Пол Ливайн
9-те скорпиона (10)

8

Чиракът магьосник

Трябваше да го направи. Нямаше избор. Шанк така я бе уплашил, че тя се чувстваше съсипана. Предната нощ я бе обзело безсъние, което се редуваше с кошмари — присънваше й се човек без лице, който остреше дълъг колкото крак бръснач в кожена лента, която ту се появяваше, ту изчезваше под острието. Зад картонената маска мъжът промърмори, че била хубавичка, с малки уши, и се изсмя пронизително. От този звук тя се събуди.

Нищо не можеше да направи. Дори и да отидеше в полицията, какво щеше да каже?

„Участвам в заговор, който има за цел да корумпира съда и щом се отказах, животът ми попадна в опасност.“

В най-добрия случай щяха да я уволнят, в най-лошия — да я лишат от адвокатски права. Не. В най-лошия случай Шанк щеше да я убие.

И така, щеше да го направи заради Макс. И заради себе си. После щеше да бъде свободна.

Нямаше да е лесно. Делото плачеше да го анулират. Дори статистиката бе против нея. Обикновено съдът анулираше осемдесет процента от делата, които се съгласяваше да изслуша.

Чудеше се как да постъпи.

„Все пак става дума само за едно дело. Ще се справя някак.“

Опита се да мисли за бъдещето, за живота след „Атлантика“, живота след Върховния съд. След година можеше да получи блестящи препоръки от своя съдия и да го нарича не „съдия Труит“, а просто Скрап. След това щеше да приеме работата в онази чикагска фирма и да се прицели в някой от европейските им офиси.

Такива мисли я безпокояха, замъгляваха съзнанието й и я разсейваха. Не можеше да се съсредоточи върху дузината книги, разпръснати по полираната маса в библиотеката на третия етаж на Върховния съд. Носеше костюм от три части на Калвин Клайн, който бе дяволски скъп. Сакото беше с остро деколте, в стоманеносиньо, смес от вълна и найлон. Бе го облякла върху светлосива копринена блуза и копринена пола в подходящ цвят.

Лайза погледна към отворения пред нея том с анотации на Върховния съд, но мисълта й се рееше над огромния океан. Тихият океан! Тасмания!

Тасмания бе символ и тя го съзнаваше. Краят на света. Бягството. Беше в шести клас, когато за пръв път прочете за островите. Нова Гвинея, Нова Зеландия, Бора Бора… Тасмания. Беше в шести клас, когато пияният й баща нахлу в банята, докато тя се къпеше във ваната. Искаше да изтрие гърба й, но тя отказа. Той промърмори нещо в смисъл, че била същата като майка си. След това Лайза се къпеше само когато баща й не бе у дома. Мисълта за Тасмания бе като пътешествие в чужда галактика. Толкова екзотична, толкова далечна, толкова сигурна… Нямаше нужда от друга черупка.

За миг й се стори, че надушва цигарен дим. Не. Беше само спомен. Тогава, когато усети цигарения дим, бе дванадесетгодишна, унесена в детските си мечти. Отвори очи и видя светещия край на цигарата и силуета на мъж, застанал в края на леглото й.

— Татко?

Хари Фримонт приседна, смачка цигарата с мазолестите си пръсти и я хвърли на пода. Облегна се назад и отметна бретона й.

— Ти си се прибрал — сънено промърмори момичето.

— Мъжът цял ден гони рибата, прибира се у дома и открива, че няма вечеря.

— Искаш ли да ти направя макарони със сирене, татко?

— Ти си татковото момиче, нали? — В дъха му се усещаха миризмите на бърбън и цигари, дрехите му смърдяха на риба и пот.

Искаше да бъде малкото му момиче, но начинът, по който я гледаше, я плашеше.

— Ти приличаш на мама, но няма да станеш дебелана като нея. — Той прокара пръст по челото й, после надолу по носа и устните.

Тя сви носле като заек.

— Мама е хубава — каза Лайза.

— Заспала е на верандата. Хърка като прасе. Жените не могат да носят на пиене.

— Навън е студено, татко. Трябва да й занесеш одеяло.

— Тя не изпълнява задълженията си. Знаеш ли какво става, когато една жена не изпълнява задълженията си?

