Пол Ливайн
9-те скорпиона (11)

9.

Самсон и Далила

Лайза не слушаше спора. Безпокоеше се за Грег, който бе тръгнал към летището на път за Сан Франциско. Каза й, че ще спре в Бодега Бей, за да целуне баба си и да хапне нещо свястно. След това щеше да тръгне по Крайбрежната магистрала на север към Медончино.

Телефонът на Джо не беше отбелязан в Калифорния. Грег, както и адвокатите на ищците, го бе търсил във всичките петдесет щата и на няколко острова. Не знаеше и адреса му, но бе уверен, че самият Дрейтън иска да бъде открит… само от него. Защо иначе щеше да праща писмата, на всяко от които имаше марка и щемпел от Медончино?

Докато работеше в сервиза на „Атлантика“, Грег обикаляше около механиците, слушаше разговорите им, но си държеше устата затворена. Един от старшите механици бе пътувал на запад и се бе отбил у Дрейтън, но така и не каза къде е домът му.

— Старият Джо е хванал боите — каза една вечер контрольорът.

Бяха седнали в една таверна в Маями Спрингс.

— Къщи ли боядисва? — попита един от по-младите механици.

— Рисува. Седи по цял ден на някоя скала и рисува океана.

— Не е ли глупаво да не сложиш поне няколко кораба в картината?

— Нито кораби, нито лодки. Само вълни и скали. Джо почти не продума. Рисува и си пийва „Джак Даниелс“ от половинлитрова бутилка.

Медончино. Скали. Океанът. Нямало да е трудно да открие Дрейтън, бе й казал Грег. После я целуна с усмивката на млад и невинен човек и тръгна към вратата.

— Почакай! — извика тя.

Бе обзета от ужас и не знаеше как да постъпи. Искаше да го предупреди за опасността. Възможно бе Шанк да е наел някого да следи Дрейтън. Загубена работа беше да смята, че някакъв стар пияница ще разреши мистерията, с която нито агентите от ФБР, нито Националната дирекция по безопасност на транспорта се бяха справили.

— Трябва да ти кажа нещо. — Тя сграбчи Грег за рамото и го погледна в тъмните очи, които толкова приличаха на тези на баща му.

Той поклати глава.

„Какво да му кажа? Искам да си призная истината, но какво ще си помисли за мен?“

— Да? — попита той след малко.

— Обичам те. Пази се!

Той смръщи вежди, целуна я по челото и си тръгна.

 

 

Лайза се опита да се съсредоточи върху делото, но мислите й отново блуждаеха. По-късно Труит щеше да им възложи задачите по делата за проучване, включени в декемврийския списък. Бяха над десет.

„Но за мен е едно-единствено.“

Дори не помисли за проучванията по другите дела — делото на Федералната комисия за комуникации, дебата по статистическите данни от преброяването на населението. Единственото, което имаше значение, беше „Лобах срещу Атлантика Еърлайнс“ и преди да привлече гласа на Труит, трябваше да получи задачата си.

Не желаеше и за миг да помисли какви щяха да бъдат последствията, ако не й възложеха делото. Нямаше да може да убеди съдията, ако го получеха Джери или Вик. Тогава трябваше да се изправи срещу Шанк — перспектива, при която се вцепеняваше от паника.

Лайза обмисляше дали да не поиска открито делото от Труит, но това можеше да бъде прието зле. Съдията балансираше интересните дела с безинтересните и така даваше на всеки от сътрудниците си прекрасен пример. Вече им бе заявил, че не желае да се правят опити да му се влияе.

Тя виждаше как Труит говори от мястото си в края на скамейката. Излъчваше естествено очарование и остър интелект. Имаше бърз ум и лукаво изражение. Беше човек с повече от необходимия магнетизъм и привличаше жените, без да прави специални опити за това. В един свят, в който жабите се мислеха за принцове, той бе един от малкото, които не съзнаваха колко са привлекателни и желани.

— Не е ли вярно, че сестрата от спешното отделение във вашата болница ще бъде обвинена в криминално престъпление, ако говори на испански с някой пациент? — попита Труит.

— Строго погледнато, да — призна адвокатът и повлече крака към катедрата. Акцентът му издаваше южнотексаско възпитание.

— Дори и апандиситът на пациента да е пукнат и освен испански той да не разбира друг език, сестрите и лекарите трябва да му говорят на английски, така ли е?

Засечка.

„Малко прекали“ — помисли си Лайза.

Адвокатът се покашля в желанието си да печели време. Блеенето на жертвеното агне при вида на ножа.

