Пол Ливайн
9-те скорпиона (17)

15.

Забраненият плод

Сам Труит бе най-високоплатеният портиер на света. Надяваше се да е така, макар че годишната му заплата от сто шестдесет и четири хиляди и сто долара бледнееше в сравнение със заплащането на някое момче в червена униформа, работещо в някой от луксозните нюйоркски хотели, особено като се вземат предвид бакшишите, допълнителното заплащане за Коледа, а и подкупите, които му даваха женените мъже, когато се промъкваха с приятелките си към служебния асансьор.

Приятелки. Труит смяташе, че думата е толкова старомодна, колкото и костюмът му от три части с тесни ревери. Не можеше да спре да мисли за Лайза, а сетеше ли се за нея, се възбуждаше.

Какво искаше тя всъщност? Едно бързо чукане или нещо повече?

„А какво искам аз? Защо съм толкова развълнуван? Защо се чувствам като шестнадесетгодишен с бушуващи хормони?“

На вратата на залата се почука и Труит стана да отвори. Там стоеше един от охраната на съда със списъка с делата, за който бе помолил главният съдия. По традиция до вратата седеше най-младшият член на съдийския състав. Неговата задача бе да отваря вратата, ако някой имаше нахалството да почука. Младшият съдия освен това отваряше вратата и за да предаде съобщения на някой от куриерите, които стояха отвън. Често, прекалено често според Труит, главният съдия Клифорд Уитингтън проявяваше неудържимото си и спешно желание да получи някоя книга, меморандум или досие по дело.

Шефът седеше на председателското място на масата, а от двете му страни седяха другите съдии според старшинството си. Уитингтън бе облечен в шит по поръчка черен костюм с широки бели райета, ризата му бе бяла и колосана, а на ръкавелите имаше златни копчета. Бе с по-блестящ вид от своите предшественици. Свободно падащата му буйна бяла коса му придаваше вид на комарджия. Шефът проявяваше индивидуалност и при темите, които искаше да обсъждат. Той определено беше индивидуалист, а не член на екип, за какъвто обичаше да се представя. Настояваше всички да работят заедно. Предполагаше се, че е пръв между равни, но той винаги поставяше ударението върху пръв.

Около масата бяха наредени дървени колички, претрупани с досиета и официални доклади по делата от по-низши съдебни инстанции. Труит седеше в далечния край и се взираше в портрета на Джон Маршал, който висеше над камината. От време на време вдигаше поглед към кристалния полилей, който висеше точно над неговата глава. Ако паднеше, на президента щеше да се падне честта да назначи поне още трима съдии.

Труит слушаше как шефът председателства, но умът му бе другаде. Умът му бе в цепката на роклята на Лайза Фримонт. Да опита забранения плод.

„По всяко време, Сам. Навсякъде. Достатъчно е само да поискаш.“

„Да поискам? Та аз бих молил, но не мога. Прекалено много очи и уши има, а ехото в този мраморен мавзолей е силно. Медиите. Фондацията за защита на семейните ценности, главния съдия… много рискове.“

— Нека приключим с домакинската работа — изръмжа шефът, като прелистваше един кожен тефтер. Провери докъде е стигнала разработката на някои решения, които още не бяха готови. Съобщи статистически данни за броя на разглежданите дела, и задоволените молби, прегледа списъка на предстоящите за изслушване дела, прокашля се и каза:

— Възможно е някои от вас да са прочели празнословията за самолетната катастрофа, която е включена в работата ни. Изглежда, че от „Ню Йорк Таймс“ вече са се настроили срещу компанията, така че не виждам за какво трябва да се безпокоим.

Изказването му предизвика леки усмивки, а той се разсмя на собствената си шега.

— Аз не чета „Таймс“ — продължи Уитингтън, — но някой ми изпрати един брой, в който е поместена статия на човек от нашето братство, който е намерил за необходимо да тълкува случая публично.

Той хвърли поглед на Труит.

— Радвам се, че ви е било забавно, шефе.

— Не съм казал, че ми е било забавно, Сам. Благодарен съм обаче, че не сте изнесли пред читателите нашите тайни.

