едно доказателство, че „Атлантика“ носи отговорността за катастрофата. Бог ми е свидетел, че търсих старателно.

— Аз й вярвам — заяви Макс.

— А аз — не! — Шанк поклати глава и пъхна записващото устройство в джоба си. — Дори и да казва истината, пак имаме проблем. Бих я хвърлил през прозореца, но за да не я свържат с теб, ще трябва да измислим къде да го направим и къде да скрием тялото.

— Какво говориш? Ти не можеш да убиеш Лайза.

— Мога, мога.

— Не бъди глупав. — Лайза за пръв път чуваше Макс да говори с такъв тон на Шанк. — Мислиш, че можеш да убиеш двама от стажантите на Труит и никой няма да се досети? Ако убиеш Лайза, кого мислиш, че ще заподозрат?

Макс се съживяваше и Лайза бе удивена.

„Той се опитва да спаси живота ми.“

— Цялата Федерална администрация ще се нахвърли върху нас — продължи Макс. — Шанк, аз имам документи, които ме свързват с Лайза отпреди десет години. Нашите хора ще бъдат призовани в съда и с нас е свършено.

— Не можем да я пуснем да си отиде. Ще разкаже всичко на шефа си.

— Какво ще му разкаже? Че е работила за „Атлантика Еърлайнс“, но е променила становището си и сега е на противниковата страна? Той незабавно ще я уволни и ще я лиши от адвокатски права — логично изтъкна Макс.

Това вече беше старият Макс или поне подобие на силния мъж, когото Лайза някога познаваше.

— Шанк, ти няма да я нараниш. Няма да го допусна. Ще се обадя в Осака и…

— Млъкни — каза Шанк, но в гласа му нямаше гняв. Бе се примирил и размишляваше.

Шанк знаеше, че Макс има право. Не можеше да убие Лайза. Не и преди да се свърже с Кацушика Коширо. А това би било нова грешка. Има моменти, когато човек се нуждае от груба сила, но и други, когато трябва да действа с финес. В този миг на Шанк му се искаше да затръшне вратата, вместо да си губи времето да я заключва. Ситуацията обаче налагаше да се действа деликатно. Реши да се успокои, да се пребори с естествения си импулс веднага да убие кучката.

— Може би един път и ти имаш право — призна Шанк. — Ако двама от сътрудниците, работещи по един и същи случай, умрат… Но все пак не можем да й позволим да остане в съда. Трябва да я отделим от съдията.

— Аз не съм приключила — дръзко го изгледа Лайза.

Шанк замълча за миг. След това лицето му просветна от някаква мисъл и той злобно се ухили.

— Не е необходимо.