Пол Ливайн
9-те скорпиона (15)

13.

Черният понеделник

Къде беше снимката на съпругата му?

Лайза размишляваше над този въпрос, докато се обличаше за вечерята. Поканата бе написана с писалка върху кремава хартия със сребърни кантове — особеност, характерна за личните предпочитания на госпожа Самюъл Адамс Труит.

„Толкова типично.“

Джери Клайн, Вик Васкес и Лайза Фримонт бяха поканени на това, което госпожа Труит наричаше „Първата от многото вечери за сътрудниците“.

„Очаквам с нетърпение нашата среща — бе написала Кони с крайно изящния си почерк. — Съпругът ми ми е разказвал толкова много за вас.“

„Нима?! А казвал ли ти е, че възнамерявам да го чукам до побъркване? Предполагам, че не е. Той дори няма представа за това.“

Лайза бе очаквала да види фотография на госпожа Труит в позлатена рамка върху бюрото на съдията. Сам никога не я споменаваше в разговорите им. Нищо, освен златната халка, която изглеждаше малка върху голямата му ръка, не подсказваше, че е женен. И така, къде беше някогашната Констанс Парам — разглезената дъщеря на оттеглилия се сенатор, принцесата от Нантъкет, широко известна с изтънчения си вкус? Къде се вписваше съпругата? Някъде зад глупавото рунтаво куче, щастливо заровено в купчина есенни листа, чиято снимка в рамка стоеше върху бюфета в стаята на господаря му?

Повехна ли, Констанс?

Лайза нямаше време, нямаше и идеи. Щеше да бъде много по-лесно, ако съдията бе настроен да флиртува, ако той направеше първата крачка. Не бе го сторил. Значи бе неин ред да действа.

„Единственият начин да получа гласа на Сам е да се вмъкна в живота му и в леглото му.“

Изслушването на страните бе след три седмици. Без да има възможността да подготви материалите по делото, тя бе принудена да разчита на откъслечни разговори. Съжаляваше, че се стигна до необходимостта да използва тялото си, за да оцелее. Невероятна смесица от разнообразни чувства бушуваше у нея, бръмчеше досадно като пчела върху стъклото на прозорец. Сетеше ли се за Сам Труит, я обземаше нега, но сетеше ли се, че той е нейната цел, изпитваше болка и мрачна скръб. Желаеше го, но мразеше мисълта, че го предава. По дяволите! Защо не можеше просто да си върши работата, да започне кариерата си и да заживее нормално?

„Защо съм обвързана като с котва към миналото?“

Наистина бе несправедливо. Труит бе първият мъж, когото срещаше след смъртта на Тони и който можеше да я развълнува, а тя бе копието, което трябваше да го унищожи. Развод, безчестие, срам — кой знае докъде можеше да доведе всичко това. Мислите й се върнаха към вечерята. Би предпочела да хапне на някое тихо местенце със съдията, но той не й бе предлагал. Тази вечер щеше да има възможност да направи първата крачка под зоркия поглед на жена му.

Инстинктът й подсказваше, че бракът на Труит е малко по-добър от този на О’Джей и Никол и малко по-лош от онзи на Ози и Хариет. Планът й бе прост, но осеян с капани.

„Той може да ме отхвърли, може да ме начука, а след това наистина да ми го начука, като гласува по друг начин.“

Тя отвори вратата на гардероба и направи ревизия на дрехите си. За да може да влезе в лодката му, трябва първо да привлече вниманието му. Край на блейзърите и на раираните костюмчета. Нуждаеше се от нещо, с което да провери дали у Сам все още има живец. Би могла да облече сако за езда с тесни панталони или ако искаше да стигне до края — дълъг брич за езда с подходящо сако. Не! Отиваше на коктейл и имаше много дрехи за такъв случай.

Макс винаги бе имал слабост към Франция и често водеше Лайза на ревютата на Шанел в Париж. Да посещават столиците на модата — Милано, Париж и Ню Йорк — и да следват сезоните бе станало нещо обичайно. Той бе винаги щедър и се възхищаваше на добре облечената си любовница, която караше мъжките глави да се обръщат, докато ги настаняваха на най-хубавата маса.

