Пол Ливайн
9-те скорпиона (22)

20.

Любов и правосъдие

Сам Труит разтърси ръката на почитаемия Клифорд Уитингтън. Всъщност старият лешояд старателно отбягваше Труит, откакто той остро изрази писмено несъгласието си с решението в полза на тютюневите компании. След това младшият съдия сърдечно се здрависа с приятеля си Къртис Бракстън, след това — с Гуендолин Робинс. Кръгът завърши с Виктор Смол, Уилям Хъбс, Гуидо Тарази, Дебора Каплан и Пауел Маклеод.

Здрависването бе традиционна проява на колегиалност, с която започваше всяко заседание. Сам Труит се наслаждаваше на мига, защото независимо от различията, те се уважаваха един друг като професионалисти.

„Подай ръка, върви в ъгъла си и щом чуеш звънеца, започвай битката. Готов ли си да боботиш?“

Труит отклони вниманието си още по време на дискусията, която разглеждаше въпроса дали екипът от тримата съдии е сгрешил, като е отказал един милиард и три милиона долара обезпечение на процеса срещу азбестовите компании. Мислите му се рееха далеч — навън в коридора и надолу по спираловидната стълба до малкия кабинет на Лайза Фримонт.

„Лайза. Лайза. Лайза. Велики боже! Ще те загубя.“

В миг осъзна, че пише името й, отново и отново върху жълтата си поставка. Вместо да си води бележки по решението за азбестовите компании, той драскаше името й, като на буквата „Л“ слагаше специални завъртулки.

Ако не се беше спрял, щеше да покрие със сърца цялата страница.

„Господи, сега ми липсват само пъпки и съм готов за прототип на тийнейджър.“

Беше втората седмица на декември и лекият сняг падаше и се разтапяше върху калната земя като захар във вода. Бяха изминали две седмици с любов и правосъдие и Сам Труит не знаеше кое е по-важно за него.

Питаше се дали се забелязва. Предния ден Ели го бе изгледала странно, след като Лайза излезе от кабинета му. Не бяха правили нищо, само обсъждаха делата. Докато разглеждаха едно решение на Апелативния съд, ръцете им за миг се докоснаха и спряха движението си, за да си разменят ласка, и толкова. Лайза излезе от кабинета му с книги и папки в ръка. Влезе Ели. Какво ли бе прочела в изражението му? Дали наистина поклати глава, или така му се стори?

Освен това съществуваше и Кони, чиято интуиция граничеше с магьосничество. Тя вече бе забелязала късо и стилно подстриганата му коса.

— Време беше да заживееш в деветдесетте години. Тъкмо навреме за новото хилядолетие.

Дали подозираше нещо? Той взе молив, за да заличи драсканиците си и да прикрие доказателствата за онова, което му пречеше да си върши работата. На масата се водеше спор между главния съдия и Гуендолин Робинс върху някаква подробност от процеса на азбестовите компании.

Лайза. Лайза. Лайза.

Мислите за нея избутваха всички други. Сладкият й аромат, мекотата на вътрешната страна на бедрата й, трепетът, който разтърсваше тялото й, когато стигаха върха.

Той лелееше за миговете, прекарани заедно, копнееше за нея, когато бяха разделени. Срещите им бяха станали рутинни. Всяка вечер, когато можеше, обикновено понеделник, сряда и петък, сякаш ходеше на курс — той спираше в апартамента й на път за дома си. Имаше собствен ключ и понякога пристигаше преди нея. Всякога бе имал нормален апетит за секс, но сега бе станал ненаситен. Любеха се несдържано, жадно и настойчиво, по непознат за него дотогава начин.

Знаеше, че чувството — физическото удоволствие, чувството за вина, страхът да не бъдат разкрити — се засилваше от тайната на връзката им. Беше му се случвало и преди, но не по този начин. В сърцето си знаеше, че повече няма да му се случи. Искаше я сега и завинаги. Как можеше да стане това?

След като се любеха, оставаха в леглото и разговаряха в скъпоценните минути преди Труит да се отправи към дома си. Той искаше да знае всичко за нея, но бе разбрал, че има една стена, през която не може да проникне. Тя просто не обичаше да говори за детството си. Освен събраните факти по време на събеседването — че баща й е бил професионален рибар и времената са били тежки — изглеждаше, че животът й е започнал, когато е станала студентка в Бъркли.

— Какво те кара да вървиш напред? — попита я Труит.

— Ти, Сам. Ти навиваш часовника ми.

— Не, хайде. Какво искаш?

— Целите ми са прости — каза Лайза с тайнствена усмивка. — Искам всичко.

Каза му, че мечтае за успешна кариера, любящ съпруг, деца и голдън ретривър.

„Деца!“

Той остави съзнанието си да скочи в друга бездна. Липсваше му толкова много, но още не бе късно. Може би още можеше да стане баща.

„Господи, какво си въобразяваш, Сам Труит? Ти си съдия във Върховния съд, предполага се, че имаш имунитет срещу човешките емоции.“

Предния ден, докато той си връзваше вратовръзката, обсъждаха задачите й. Той я попита как върви работата по делото на „Атлантика“. Тя му каза какъв е резултатът — още не разполагаше с доказателство за проявена небрежност.

— Понякога — не се предаваше тя — не е възможно да посочиш само едно доказателство, за да стигнеш до заключението, че ищците са били лишени от справедливост в съда.

— Ако в докладите няма пропуски, те няма да получат и десет минути в моя съд — каза Труит.

— Не разсъждаваш ли лекомислено, Сам? Все пак са загинали почти триста души? — попита тя разгневено.

Ха! Делото й бе опънало нервите и сега се бе превърнало в изпитание за силата на волята на всеки един от тях.

