Марк си го записа на дъното на кутията с книжни салфетки. Наметна си халат, обу чифт маратонки и отиде до вратата. Отвори я и огледа коридора. „Божичко, това вече е параноя!“ Не се чуваше нито звук; не би било така, ако някой го дебнеше. Взе асансьора и слезе в гаража, където имаше обществен телефон. Саймън бе заспал на стола си — как успяваше да го прави? Марк заспиваше трудно дори в легло.

Набра номера.

— Здравейте, Стампузис. Андрюз е.

— Вие, агентите, винаги ли играете игрички в един през нощта? Мислех, че вече сте открили по-добра система.

Марк се засмя; звукът отекна в гаража. Саймън трепна.

— Какво мога да направя за вас?

— Днес изтъргувах малко информация, така че сега ми дължите две истории. Мафията няма нищо общо със смъртта на Стамс и въпреки че е против законопроекта за контрол върху оръжията, няма да попречи на приемането му. Сега вече знаете всичко. Не бих стигнал дотук за никого другиго, освен за Ник, така че гледайте да се справите.

— Ще направя каквото мога — отвърна Марк. — Благодаря за помощта.

Постави слушалката на вилката и закрачи към асансьора с надеждата разхвърляното му легло да е все още топло.

Саймън продължаваше да спи.

5:50

— За вас е, сър.

— Какво? — промърмори директорът, който все още не се бе разсънил.

— Телефонът, сър. Вас търсят. — Икономката стоеше на прага по пеньоар.

— Ъ-хъ. Колко е часът?

— Шест без десет, сър.

— Кой е?

— Мистър Елиът, сър.

— Добре, свържи ме.

— Да, сър.

Елиът го бе събудил. Решение, което никога не би взел, освен при крайна необходимост.

— Добро утро, Елиът. Какво има? — Замълча за момент. — Сигурен ли си? Това променя всичко. Кога трябва да дойде? В седем, разбира се. Ще се видим в шест и половина.

Директорът затвори телефона, седна на края на леглото и изруга силно: „По дяволите!“, което правеше изключително рядко. С крака, стъпили здраво на пода, и ръце на кръста, той се бе замислил дълбоко. Накрая стана, облече си халата и влезе в банята, като продължи да ругае тихичко.

Марк също бе събуден от телефона. Само че не се обаждаше Безименния, а Елизабет. Искаше да го види спешно. Уговориха си среща за осем часа във фоайето на „Мейфлауър“. Там определено никой нямаше да го познае, но се почуди защо Елизабет бе избрала точно това място.

Марк свали халата и влезе в банята.

По същото време и сенаторът говореше по телефона. Не му се бе обадил нито Безименния, нито Елизабет, а председателят, за да му определи среща в „Шератон“ в Силвър Спринг. Сенаторът се съгласи, затвори телефона и закрачи замислен из стаята.

— Кафе за трима, мисис Макгрегър. И двамата ли са тук? — попита директорът, когато мина покрай нея.

— Да, сър.

Мисис Макгрегър изглеждаше много елегантна в новия си тюркоазен костюм, но директорът не го забеляза. Влезе в кабинета си.

— Добро утро, Мат. Добро утро, Марк. — Кога да пусне бомбата? Реши първо да изслуша Андрюз. — Добре, кажи какво откри.

— Мисля, че стеснихме кръга до петима сенатори, сър — Бей от Индиана, Бърд от Западна Вирджиния, Декстър от Кънектикът, Дънкън от Южна Каролина и Торнтън от Масачузетс. Общото между тях е несъгласието им със законопроекта за контрол върху оръжията, който, както знаете, сър, вероятно ще бъде приет на десети март. Единственият начин да го провалят, е убийството на президента.

— Според мен това със сигурност ще доведе до гласуването на закона — отбеляза Матю Роджърс.

— Кажи го на двамата Кенеди, на Мартин Лутър Кинг и на Джордж Уолъс, и виж какво ще ти отвърнат — намеси се директорът. — Продължавай, Марк.

Марк обобщи наученото от Ликам и Стампузис за всеки от сенаторите и обясни защо е задраскал двама от списъка — Пиърсън и Пърси.

— Това е всичко, сър, като се има предвид, че работим по обратния метод и вървим по задънена улица. Боря се с привидения.

Директорът кимна и зачака.

Марк продължи:

— Щях да прекарам деня в опити да ги чуя в Сената. Надявам се да открия сигурен начин да разбера къде са обядвали на двайсет и четвърти февруари, като изключвам възможността да ги попитам направо.

— Стой настрана от тях. В противен случай ще ги накараш да се откажат от намеренията си. А сега, Марк, трябва да те предупредя, че новините не са добри, така че се настани удобно и се приготви да чуеш най-лошото. Смятаме, че нашият човек е Декстър — каза директорът.

Марк замръзна.

— Защо, сър? — успя да каже той.

— Моите хора провериха „Джорджтаун Ин“ доста дискретно. Не очаквахме да открием каквото и да било. Разпитахме всички служители от дневната смяна и не научихме нищо. Рано тази сутрин, за всеки случай, разпитахме и нощната смяна. Оказа се, че един от нощните портиери, който е почивал през деня, разбира се, е сигурен, че е видял сенатора Декстър да крачи забързано по една съседна на хотела улица. Това е станало на двайсет и четвърти февруари в два и половина следобед.

Марк бе смаян.

— Откъде знае, че е бил Декстър?

— Човекът е роден и израсъл в Уилтън, Кънектикът, и го познава по физиономия. Боя се, че има още нещо. Придружавала го е млада жена, чието описание съвпада с това на дъщеря му.

— Това не е доказателство — възрази Марк. — Това са косвени улики.