Тя извади някои дрехи от гардероба. Беше на път да избере тоалет на Унгаро — тясна рокля от черно кадифе и копринен жоржет. Беше с голи рамене и очертаваше всяка линия на тялото й, чак до глезените. Дрехата й напомняше за „тръбата от виеща се черна коприна“, която Марджъри Морнингстар носеше в един от любимите й романи от времето на юношеството й. Роклята бе помогнала на героинята по време на танц да очарова едно богато момче. А другите момичета бяха изглеждали като повехнали цветя, облечени в тафта. Лайза се изучаваше в огледалото. Бе твърде слаба и твърде сексапилна. И така, можеше да облече роклята с едно рамо на Жан Колона или прозрачната от Шанел, която завършваше асиметрично като рибя опашка, и още няколко оскъдни дрешки, никога невиждани в залите на съда или в домовете на съдиите от Върховния съд.

Накрая тя ограничи избора си до два тоалета — тясна рокля от Валентино, дълга до глезените, с пайети, подредени като рибешки люспи, и подобна на нея прилепваща към тялото дреха с леопардови шарки от Живанши. Облече и двете, като всеки път заставаше пред огледалото в предизвикателна поза като за снимка.

„Господи! Възбудена ли съм?“

Разсмя се. Не се чувстваше сексапилна. Бе ужасена от това, което виждаше — срама и края на кариерата й, ако Труит разбере. И — още по-лошо — какво би направил лудият Шанк, ако се провалеше. Дългите дрехи се сливаха с високата й фигура и прилепваха като втора кожа към тялото й, подчертаваха малките й гърди, откриваха плоския й корем и изящната пропорция на бедрата й. Леопардовата рокля добавяше доста предимства с цепката си отпред. Когато се движеше, сянката между бедрата й привличаше вниманието. Тя избра леопардовата не само заради обещанията за забранени наслади, които даваше, но и заради шегата, която само те двамата с Макс можеха да разберат. Този път нямаше да сложи леопардовите уши и нямаше да си изрисува мустаци. Но все едно пак се връщаше към предишната си работа.

 

 

Прекрасни аромати изпълваха къщата и Сам Труит се заслуша в потропването на тиганите и тенджерите, веселото подрънкване на сребърните прибори и хлопането на вратите на шкафовете. Той бе седнал да прочете някои досиета и доклади за процесите, а Кони атакуваше кухнята. Тя бе невероятно добра в готвенето, изобретателна и смела, сякаш така задоволяваше някакви неизпълнени желания за творчество. Независимо дали приготвяше храна по френска или калифорнийска рецепта, или правеше домашни макаронени изделия, Кони бе в състояние да превърне храненето в празник.

Тази вечер Труит се облече рано. Сложи си рядко обличания костюм — тъмносиньо кашмирено спортно сако и широки сиви панталони, бяла риза и вратовръзка от рипс в червено и бургундско. Кони пържеше, вареше и печеше и още не се бе преоблякла.

Щяха да дойдат само трима души. Труит бе казал на сътрудниците си, че спокойно могат да поканят приятелите си, но и тримата бяха отклонили предложението му. Вик Васкес бе сгоден за студентка по право от Мичиган и се бе сприятелил само с няколко души във Вашингтон, Джери изглеждаше така, сякаш не бе излизал на среща още от времето на прогимназията, а Лайза каза, че няма никой, когото би искала да покани. Това го озадачи. Те наистина бяха претрупани с работа и им оставаше малко свободно време, но все пак тя беше блестяща жена, красива и умна.

„Господи, защо не съм петнадесет години по-млад и ерген…“

— Сам, готов ли си? — извика Кони отдолу и това му напомни, че е женен, че е на четиридесет и шест и че трябва да внимава с необмислените решения, особено ако става дума за жени.

— Готов и нетърпелив — извика той в отговор. — Какво ще има за вечеря?

Чу стъпките й по стълбите.

— Забрави ли? — Тя влезе в стаята и лицето й потъмня. — По дяволите! Наистина си забравил!

— Какво?

— Полинезийска кухня. Казах ти. За какво мислиш, че са ми тези цветя?

Той чак сега забеляза, че носи няколко стръка.