В тъмнината Лайза поклати глава.

— Вместо нея ги изпълнява малкото й момиче.

— Какво трябва още да правя, татко? Чистя, готвя и изпълнявам всички поръчки.

— Ще ти покажа, дете. — Със замах той смъкна одеялото от тялото й.

Последваха и други нощи, безкрайни нощи, цели пет години преди тя да избяга.

Пред очите й се върна картината от този ден. Бе прегърнала Грег Кингстън, всеки плачеше на рамото на другия, а тринадесетгодишното момче грабна бейзболната бухалка и започна да я моли да не си отива.

— Не си отивай — беше й казал. — Ако старецът те пипне още веднъж, ще му счупя главата. Ще я размажа.

Грег се опита да се обади на собствения си баща, но Тони Кингстън бе на пет хиляди километра от тях — в базата Хърбърт Хил във Флорида. Тогава Лайза почти не го познаваше. Все пак той бе истински мъж, а тя — седемнадесетгодишно момиче. Спомняше си снимката му в позлатена рамка на стената в хола. Бе в бойна униформа, изправен на палубата на самолетоносача, горд воин с игриви очи. За Лайза човекът от снимката казваше: „Ето така изглежда един мъж“. Сега си даваше сметка, че най-добрата част от тъжното си детство и юношество бе прекарала в дома на семейство Кингстън. Спомняше си, че бе оставала колкото може по-дълго при бабата на Грег — Мери Кингстън, пряма жена, която работеше като сервитьорка в един крайбрежен ресторант, а у дома готвеше превъзходна супа от сьомга. Лайза миеше чиниите и се грижеше за Грег, обградена от топлота, която никога не бе съществувала в дома й. Понякога, докато седяха в малкия хубав хол и сгъваха прането, Мери разказваше за сина си или само гледаха телевизия. Навремето й се струвало, че Тони никога нямало да напусне Бодега Бей, казваше възрастната жена. Още в гимназията приятелката му забременяла. Не се оженили и щом се родил Грег, момичето избягало и зарязало бебето. Тони не искал да напуска малкия град, нито да се възползва от стипендията за колежа, която му предлагали, но Мери го накарала да приеме. След това постъпил във военноморските сили — в Корпуса за подготовка на запасни офицери. По-късно се дипломирал като пилот. Мери останала у дома и се грижела за внука си.

Въпреки разстоянието, което ги деляло, Тони бил грижовен и любящ баща. Няколко пъти, когато се обаждаше, Лайза бе вдигала телефона. Понякога се чуваше и шумът на самолетните двигатели. Тони винаги питаше как е и наистина се интересуваше от отговора й.

Имаше една картина, която винаги можеше да повика в паметта си. Тони в отпуск. Слиза от автобуса от Сан Франциско с маслиненозелена платнена торба през рамо. Бе облечен в риза със защитен цвят, на врата си бе вързал червено шалче — знака на някакви специални части. Сякаш бе видяла материализиралия се образ на киногерой. Не би могла да знае, че солидният баща след години ще стане неин любовник и ще бъде единственият мъж, когото ще обича. И как да не обичаш човек, който е готов да заплаче, когато разказва за цивилните, които е убил по време на войната в Залива. Откъде да знае, че той винаги ще е до нея… До деня, в който умря.

В деня, когато Лайза избяга, Тони не си бе вкъщи. Само Грег бе там и я защити, стиснал бейзболната бухалка. Бе целунала момчето за сбогом и бе тръгнала към Сан Франциско, където заживя заедно с Крокет в пълен с хлебарки апартамент в Дейли Сити. Със себе си бе взела плаката на Тасмания, на който се виждаше водопадът Гордж. Този плакат отдавна бе скъсан и тя окачи друг над бюрото в кабинета си във Върховния съд. Върху новия плакат бе направен монтаж от различни снимки на крайбрежието — Носната дупка на кита, Дяволската кухня и Тасманската арка. Символите трудно умират. Може би някой ден щеше да отиде там. А може би нямаше да й се удаде възможност.