— Да, но в такъв случай едва ли ще има съдебно преследване.

— Не това е грижата ни, нали така? — Труит се канеше да нанесе убийствения удар. — Ние се занимаваме със законността на изискването, според което обществените работници са задължени да говорят само на английски, докато са на работа. Добре. Какъв непреодолим или наложителен щатски интерес обслужва това поразително ограничение на свободния изказ?

От мястото си в галерията на адвокатите сътрудници, седнала между две мраморни колони, Лайза наблюдаваше как шефът й приковава безпомощния щатски адвокат. Хвърли поглед към главния съдия. Уитингтън си въртеше палците и гледаше Сам Труит.

Тримата сътрудници и шефът им бяха обсъждали делото по време на сутрешното заседание. Лайза бе пледирала Сам да не монополизира разпита. Само щеше да вбеси главния съдия.

Виктор Васкес и Джери Клайн се бяха изсмели типично по мъжки, сякаш делото можеше да се реши с остроумие.

— Не я слушайте! — умоляваше Клайн. — Давайте!

— Да, покажете на всички, че Уитингтън и осемте джуджета ги няма вече — подкрепи го Васкес. — Че върховните съдии вече пеят на нов глас.

„Недорасли шушумиги. Тези мъже непременно трябва да рият земята и да си окачат рога, та да покажат своята мъжественост.“

— Щатската комисия гласува закона за задължението да се говори само на английски след референдум — заяви адвокатът.

Той не бе на повече от тридесет и пет години, висок мъж с дълги крайници и груби движения. Носеше син костюм и ботуши от змийска кожа. Вероятно ходеше на лов за пъдпъдъци, за патици или за глигани, или за каквото ловуваха в Тексас.

— Законът представя волята на хората английският да бъде задължителен, за да запазим нашето наследство и традициите си.

Труит плъзна поглед от адвоката към Лайза. Усмихна се и тя забеляза игриви пламъчета в очите му. „Не го прави! Не им показвай колко си умен.“

— Звучи странно, че тъкмо в Рио Гранде — Труит иронично наблегна на думите „Рио Гранде“, — където са се скитали испанските конквистадори и където дори и днес четиридесет процента от населението е от испански произход, английският език е наследство и традиция.

В галерията се разнесе смях. Главният съдия погледна гневно и размаха чукчето, но не го удари. Труит очевидно се забавляваше от хихикането в залата и не му обърна внимание.

„Мъж на място!“

До нея Джери Клайн се гърчеше от удоволствие. От другата й страна Вик Васкес прошепна на испански:

— Браво, шефе!

Останалата част от сутринта мина бързо. Следващото дело бе искът на Синия кръст срещу тютюнопроизводителите за възстановяване на медицински разходи. Ответникът бе подал жалба срещу искането на ищеца да се разкрият свръхсекретните формули за производството на цигари.

— Не съществува ли понятие като „търговска тайна“ — бумтеше главният съдия на адвоката на ищеца. — Трябва ли „Кока-кола“ да издава формулата си всеки път, когато я съдят? Трябва ли госпожа Фийдс да издаде рецептата за сладкишите си на свой конкурент?

За Лайза въпросът определено бе непоследователен, тъй като ищецът бе заявил, че формулите са необходими, за да се докаже, че производителите на цигари си играят с нивото на никотина, с цел да бъдат пристрастени пушачите, но такъв си беше шефът. Вдигаше много шум за нищо.

След обяда дойде ред на проверката за конституционното съответствие на изискванията на акта „Брейди“, според който щатската полиция трябва да проверява квалификацията на всеки купувач на оръжие. Денят завърши с вълнуващите дебати около закона, постановяващ, че кабелните телевизии са задължени да поддържат местните станции. Адвокатът бе с късо сако и раиран панталон. Той пламенно излагаше доводите си, че законът трябва да предпазва малките телевизионни станции от финансова разруха.

Лайза седеше тук, в двореца на закона, във величествена съдебна зала с драперии в червено и златно, спуснати към двадесет и четири йонийски колони от мрамор от Сиена. Стените бяха покрити с испански мрамор, а подът под килимите бе от италиански и африкански мрамор. Мраморни фризове обточваха горната третина на стените, гравирани фигури се вглеждаха в публиката. Едната фигура бе на красив богоподобен мъж, седнал гологръд на трона си — вероятно законодател от някое древно общество. Гръдният му кош бе покрит с ясно очертани мускули и Лайза си представяше, че това е Сам Труит, властен, благороден и… сексапилен.