— Може би — отвърна директорът, — но за сенатора Декстър това е едно нещастно съвпадение. Не забравяй връзката му с оръжейния бизнес. Приемането на законопроекта няма да се отрази добре на финансите му. Всъщност според нашите проучвания той ще загуби цяло състояние. Така че разполагаме и с мотив.

— Но, сър — настоя Марк, увлечен от необходимостта да защити Елизабет, — наистина ли смятате, че един сенатор може да организира заговор за убийството на президента само за да спаси една от своите компании? Той разполага с множество не толкова драстични начини да спре закона. Може да го забави в комисията или да създаде обструкции…

— Той вече се опита, но не успя, Марк — прекъсна го Матю Роджърс.

— Останалите четирима сенатори могат да имат далеч по-силни мотиви, за които не знаем. Не е задължително да е Декстър — продължи Марк, но гласът му не звучеше убедително.

— Марк, разбирам какво искаш да кажеш. Прав си. При обикновени обстоятелства бих се съгласил, че тезата ми звучи невероятно. Но трябва да се задоволим с уликите, които вече имаме, дори и да са оскъдни и косвени. Има и нещо друго. В нощта на трети март, когато бяха убити Казефикис и пощальонът, името на доктор Декстър не е било отбелязано в дневника за дежурствата. Работното й време е свършило в пет часа, но поради някаква неизвестна причина тя е останала още два часа и е лекувала гърка — който не е бил неин пациент, след което се е прибрала вкъщи. Възможно е просто да е добросъвестна и да е работила извънредно или пък да е сменила някоя колежка, но съвпаденията стават прекалено много. Длъжен съм да заявя съвсем безпристрастно, че обстоятелствата са срещу сенатора Декстър… и дъщеря му.

Марк не отвърна нищо.

— Сега слушай, и то внимателно — продължи директорът. — Зная, иска ти се да повярваш, че всичко това е просто съвпадение и че нашият човек е сред останалите четирима — но аз разполагам само с двайсет и шест часа преди президентът да излезе от Белия дом и трябва да приема фактите такива, каквито изглеждат. Искам да хвана заговорника, който и да е той, и ще го направя, без да рискувам живота на президента. Кога е следващата ти среща с момичето?

Марк вдигна поглед.

— В осем часа в „Мейфлауър“.

— Защо? Защо в „Мейфлауър“?

— Не зная, сър. Каза само, че е много важно.

— Хм, мисля, че трябва да отидеш, след което веднага да ми докладваш.

— Да, сър.

— Не разбирам защо в „Мейфлауър“. Отваряй си очите!

— Да, сър.

— Сега е осем без десет, по-добре тръгвай. Между другото, все още нямаме успех с двайсетдоларовите банкноти. В момента работим върху последните осем, но досега не сме открили отпечатъци от мисис Казефикис. По-добри са новините, свързани с Гербах, немеца. Установихме извън всякакво съмнение, че по време на престоя си в Родезия и преди смъртта си не е имал никакви връзки с ЦРУ, така че и този проблем отпада.

На Марк не му пукаше за двайсетдоларовите банкноти, за шофьора немец, за мафията или за ЦРУ. Цялата му усилена работа водеше право към Декстър. Напусна кабинета по-отчаян, отколкото бе дошъл.

Озовал се отново на улицата, той реши да стигне пеша до „Мейфлауър“ с надеждата да се поосвежи. Не забеляза, че по Пенсилвания авеню, покрай Белия дом и до самия хотел го проследиха двама мъже.

Директорът натисна бутона и в кабинета веднага влезе Елиът.

— Елиът, ти беше прав за „Мейфлауър“. Какво направи по въпроса?

— Там вече има двама от нашите, сър, и още един, който следи Андрюз.

— За първи път след трийсет и шест години мразя работата си — каза директорът. — Ти се справи много добре, Елиът, и съвсем скоро ще мога да ти кажа за какво беше цялата тази дандания.

— Да, сър.

— Проучи тези пет души. Не пропускай нищо.

— Да, сър.

— Благодаря ти.

Елиът напусна безшумно стаята.

„Проклетникът няма сърце. Не може дясната ти ръка да няма сърце. Но това го прави много полезен в тази ситуация. Когато всичко свърши, ще го върна в Охайо и…“

— Казахте ли нещо, сър?

— Не, мисис Макгрегър. Просто полудявам тихичко. Не се тревожете за мен. Когато онези с белите престилки дойдат да ме приберат, просто подпишете формулярите в три екземпляра и въздъхнете с облекчение.

Мисис Макгрегър се усмихна.

— Новият ви костюм е много хубав — каза директорът.

Тя се изчерви.

— Благодаря ви, сър.

Марк мина през въртящата се врата на хотел „Мейфлауър“ и огледа фоайето. Търсеше Елизабет. Как му се искаше да я види, да сложи край на своята неискреност и да си изяснят всичко. „Всичко е просто съвпадения“, повтори си той. Не успя да я открие и се настани удобно на фотьойл близо до затворения бар.

В другия край на фоайето един мъж си купи „Вашингтон Поуст“ от щанда за вестници. Марк не забеляза, че онзи въобще не го чете. Елизабет се приближи до него, придружена от сенатора Декстър. По дяволите, само това му липсваше!

— Здрасти, Марк. — Тя го целуна леко по бузата.

„Юда показва на фарисеите кого да убият?“

— Марк, бих желала да се запознаеш с баща ми.

— Добро утро, сър.

— Добро утро, Марк. Радвам се, да се запознаем. Елизабет ми е говорила много за теб.

„И какво ще ми кажете вие?“, помисли си Марк. „Къде сте били на двайсет и четвърти февруари? Къде ще бъдете утре?“

— Марк, добре ли си? — попита Елизабет.