— Поръчах червена плумерия и цъфнал бял джинджифил още преди седмици. — Гласът й бе предрезгавял от разочарование и гняв. — Цяла сутрин съм ги подреждала.

Тя запрати букета към него и той го пое с хрисимо смирение.

— Прекрасни са — каза неловко. — Какъв е проблемът?

— Начинът, по който си облечен. Очевидно си забравил, че трябваше да се облечем в хавайски стил, а си забравил да кажеш и на гостите ни. Когато им изпратих поканите, още не бях решила какъв ще е мотивът на вечерта. Но миналия четвъртък ти казах, че ще е хавайски.

„Мотивът. Говежда пържола от рибицата, картофи с масло и студена бира са за мен мотивът, който си струва.“

— Ще се почувстват неловко — каза Кони. — И аз ще се почувствам неловко. Очаквах да си облечен в хавайска риза.

— Нямам хавайска риза.

— Аз ти купих. Синя, копринена, с червени хибискуси.

— Ще я облека — каза той без ентусиазъм.

— Не. Щом сътрудниците ти ще бъдат с костюми, няма да е в синхрон.

Труит не можеше да разбере защо хавайската риза е толкова важна, но знаеше, че е по-добре да не налива масло в огъня.

— Сигурен съм, че храната е страхотна и всички ще останат доволни, без значение как са облечени — каза той.

— Ами аз?! — По бузите й потекоха сълзи.

„Какво за теб? Какъв пък е проблемът сега?“

— Само аз няма да бъда на място — извика Кони.

— Как така?

— Защото ще бъда със саронг, идиот такъв!

 

 

Лайза пристигна последна. Джери и Вик се мотаеха около кухнята, отпиваха пиня колада и питаха госпожа Труит с какво могат да й помогнат. Тя проверяваше дали се е затоплил паят с риба тон, който бе сложила във фурната. Бе го приготвила по-рано през деня, но бе забравила да го полее със соса от зелен лимон и майонеза, защото се бе ядосала на Сам.

Със Сопчопи до крака си, Сам отвори вратата и в първия миг се зачуди коя ли е тази висока жена със златисточервени коси, това дългокрако създание в рокля с леопардови шарки, която стигаше до глезените й. Тя си бе сложила огърлица от черен оникс, подходящи златни обици и обувки с високи токове и каишка отзад.

— Лайза! — извика той, сякаш правеше голямо откритие.

— Съдия Труит! — усмихна се тя в отговор.

Лайза влезе в малкото антре. Дрехата й се разтвори. Цепката сякаш стигаше чак до кръста й. Очите на съдията се заковаха там, но след миг той смутено отклони поглед. Сопчопи не бе толкова сдържан и като душеше, навря влажната си муцуна в цепката.

— Соп! Престани! — Труит почервеня и допълни: — Той е птичар.

— Е, това обяснява всичко. — Смехът на Лайза се разнесе като шума на пенещо се шампанско.

Труит отпъди Сопчопи и поведе Лайза към кухнята.

— Искам да ви представя на Кони. Тя няма търпение да се запознае с вас.

Следващите три часа Сам прекара като играеше с момчетата на „Черния понеделник“. Спореха върху най-лошите дела през цялото съществуване на Върховния съд. В това време Лайза и Кони си разменяха комплименти по типичния за жените начин. За Труит бе изключително трудно да се съсредоточи и да следи разговорите около масата.

— „Плеси срещу Фъргюсън“ — заяви Виктор Васкес — е едно от най-лошите решения на Върховния съд, защото легализира сегрегацията.

— Харесва ми роклята ви — казваше в това време Кони. — На Живанши ли е?

— Дред Скот е още по-лошо — говореше Джери Клайн. — Златната шега. Ако съдът не бе постановил, че бившите роби не са граждани, защитавани от конституцията, нямаше да имаме случая „Плеси“.

— Дизайнът е на Джон Галиано — кимна Лайза.

— Така си и мислех — възкликна Кони. — Стилът му е толкова смел, толкова сексапилен.

„Толкова неуместен“ — преведе си Труит думите на Кони. След толкова много години, прекарани заедно, той отлично декодираше изразите й. Кони с пуританското си възпитание не можеше да облече тясна пола за официална вечеря, нито пък прилепнали в чатала панталони за сватба в черква.