Изпадна в мечтание — Сам я държеше в силните си ръце. Още в началото разбра, че потиска чувствата си. При всичко, което ставаше, как бе в състояние да чувства нещо? Но фактът бе налице. Щом го погледнеше, в сърцето й избухваше искра. Щом чуеше плътния му глас, си представяше как съблича черната му тога и той остава гол като мраморния бог. Затвори очи и скръсти крака. Притисна плътно бедрата си едно в друго. Топлина, породена от фантазията й, се надигна в нея като прилив.

„Това е лудост! От мен се очаква да го прелъстя, а аз съм обзета от страст като ученичка.“

Опита се да отхвърли тази мисъл. Да се приближава до Труит бе рисковано. Така или иначе, нищо нямаше смисъл, ако не й възложеше делото на „Атлантика“. Беше въпрос на живот и смърт.

„Сам, трябва да взема делото на «Атлантика». Трябва!“

Би желала да можеше да сподели защо. Съдията не би се изплашил. Представи си как хваща Шанк и го прави на пихтия. Видът на чудовището, обляно в кръв и съкрушено, я успокои. Но Труит беше съдия, човек, който вярваше в правото и закона. Ако някой те тормози, ще бъде задържан. Това не важеше за улицата. Ако беше още в Тендърлойн, в света на „Тайки Клъб“, би могла да потърси някой също толкова жесток като Шанк, но тя отдавна се бе разделила с подземния свят, а в новия имаше само книги, досиета и думи… все неща, които не можеха да я предпазят. Дори да станеше чудо и Шанк да изчезнеше, на негово място щеше да се появи друг. От думите на Макс бе разбрала, че криминалното семейство на Коширо е добре организирано, добре финансирано и добре въоръжено. Трябваше сама да се погрижи за себе си — да получи делото, а след това — и Сам Труит. Огледа мраморната зала. На друг фриз бе изобразен мъж, който се бори със змия. Нежността и изяществото не бяха сред най-изразените характеристики на алегоричните фигури в съда.

„А ако тук е райската градина, аз ли съм змията?“

Тя отново насочи вниманието си към Труит. Живият съдия бе нейната цел, а не някоя мраморна фигура. Мъжът, чиито рамене изпълваха тогата. Сам Бам Труит — така го наричаха жените в Харвард. Лайза отново се унесе в мечти. Този път си представи шефа си като Самсон, разперил ръце и крака между колоните, носещ цялата тежест на сградата.

„В такъв случай аз съм Далила.“

След първото заседание Труит доста се бе укротил, не се държеше превзето и не се перчеше като паун. Гуендолин Робинс — една от двете съдийки в състава, доминираше по време на разпита по делото за оръжието. Бе сбръчкана, добре облечена и пушеше като комин — светска дама от Тексас, която се забавляваше да си прави солени шеги на гърба на бившия си съпруг — достолепен петролен магнат. Робинс открито поддържаше ограниченията на акта „Брейди“. Застанал на противната страна, главният съдия вадеше душата на държавния адвокат, Къртис Бракстън — единственият чернокож съдия, сякаш подкрепяше Робинс. Бракстън бе умерен консерватор, който бе третият младши член на състава, назначен преди Сам Труит и Виктор Смол — бивш главен държавен адвокат от Мейн. Беше консерватор републиканец и рядко казваше по някоя дума по време на заседание или дело. Всички съдии бяха облечени в еднакви черни тоги, само главният съдия се перчеше с четири златни нашивки на всеки ръкав.

Поради съществуващото от години подреждане на съдиите до главния съдия — ляво, дясно, ляво, дясно — по старшинство, Бракстън и Труит седяха един до друг. По време на делото за абортите Лайза мерна как Сам подава бележка на Бракстън, който се усмихна, написа нещо в отговор и му я върна. Труит я прочете, прикри усмивката си, сви я на топка и я захвърли в месинговия плювалник зад себе си.

„Държат се като шестокласници“ — помисли си Лайза. Един ден си играеха на топка, а на следващия заседаваха във Върховния съд. А тя се чувстваше два пъти по-стара от годините си.

Лайза знаеше, че Труит харесва Бракстън и го нарича „Генерала“. Двамата тренираха заедно в гимнастическия салон и се хранеха на една и съща маса в съдийската столова. Преди да влезе в армията, Бракстън бе играл в колежа баскетбол, благодарение на което бе попаднал в университета, а след това бе станал главен адвокат на прокурора. Преди да бъде назначен за съдия във Върховния съд от предишния републикански президент, бе работил като шеф на прокурорските адвокати в университета на Вирджиния, а след това — като главен държавен адвокат на армията. На тридесет и три години Бракстън още имаше плосък като дъска корем и изправена стойка.