— Да. Извинявайте, господин сенатор. Приятно ми е да се запознаем.

Сенаторът го изгледа особено.

— Добре, трябва да тръгвам, скъпа — денят ми е много натоварен. Ще се видим, както обикновено, утре на обяд.

— До утре, татко. Благодаря за закуската и за разговора.

— Довиждане, Марк. Надявам се отново да се срещнем. — Сенаторът Декстър го погледна безизразно.

— Може би — тихо отвърна Марк.

Марк и Елизабет наблюдаваха сенатора как се отдалечава. Същото направиха още трима души. Един от тях отиде да се обади по телефона.

— Марк, какво ти става? Защо се държа толкова грубо с баща ми? Толкова исках да ви запозная.

— Извинявай, просто съм уморен.

— Или криеш нещо от мен?

— Мога да ти задам същия въпрос.

— Какво искаш да кажеш?

— О, не знам. Хайде да го забравим. Защо поиска да се срещнем толкова спешно?

— Просто за да се запознаеш с баща ми. Какво странно има в това? Защо ли, по дяволите, си направих труда?

Тя стана, втурна се по коридора и излезе през въртящата се врата. Тримата мъже я изгледаха как си отива. Единият я проследи, а двамата останаха при Марк. Той се насочи бавно към изхода. Портиерът го поздрави според протокола.

— Такси, сър?

— Не, благодаря, ще повървя пеш.

Директорът говореше по телефона и направи знак на Марк да седне в големия кожен фотьойл. Той потъна в него. Мисълта му все още бе объркана. Директорът затвори телефона и го погледна.

— Значи се запозна със сенатора Декстър. Трябва да ти кажа, че или доктор Декстър не знае нищо, или е гениална актриса.

— Наблюдавали сте срещата?

— Разбира се, и не само нея. Преди две минути доктор Декстър е катастрофирала. От този телефонен разговор научих подробностите.

Марк скочи от мястото си.

— Не е пострадала. Щети за около сто-двеста долара по предницата на фиата й и нито драскотина по автобуса, в който се е блъснала. Умно момиче. Била си е сложила предпазния колан. В момента пътува към болницата с такси или по-точно с нещо, за което си мисли, че е такси.

Марк въздъхна, примирен с всичко, което щеше да се случи.

— Къде е сенаторът Декстър?

— Отиде в Сената. Когато стигна там, позвъни по телефона, но разговорът не бе от значение за нас.

На вратата се почука. Появи се Безименния. Подаде бележка на директора, който я прочете бързо.

— Благодаря.

Безименния излезе. Марк се опасяваше от най-лошото. Директорът постави бележката на бюрото и го погледна.

— Сенаторът Торнтън свиква пресконференция в десет и половина в зала 2228 в Сената. Най-добре е веднага да тръгнеш натам. Телефонирай ми, след като си каже урока. Въпросите на пресата след това ще бъдат неуместни, както винаги…

Марк измина пеша пътя до Сената — отново с надеждата да се поосвежи. Искаше му се да позвъни на Елизабет и да я попита дали се чувства добре след катастрофата. Искаше му се да й зададе хиляди въпроси, но да получи един отговор. Трима мъже го проследиха до Сената — двама си разделиха по половинка от пътя, а третият пое целия маршрут. Накрая всички пристигнаха в зала 2228, но не за да чуят изявлението на сенатора Торнтън.

Залата вече бе осветена с прожектори заради телевизионните камери, а журналистите разговаряха помежду си. Беше пълно с хора, макар че сенаторът Торнтън все още не се бе появил. Марк се запита какво ли ще каже сенаторът, дали ще хвърли някаква светлина върху собствените му проблеми. Може би ще посочи обвинително с пръст Торнтън, ще научи мотива и ще го съобщи на директора. Докато гледаше репортерите, си мислеше, че сигурно се досещат или дори са научили от член на екипа на Торнтън за съдържанието на изказването му. Но не желаеше да задава въпроси от страх да не го запомнят. Появата на сенатора Торнтън би задоволила самия Цезар — той сияеше, заобиколен от тримата си помощници и личния си секретар. Определено се представяше в най-добра светлина. Черната му коса бе намазана с брилянтин; бе облякъл най-хубавия си (според неговите представи) костюм — зелен на сини райета. Явно никой не го бе учил как да се явява пред телевизионните камери — само с тъмен костюм, по възможност без шарки — или ако го бяха учили, не бе обърнал внимание.

Сенаторът се настани на огромен стол с висока облегалка в другия край на залата. Краката му едва докосваха пода. Бе заобиколен от прожектори и звукооператори от телевизията, които поставяха микрофони около него. Внезапно включиха още три мощни прожектора. Торнтън започна да се поти, но продължи да се усмихва. Екипите на трите телевизионни компании заявиха, че са готови. Торнтън се изкашля.

— Дами и господа журналисти…

— Ама че надуто начало — каза кореспондентът, който седеше пред Марк и стенографираше всяка дума.

Марк се вгледа по-внимателно. Стори му се, че го разпознава — Синклер от „Вашингтон Поуст“. Цялата зала слушаше внимателно Торнтън.

— Идвам направо от среща с президента на Съединените щати и бих желал да направя изявление за пресата и за телевизията. — Пауза. — Отрицателното ми отношение към законопроекта за контрол върху оръжията и гласуването ми „против“ в комисията бяха мотивирани от желанието да представя своите избиратели и техния искрен страх от безработицата…

— … и твоя собствен страх да не останеш без работа — отбеляза Синклер, sotto voce^[1]. — Какъв ли подкуп ти е предложил президентът на вечерята в понеделник?

Сенаторът отново се покашля.

