Пол Ливайн
9-те скорпиона (19)

17.

Истината

Мисли като адвокат!

Бъди логична, а не емоционална!

Анализирай, не осмисляй!

Лайза се опитваше да го направи. След като Грег си тръгна, тя стоя до късно и прерови всички кутии с документи, които й бе предоставил Макс. Може би някъде бяха заровени данните, с които, молеше се тя, ще може да опровергае теорията на Грег. Трябваше й нещо, което да му покаже, нещо, с което да го върне.

Горчивината му, изражението на безусловно отвращение, изписано върху лицето му, нараниха душата й.

„Загубих Тони. Не мога да загубя и Грег!“

Искаше й се да изтича след него и да извика: „Ти не разбираш! Те ме принуждават да правя това!“

Мъчеше се да обмисли проблема, седнала зад кухненската маса. Пиеше билков чай, който вероятно имаше лековити свойства, но тя не беше настинала, нито имаш грип. Единствената болка бе в сърцето й.

Опитваше се да не се поддава на чувството за загуба, което я обземаше като помислеше за Грег. За известно време успя. Ровеше се из папките и бе погълната от диаграмите и докладите по поддръжката. Непрестанно мислеше за уликите и намеците на Джо Дрейтън.

Лайза знаеше за същността на двигателите не повече от който и да било друг млад адвокат, което ще рече съвсем малко. Тони беше споделял с нея любовта си към летенето, но никога не говореха за механика или аеродинамика. Сега четеше докладите на експертите и си отбелязваше основните принципи: въздухът се всмуква и се компресира, след това се смесва с горящото гориво като причинява избухване преди да премине в турбината, и се изчерпва с невероятна скорост. Изпускането на отработените газове става в задната част на двигатели и създава движещата сила, която позволява на самолета да се движи напред. Спомни си, че като дете бе учила третия закон на Нютон: „На всяка от силите, с които си взаимодействат две тела, отговаря друга, равна по големина и обратно насочена сила“.

„Не е ли наистина това така? Щом направя крачка напред, все се намира някой, който да ме бутне назад.“

Подобно на повечето хора тя бе виждала от самолетния двигател единствено перките и турбината, която засмуква въздуха. Сега научи, че перките се наричат ротори и се задвижват от диск, изработен от титаниева сплав. Роторният диск! Следи от титаниева сплав били открити върху отделните хидравлични линии. Металурзите потвърдили, че дискът е бил повреден. При отделянето си се забил като шрапнел в крилата и корпуса.

Докладите на „Атлантика“ сочеха, че осем месеца преди катастрофата дискът е бил подложен на изследване за степента на износване. Докладът бе подписан от Джо Дрейтън. Но с рисунките си Дрейтън се отричаше от него.

На първата рисунка бе изобразен шкаф за папки с отворени чекмеджета: „Провери докладите, но докладите лъжат“.

На следващата бе нарисувана змия, увита около молив с голяма гума. Никакъв текст, но посланието не можеше да се сбърка: „Докладите са подправени“.

Счупена перка. „Къде е роторният диск?“

Последната рисунка бе бомба с две зачеркващи я през средата линии. „Не е имало бомба.“

Дрейтън се бе опитал да покаже на Грег, че двадесет и четири годишният диск се е пръснал и е разкъсал системата за контрол на полета. Спомни си, че Тони й бе казвал, че са намалили екипите по поддръжката и са дали под аренда тази дейност на нелицензирани фирми. Не ставаше ли дума точно за това в пилотската кабина преди катастрофата?

„Джо Дрейтън вероятно е казал истината. Защо му е било да лъже? Той включваше и себе си към виновните.“

Парченцата от мозайката се подреждаха с болезнена яснота. Роторният диск се бе разбил поради износване на материала, защото Макс бе отрязал парите за поддръжката, защото фирмата загниваше от горе до долу с мръсните си пари, с фалшифицираните си доклади и…

„Макс е убил Тони!“

Не! Лайза не можеше да повярва. Ако това беше истина, животът й се преобръщаше с главата надолу. „Ако не е имало бомба, ако «Атлантика» е фалшифицирала докладите, за да прикрие недостатъците в поддръжката, това означава, че Макс е убил Тони и ме използва като прикритие за собствената си вина.“

Не можеше да е истина.

Макс имаше много недостатъци, но не и този.