Когато представи една на друга двете жени, Сам забеляза как Кони потуши блесналите в очите й огънчета. Тази вечер Лайза би могла да завърти главите на мъжете и в най-изискания бар. Изглеждаше прекалено блестяща, прекалено зашеметяваща за малкия им дом. Двете жени си размениха поздрави, след което Кони си сипа червен ром с лед и парченце лимон и стрелна съпруга си с поглед, който казваше: „Кого смяташ да правиш на глупак, стара лисицо?“.

Лайза — невероятно гъвкав леопард, правеше комплименти на Кони за традиционната мебелировка.

— Сякаш съм в Ню Ингланд — възхищаваше се Лайза на хола. — Този стол „Чипъндейл“ ли е?

— Да, защо? В стил „рококо“.

— Много е елегантен.

Труит се мъчеше да допринася за доброто настроение.

— Е, съдия Труит — подхвана Виктор, — кой е бил най-черният понеделник?

— Не забравяйте „Коремацу“ — каза Труит. — Поддържал е отнемането на свободата на американските граждани само защото са имали недвижими имоти в Япония.

— А какво ще кажете за „Труит срещу Труит“? — запита Кони с тънка усмивка. — В това дело всички съпрузи, които забравят мотива на вечерята, давана от съпругите им, се осъждат да присъстват на „Шоуто на орхидеите“ вместо на мача от Суперлигата.

— Жестоко и доста необичайно — каза Сам Труит.

Седяха около масата в трапезарията и привършваха онова, което Сам упорито наричаше пай с раци, а Кони го поправяше, че е с риба тон.

— Просто е превъзходно — каза Лайза. — И сосът е много вкусен. — Тя смръщи вежди и продължи: — Но има нещо, което не мога да определя. Може би тарос?

— Близо сте. Един индонезийски плод. Очевидно добре познавате кухнята — каза впечатлена Кони.

„Звучи като обвинение“ — помисли си Труит, сякаш Лайза бе добила епикурейските си навици в луксозни ресторанти, а не като слугува около печката.

— Естествено — каза Лайза. — Яла съм подобно ястие в Манеле Бей на Ланай, но трябва да призная, че вашето е по-вкусно.

— Ланай! — удиви се Кони. — От години се опитвам да заведа Сам на Хаваите, но той предпочита да посещава скучни съдилища…

— „Куинс Бенч“ в Лондон — довърши Труит изречението й.

— Сам предпочита да гледа остарели адвокати с техните перуки…

— Това са адвокати, които имат право да пледират — намеси се Труит.

— Все едно. Сам, съзнаваш ли, че никога не сме били на Хаваите?

— Ние никога не сме били на много места — Буенос Айрес, Богота…

„Бодега Бей.“

Бе необяснимо защо се сети за родното място на Лайза. Питаше се как ли е изглеждала като дете. Чудеше се дали няма любовник в Калифорния. Защо тази спираща дъха блестяща жена беше сама? Тя беше нещо изключително. Хвърли поглед към Кони, която го изгледа със сардонична усмивка. В саронга и с орхидеята в косите си приличаше на кинозвезда от четиридесетте години.

„По дяволите! Винаги може да прочете мислите ми. След вечерята ще ми каже, че съм бил в настроението на Джими Картър — похотлив в сърцето си.“

Лайза погледна Труит в очите. Бе забелязала, че вечерта той на няколко пъти бе променял настроението си. В началото, когато я поздрави на вратата, бе стъписан, езикът му се върза като на ученик. Можеше да се закълне, че се беше изчервил. По-късно се опитваше да прикрие интереса си и отклоняваше поглед, щом очите им се срещнеха. Но сега, затоплен от алкохола и горящите цепеници в камината, бе станал по-решителен.

„Всичко е наред, Сам. Можеш да гледаш. Можеш да ме докосваш.“

Тя не се съмняваше, че апетитът му се е възбудил не само от пая с риба тон. При изпълнения му с желание поглед, й беше нужно само за миг да останат насаме и да го закачи на въдицата си. Беше подготвена той да бъде сдържан.