— Президентът обеща след приемането на законопроекта и след ограничаването на местното производство на оръжия да подкрепи законодателни мерки за подпомагане на производителите и техните работници с надеждата мощностите на оръжейната индустрия да се насочат към по-миролюбива област. Загрижеността на президента ме убеди да не гласувам против приемането на закона. От доста време бях раздвоен…

— Така си е — отбеляза Синклер.

— … в отношението си към законопроекта поради искрения ми страх от свободата и лекотата, с която престъпниците си набавят оръжие.

— Вчера това не те тревожеше. Какво ли ти е обещал президентът — промърмори журналистът, — или ти е обещал да те подкрепи на изборите, за да заемеш старото му място?

— За мен въпросът винаги е бил в баланса…

— … и малък подкуп наруши този баланс.

Синклер вече имаше собствена аудитория, която се наслаждаваше на коментарите му далеч повече, отколкото на думите на сенатора от Масачузетс.

— След като президентът прояви подобно разбиране, заявявам с чиста съвест…

— … толкова чиста, че чак прозира — добави Синклер.

— … че ще подкрепя позицията на своята партия. Утре в Сената няма да гласувам „против“.

Бурни аплодисменти от различни места в залата, които прозвучаха подозрително като от клакьори, поставени на стратегически места.

— Тази вечер, дами и господа — завърши Торнтън, — ще заспя по-спокоен…

— … и по-богат — вметна Синклер.

— Накрая бих желал да благодаря на журналистите за присъствието им…

— Нямаше как, това беше единственото шоу в града.

Хората около кореспондента на „Поуст“ избухнаха в смях, но Торнтън не ги чу.

— С удоволствие ще отговоря на всички ваши въпроси.

Повечето репортери веднага напуснаха залата, за да предадат съобщенията си навреме за следобедните издания. Марк се присъедини към тях, но преди това надникна през рамото на прочутия журналист. Той бе написал: „Приятели, римляни, селски дръвници, подигравайте ми се; аз дойдох да погреба Кенеди, не да го възхвалявам“. Това съвсем не бе материал за първа страница.

Тримата мъже, които бяха присъствали на пресконференцията, проследиха Марк. Той отиде до най-близките обществени телефони — те вече бяха заети от журналисти, бързащи да предадат дописките си, а зад тях други се редяха на опашка. Втора опашка се бе образувала до двата телефона в дъното на фоайето. Марк взе асансьора и слезе на партера — същият проблем. Единственият му шанс бе телефонът в „Ръсел билдинг“ от другата страна на улицата. Измина разстоянието тичешком. Същото направиха и тримата мъже. Когато стигна, една жена на средна възраст го изпревари със сантиметри, влезе в кабината преди него и пусна двайсет цента.

— Здрасти… аз съм. Получих работата… Да, много добре… Само сутрин… Започвам от утре… Не се оплаквам, заплатата е добра.

Марк закрачи напред-назад, докато тримата успокояваха дишането си. Най-после жената приключи разговора и си тръгна широко усмихната, нехаеща за Марк и неговите проблеми. „Поне един човек уверен в утрешния си ден“, помисли си Марк. Огледа се, за да се увери, че около него няма никой, макар да му се стори, че познава мъжа, застанал до плаката на „Медикеър“. Сигурно бе някой от колегите му от ФБР. Някъде бе виждал това лице, скрито зад тъмни очила. Охраната му бе по-добра от тази на президента. Набра директния номер на Тайсън и му съобщи своя. Телефонът иззвъня почти веднага.

— Торнтън е извън списъка, сър, защото…

— Зная, зная — прекъсна го директорът. — Току-що научих какво е казал. Точно тези думи бих очаквал от него, ако е замесен. Това определено не го изважда от списъка, напротив, прави ме малко по-подозрителен. Следобед продължи да работиш върху петимата и ми се обади веднага щом откриеш нещо; няма нужда да идваш дотук.

Директорът затвори. Марк се почувства отчаян. Натисна вилката и изчака да чуе сигнала, пусна още две десетачета и позвъни в „Уудро Уилсън“. Дежурната сестра отиде да търси Елизабет, но се върна и каза, че никой не я е виждал през деня. Марк затвори, като забрави да благодари или да каже „дочуване“. Взе асансьора и слезе да обядва в ресторанта на самообслужване в подземния етаж. Решението му увеличи броя на клиентите с още двама; третият имаше уговорка за обяд и вече закъсняваше за нея.

13:00

Само Тони и Ксан пристигнаха навреме в хотел „Шератон“ в Силвър Спринг. Бяха прекарали много часове заедно, но почти не си говореха. Тони се питаше за какво ли си мисли японецът през цялото това време. Тони бе работил усилено: провери маршрутите за решителния ден, стегна буика — сега той работеше като часовник, бе возил председателя и Матсън, които се държаха с него като с някакъв скапан шофьор на такси. Не бе по-неспособен от тях, а и какво, по дяволите, щяха да правят без него? Ако не беше той, онези проклети федерални агенти щяха да са по петите им. Е, утре вечерта тази проклета история ще е минало и той ще замине някъде и ще похарчи част от спечелените с пот пари. Все още не бе решил дали да отиде в Маями или в Лас Вегас. Тони винаги изхарчваше парите си, преди да ги е спечелил. Влезе председателят. Както винаги, в устата му бе затъкната цигара. Погледна ги и попита рязко къде е Матсън. Двамата поклатиха глави. Матсън винаги работеше сам. Не се доверяваше на никого. Председателят бе ядосан и не се опитваше да го скрие. След няколко секунди влезе сенаторът със същото ядосано изражение, но не забеляза отсъствието на бившия агент.

