Пол Ливайн
9-те скорпиона (18)

16.

Глас от гроба

Облечена със зимни дрехи — кафява туника с дълги ръкави, която стигаше до средата на бедрото, и черен клин, заобиколена от купчини досиета на съдебни дела, юридически списания и компютърни разпечатки, Лайза Фримонт работеше на масата в трапезарията на апартамента си. Беше привечер. Студен дъжд тежко капеше по прозорците, които гледаха към близкия парк. Тя редактираше доклада си върху законността на възражението, което спираше по-нататъшния ход на делото, водено от една жена от Мисисипи, която обжалваше решението за отнемане на родителските й права, взето защото не бе в състояние да заплати разноските по съдебния процес.

„Правото на майката по отношение на децата й е така фундаментално, както и правото на свобода. Затова ние обикновено осигуряваме адвокат на бедните и не вземаме хонорар за това“ — пишеше тя.

Същността на делото бе съкрушителна и при анализа всички се изложиха. Сам Труит се беше държал като мечок по време на заседанието в осем сутринта. Изглеждаше недоспал, тросна се на Ели, че не е подготвила делото „Даниш“, крещя на Лайза и Вик за някакви въображаеми недостатъци и настояваше да разбере защо Джери не се е появил, като че ли това бе станало по тяхна вина. Делата бяха повече от достатъчно — за правата на жените, правата на хомосексуалистите, преструктурирането на районите в Конгреса, наказателни дела, дела за конфискации и арест… Труит им натякваше, че всички трябва да дадат своя принос или ще се провалят; пак питаше къде е Джери или къде е кафето. Накрая заяви, че от десет часа има заседание.

Мъжете бяха толкова прозрачни.

Той избягваше погледа й, като че ли ако я погледнеше, щеше да се върне споменът му за палеца й. След това се оттегли на сигурно място в кабинета си и затвори вратата.

„Той не знае как да постъпи. Не знае дали да ме уволни, или да ме начука. Моля те, Сам! Желая те и съм сигурна, че имам нужда от теб.“

Сутринта Лайза се бе облякла грижливо. Бе си сложила сако с едно копче в яркопурпурен цвят и права пола, която бе прекалено къса. Червилото й бе с един нюанс по-червено, токовете й — малко по-високи, а сенките за очи — малко по-тъмни. Промяната бе почти неуловима и можеше да остане незабелязана. Но тя щеше да привлече вниманието му. Щеше да сключи сделката. Трябваше! Труит обаче не бе реагирал, не бе посегнал към стръвта. Бе останал в кабинета си, а после бе отишъл на заседанието, без да й каже и дума. Тя остана да работи в кабинета си в очакване на поканата, която не получи. След обяда каза на Ели, че не се чувства добре и ще вземе книжата, за да поработи у дома. Не бе излъгала. Изпадаше в ужас всеки път, щом се сетеше за Шанк. Питаше се кога ли ще се обади, за да разбере дали е прелъстила съдията. Беше му казала, че ще направи първата стъпка по време на вечерята.

— Докладвай ми след това — бе й наредил и бе добавил с неприятната си самодоволна усмивка: — Първо го съблечи.

Тя се опитваше да се съсредоточи върху клаузата за правото на еднаква защита според Четиринадесетата поправка и върху делото на бедната жена от Мисисипи, когато се позвъни.

Лайза се вцепени.

„Шанк! Кой друг може да е?“

Насили се да остане спокойна и да обмисли ситуацията.

„Дали не е Сам? Аз му казах «по всяко време, навсякъде». И ето, той е тук.“

Отново се позвъни и тя вдигна слушалката на домофона.

— Лайза — чу гласа на млад мъж. — Грег е. Трябва да поговоря с теб.

Каза й, че Джо Дрейтън е мъртъв. Лайза се натъжи, че полет Шестстотин и четиридесет е взел още една жертва, но се радваше, че Грег Кингстън, детективът аматьор, се бе провалил. Господи! Можеше Грег да се носи по вълните с лицето надолу.

— Случилото се с Дрейтън е ужасно — каза тя, когато момчето свърши. — Сега, предполагам, ще се върнеш в колежа за следващия семестър, нали?

Той крачеше из стаята и бършеше дъждовните капки от якето си. Шапката на „Гигантите“ бе сложена с козирката назад. Ако не беше толкова висок и не се виждаше, че има нужда да се обръсне, Грег можеше да бъде сбъркан с дванадесетгодишен акселерат.

— А? Това няма да промени нищо. Ще направи нещата по-сложни, а ние още не сме свършили.

— Ние?

— Аз и ти, Лайза. Виж, ти си в идеалната позиция, за да…

— Нищо не мога да направя. Аз съм служител на съда. Дори не трябва да разговарям за това.

Той спря, обърна се и извади от сака си малък касетофон.

— Искам да чуеш нещо и след това ми кажи, че все още не искаш да помогнеш.

— Какво е това? — подозрително попита тя.

— Само послушай.

— Грег, трябва да престанеш. Трябва да заживееш собствения си живот. Кълна се, понякога се чувствам като твоя майка, а ти си упорито малко момче.