Няколко месеца след бягството на Лайза микробусът на Хари Фримонт, пълен с крадени кошове за раци, излетя от Крайбрежната магистрала и падна върху скалите. Много пъти като в забавен каданс тя си бе представяла как колата пада и лети двадесет и три метра преди да се стовари върху камъните. За разлика от филмите, експлозия не бе последвала. Както й бе казал по-късно следователят, баща й е бил в съзнание — имало следи, че се е мъчил да извие притискащия го като в капан метал — преди да умре от загуба на кръв. Значи има Бог, мислеше си тя и се надяваше да не е бил пиян.

Лайза бе още студентка в Станфорд, когато Тони напусна армията и започна да си търси работа в гражданската авиация. Тя живееше с Макс и му разказа за съседа си, невероятно красив герой от Войната в Залива.

„Атлантика“ се развиваше с бързи крачки, купуваше нови машини, наемаше нови екипажи. Впечатлен, Макс се срещна лично с Тони и триъгълникът бе готов. След това Лайза се раздели с Макс, а тя и Тони станаха любовници. След смъртта му се върна при Макс, без да му каже и дума за любовта на своя живот.

Лайза огледа просторната читалня, стихнала тържествено като катедрала. Огромни дървени арки опасваха залата, в извивките им бяха поставени фигури, представляващи Науката, Правото и Изкуствата. Имаше и медальони с барелефи на гръцки и римски законодатели. От тавана висеше огромен полилей. Обстановката бе изключително тържествена и изискваше уважение и почит.

В библиотеката имаше четиристотин и петдесет хиляди тома, но в момента Лайза не успяваше да задържи погледа си дори върху един от тях. Предполагаше се, че проверява за втори път използваните цитати в доклад, написан от група хора, които се опитваха да анулират постановление, забраняващо протестите в близост до клиники, в които се извършват аборти. На събранието в осем сутринта Труит бе казал на сътрудниците си, че има съмнения, че групата предава погрешно някои от съдебните решения на делата, свързани с Първата поправка. На Лайза възложи да прочете делата и да направи записки. Бе лесна работа. Дори студент във втори курс би могъл да я свърши за половин час. Защо на нея й бе така трудно?

„Шанк.“

Не можеше да спре да мисли за него и всяка мисъл я ужасяваше.

На съседната маса дундестият Джери Клайн почти се бе скрил между две планини от книги. На всеки няколко минути се чуваше възклицание, сякаш Джери правеше зашеметяващо откритие или смачкваше нахална буболечка. Виктор Васкес бе отзад в кабинета си и с помощта на компютъра търсеше какво предизвикателство да се отправи в отговор на искането на Брейди Бил, та щатската полиция да проверява произхода на стоката на всички, които продават оръжие.

Шрифтът стана неясен и Лайза разбра, че е задрямала. Имаше нужда от сън. Не можеше да се съсредоточи. Умът й прескачаше от една мисъл на друга, от една кошмарна представа на друга — от падащия самолет на бръснача в съня й.

Още от времето на катастрофата бе потискала болката си. Макс бе крил истината от нея, а и тя имаше своите тайни. Бе се върнала при Макс от отчаяние. Заливаше я болка и беше сигурна, че е в голяма опасност. Животът й висеше на косъм, а тя не можеше да направи нищо. Не се бе чувствала като хваната в капан, откакто избяга от ада, в който нейният баща бе превърнал живота й. При Крокет, който я биеше, се бе чувствала по-сигурна, отколкото при Хари Фримонт, добрия стар татко, който разтваряше краката й.

„Не е моя грешката, че си толкова сексапилно същество.“

Сега се бе сблъскала с друг вид терор.

Само при мисълта за Шанк я побиваха тръпки. Не се съмняваше, че той ще изпълни заканата си.

— Той е убиец — бе казал Макс. — И най-лошото е, че това го забавлява. Сам ми е разказвал как са биели момчетата с полицейска палка с олово. Все едно да удряш някого с тежък ковашки чук. Блъскал е хора от покривите, потапял е главите им в тоалетна чиния, изхвърлял ги е от движещи се коли.

Лайза си бе представила как се търкулва върху пътната настилка на магистралата.

— Естествено, той знае, че ще ти разкажа това — бе продължил Макс. — Той просто се опитва да те уплаши.