„Ако се докопам до гласа на Труит, дали той ще може да убеди и Бракстън?“

Лайза огледа и другите съдии, за да проследи динамиката в разпределението на гласовете. Старшият съдия Гуидо Тарази с равно подстригана сива брада, бе бивш адвокат на Съединените щати от Ню Йорк, много по-консервативен от главния съдия и доста по-умен от него. Уилям Хъбс бе нисък и плешив, кривоглед. Беше признат майстор в бриджа. Имаше забележителната способност да се позовава на решения, взети на предишни дела, но за съжаление ги свързваше погрешно с текущите. Пауел Маклеод бе проправил пътя си от Федералния щатски съд в Калифорния до Девети окръжен апелативен съд. След успеха на консерваторите бе посочен за съдия във Върховния съд от президента Рейгън. Обикновено подкрепяше гласа на главния съдия. Най-либерална между съдиите бе Дебора Каплан — дребна жена, учен, която по време на адвокатската си практика в няколко дела бе защитавала правата на жените да правят аборт. Нямаше начин „Атлантика“ да спечели нейния глас. Нито този на Гуендолин Робинс. Въпреки напредничавите си и борчески възгледи, тя щеше да застане на страната на вдовиците и сираците.

След като направи тази преценка, Лайза се съсредоточи върху шефа си. Независимо от направените проучвания, имаше още неизвестни. Трябваше да разбере кои са слабите му страни. Може би това бе нейната магическа сила — да достига до същността на всеки мъж, като анализира провалите му.

Замисли се за Макс. Питаше се защо не изпитва омраза към него поради това, че я въвлече в тази бъркотия. Може би защото той бе единственият й приятел, нейният галантен рицар в лимузина. От първата нощ, която прекараха заедно, винаги й бе помагал.

„Аз съм танцьорка, господин Уонакър, не съм проститутка.“

„Господи, току-що сме се любили, а аз го наричам господин Уонакър“.

Беше седемнадесетгодишна. Макс бе влязъл в клуба и бе пъхнал двайсетачка под жартиерите й. Лайза бе само от три седмици там, но вече бе преживяла всички отвратителни неща…

— Ти трябва да станеш актриса. Аз съм продуцент. Ето ти моята картичка…

— Аз и приятелите ми искаме да дойдете с нас на празненството. Можете да ни се доверите…

— Имаш малки цици за стриптийзьорка, но няма значение. Аз харесвам малки цици…

Макс беше различен. Три нощи не я докосна. Бакшишите продължаваха, но той не я покани да излязат. Дори получи няколко точки награда, защото й каза, че е умна.

Беше срещала достатъчно хора, за да знае, че не всички са толкова честни. На четвъртата вечер той й каза, че ще се прибира у дома си в Маями. Попита я в колко часа свършва работа.

— Против правилата на клуба е да си определяме срещи с клиенти — каза му тя. — Крие твърде много опасности. Ако някое момиче се предложи на някого, дори и без условия, и ако мъжът е ченге, могат да ни отнемат лиценза за продажба на спиртни напитки.

Той настояваше много любезно и накрая тя прие. Покани я да пийнат във „Върха на Марк“, а след това да вечерят в някое изискано заведение, да хапнат морски охлюви или да опитат китайска храна, или да посетят някое модно местенце в „Ембаркадеро“ за равиоли с раци и сос от арпаджик и джинджифил.

Сос от арпаджик и джинджифил! Това не бе подправка, която слагаха на двойните хамбургери, които момичетата хапваха след работа в денонощните закусвални, където отделяха еднодоларовите банкноти от десетачките и двайсетачките.

В три часа навън я чакаше лимузина. Вътре бе Макс, пред него стоеше изстудена бутилка „Дом Периньон“. Шофьорът ги закара до усамотено място, откъдето можеха да виждат моста „Голдън Гейт“, над който бавно се спускаше мъглата. Колите, които се движеха по него, бавно губеха очертанията си. Не беше Тасмания, но бе много близо до представата й за нея.