„Аз съм женен, работим заедно, моето положение… тра-ла-ла.“

Тази вечер тя се чувстваше неустоима. Можеше да притежава всеки мъж на света. А истината беше, че единственият мъж, когото желаеше, седеше на два метра от нея и й се усмихваше искрено и с копнеж.

Привършиха с ордьовъра и Кони сервира някакво екзотично ястие, приготвено в тиган с банани и къри, като разказа на Лайза колко трудно била намерила листа от „ти“, за да задуши бананите. Двете обсъждаха колко е важно тиганът да бъде горещ, а Вик и Джери дискутираха значението на гравираните в мрамора на фронтона думи: „Равенство пред закона“. Джери спореше словоохотливо, че справедливостта може да бъде еднаква само ако наистина е справедлива. Вик го наричаше заблуден задник. Единственият човек, който се държеше странно, бе Труит. Той не можеше да свали очи от Лайза. Сякаш за първи път виждаше в детайли лицето й, стъписващите синьо-зелени очи, изразителните й устни. Няколко къдрици се спускаха като копринени нишки и проблясваха в червено на светлината на свещите.

— Имам нужда от едно питие — каза той и тръгна към кухнята. Извади бутилка финландска водка от фризера. Беше тъкмо моментът да се поохлади. Бе фантазирал за сътрудничката си и мислите му нямаха нищо общо с нейните проучвания по делото за акта за добро поведение. Мисълта му бе насочена към недоброто поведение. Беше очарован от невероятната й красота, привлечен от обещаващата цепка на роклята й и удивен от дълбочината на познанията й.

Остави чашата — водката премина като горещо острие през гърлото му — и се зае да сравнява двете жени. Не беше справедливо. Когато мъж и жена живеят заедно, те неминуемо се нараняват, а от раните им остават белези. Той знаеше всички слабости на Кони, а тя знаеше неговите. Лайза изглеждаше толкова ненаранена от света, толкова освободена от грижи.

Когато се присъедини към останалите на масата, двете жени вместо да обсъждат храната и мебелировката, говореха за съдебен процес.

— Сам, нуждаем се от твоето юридическо мнение — каза Кони, като леко заваляше думите, което не беше чудно, тъй като бе пила ром цялата вечер. — В „Поуст“ имаше статия за един млад футболен треньор в гимназия, който бил уволнен, защото отказал да му направят тест за наркотици. Той дал ръководството на гимназията под съд, за да се върне на мястото си.

— Въздържам се от мнение — заяви Труит. — Какво ще кажете вие двете?

— Да го накарат да се изпикае в бутилката — високо каза Кони. Заради рома бостънското й лустро бе отишло по дяволите. — Как можем да се отървем от наркотиците в училищата, щом учителите се друсат?

— Но тук не съществува вероятност този учител да е взимал наркотици — каза Лайза. — Освен това какво значение има, ако един способен учител и треньор обича да попуши малко трева в събота вечер? Тестът е грубо нарушение на правата на личността.

— Господи, сякаш слушам съпруга си.

— Аз съм привърженик на личната свобода, както и съдията.

— Без съмнение това е причината да ви назначи.

„Превод: назначил те е, защото изглеждаш като суперманекен, а не като канцеларска мишка. Назначил те е, защото иска да те чука оттук до Девети окръжен съд.“

— Има и друга прилика — продължи Кони. — И двамата сте дяволски самоуверени. Изпълнени със справедливост.

За миг всички замълчаха. После Труит се разсмя и каза:

— Нали виждате, дори и съдия от Върховния съд може да бъде осъждан у дома си.

Думите му разсеяха напрежението и прикриха чувствата му, вътрешния му гняв. Той винаги бе прикривал истината за брака си. През всичките пропилени години бе отказвал да признае, че с Кони са двама души, които непрекъснато се карат и се наказват заради миналото. Бе провалил напразно живота си, както и Кони, чийто живот бе празен като утробата й.

Само за една вечер Лайза се бе превърнала в символ и в блестящ огън. Символизираше загубената младост и на двамата и осветяваше в мрака неизречената тайна на брака им: той беше безрадостен, без обич, просто съюз на двама упорити, които не желаеха да подобрят живота си или да скъсат нишката, която ги свързваше, както свързва двама биещи се с ножове в някой бар.