„Не знам много, но знам добре какъв празнодумец сте.“

Няколко седмици по-рано го бе потърсил един от редакторите на вестника и бе измолил да напише статия от осемстотин думи. Труит се съгласи и написа приятна за четене статия, която представяше съда от другата страна на скамейката. Освен това не му бе възложено той да подготви решението, макар че беше написал няколко безвредни мнения, които бившият съдия Уилям Дъглас би нарекъл „малки хрумвания“. Малки хрумвания от Сам Труит. Самият той още не бе изяснил позицията си.

— Ще оценя жеста, ако бъда предварително уведомяван, когато някой от вас реши да се изявява в медиите.

Главният съдия произнесе „медиите“ така, сякаш ставаше дума за заразна болест.

— Аз очаквах покана да позирам за първата страница на „Плейбой“ — каза Гуендолин Робинс, — но Хеф така и не ми се обади.

— Ако прочете мнението ти по делото за цензурата над неприлични изразни средства, ще ти изпрати шампанско и черен хайвер — отвърна главният съдия.

Гуендолин Робинс се изкиска. Тя се забавляваше с репутацията си на свадлива стара гъска и на най-ревностен защитник на свободата на словото и изразните средства. Неведнъж бе изразявала мнението, че не съществуват мръсни книги, а само мръсни умове. Бе минала седемдесетте и винаги сядаше на първия ред, когато съдиите „ходеха на кино“ — гледаха материали по дела, свързани с порнографията или неприличния изказ. Когато някои от мъжете съдии извръщаха очи и кашляха нервно, Гуен се заливаше от смях, а от цигарата й към прожектора се виеше дим.

— Изглежда, че пресата си е сложила таралеж в задника що се отнася до делото за самолетната катастрофа. — Шефът внимателно се взираше в тефтера си. — Лобах срещу „Атлантика“. Прочетох първите доклади на сътрудниците ми и поне на пръв поглед не открих доказателства за проява на небрежност. Освен това, когато се стигне до съдебни решения, засягащи въздухоплаването, имам чувството, че Конгресът пикае върху собствения си крак. С това естествено не искам да влияя на колегите си.

Отново се чу хихикане. Отново гласовете бяха пет на четири. Сам Труит, Къртис Бракстън, Дебора Каплан и Гуендолин Робинс не бяха съгласни.

— Изслушването на страните е определено точно преди коледната ваканция — продължи Уитингтън и погледна джобния си календар. — Всъщност се пада в деня, когато е празненството на сътрудниците. Може би дотогава медиите ще спрат да бият барабаните. Междувременно аз ще се опитам да устоя на естественото си желание да гласувам обратно на всяко мнение на „Таймс“.

„Атлантика“. Труит бе прочел бегло първия вариант от доклада на Джери Клайн. Този вариант по-скоро бе настоятелен призив. В типичния си многословен стил Джери наричаше отхвърлянето на иска по съдебния процес „жестоко и безсърдечно решение, което не може да бъде оправдано в едно цивилизовано общество“. Труит възнамеряваше да говори с него вечерта и да го накара да намали патоса и риториката.

„А къде е Джери? Той обикновено идва пръв на работа и си отива последен.“

По време на обедната почивка Ели му каза, че Лайза си е тръгнала. Не се чувствала добре. Труит се сети, че на сутрешното заседание, на което Джери не бе дошъл, бе крещял на другите двама — и на Лайза. Един от сътрудниците му липсваше, а другият беше болен. Очевидно екипът му не работеше по определението на съдията Бракстън — в тясно сътрудничество.

„Може да съм я притеснил. Снощи тя ми предложи всичко, а аз се държах като скъперник. Може да е помислила, че я отблъсквам. Не знае ли, че се измъчвам? Чувствам се между чука и наковалнята.“

Беше ли Лайза наистина болна, или беше разстроена, че не бе отговорил на невероятното й предложение? Господи! Ами ако се беше влюбила в него по някакъв незрял начин и с чувство на преклонение? Ами ако легнеше с нея и след това прекратяха връзката, дали нямаше да реагира в стила на „Фатално привличане“?

„Опасно е. Ще го запазя в себе си.“

Шефът продължаваше да изрежда делата, които очакваха решението на съда, и молбите, на които трябваше да се отговори. Разискванията продължаваха по начина, който Труит намираше за скучен и досаден. Първо шефът обобщаваше всяко дело върху основата на записките на разискванията. След това се даваше думата на старши съдията. Накрая думата получаваше Труит, но тогава бе останало много малко за казване. Той се занимаваше с работата, която се предоставяше на сътрудниците — записваше резултатите от дискусиите и тъй като се обсъждаха много дела, трябваше да внимава, за да не достигне до сътрудниците погрешна информация и да изискат документи за дело от по-низша инстанция, което вече е било отказано или обратното.