— Защо не започваме? — попита сенаторът. — Едва успях да дойда, днес е последният ден от дебатите върху законопроекта.

Председателят го изгледа презрително.

— Матсън отсъства, а докладът му е изключително важен.

— Докога ще го чакаме?

— Две минути.

Зачакаха в мълчание. Нямаха какво да си кажат; всеки от тях знаеше защо е тук. Точно след две минути председателят запали нова цигара и помоли Тони да докладва.

— Проверих маршрутите, шефе. Кола, която се движи с четиридесет километра в час, изминава разстоянието от Южния вход на Белия дом до ФБР по Пенсилвания авеню за три минути. Необходими са й още три, за да стигне до Капитолия. Стъпалата се изкачват за четиридесет и пет секунди, след което обектът излиза от обсег. Средно време за цялата операция шест минути и четиридесет и пет секунди. Никога под пет минути и трийсет секунди и никога над седем минути. Направих измерванията в полунощ, в един и в два през нощта, тъй като тогава улиците са също толкова празни, колкото ще бъдат и за Кенеди.

— А след операцията? — попита председателят.

— Можем да се измъкнем от района на крана през мазето на „Рейбърн билдинг“ и оттам до станцията на метрото в най-добрия случай за две минути, в най-лошия за три минути и петнайсет секунди. Зависи от ескалаторите и тълпите по улицата. Успее ли виетконг… — Спря за момент. — Успее ли Ксан да се добере до метрото, няма да могат да го открият. За пет минути ще стигне до другия край на Вашингтон.

— Сигурен ли си, че за тези три минути и петнайсет секунди няма да го хванат? — попита сенаторът. Не бе загрижен за Ксан, просто се боеше дребничкият виетнамец да не пропее, ако бъде заловен.

— При положение че не знаят нищо, през първите пет минути няма да могат да се ориентират — отвърна председателят.

Тони продължи.

— Ако всичко се развие според плана, няма да имате нужда от колата и аз ще я зарежа и ще изчезна.

— Съгласен съм — каза председателят. — Но колата трябва да бъде в отлично състояние!

— Естествено, готова е за „Дейтона“^[2].

Сенаторът избърса изпотеното си чело, което бе необичайно за един студен мартенски ден.

— Ксан, докладвай — нареди председателят.

Ксан изложи подробно плана си. Бе го репетирал през последните два дни. И двете нощи бе спал на платформата на върха на крана. Пушката вече бе поставена на място. В шест часа вечерта работниците започваха двайсет и четири часова стачка.

— До утре вечер аз ще бъда на другия край на Америка, а Кенеди ще бъде мъртъв.

— Добре — каза председателят, угаси цигарата си и запали друга. — Аз ще стоя на ъгъла на Девета улица и „Пенсилвания“ и ще се свържа с вас по радиотелефона: веднъж, когато пристигна в девет, и втори път, когато колата на Кенеди мине покрай мен. Щом получите сигнала, ще са изминали три минути и ще ви остават три минути и четиридесет и пет секунди. Колко време ви е необходимо, за да реагирате?

— Две минути и трийсет секунди ще ни бъдат достатъчни — отвърна Ксан.

— Не е ли малко, а? — попита сенаторът, който продължаваше да се поти.

— Може би, но тогава ще се наложи да го забавите по стъпалата, защото не желаем Ксан да рискува повече от необходимото — отвърна председателят. — Колкото по-дълго стои извън прикритието си, толкова по-голяма е вероятността хеликоптерите на Сикрет Сървис да го открият.

Сенаторът се обърна към Ксан.

— Каза, че си репетирал всеки ден?

— Да — отговори виетнамецът. Все още нямаше причина да използва повече думи от необходимото, дори когато се обръщаше към американски сенатор.

— Тогава защо никой не те е забелязал да носиш пушка или поне калъф за пушка?

— Защото щом се върнах от Виена, я закрепих за платформа на връх на кран на сто и дванайсет метра над земя и никой не може да я достигне.

— А не могат ли да я забележат?

— Не. Аз в жълт гащеризон и пушка на осем части, боядисани в жълто и закрепени на дъно на платформа. Дори със силен бинокъл изглежда като част от кран. Когато взе снайпер последен модел от доктор Шмид от „Хелмут, Хелмут & Шмид“, дори той бе изненадан от кутия жълта боя.

Всички се разсмяха, с изключение на сенатора.

— Колко време ще ти е нужно, за да я сглобиш? — Той продължи да търси пропуск, нещо, което винаги правеше, когато в сенатските комисии разпитваше така наречените експерти.

— Две минути, за да сглобя пушка, и трийсет секунди, за да заема стрелкова позиция. Още две минути, за да разглобя оръжие и да го скрия отново. То е „Вомхофе Супер Експрес“ 5,6/61 мм. Използвам петграмови куршуми, изстрелвани със скорост от 1060 метра в секунда или с енергия от 1343 метра на килограм, което, сенаторе, на непрофесионален език означава, че ако няма вятър, от двеста метра ще уцеля Кенеди три сантиметра над челото.

— Доволен ли сте, сенаторе? — попита председателят.

— Да, мисля, че да — отвърна той и потъна в мрачно мълчание. Продължи да бърше челото си. Изведнъж се сети за нещо друго и тъкмо да попита, вратата се отвори и Матсън влетя в стаята.

— Съжалявам, шефе. Разследвах нещо.

— Дано да е добро — рязко каза председателят.

— Може да е лошо, много лошо — отвърна Матсън.

Всички го погледнаха разтревожено.

— Добре, да го чуем.

— Казва се Марк Андрюз.

— И кой е той? — попита председателят.

— Агентът на ФБР, който е отишъл в болницата заедно с Колвърт.