По-късно Труит изпрати Лайза до колата й. Копнееше да й каже нещо различно от някоя безвредна забележка за работата й. Не можеше! Щеше да държи под ключ чувствата си. Никога нямаше да действа, воден от тях. Докато й казваше „Лека нощ“, забеляза сянката на Кони зад прозореца в спалнята. Несъмнено ги наблюдаваше през дръпнатите завеси.

„Какво очаква? Че ще коленича и ще заровя глава в дрехата й като Сопчопи?“

Чувстваше се неловко, като болен. Ръкостискането беше съвсем формално. И дума не можеше да става за прегръдка или потупване по бузата. Той взе ръката й между своите, точно както бе постъпил първия ден. Само че този път беше по-различно.

Лайза вдигна глава и се усмихна. Щом очите им се срещнаха, устните й се разтрепериха. Бе настъпил мигът и тя се питаше дали ще има куража да го направи.

„Ако не го желаех толкова силно, щеше да е по-лесно.“

Беше нелепо, че го желае, но не водена от хитрина и долни мотиви. Когато му заговореше, коя Лайза щеше да бъде? Лайза, която го желае като мъж, или Лайза, която отчаяно се нуждае от гласа му? Неговата любовница ли щеше да бъде, или съконспираторът на Макс?

Ръцете им още бяха вплетени. Те мълчаха. Лайза плъзна палеца си в дланта му с нежни, бавни и кръгови движения. Жестът бе красноречив и ако той се направеше, че не разбира, щеше да му го каже директно.

— Сам, исках да ти кажа, че можеш да ме имаш във всеки миг, в който пожелаеш.

Той понечи да каже нещо, но от устата му не излезе нито дума. Палецът продължаваше движението си.

— Аз… ние… не… — промълви той след миг. — Бих искал. Наистина бих искал, но…

— Помисли върху това. — Тя леко притисна ръката му. — По всяко време, Сам. Където и да е. Достатъчно е да поискаш и аз ти обещавам, че ще бъде по-добро преживяване от всички, които си имал досега.

— Ами… аз съм поласкан — заекна той. — Но идеята не е добра. Всъщност идеята е страхотна, но… както казва Марк Твен, най-сигурната защита срещу изкушението е малодушието. Така че…

— Както казва Оскар Уайлд, най-добрата защита срещу изкушението е да му се отдадеш. Сам, ние и двамата се желаем и съзнаваме това.

Тя издърпа ръката си и влезе в колата. Седна, а цепката на роклята й се разтвори. Показа се едва забележимата линия на обръснатите й косми — грееха златисти на светлината на лампата. Труит стоеше като онемял, сякаш изведнъж бе попаднал в рая. Неизречено обещание за екзотични удоволствия висеше във въздуха. Тя затвори вратата и тръгна, а Сам Труит остана с видима издутина на сивите си панталони.

 

 

Шанк седеше в сив крайслер с четири врати — възможно най-незабележимата кола. Кола за ченгета. Бе седял на същото място през цялата вечер, като пиеше кафе от един термос и пикаеше в друг, като внимаваше да не ги обърка.

Въпреки студа той държеше прозореца на колата отворен, пушеше и хвърляше фасовете на улицата. Бе изпушил три пакета цигари. Не бе впечатлен от къщата на съдията — малък тухлен куб. Този човек сигурно печелеше по-малко от едно ченге, което се занимава с наркотици, поне по начина, по който Шанк бе правил това.

Замисли се за шумната къща на родителите си в Бруклин, която бе невъзможно да различиш от хиляди други. Всички съседи се стремяха да направят мястото прилично, метяха пътеките, през пролетта садяха цветя в сандъчета. Представи си как старецът му седи на входа и чете „Уолстрийт Джърнъл“, сякаш е някой голям капиталист, а всъщност Сизър Шейкениън не притежаваше и една акция. Той продаваше използвани мебели и то вън от търговската част на Бенсънхърст. Беше мечтател и не възприемаше нещата такива, каквито са.