„Портиер и протоколчик. Трябва да се посочи на първо място.“

Главният съдия обобщаваше последното дело за смъртно наказание и с тона си демонстрираше презрението си към осъдения. Труит подаде бележка на Бракстън: „Хей, Генерале, каква беше присъдата по делото на Леополд и Лоуб?“.

Къртис Бракстън едва сдържа усмивката си и написа отговор върху бланка на Върховния съд: „Ще престанеш ли с подвеждащите си въпроси, Скрап? Нямаше присъда“.

По дяволите! Не можеше да заблуди Генерала. Помнеше, че няма присъда, защото Кларънс Дароу бе пледирала, че обвиняемите са виновни за извършеното убийство, и бе оспорвала само наказанието, получавайки доживотен затвор вместо смърт.

Това бе игра, която двамата започваха, когато шефът станеше непоносимо скучен. Можеше да се нарече „Прочути съдебни процеси“ и докато играеха, често вбесяваха Виктор Смол — суровия и упорит бивш главен държавен адвокат от Мейн, който седеше до Бракстън.

Шефът се бе заел с отегчителен анализ на делото за законността да бъде освободен от държавни такси земният газ, използван най-много в Охайо. Мислите на Труит отново започнаха да се реят.

„Ако Лайза е болна, бих могъл да й се обадя или да намина у тях. Не! Щях ли да го направя, ако Джери или Вик имаха грип?“

Отново се закле да не изпада в компрометиращи ситуации. Сети се за Кони, чието заядливо настроение се бе пренесло от вечерята на сутрешното кафе.

— Ти просто обичаш да си заобиколен от красиви и блестящи създания — заяви тя на закуска и не желаеше да отстъпи.

— Само за протокола, Кони. Аз не чукам Лайза Фримонт.

— Знам. Винаги мога да кажа кога си още само увлечен и си в предактово настроение. После обикновено губиш интерес.

— Кони, моля те.

— Истина е. Правил си го с мен и с много други.

При мисълта за годините на безкрайни препирни помежду им го налегна тъга.

— Толкова е лесно да те разгадае човек, Сам. Ако пуснеш в една стая петдесет красиви млади жени, аз веднага мога да ти кажа коя ще избереш — онази, която много е пътувала, много е чела, облича се елегантно и скоро ще бъде начукана.

— Кони, нямам намерение да…

— Ти си отегчен от мен. Господи! И защо да не си? Всеки път щом срещнеш „прекрасната жена“, ти започваш да фантазираш колко вълнуващо може да бъде, но след като постигнеш своето, си отново отегчен. Така че, давай!

„Ох!“

Винаги ли боли от истината? Действително ли беше от онези мъже, които не престават да търсят митичната жена, а на практика никоя не е в състояние да задоволи инфантилните им нужди? Не, по дяволите! Той просто не бе срещнал истинската жена.

Шефът бръмчеше, а той си мислеше за Лайза. Във фантазията му се вихреха сцени, в който участваха двамата. Голи. Защо се бе държал грубо сутринта?

„Защото потискам чувствата си. А това, което потискам, е растежът на жизнената сила в сърцевината на дървото.“

Той се замисли и се стъписа.

„Може би тя е единствената. Може би тя е моята сродна душа, която срещам за пръв път. Възможно е да държа ключа, който пасва на ключалката. Възможно е да измисля още някое идиотско клише, на което никога не съм вярвал.“

Представи си как прекрасното тяло се измъква от роклята с цепката. Мечтанието му бе прекъснато от ново почукване на вратата. Като добър войник Труит скочи и отвори. Пред очите му бе видението на Лайза, отпуснала се върху широко двойно легло.

Пред него стоеше Чък Олсън от полицията на Върховния съд. Лицето му бе пребледняло. Изглеждаше стреснат и неспособен да проговори.

— Какво има, Чък? — попита Труит.

— Съжалявам, господине. Толкова е ужасно. Вашият сътрудник…

Обзе го ужас.

— Лайза — едва изрече той. — Случило ли се е нещо с Лайза?

— Не, не с нея, Ваша Чест. С Джери Клайн.