— Добре се справя.

Сега тя седеше в читалнята и четеше исторически справки за свободата на събранията. Опитваше се, но не успяваше да свърже решението с делото за абортите. Чу приближаващи се стъпки и вдигна поглед. Усещаше движението на хора около себе си. Беше разсеяна. Като загубена.

Погледна часовника си. Девет и тридесет и пет. Искаше да е в залата при изслушване на доказателствата.

„Хайде, съсредоточи се!“

 

 

До началото на заседанието оставаха няколко минути. Лайза влезе в кабинета си, за да вземе бележника и чантата си. Млад мъж с яке и шапка за бейзбол стоеше до прозореца и се взираше в сградата на Сената. Щом я чу, той се обърна.

— Грег! — ахна тя и се усмихна.

Прегърнаха се. Грег я вдигна на ръце и я завъртя около себе си.

— Как е бавачката ми?

— Още проучва територията. Това място е плашещо за момиче от Бодега Бей.

— Не. Ти можеш да се справиш с всичко.

Грег бе над метър и осемдесет, дългурест като върлина. Усмивката му бе завладяваща, също като на баща му. Имаше неговата добре изразена брадичка и небрежно сресана тъмна коса, която падаше върху челото му. Повече от всякога приличаше на Тони.

— Радвам се, че си тук — каза Лайза. — Притеснявах се, че си играеш на частен детектив в „Атлантика“.

— Те не убиват електрокаристи. Само пътници и екипажи.

Думите му бяха пълни с горчивина. Откакто плъзнаха слухове за пропуски в поддръжката, Грег бе убеден, че има някой виновен за смъртта на баща му, някой различен от безименните терористи.

— Трябва да се върнеш в колежа — промени тя темата с надежда да отклони вниманието му от случая.

„Не знаеш в какво се забъркваш. Трябва да те защитя.“

— Много благодаря за майчинските напътствия — с насмешка отвърна той.

Шегата бе стара. Преди години малкият Грег бе поразен от правилата на Лайза и веднъж й каза:

— Господи, така ми се иска да се омъжиш и да родиш дете. Ако станеш истинска майка, ще имаш някой друг, когото да тероризираш.

Грег имаше право. Той бе събудил майчинските й инстинкти.

— Разкажи ми за работата си — помоли Грег. — Какви са съдиите? Трябва ли да целуваш тогите им?

— Съдиите от Върховния съд са магьосници. Сблъскат ли се с невъзможни проблеми, сваряват от питието на вещиците и в него откриват магическите отговори.

— Ау! Звучи страховито. А ти какво правиш?

— Аз съм чиракът магьосник.

— Великолепно. Знаеш ли, че и аз мисля да уча право?

— Нашата сделка още е в сила. Ще те подготвя за приемния изпит, но първо трябва да станеш бакалавър и…

— Знаеш ли кой е Джо Дрейтън? — прекъсна я той.

„Ето пак! Как да те откажа от всичко това?“

— Разбира се.

Тя си спомни деня, когато Макс й донесе папките, единадесет кашона, пълни догоре с молби, разкрития, записи на свидетели и на всеки един, който имаше връзка с катастрофата. Зловещо бе да се ровиш из документите на екипажа, препоръките към стюардесите, втория пилот, бордовия инженер и накрая — папката, която предизвикваше сърцебиене — професионалния живот на Тони. Спомняше си как от нея върху бюрото й се плъзна лъскавата му официална снимка. Бе облечен с капитанска униформа. Чувствата я погълнаха. Любов и загуба, болка и съжаление. Обзе я студ при мисълта, че вече няма да го види. Бе се насилвала да спре емоциите си при вида на пилота с игриви очи и коса, прошарена по слепоочията. Бе притворила очи в няма молба да вдъхне живот на снимката. Припомни си и деня, когато се бе качила на борда на самолета, управляван от Тони. Преди излитането се бе привела над раменете му. Той й показа как да включи двигателя.

— Ако се наложи да бъдеш мой втори пилот — бе се усмихнал той. — Лесно е като две и две четири — гориво, стартер, запалване. Толкова.