Сърцето й внезапно заби, имаше чувството, че черепът й ще се пръсне. Бе обзета от ужас и непоносима физическа болка.

„Не! Не е истина!“

Съдбата не можеше да е така жестока. Това не бе някоя библейска трагедия. Това не беше цар Давид, който изпраща на смърт Урия, за да вземе Вирсавия.

Тя се противопоставяше на всичко, което й бе казал Грег, макар че рисунките, записът, собственият й инстинкт говореха, че то е истина. Трябваше да го направи, за да запази разума си. Лайза вдигна чашата чай и я опря в челото си с надеждата, че горещината ще намали болката й. Мислите й препускаха и тя се опитваше да се успокои. Бавно остави чашата върху масата. Следеше всяко свое движение. Концентрира се върху дишането си и отново се замисли.

Беше ли възможно?

Отговорът бавно се изясни. Тя помагаше на хората, които бяха убили Тони.

„Аз хвърлям последната шепа пръст върху гроба му.“

Бореше се да преодолее гнева, който бушуваше като прииждаща към бент вода. Как би постъпил Тони, ако тя бе убита, а той бе останал жив?

Спокойно! Тони, който бе участвал в ужасяващи въздушни битки, който рискуваше живота си в името на принципите, който отчаяно се бе борил, за да спаси самолета и пътниците… Тони щеше да се бие с тях, независимо от риска. Той бе направен от здрав материал. Беше герой. А тя бе просто…

„Просто какво? Бедно дете, беглец, жертва, стриптийзьорка? Не! Аз съм жена, адвокат във Върховния съд на Съединените щати. Аз съм дяволски умна и мога да се боря. Ще проуча какво се е случило, ще го направя заради Тони, заради Грег и заради всички останали.“

Започна да прибира папките с документите на „Атлантика“ в шкафа. На вратата се позвъни отново. Дали не се връщаше Грег? Дано да е така. Вече бяха от един екип.

Тя вдигна слушалката на домофона и в първия миг не позна изтерзания глас.

— Лайза, трябва да поговоря с теб — каза Сам Труит.

 

 

Не! О, не! О, не!

Лайза повтаряше думите и те се нареждаха в скръбна песен.

Сам Труит изглеждаше изтощен. Застана в средата на дневната и съобщи, че Джери Клайн е мъртъв. Убит. Портфейлът му бил изчезнал. Било е кражба, вероятно извършена от някакъв садистичен тип, който преследва хомосексуалисти. Вероятно е попаднал случайно на Джери.

„Джери мъртъв?“

Ужасна мисъл я разтърси и тя се разтрепери като ранена птичка.

„Садистичен тип, добре, но няма никаква случайност.“

Колкото повече разказваше Труит, толкова повече тя се убеждаваше, че не е било кражба. Разплака се. В началото сълзите й бяха за Джери, но после се разхълца неудържимо и проумя, че плаче за себе си.

Бе уверена, че знае кой е убил Джери, но как можеше да го докаже? Усещаше примка около врата си и с всеки час, с всеки миг тя се стягаше все повече и повече. Почувства се слаба, краката й се огъваха, костите й бяха омекнали и загнили като купчина есенни листа след дъжд.

Шанк й бе изпратил съобщение. Да, той би казал, че така дава делото в ръцете й, но не това бе истинската причина. Какво й бе казал първия ден, когато бе току-що назначена и го завари в жилището си?

„Лайза, ти не си наясно със ситуацията.“

Сега вече знаеше. Бе разбрала докъде се простира властта му и неговото желание да я използва. Точно това искаше той. Шанк искаше тя да проумее, че убийството е лесна работа и че никой не може да се спаси от него.

Гневът й растеше. Бузите й пламнаха, сякаш имаше треска. Образът на Шанк се надигаше и се изправяше над нея, сякаш бе някаква твар, която се подава от дълбините на морето. Искаше да изтича на балкона и да извика: „По дяволите, гадино! Уплашена съм, но ще се бия с теб!“.

— Дори не знаех, че Джери е хомосексуалист — поклати глава Труит. — Това е единственото, което липсва в биографията му.

Той печално се засмя и се втренчи в далечината, потънал в спомени за убития си сътрудник.

— От Джери би излязъл добър адвокат. Биваше го да съставя досиета, да планира стратегии. Имаше неутолима любознателност и буден интелект. Не заслужаваше да умре. По дяволите! Мразя хора, които стават жертва на слабостите си.