Стояха там, отпиваха от шампанското и говореха. Макс й разказа за мечтите си. Беше собственик на въздушна спедиторска фирма на летището в Маями. Правеше добри пари, но искаше повече. Искаше собствена авиокомпания и след постановлението на правителството за отмяна на държавното управление на авиокомпаниите можеше да започне собствен бизнес, като вземе самолети на лизинг, наеме механици, пилоти… и продължи да говори цялата нощ, докато зората не оцвети мъглата в яркочервено и оранжево, а косата й не блесна в пламтящо червено или поне той й каза така.

— Господи! Колко си хубава! — Той я хвана за ръката точно след изгрева.

Бяха минали четири часа, а той не я бе докосвал.

— Ти за какво мечтаеш? — попита я. — На какво се надяваш? Къде искаш да бъдеш след пет години?

Лайза не знаеше. Никой не я бе питал.

Дотогава живееше ден за ден. Плановете й се простираха до края на седмицата. Искаше да си купи обувки, които не правят пришки. Искаше кожена минипола с месингов цип. Искаше съблекалня с работеща тоалетна, апартамент без хлебарки и приятел, който да не я бие.

„Колко глупаво. Колко тъжно.“

— Аз не мечтая — призна тя.

— Със сигурност не е така. Само трябва да открием мечтите ти и след това да ги превърнем в действителност.

„Ние. Първо лице, множествено число.“

Тя никога не бе използвала „ние“.

Отидоха в неговата хотелска стая във „Феърмонт Нобъл Хил“. Заведе я до леглото. Беше по-нежен и по-внимателен от Крокет. Макс искаше да се държи добре с нея. И го направи. Поръча пресен портокалов сок, горещо кафе и яйца по бенедиктински. Каза й, че ще се върне при нея, и тя знаеше, че казва истината.

Макс направи само една грешка. Докато си събираше нещата, които не бяха много, се опита да пъхне петстотин долара в чантичката й.

— Аз съм танцьорка, господин Уонакър, не съм проститутка — гневно му каза Лайза. — Направих го, защото исках, а не защото…

Тя се разплака. Той й се извини и каза, че не й плаща. Просто нямал време да й купи някакво бижу, тъй като бързал за самолета, затова нека вземела парите и сама да си изберяла нещо…

Тя отказа.

— Добре, добре. — Той избърса очите й с копринена кърпа. — Вместо пари ще приемеш ли подарък?

Тя кимна. Още хлипаше.

Той й подаде кутията шоколадови бонбони, които камериерката бе оставила в стаята.

— И ако продължаваш да ме наричаш „господин Уонакър“, ще започна да се чувствам като твой дядо.

Тя се разсмя и натъпка кутията бонбони в чантата си. Когато се прибра, я отвори, за да си вземе бонбон. Вътре откри пет стодоларови банкноти.

И така, как да свали Сам, питаше се Лайза, докато слушаше дебатите за контрола върху оръжието. Как да се добере до делото на „Атлантика“? Желаеше го отчаяно. Бе й нужен и гласът на съдията. Кои бяха неговите слабости? Трябваше да подготви стратегия. Щеше ли да гласува в полза на „Атлантика“ само защото е била в леглото му? За да докаже дяволската си честност, можеше да стане и точно обратното.

Е, добре. Страстта не бе най-уязвимото. Какви бяха другите възможни грехове? Гордостта. Беше го виждала в Харвард, виждаше го и сега. За него не бе достатъчно да се труди анонимно във Върховния съд. Той трябваше да бъде звезда. Имаше нужда да бъде обожаван от интелигенцията, цитиран от Си Ен Ен, записван от историците.

Как би могла да му въздейства? Решението на съда от първата по-низша инстанция бе злобно критикувано от всеки коментатор. Бе прочела в „Ню Йорк Таймс“, че съдът е прилагал закона угоднически и грубо е затръшнал вратата на съдебната зала в лицата на близките на жертвите.

Лесно бе да се предвиди, че Труит ще гласува в полза на семействата на жертвите. Анулирането на съдебното решение би било популярно. От друга страна, много сила и кураж се искаха, за да застане Сам Труит срещу емоционалните протести и да поддържа закона, без да обръща внимание на това колко забележителен би бил изходът. Не, този вариант бе трудно приемлив. Лайза не мислеше, че Труит ще се подведе.

Щеше да започне да работи веднага щом получи делото. Днес беше събранието, на което Труит щеше да възлага новите дела. Нямаше нито време, нито място за грешки. Сутринта й бе позвънил Шанк. Ужасът от предната им среща не я напускаше. Щом чу гласа му, тя се вледени.

— Пазя обицата ти за спомен — бе казал той. — Не ми давай възможност да прибавя и другата към колекцията си.