Още чуваше тежкия акцент на баща си, когато си спомнеше как старецът го поучаваше и му обясняваше колко е велика Америка — страната на неограничените възможности. Междувременно ленивото копеле седеше в задната част на магазина, пиеше чай с приятелите си и си мислеше, че поредното старо канапе с повредени пружини ще се продаде само. Можеше да види тила на стария с късо подстригана коса. Изглеждаше по същия начин, както и преди тридесет години, когато бе слязъл от лодката. Шанк си спомняше люляковия аромат на евтин одеколон. Баща му вонеше на бръснарница и Шанк усещаше как го заливат вълни от гадостен мирис, още преди да го види как заобикаля купчината използвани масички за кафе, струпани в един от ъглите на тъмния магазин. Баща му беше слаб човек, но и майка му го унижаваше непрестанно с вечните си обвинения и гневни изблици.

Беше жена с високо и широко чело, черната й коса бе опъната назад в жестоко стегнат кок. Тя възпитаваше Тиодор Шейкениън като му даваше уроци по жестокост с опакото на ръката си.

— Щом искаш нещо, трябва да си го вземеш — казваше му тя. — Не го ли направиш, друг ще те изпревари.

Тя подценяваше съпруга си и многократно го използваше като пример за неспособност и провал.

— Има една дума, която баща ти така и не научи — „НМДПБАСМЗС“.

Момчето бе стъписано. Не бе чувало подобна дума, а и не можеше да я произнесе.

— „Не можеш да правиш бизнес, ако седиш върху задника си“ — поясни тя.

Родителите му рядко говореха за родината си, като че ли бяха израснали в Америка, макар и с акцент от Централна Европа.

Шанк бе подочул от разговорите неща, които го караха да мисли, че е с цигански произход, но никой не му го каза направо. Имаше братовчеди в Ню Джърси, които един месец работеха като строители, на следващия — като водопроводчици или електриджии. Рекламата върху вратата на пикапа им се променяше, но не и инструментите им. Имаше един чичо, който бе в затвора заради кражба с взлом, а друг — за измама.

Шанк бе на единадесет години, когато племенникът на майка му — Стефан, се появи един следобед у дома им. Беше полицай в района около реката в Джърси Сити, но не се обличаше като такъв. Носеше двуреден кафяв костюм с копринена кърпичка в джобчето и караше чисто нов тъндърбърд.

— Излез да се повозиш с братовчед си — каза майка му. — Той ще те научи на такива неща, които никога няма да чуеш в училище.

Те подкараха из предградията на Кънектикът и Стефан го попита:

— Как мислиш, Теди, кое е по-доброто — да откраднеш малко или да откраднеш много?

Момчето помисли, че това е подвеждащ въпрос, и отвърна:

— Нито едното, нито другото. Най-добре е да не се краде.

— Ти си същият като баща си — с неудоволствие се усмихна Стефан и плесна момчето през ушите.

От очите на Теди потекоха сълзи.

Стефан посочи една къща в стил „Тюдор“ и го запита:

— Как мислиш тези хора са се сдобили с парите си? Като са продавали стари мебели? Като са работили в някоя фабрика?

— Не знам — отвърна Теди. Ушите му звънтяха.

— Слушай. Въоръжен човек може да открадне малко. Ченге с пистолет може да открадне повече. Но хората, които живеят тук, използват умовете си. — Той посочи челото си. Косата му бе намазана с брилянтин, вълниста и сресана назад. — Тези могат да откраднат много. Използвай ума си, Теди!

Шанк запомни съвета на братовчед си, но също като него и той започна като крадеше малко, използваше значката си и плашеше местните хулигани. Вземаше по двайсетачка от чекмеджетата на касите по нощните барове и шантажираше наркопласьорите. Чак когато напусна полицията и отиде да работи за Кацушика Коширо, се замисли за голяма кражба.

По-рано същия ден Шанк бе разговарял по телефона с Осака. Един от подчинените на Коширо искаше доклад за развитието на делото. Шанк го увери, че всичко е наред, да върви в кръчмата и да пие едно саке за негово здраве. Но не беше наред. Шибана работа!