— Може ли да започнем отначало? — попита председателят.

Матсън пое дълбоко дъх.

— Знаете, че непрекъснато ме тормозеше една мисъл — защо Стамс е отишъл в болницата заедно с Колвърт — просто няма смисъл… човек с неговия ранг.

— Да, да. — Председателят нямаше търпение.

— Е, добре, Стамс не е ходил там. Жена му ми каза. Отбих се при нея да й изкажа съболезнования и тя ми разказа всичко, което Стамс е правил онази вечер, включително и за мусаката. От ФБР я предупредили да не говори с никого, но тя мислеше, че все още съм в Бюрото и бе забравила или може би не е знаела, че със Стамс не бяхме в добри отношения. Поинтересувах се от Андрюз и го следих през последните четиридесет и осем часа. Според Вашингтонското бюро той е в двуседмичен отпуск, който обаче прекарва по много странен начин: видях го в централата на ФБР, излиза с една лекарка от „Уудро Уилсън“, души около Сената.

Сенаторът трепна.

— Лекарката е била дежурна през нощта, когато очистих гърка и чернилката.

— Тогава те знаят всичко — намеси се председателят. — Какво правим още тук?

— Точно това е странното. Срещнах се на чашка с един стар приятел от Сикрет Сървис. Утре е дежурен в охраната на Кенеди и нищо от програмата му не е променено. Очевидно е, че в Сикрет Сървис нямат представа какво ще се случи утре. Следователно ФБР знае всичко или нищо, но ако знаят всичко, няма да оставят Сикрет Сървис в неведение.

— Какво успя да научиш от твоите хора във ФБР?

— Нищо. Никой не знае нищо, дори когато са пияни до козирката.

— А според теб какво знае Андрюз?

— Мисля, че е влюбен в лекарката и знае много малко. Върти се в кръг. Възможно е да е научил нещо от гърка. Ако е така, той работи сам, а това е нетипично за ФБР.

— Не разбирам — каза председателят.

— Политиката на Бюрото изисква агентите да работят по двама или по трима. Защо тогава случаят не се разследва от няколко десетки? Дори да бяха само шест или седем, поне един от приятелите ми във ФБР щеше да знае и да ми каже. Смятам, че те са научили за подготвяния атентат срещу президента, но нямат представа кога и къде.

— Някой спомена ли датата пред гърка? — загрижено попита сенаторът.

— Не си спомням, но има само един начин да се убедим, че не знаят абсолютно нищо — каза председателят.

— Какъв е той, шефе? — попита Матсън.

Председателят замълча, запали нова цигара и каза:

— Да убием Андрюз.

Настъпи кратко мълчание. Първи се окопити Матсън.

— Защо, шефе?

— Много просто. Ако е свързан с разследване на ФБР, те ще променят утрешната програма. Никога няма да рискуват Кенеди да направи и крачка извън оградата на Белия дом. Помисли за последиците: ако знаят за подготвяното убийство и досега не са арестували никого, нито са уведомили Сикрет Сървис…

— Точно така — съгласи се Матсън. — Ще намерят някакво оправдание и ще променят програмата в последната минута.

— Правилно. Така че, ако Кенеди напусне Белия дом, ще го убием, защото не знаят нищо. Но ако остане вътре, ще се спотаим за дълго, защото знаят за нас повече, отколкото е полезно.

Председателят се обърна към сенатора, който се потеше обилно.

— На всяка цена трябва да бъдеш на стъпалата на Капитолия, за да го забавиш, ако се наложи, а ние ще се погрижим за останалото — рязко каза той. — Ако утре се провалим, това ще означава, че сме прахосали адски много пари и време и със сигурност няма да ни се отвори втора такава възможност.

Сенаторът изохка.

— За мене ти си луд, но нямам време да споря. Трябва да се върна в Сената, преди някой да забележи отсъствието ми.

— Спокойно, сенаторе. Контролираме положението. Няма начин да загубим.

— Това може да се отнася за теб, но до утре вечерта мога да се окажа изкупителна жертва.

Сенаторът си тръгна, без да промълви нито дума повече.

Председателят изчака мълчаливо да се затвори вратата.

— Сега, след като този боклук не е сред нас, да се заловим за работа. Разкажи ни всичко за Марк Андрюз.

Матсън им описа най-подробно дейността на Марк през последните четиридесет и осем часа. Председателят не пропусна нито дума.

— Добре, сбогом, мистър Андрюз. Ще следим реакцията на ФБР. Слушай внимателно, Матсън. Ето какво ще направим: веднага се връщаш в Сената и…

Матсън слушаше напрегнато, водеше си бележки и кимаше от време на време.

— Има ли въпроси?

— Не, шефе.

— Ако след всичко това позволят на президента да напусне Белия дом, значи не знаят нищо. И накрая, преди да свършим. Ако утре се провалим, ще се погрижим за себе си и ще се държим един за друг. Ясно ли е? Никой няма да каже нито дума; компенсацията ще дойде по-късно по обичайния начин.

Всички кимнаха.

— И още нещо: ако се получи засечка, един човек със сигурност няма да се погрижи за нас, затова ние трябва да сме готови да се погрижим за него. Предлагам да го направим по следния начин. Ксан, ако Кенеди…

Всички го изслушаха мълчаливо. Никой не възрази.

— А сега според мен е време за обяд. Няма да позволим това копеле да ни развали апетита. Съжалявам, че няма да бъдеш сред нас, Матсън. Трябва да се погрижиш това да е последният обяд на Андрюз.

Матсън се усмихна.

— Това ще засили апетита ми — каза той и излезе.

Председателят се обади по телефона.

— Вече може да сервирате… благодаря ви.

Запали нова цигара.