Той крачеше из стаята и гневно удряше с юмрука на едната си ръка дланта на другата, като че ли искаше да смачка онзи, който бе убил Джери.

„Джери, толкова съжалявам.“

В този миг я обзе ново чувство. Чувството за вина. Джери бе умрял заради нея. Подобно на Джо Дрейтън и тя искаше да изкупи греховете си. Искаше да каже истината на Труит. „Веритас“. Паролата за компютъра на Джери.

Колко врати можеше да отвори тази дума. Или да затвори.

Лайза искаше да признае за какво са я наели. Искаше да разкаже на Сам всичко за Тони, за Макс и Шанк. Искаше да му разкаже какво се бе случило в действителност с полет Шестстотин и четиридесет. Какво би могла да каже?

„Аз шпионирам за «Атлантика». Работя за хората, които убиха Джери. Моята задача е да спя с теб и да получа гласа ти, но промених намеренията си. Сега съм на другата страна.“

Щеше да я уволни, може би щеше да я арестува, да я лиши от адвокатски права… или да я предаде на съда.

— Съжалявам, много съжалявам — изрече тя.

И се разплака, а Труит я прегърна и придърпа главата й върху рамото си. Тя се разхълца неудържимо, тялото й трепереше. Плъзна ръце около врата на Сам и се приближи, докато телата им не се притиснаха едно в друго. Погледна го, а той изтри с палец сълзите от бузата й.

Бе нежен жест, топъл и искрен. Тя го прегърна още по-силно. Чувстваше се на сигурно място в ръцете му. По тялото й се разля топлина. Желаеше Сам Труит, искаше да усеща топлината на тялото му, искаше го по-близо, искаше да го усети в себе си.

Приятното отпускане бе грубо нарушено от страховития спомен за катастрофата и от шока от смъртта на Джери. Тя вече не мислеше за процеса. Желанията й извираха от дълбоко и тя бе привлечена от Сам с пламенно желание, каквото не познаваше.

И тъй като той нямаше да го направи, направи го тя. Бавно и нежно го целуна по устните. Усети вкуса на собствените си сълзи. Той въздъхна и в отговор я целуна жадно и продължително. Лайза се притисна още по-силно в тялото му и усети през панталоните как нараства възбудата му. Целувката им бе настойчива, тялото й трепереше, но той я държеше здраво.

— Лайза — прошепна Сам.

— Сам, Сам, Сам.

Лайза пламтеше от желание, целувките разпалваха страстта им. Той взе лицето й в ръце. Тя потъна в забравата на целувка, която сякаш нямаше да има край.

Внезапно той се отдръпна и свали ръцете й от врата си. Дишаше тежко и лицето му пламтеше.

— Трябва да поговорим. За снощи. За това, което каза. За нас.

Тя чакаше.

— Безумно те желая. Трябва да го знаеш.

„Но. Чувствам, че ще има «но».“

— Но не можем да си го позволим, Лайза. Аз не мога. Не само защото съм женен, но и заради съда. Това би застрашило…

Лайза имаше чувството, че е грабнал сърцето й в ръцете си и го е захвърлил.

„О, Сам. Мили Сам. Аз копнея и жадувам за теб. Искам да те изям и да те изпия. Моля те, Сам… Не ме оставяй.“

— Аз имам свещен дълг — заяви той. — Ще оскверня…

— Престани, Сам. — Тя го хвана за ръката и преплете пръсти с неговите.

— Какво?

— Казах „престани“. Ти си в моя апартамент, не си в съда. Ти не си бог тук. Ти си просто мъж.

Тя го поведе към спалнята и той я последва, макар и не без протести.

— Лайза, не бива. — Гласът му бе прегракнал, чувството за вина избледняваше.

„Няма «не бива». Пътят към спалнята е обсипан с листа от рози.“

— Хайде, Сам.

— Но…

Тя продължаваше да го води и той продължаваше да я следва.

„Мъжете се имат за директни и агресивни, но истината е, че ако жената не направи първата крачка, повечето няма да се задействат.“

— Желая те. Имам нужда от теб и ти имаш нужда от мен, Сам.

Тя се надигна и го целуна. Този път той й отвърна страстно, жадно засмука долната й устна — последната хапка храна на умиращ от глад човек. След това я вдигна, пъхна ръце под тялото й и я понесе към спалнята.