„В живота тези числа не помагат. Кой ще ми покаже пътя?“

Тя прочете записките на Тони за лошите части, недобре провежданото обучение и недостатъците на осигуряващата система. Четеше думите и чуваше гласа му — лишен от емоции и решителен. Виждаше го как трака с два пръста на пишещата машина, борещ се за това, в което вярва.

— Джо Дрейтън беше шеф на поддръжката — каза тя на Грег след минута.

Многократно бе прелиствала и неговите документи и имаше чувството, че знае за него повече, отколкото знаеха адвокатите на ищците или Грег. Преди да започне работа за „Атлантика“ Джо петнадесет години бе работил за „Делта“, където имаше безупречно чисто досие. Никой не бе казвал лоша дума за него. По образование бе авиоинженер и обръщаше еднакво внимание както на чертежите, така и на поддръжката. Преди години списание „Джет Пропължън“ му бе посветило статия, защото той бе открил какви са причините за принудителното приземяване на ранните модели „Седемстотин двадесет и седем“. Бе се оказало, че вината не е на пилотите, а се дължи на грешка в проекта на опашката на машината, която предизвиквала пропадането.

— Веднага след катастрофата Дрейтън се пенсионира и ищците не можаха да го намерят — продължи Лайза. — Така че твоите теоретици конспиратори да имат много здраве.

Тя приседна върху бюрото и загледа как Грег крачи из стаята — още нещо, по което приличаше на баща си.

— Според момчетата в работилницата той си взел изцяло пенсията и изчезнал.

— Доколкото знам, това не е престъпление.

— Но ако попадне под прожекторите на прокурора, може да се покаже някое.

— Много телевизия гледаш. Това е само гражданско дело, не е криминално разследване.

„Как да го отделя от делото? Грег, върви си вкъщи! Прибери се на някое сигурно място!“

Умираше от страх при мисълта, че Грег може да се сблъска с Шанк.

— Смятам, че „Атлантика“ е скрила Дрейтън някъде, за да не свидетелства.

— Стига, Грег, вече сме говорили за това. Дрейтън не е бил налице, за да даде показания под клетва, затова са посочили главния му помощник. Какъв е проблемът?

— Ходих в съда в Маями и прочетох делото. Не е ли подозрително твърдението на „Атлантика“, че не знаят къде е отишъл Дрейтън след пенсионирането си?

— Не, но дори и да имах право, нямаше да обсъждам това с теб.

— Нали сме от едно семейство.

Тя се разсмя и го изгледа с истинска нежност, като се удивляваше колко много прилича Грег на баща си. И двамата бяха готови да се борят за идеите си. И двамата не се предаваха. И двамата бяха със здрави убеждения, упорити и съсредоточени. От Грег би излязъл прекрасен адвокат. Дали? Може би щеше да се уплаши от компромисите и сделките, които съпътстваха адвокатската практика.

— Слушай, Грег, аз трябва да се въздържам от морални съображения.

— Не си права. — Той сниши глас до заговорнически шепот. — Не разбираш ли? Ти си в състояние да помогнеш на жертвите, да им дадеш шанс.

— Би било неетично. — Лайза добре съзнаваше иронията. Грег не предполагаше, че тя работи за Макс Уонакър, не предполагаше, че има нещо общо с мъжа, когото баща му презираше. Би направила всичко, за да не разбере истината. Зарече се да го държи далеч от Макс и — преди всичко — от Шанк.

— Ако мога да открия ново доказателство — Грег повиши глас от вълнение, — ищците може би ще спечелят. Освен това, ако ми кажеш къде да го открия, обзалагам се, че федералните ще насочат фенерчетата си към задника на Макс Уонакър.

— Твърде късно е за нови доказателства — каза Лайза. — Съдът ще гледа документите на следващата сесия. Освен това какво би могъл да откриеш ти, което да не са открили адвокатите на ищците и техните следователи?

— Вече открих Джо Дрейтън.

Всъщност Джо Дрейтън го беше открил, каза той на Лайза. Някой от сервиза вероятно му бе споменал, че синът на Тони Кингстън рови наоколо. През следващите няколко месеца в Бодега Бей в дома на Мери Кингстън бяха започнали да пристигат писма без адрес на подателя с печат от Медончино, Калифорния.