Шанк планираше да се справи с делото преди истината да стигне до ушите на Коширо. До този момент пръстите му бяха непокътнати и той нямаше намерение да набира телефонните номера с лакътя си. Седеше и наблюдаваше как Лайза се сбогува със съдията, и следеше за някакъв жест, който да му изясни нещата. И наистина го видя. Прекалено дълго ръкостискане. Но все пак нещо не беше наред. Нещо в жестовете на съдията — вдървени и неловки, му подсказа, че играта в леглото още не е започнала.

„Лайза, гълъбче, опитваш се да го постигнеш, но ти трябва малко помощ от чичо Шанк.“

— Довечера — произнесе на глас Шанк — ще ти дам в ръцете делото на „Атлантика“. Можеш да ми благодариш по-късно.

Тя се качи в колата си и потегли. Двете момчета бяха излезли от къщата и бъбреха на тротоара. Мършавият навярно бе Васкес. Дебелакът се качи в бяла тойота.

Щом Клайн запали колата си, Шанк също включи стартера. Джери се насочи към Уисконсин авеню. Шанк зави в обратна посока и го последва. На първата пресечка беше на две коли зад него. Дебелакът караше като бабичка и мислите на Шанк се рееха свободно.

„Хей, Лайза, правя ти голяма услуга. Спасявам живота ти. Как ще ми изкажеш благодарността си?“

 

 

Сам Труит влезе в спалнята като се опитваше да прикрие възбудата си.

„Господи, нямаше да съм по-твърд дори ако голото й тяло се търкаше в моето.“

Откога не бе реагирал по този начин, откога не бе изпитвал страстна физиологическа нужда?

— По колко плаща Чичо Сам на твоите сътрудници? — Кони седеше пред тоалетката и сваляше грима си.

— Какво? — Сам почти се изненада, че открива съпругата си в спалнята. — Не знам. Четиридесет и три хиляди. Там някъде.

— А откъде госпожица Фримонт има средства, за да си позволи дизайнерски тоалети и бижута, правени по поръчка?

Труит реши, че въпросът не изисква отговор, още повече че той не се интересуваше от цената на тоалета, а от онова, което беше под него, и не отговори. Свали сакото си. Усещаше топлината на палеца й в дланта си, а шортите му още бяха издути.

— Тя естествено пести пари като ходи без бельо.

— Какво?

— Не ми казвай, че не си забелязал.

— Не съм.

— Не се виждаха очертания на бикини и задникът й имаше прекрасен вид, не мислиш ли, Сам?

— Както и кометата Кохоутек и това е останало незабелязано от мен.

Труит продължаваше да се съблича и копнееше Лайза да е в спалнята до него.

— Семейството й богато ли е? — Кони нанасяше крем върху лицето си.

— Тя няма семейство.

Кони се разсмя и се обърна към Сам.

— Уважаеми господин съдия, всеки има семейство. Само че някои хора не желаят да говорят за своето.

— Всичко, което знам, е, че баща й е бил професионален рибар, а майка й била домакиня. И двамата са починали.

Сам Труит бе останал по бельо и искаше да мисли за Лайза, за нейното предложение, за сладката тайна, прикрита под прилепващата рокля. Не искаше Кони да прекъсва мислите му.

— Странно, нали? — каза жена му. — Ако наистина е дъщеря на рибар и само преди година е завършила университета, би трябвало да е натрупала заеми, а не гардероб от Живанши. Ако трябва да отгатвам, бих казала, че е нечия държанка, което пък означава, че има морала на улична котка.

— Стига, Кони, тя е изтънчена и интелигентна млада жена.

— Спести ми подробностите от биографията й, Сам. Аз не съм от вчера. Изненадана съм, че не пъхна пръстите на краката си в дрехата й по време на вечерята.

— Спи ми се, Кони. Не ми е до това.

— Сам, разсмиваш ме. Какво откриха от ФБР? Нежелани връзки, наркотици, необясними източници на средства!

— Какво да открият? Те проверяват съдиите, не и сътрудниците.

— Шегуваш се.

— Ние изискваме само характеристика от университета и проверяваме препоръките.

Кони се разсмя от сърце, както преди години, и той се сети за Нантъкет, одеялото и луната.

— Какво е толкова смешно?

— Каква ирония! По-лесно е да получиш работа във Върховния съд, отколкото да станеш гимназиален футболен треньор.