— Ти си моят ангел, не си майка ми. — Той лукаво й се усмихна. И двамата си припомниха една случка. Когато Грег бе на осем години, а Лайза на дванадесет, бе попитал баба си дали Лайза е майка му.

— Не, мили — бе отвърнала Мери Кингстън. — Тя е твоят ангел.

„Да, твоят ангел пазител. Ако мога да те накарам да изоставиш това, всичко ще бъде наред.“

— Добре — въздъхна Лайза. — Каквото и да е, ще го изслушам и толкова.

Грег натисна бутона и тя чу шума на самолетен двигател, а след това — мъжки глас, който трептеше от напрежение: „Тони, не мога да задържа носа надолу. Непрестанно се вдига“.

„Какъв ужас!“

После се разнесе друг глас, който тя разпозна — гласът на Тони.

— Увеличи мощността, Лари.

Сякаш електрически ток премина през вените й и я разтърси. Чуваше ударите на сърцето си. Гласът бе спокоен и тя го познаваше, познаваше всяка интонация.

Чу се трети глас, който изтормозено подканяше:

— Хайде, миличък! Равновесие! Поддържай равновесие!

— Намали малко — говореше Тони от гроба си.

Очите й натежаха от сълзи. Чувстваше тялото си сковано. Беше го забравила. Бе си го повтаряла толкова пъти, а всъщност бе потискала чувствата си. Сега спомените за блаженството, което бе изпитвала с Тони, се върнаха. Бяха две души, чиито сърца биеха в един и същи ритъм. Отново преживяваше агонията от загубата му.

Лайза беше чела записа на разговорите в командната кабина — те бяха част от документите по делото — но не ги бе чувала.

— Откъде намери това? — неспокойно попита тя.

— От Националната дирекция за безопасност на транспорта — сви рамене Грег. — Записът е публично достояние. Тихо!

— Движим се твърде бързо — чу се отново гласът на Тони. — Опитай се да не правиш много корекции.

— Без подкрилки и задкрилки не мога да намаля.

Лайза предположи, че това е гласът на Лари Доузиър — бордовия инженер, който се занимаваше с дроселите, докато Тони и Джим Райдър се бореха с лостовете.

— Трябва да опитаме — движим се със скорост четиристотин километра в час и ще се сблъскаме.

Последваха няколко секунди тишина и след това се разнесе гласът на втория пилот:

— По дяволите! Номер едно е извън строя.

Тя изслуша бързата размяна на реплики. Номер три също излезе от строя. Изчезна бръмченето на двигателите. Бяха останали без мощност, а Тони се бореше да овладее обречения самолет, който се носеше към тресавището без хидравлика. Нямаше път към земята.

Бе чела същите думи, бе чувала в мислите си стегнатите и отсечени команди и имаше чувството, че вече е преживяла катастрофата. Но сега бе различно — сякаш Тони бе жив. За миг налудничаво й се стори, че се е върнал. Успял е да приземи самолета, всички пътници са се спуснали по надуваемите пързалки и сега той се връщаше при нея с познатата си усмивка.

Тя чу как Доузиър се моли на глас. Това го нямаше в документите. Знаеше, че обикновено Дирекцията по безопасност на транспорта изрязва личните бележки. Мислите й препускаха. Какво още бе казал Тони?

„Какви са били последните му думи, последните му мисли?“

— О, господи! О, господи! — Гласът на Райдър бе задавен от отчаяние.

След това Тони каза повече с безсилие, отколкото със страх:

— Джо ми каза! Джо ми каза за проклетия…

Нещо прищрака, настъпи тишина и накрая:

— Лайза, обичам те! Обичам те толкова…

Експлозията сложи край на думите му. Върху лентата нямаше нищо повече.

Побиха я тръпки като порив на вятър над спокойна вода. Бе повече, отколкото можеше да понесе.

„В последния момент, когато е знаел какво става, Тони е мислил за мен.“

Очите й плуваха в сълзи, гърлото й бе така свито, че не можеше да диша. Искаше да побегне. Искаше да избяга от спомените, както бе направила преди три години, но бе парализирана от болката. Тони бе първият и последният мъж, когото бе обичала.

„Герой, любовник, приятел. Ти винаги постъпваше както трябва. Ти въплъщаваше силата на доброто, която ме отдръпна от Макс, а сега, без теб, виж докъде стигнах. Юда в храма, проститутка между свещеници.“

Навън студеният ноемврийски дъжд падаше върху листата на дърветата. В апартамента бе топло, но тя се чувстваше премръзнала.

— По дяволите, Грег! — извика тя, но гласът й едва се чуваше. — Защо ми причиняваш това?

— За да те накарам да видиш истината.

— Истината е, че баща ти е мъртъв и не можем да направим нищо, за да го върнем. Ищците могат да спечелят или да загубят съдебния процес. Макс Уонакър може да стане милиардер или да отиде в затвора… няма значение. Тони е мъртъв. Никога няма да се върне при нас.

Тя хлипаше и Грег я взе в прегръдките си.