— Бяха адресирани до мен и тя не ги е отваряла. Накрая направила един пакет и ми го изпрати в Маями. Нямаш представа какво имаше вътре!

Той бръкна в един найлонов плик, измъкна няколко листа милиметрова хартия и ги разгъна върху бюрото. На всяка страница имаше по една мастилена рисунка. Грег й посочи първата — шкаф за папки с отворени чекмеджета. Подът бе осеян с документи. Заглавието гласеше: „Прегледай документите, но документите лъжат“.

— Това са докладите от поддръжката — каза Грег. — Искам да кажа, че са били фалшифицирани.

— Не и за съда. Кой ще ги провери? Кой ще приеме достоверността им? Кой ще ги свърже точно с катастрофата? Като доказателство рисунката е без никакво значение.

Той прелисти и посочи изображението на един дебел молив с огромна гума и нещо, увито около него.

— Прилича на змия — каза тя.

Грег постави показалеца си върху рисунката.

— Камшик — заяви той. — Молив с увит около него камшик означава, че формулярите са били попълвани, но работата не е извършена. Разбрах това, докато пиех бира и играех на зарчета с механиците.

Лайза си спомни записа на репликата на Тони в пилотската кабина: „Джо Дрейтън знае, че хората му попълват формулярите, но не правят прегледите“.

Грег отгърна нов лист със заглавие: „Къде е роторният диск?“.

— Погребан е в тинята и мръсотията на Евърглейдс. — Лайза проучваше рисунката на витлото. Половината от перките липсваха.

Бе прочела всички доклади. Федералните следователи бяха преровили Евърглейдс на цели километри около мястото на катастрофата. На бомбастичния език на Националната дирекция по безопасност на транспорта причината за катастрофата бе заради „отделяне и счупване на роторния диск, последвано от катастрофално поражение в двигател номер две на опашката“.

Парчетата от диска се бяха разлетели като шрапнели, бяха пробили хидравличните маркучи и бяха извадили извън строя цялата система. За да потвърдят заключението си, че причината за катастрофата е бомба, следователите трябваше да проверят самия диск, който не бе открит. Но точно това се внушаваше. Два месеца по-късно федералният съдия в Маями се произнесе в полза на „Атлантика Еърлайнс“.

— Помириши. — Грег посочи едно петно върху рисунката на счупения диск.

— Алкохол?

— Бърбън от Кентъки — доверително сподели Грег.

— Това не е доказателство — остро каза Лайза. — Това е игра на думи. Анонимните бележки и символите не са доказателства. Нямаш документи, нямаш факти. Нямаш свидетели…

— Мога да намеря доказателство.

„О, Грег, трябва да те пазя! Желанието ти да бъдеш Шерлок Холмс може да те убие.“

— Предполагам, че Джо Дрейтън е обзет от чувство за вина. — Грег се опитваше да изглежда зрял. — Иска да постъпи както трябва, но не може, без да се забъркат той и някои други приятели, които още работят там. Но той много е обичал татко и е останал потресен от станалото. Сега се опитва да ми покаже истината.

— Истината е, че бомба е свалила самолета — каза Лайза. Тя вярваше в това и ако се окажеше, че не е вярно, ставаше съучастник във фалшификацията. — Дори поддръжката да не е била извършена, баща ти бе убит от бомба. Следователите откриха, че химическо…

— Нитрат. Става дума за нитрат. Това е пластичен експлозив. Какъв точно е бил? Къде са извитите метални парчета?

Лайза го гледаше изумено. Това ли бе момчето, което се интересуваше единствено от бейзбол и момичета?

— Не само ти прекарваш времето си по библиотеките — сви рамене Грег.

— Ти просто търсиш кого да обвиниш. Искаш и друг да страда като теб. Не можа да откриеш терористите и се втурна след авиокомпанията.

— Не съм ти показал последната рисунка. — Той измъкна още един лист. На него бе изобразена избухваща топка. Смешната бомба, с която Елмър Фъд се бе помъчил да накара зайчето Бъни да излезе от дупката си. Топката бе задраскана с две червени линии.

— Какво значи това? — попита Лайза, макар че вече знаеше отговора.

— Не е имало бомба — отвърна Грег.