14:15

Марк привърши обяда си. Двамата мъже бяха изяли сандвичите си и станаха. Марк се върна в Сената. Искаше да говори с Хенри Ликам, преди да започнат дебатите. Надяваше се Ликам да му каже още нещо. Нуждаеше се от копие на стенограмите от обсъжданията на законопроекта в законодателната комисия, за да проучи въпросите, зададени от Бей, Бърд, Декстър, Дънкън и Торнтън. Може би това щеше да разкрие някое липсващо късче от мозайката. Марк пристигна няколко минути преди обявеното начало на заседанието. Помоли един прислужник да открие Ликам в преддверието.

Ликам се появи скоро. Очевидно не искаше да му досаждат в последните десет минути преди заседанието. Така че не можаха да говорят, дори той да се бе сетил нещо. Но Марк разбра откъде да вземе копие от стенограмите.

— Ще го получиш от канцеларията на комисията.

Марк му благодари и се качи в галерията, където новият му приятел от охраната му бе запазил място. Беше пълно с хора. Сенаторите вече влизаха в залата и заемаха местата си, така че Марк реши да вземе стенограмите по-късно.

Заместник-председателят помоли за тишина и сенаторът Декстър огледа залата бавно и драматично — искаше да се увери, че е приковал вниманието на всички. Когато очите му се спряха на Марк, той се изненада малко, но бързо се окопити и започна да излага последните си аргументи срещу законопроекта.

Марк се почувства неловко и съжали, че не бе седнал по-назад, където пронизващият поглед на Декстър не би могъл да го достигне. Дебатите се проточиха. Бей, Бърд, Декстър, Дънкън, Торнтън. Всеки от тях искаше да произнесе заключителната си реч преди утрешното гласуване.

Марк ги изслуша, но не научи нищо ново. Изглежда, се бе озовал в задънена улица. Нямаше какво друго да прави, освен да вземе стенограмите от заседанията. Трябваше да ги прочете през нощта, но се съмняваше, че ще научи нещо от тях, след като вече бе изслушал и петимата сенатори. Но с каква друга нишка разполагаше? За всичко останало се бе погрижил директорът.

Взе асансьора и напусна Капитолия. Прекоси поляната и се озова в „Дирксен билдинг“.

— Бих желал да получа стенограмите от обсъжданията на законопроекта за контрол върху оръжията.

— Всичките ли? — попита недоверчиво секретарката.

— Да.

— Но това бяха шест заседания, продължили по цял ден.

„По дяволите! — помисли си Марк, — нощта няма да ми стигне.“ Все пак това бяха само въпросите и изказванията на Бей, Бърд, Декстър, Дънкън и Торнтън.

— Ще се подпишете или ще платите?

— Бих искал да се подпиша — пошегува се той.

— Официално лице ли сте?

„Да, но не мога да го призная.“

— Не — отвърна Марк и извади портфейла си.

— Ако помолите за стенограмите някого от сенаторите от вашия щат, вероятно ще ги получите безплатно. В противен случай ще ви струват десет долара, сър.

— Бързам. Ще платя.

Подаде й парите. В този момент сенаторът Стивънсън отвори вратата, свързваща заседателната зала с канцеларията.

— Добър ден, сенаторе — поздрави го секретарката, като обърна гръб на Марк.

— Здрасти, Деби. Случайно да имаш екземпляр от законопроекта „Чисто небе“, така както бе предложен от подкомисията, преди промените в комитета?

— Разбира се, сенаторе, един момент.

Тя влезе в съседната стаичка.

— Имаме само един екземпляр. Мога ли да разчитам на вас, сенаторе? — Тя се засмя. — Или да поискам да се разпишете?

„Дори сенаторите се разписват“, помисли си Марк. „Сенаторите се разписват за всичко. Хенри Ликам се разписва за всичко, нищо чудно, че данъците ми са толкова големи. Но сигурно си плащат храната по-късно. Храната. Божичко, как не се сетих по-рано?“ Марк хукна навън.

— Сър, забравихте си стенограмите. — Но вече бе твърде късно.

— Някакъв смахнат — каза секретарката на сенатора Стивънсън.

— Всеки, който иска да прочете всичките тези стенограми, трябва да е смахнат — отвърна сенаторът, загледан в купчината папки, която Марк бе оставил пред него.

Марк отиде направо в зала Г-211, където предния ден бе обядвал с Ликам. На вратата пишеше: „Трапезария за служители“. Видя двама или трима от служителите.

— Извинете, знаете ли дали сенаторите се хранят тук?

— Съжалявам, не знам. Ще трябва да попитате управителката. Ние само чистим.

— Къде мога да я намеря?

— Няма я. Ще отсъства целия ден. Ако дойдете утре, може би ще ви приеме.

— Ясно — въздъхна Марк. — Благодаря. Последен въпрос — има ли друга сенаторска трапезария.

— Да, голямата, в Капитолия. С-109, но там няма да ви пуснат.

Марк се върна тичешком при асансьора и зачака нетърпеливо. Когато слезе в сутерена, се втурна към входа на подобните на лабиринт тунели, които свързваха всички сгради на Капитолия. Подмина магазинчето за цигари и се насочи към големия надпис: „Подземна железница до Капитолия“. Влакчето без покрив, но с купета, се готвеше да тръгне. Марк се качи в последното купе и седна срещу двама сенатски служители, които с чувството за някакво превъзходство обсъждаха един или друг законопроект. След няколко минути звънецът оповести пристигането им и влакчето спря под сградата на Сената. „Сладък живот“, помисли си Марк. „На тези момчета не им се налага да скитат из студения и жесток свят. Просто си се возят напред-назад между разните гласувания и обсъждания.“ Сутеренът от тази страна на Капитолия изглеждаше досущ като онзи от другата — боядисан в мръсножълто, с открити водопроводни тръби. И автомат за „Пепси“. В „Кока-Кола“ сигурно са побеснели от яд, че „Пепси“ е получила концесията за Сената.