През замъгления си поглед той едва видя спалнята. Върху масата светеше лампа с розова светлина, завесите бяха с бели волани, покривката на леглото бе от коприна на цветя, а на стените висяха репродукции на френски импресионисти. Не запомни стаята, защото единственото, което виждаше, бе Лайза.

Видя я как пуска завесите и спира за момент да погледне в мрака. Видя я да пали дебела розова свещ на нощното шкафче. Само след миг стаята се изпълни с аромат на плодове. Скоро уханието на свещта се смеси с нейните ухания, а след като свали кафявата туника — и с мириса на пудрата между гърдите й. Цветовете се завъртяха пред очите му. Червено, розово и пурпурно от розовата лампа. Косата й бе медночервена, втвърдените зърна на гърдите й блестяха с цвета на канела, прекрасната й кожа придоби цвета на карамелизирана захар.

Ръцете му и устните му се движеха около нейните — целуваше я, ближеше я, докосваше я. Устните й настояваха за повече. Езиците им се вплетоха, ръцете на всеки дърпаха дрехите на другия. С едната си ръка Лайза отметна покривалото на леглото и те се прегърнаха. Светът около тях се въртеше.

Той беше зашеметен от страст, полудял от желание и в този миг нищо нямаше значение, освен горещината, която извираше от тази жена и го обгръщаше. По незнаен начин дрехите му се озоваха захвърлени в три различни ъгъла на стаята. Той бе легнал върху Лайза, а тя го притискаше с краката си. Сам свали бикините й и зарови лице между краката й. Опияняваше се от уханието и вкуса на тялото й. Езикът му намери издутата възглавничка и се плъзна по нея, възбуждащ, пируващ, трескав и горещ. Представяше си, че опитва екзотичен плод.

Забраненият плод!

— Да! Да! — Лайза бе останала без дъх, настоятелна и ликуваща. Накрая проникна в нея и дългите й крака обвиха бедрата му. Движеха се в синхрон. Труит нежно се плъзгаше в нея и бавно сътворяваше мига на блаженството. Лайза се надигна от леглото, за да се слеят. Сякаш по подаден сигнал те се завъртяха. Той легна по гръб, а тя го възседна и опря ръце в гръдния му кош. Сам лежеше неподвижно, а тя се движеше и той усещаше влажната й топлина. Отвори очи и видя как тя отмята глава назад, с отворена в ням вик уста. Потта от гърдите й капеше върху неговите, той се почувства готов да свърши и избухна в нея, а тя продължаваше да се движи нагоре и надолу, вплела пръсти в къдравата му коса. Простена името му: „Сам! Сам!“ и с пламенна страст изживя бурен оргазъм, равен на неговия. След това се приведе върху гърдите му и започна да се движи по-бавно и разточително, като замърка от удоволствие.

Заспаха в прегръдките си. Внезапно Сам се пробуди. Погледна часовника — бе един след полунощ. Трябваше да се прибира. Лайза се размърда и той нежно я целуна по устните.

— Мм. Беше толкова хубаво. Прекрасно.

— Трябва да си вървя.

— Сам, трябва да поговорим. Има много…

— Знам. Утре. — Целуна я и си отиде.

 

 

По-късно същата нощ той лежеше в своята половина на леглото. Кони спеше в своята. Сякаш бяха разделени от историческата линия „Мажино“. Мислите му още се въртяха около случката в розовата стая на Лайза, опитваше се да си припомни подробности от обзавеждането, но не можа. Върху леглото май имаше някакво плюшено животно, което той бе захвърлил в ъгъла, но дали бе мечка, или маймуна? Стените с тапети ли бяха, или бяха боядисани? В банята душ ли имаше, или вана? Не знаеше. Единственото, което си спомняше, бе нейното тяло, прекрасния му вкус, наелектризиращата сила на бялата горещина, която извираше от нея и го заливаше като вълна от огнена лава. Преди да се унесе в дълбок сън се запита дали и на следващата сутрин на дневна светлина ще се чувства по същия начин.

Между подробностите, които не бе запомнил, имаше една, която не видя и за която и Лайза не знаеше.

Но макар незнайна и невидима, тя съществуваше.

От рамката на една картина на Шагал директно към леглото на Лайза надничаше малък циклоп — лещата на нискосветлинна видеокамера.