— Ние не можем да вземаме решения по делата с чувствата си и като използваме захаросани клишета — отбранително каза той.

— Справедливият процес захаросано клише ли е?

— Не става дума за справедлив процес и ти го знаеш.

— Добре. Просто исках да разбера какво мислиш.

Той смутено поклати глава, защото забеляза, че е направил възела на вратовръзката си прекалено голям. Разстрои се и започна отново. Закъсняваше с прибирането си и осъзна, че дяволското дело се е превърнало в идея фикс за Лайза, а имаше много други, които също изискваха вниманието й.

— Мисля, че лекциите и записките ми дават много ясна представа какво мисля.

— Да, ти превръщаш в ритуал разбирането за човешката страна на закона. Учиш студентите си, че съдебните решения оказват влияние върху реални хора с реални проблеми, че законът не може да се прилага сляпо, независимо от слепотата на бронзовата дама.

— Да, точно това съм написал.

— Вярваш ли също, че е отвратително да нямаш по-добра основа за прилагане на закона от онази от времето на Хенрих IV?

— Думите са на Холмс и аз го цитирах. Никога не съм вярвал в догматичното придържане към прецедента.

— Добре тогава, Сам. Смятам, че сега е времето да провериш дали твоята практика е такава, каквато проповядваш, че е. Това е хипотетично. Какво ще стане, ако знаеш коя страна ще спечели делото? Ти много добре знаеш какво се е случило, но доказателството го няма в доклада, за да подкрепи знанието ти.

— Въпросът е непоследователен. Ние знаем само какво има в доклада.

— Това е повече от догматично! — Лайза използва собствените му думи срещу него. — Свали си наочниците! Разбери, че знанието идва при теб отвън. А ако самият ти откриеш доказателството? Какво ще правиш тогава?

— Ще се оттегля. Съдията трябва да е защитен от чуждо влияние.

— Дори и ако твоето оттегляне доведе до голяма несправедливост?!

— Аз съм длъжен да спазвам процедурите — каза Труит.

— Така мисля и аз. — Устните й бяха свити в неодобрение.

„Защо ми лази по нервите?“

Той беше слисан. Тя бе представила разработката си. Все едно че Джери Клайн бе възкръснал. Същата разпаленост и реторика. Досието бе в полза на ищците, но не можеше да се каже, че е безпристрастно. Труит сам бе пресял написаното и откри много малко в подкрепа на емоционалната защитна реч на Лайза. Тя бе болезнено съсредоточена върху делото, с младежка сантименталност. За бога! И той искаше да даде шанс на ищците, но не виждаше как може да стане това.

Още мислеше за Лайза, когато го сепна друг женски глас.

— Какво е вашето мнение, Сам? — попита Гуендолин Робинс.

— Мнението ми — повтори той в опита си да спечели време. — Е, добре, аз се противопоставям на опитите на съдилищата да почистват списъка с делата си.

— Велики боже! — възкликна съдията Уитингтън. — Сигурно небето ще се разцепи! Младшият съдия и аз сме на едно мнение.

— Може би трябва да преосмисля позицията си, шефе — отвърна Труит. Вече бе решил, че Уитингтън напълно се вписва в пренебрежителното определение на Оливър Уендъл Холмс за негов колега: „Той няма крила и не е мълния“.

Къртис Бракстън направи красноречив знак на одобрение, сякаш младшият съдия току-що бе вкарал топката в мрежата на баскетболното игрище. До тях седеше Гуен Робинс с изражение, което недвусмислено подсказваше, че би ги нашляпала, а след това би ги пратила в стаята им, без да вечерят.

Труит се насили да се съсредоточи върху дискусията. Следваше нова молитва и той се нуждаеше от всичките си способности, за да обори с доказателства библейската оратория на главния съдия. Имаше нужда и от дебела кожа, за да отбие атаките на Фондацията за защита на семейните ценности. Какво ли щяха да направят, ако аферата със сътрудничката му стигнеше до клюкарските колони на таблоидите?

 

 

Отново и отново Лайза си повтаряше: „Правя го единствено заради Тони“.

Същевременно съществуваха емоционални връзки, психологически връзки, които й пречеха да си изясни какво чувства в действителност по отношение на мъжа Сам Труит — решаващия глас в случая, който бе обсебил вниманието й. Тя седеше в кабинета си под плаката на Тасмания и анализираше чувствата и действията си. Миговете, прекарани пред градската му къща, когато галеше ръката му и разстилаше полата си в колата, показвайки своята готовност с хитростта на проститутка, бяха добре пресметнати. Но когато той за пръв път бе дошъл в дома й, за да й съобщи за смъртта на Джери, и тя го бе повела към спалнята — тогава нямаше нищо планирано. Нямаше нищо общо с „Атлантика“. Беше само между тях двамата. Непринудено, искрено и силно.

Тогава тя не мислеше за делото, за Макс или за Шанк, нито дори за Тони. Изобщо не мислеше. Бе се подчинила на химическите процеси в тялото си. Страстта й бе толкова силна, че замъгли всяка друга мисъл. Такава страст не бе изживявала с Макс, защото тя не се появява от нуждата или от чувството за благодарност. Бе същият огън, който се бе разгорял между нея и Тони. Огън, който бе свободен и необуздан и поглъщаше всичко, щом срещнеше пламък със същата сила.

При Тони нямаше съмнения. Тя беше влюбена. За пръв и последен път. А сега…

„Не, няма да допусна да се влюбя в Сам. Той със сигурност ще разруши моя свят, но няма да съсипе доспехите ми. Аз съм тук, за да служа на правосъдието, по начин, който Сам нито ще разбере, нито ще прости.“

Това беше. И за да не стане грешка, тя си го повтори.