— Съжалявам, че ти причинявам болка, но не мога да оставя нещата така. Нещо не е било наред в самолета на баща ми, имало е някакъв пропуск в механиката или е било недоглеждане, или е фалшифициран докладът. Джо Дрейтън е знаел и е казал на татко. Ти самата го чу на записа.

— Въображението ти играе лоши шеги — подсмърчаше Лайза. — Правиш заключение само върху част от изречение. „Джо ми каза…“ Какво му е казал? Защо настояваш да гониш сенките?

— А ти защо отричаш истината? — попита сърдито Грег.

— Моля те, нека не спорим. — Лайза изтощено седна на канапето. — Искаш ли нещо за пиене?

— Сигурна ли си, че съм достатъчни голям? — попита той саркастично.

— Грег…

— Отивам да пишкам — обяви той както правеше, когато беше на дванадесет години.

Грег излезе в коридора и влезе в банята за гости. Лайза остана на мястото си със затворени очи и ръка върху челото си.

Малката баня ухаеше на канела и сушени розови листа. На закачалката висеше хавлиена кърпа, а на мивката бе оставен буркан с разноцветни сапуни.

Защо тя не приемаше истината?

Грег не можеше да си отговори. Вероятно Лайза реагираше на своята загуба по различен начин. Вървеше напред и се опитваше да не мисли за станалото. Грег изпитваше близост с всички семейства, чиито близки и любими бяха убити при неизяснени обстоятелства. Може би е трудно да го обясниш на чужд човек, но онези, които са загубили свой близък разбираха: трябва да узнаеш истината.

Изглежда, че Лайза не искаше да знае.

„Тя е затворила очите си.“

Грег използва тоалетната й си изми ръцете. Отвори вратата, за да излезе, и по невнимание бутна някаква дреха, закачена от вътрешната страна на вратата. Черен копринен халат. Той го вдигна и го закачи. Плъзна ръце по луксозния плат. Халатът бе със златни нишки. От лявата му страна на височината на гръдния кош със същите златни нишки бе избродиран монограм: „МЛУ“. Грег стъписано разгледа етикета. Дрехата бе голям размер, бе мъжки халат, много скъп при това. Върху етикета пишеше: „Лейнс Клотинг, Маями“.

„МЛУ“. Максуел Лойд Уонакър!

Не можеше да бъде! Грег се мъчеше да не повярва в очевидното.

Както не искаше да повярва и Лайза.

Завладяха го спомени. Лайза промива раната му, получена след падане с велосипеда, Лайза му приготвя печени ябълки с канела и стафиди, радостта на Лайза, когато се влюби в баща му. Това момиче, тази жена бе всичко за него. Не можеше да е враг.

Последва друг спомен. Лайза и Макс се качват в лимузината във Феърмонт.

 

 

Като чу стъпките му, Лайза отвори очи.

Грег носеше халата пред себе си, далеч от тялото си, като че ли беше някакъв гаден предмет.

Лайза го погледна и ахна.

— Няма да лъжа — поде той като саркастично имитираше думите й. — Няма да мамя. Няма да обещавам да извърша нещо, което не мога да направя.

— Грег, нека ти обясня!

Той бе на границата на плача. Когато заговори, гласът му бе изпълнен с гняв и болка.

— Какво? Какво би могла да ми кажеш, което да не разбие сърцето ми?

Мислите й се завъртяха. Лъжата бе безсмислена. Истината беше изобличаваща.

„О, Грег, ти си единственият човек на този свят, когото бих искала да защитавам…“

— Познавам Макс Уонакър отдавна, още преди да се събера с баща ти. Той ми помогна в миг, когато никой не можеше да ми помогне. Знам как изглежда отстрани, но…

— Изглежда така, сякаш ти си курвата на Макс Уонакър. Ако не си, просто ми го кажи.

— Ти не разбираш. Това, в което си се забъркал, е опасно. Искам да ти помогна, но ако го направя, и двамата ще бъдем убити.

— Сега чие въображение си прави шеги? Слушай, Лайза, просто отговори на въпроса ми. Ако не се чукаш с Макс Уонакър — с човека, когото баща ми мразеше и който е отговорен за смъртта му, просто ми го кажи. Просто ми кажи, че това е голяма грешка и ще се посмеем.

Тя не каза нищо.

Грег захвърли халата към нея. По лицето му се стичаха сълзи. После побягна към вратата.

 

 

„Кой, да те вземат дяволите, си ти? Не приличаш на човек, с когото Лайза би се чукала“ — мислеше си Шанк, седнал в сивия крайслер до тротоара срещу апартамента на Лайза. Беше там от два часа и бе видял как момчето с бейзболната шапка и сака влиза. Сега същото момче, без да се огледа, пресече тичешком улицата. Такситата надуха клаксони и шофьорите го наругаха.

„Какво ли е станало? Дали не са си играли на «скрий салама»?“

Шанк последва колата на момчето до „Холидей Ин“ на Роуд Айланд авеню. Даде петдесетачка на портиера, за да разбере името му. Грег Кингстън.

Кингстън!

Разбира се. Тони Кингстън имаше син. Пишеше го в досието му. Кингстън беше като таралеж в гащите, като детска пищялка. Но какво все пак правеше момчето му при Лайза?