Марк се изкачи с ескалатора и зачака пред обществения асансьор, докато неколцина мъже, изпълнени със съзнанието за собствената си значимост, влязоха в асансьора с надпис: „Само за сенатори“.

Марк слезе на партера и се огледа объркан. Накъдето и да се обърнеше, виждаше само мраморни сводове и коридори. Къде, по дяволите, се намираше сенатската трапезария? Попита един от полицаите.

— Тръгнете направо, после свийте в първия коридор вляво. Тесен е, първият, който стигнете — посочи той.

Марк му благодари набързо и откри тесния коридор. Подмина кухните и вратата, на която пишеше: „Вход забранен — само за журналисти“. Точно срещу него, с големи букви пишеше: „Само за сенатори“. Мина през отворената врата и се озова в преддверие, украсено със свещник, розов килим на фигури и зелена кожена гарнитура. Над всичко това доминираше ярко изрисуваният таван. През друга врата Марк успя да види бели покривки, цветя и изискани блюда. На прага застана жена с вид на почтена матрона.

— Какво мога да направя за вас? — попита тя и повдигна въпросително вежди.

— Пиша дипломна работа за живота на сенаторите.

Марк извади портфейла си и показа картата си от Йейл, като прикри с пръст срока на валидност.

Дамата не изглеждаше впечатлена.

— Искам само да погледна залата. Просто да усетя атмосферата.

— Но в момента няма сенатори. В сряда по това време обикновено е така. В четвъртък заминават на продължителен уикенд в родните си щати. Единственото, което задържа някои от тях тук, е този законопроект за контрол върху оръжията.

Марк успя да стигне средата на залата. Една сервитьорка почистваше масите. Усмихна му се.

— Сенаторите подписват ли се за храната? Или плащат в брой?

— Почти всички се подписват и плащат в края на месеца.

— А как следите това?

— Много просто. Водим дневник.

Тя посочи огромната книга, на която пишеше „Сметки“. Марк знаеше, че в онзи ден тук са обядвали двайсет и трима сенатори, защото техните секретарки му го бяха казали. Дали друг сенатор не бе сторил същото, без да си прави труда да уведомява секретарката си? Скоро щеше да разбере.

— Мога ли да видя някой делничен ден? Просто ми е интересно — попита той с невинна усмивка.

— Не съм сигурна, че имам право да ви покажа това.

— Ще хвърля един поглед и нищо повече. Когато пиша дипломната си работа, искам всички да разберат, че зная за какво говоря, че съм го видял с очите си.

Погледна я умолително.

— Добре — съгласи се тя неохотно, — но по-бързичко.

— О, да изберем някой произволен ден, например двайсет и четвърти февруари.

Тя отвори книгата, потърси с пръст февруари, 24, и каза:

— Четвъртък. Стивънсън, Мъски, Мойнихън, Хайнц… — Имената следваха едно след друго. — Доул, Хетфилд, Бърд. — Значи този ден Бърд е обядвал в Сената. — Продължи нататък: — Торнтън, Бей… — Бей също. — Следваха още имена. — Чърч, Рейнолдс, Макгавърн… — Значи не бе излъгал.

Управителката затвори книгата. Нито Дънкън, нито Декстър.

— Нищо особено, нали? — попита тя.

— Да — съгласи се Марк. Благодари й и си тръгна бързо.

На улицата спря такси. Същото направи и един от тримата му преследвачи. Другите двама продължиха към своята кола.

Няколко минути по-късно Марк пристигна пред Бюрото, плати на шофьора, показа служебната си карта на входа и взе асансьора до седмия етаж. Мисис Макгрегър му се усмихна. „Директорът сигурно е сам“, помисли си Марк. Почука на вратата и влезе.

— Е, Марк?

— Бей, Бърд и Торнтън не са замесени, сър.

— Първите двама не ме изненадват. Никога не съм смятал, че имат нещо общо със случая, но за Торнтън не бих казал. Както и да е. Как успя да ги елиминираш?

Марк му разказа за идеята си за сенатската трапезария и се запита какво ли още бе пропуснал.

— Трябваше да направиш това още преди три дни, нали, Марк?

— Да, сър.

— Аз също — каза директорът. — Значи, остават Декстър и Дънкън. Ще ти бъде интересно да научиш, че и двамата заедно с повечето сенатори възнамеряват утре да бъдат във Вашингтон и да присъстват на церемонията в Капитолия.

— Удивително — замисли се той, — дори на подобно ниво хората желаят да наблюдават осъществяването на престъпните си замисли. Да повторим още веднъж, Андрюз. Президентът излиза през Южния вход в десет часа, освен ако аз не го спра. Следователно разполагаме със седемнадесет часа и една последна надежда. Специалистите по дактилоскопия са открили отпечатъците на мисис Казефикис. Двадесет и втората — това може да се нарече късмет, защото оставаха още половин дузина, които нямаше да могат да обработят преди десет сутринта. На банкнотата има и други отпечатъци, върху които ще работят цяла нощ. Вероятно ще се прибера у дома преди полунощ. Ако откриеш нещо, обади ми се. Утре ела в осем и петнайсет. Сега не можем да направим нищо повече. Не се тревожи излишно. Върху случая работят двайсет агенти, макар никой да не знае подробностите. Ще позволя на президента да доближи опасната зона само ако открия кои са престъпниците.

— Тогава ще докладвам в осем и петнайсет, сър — каза Марк.

— И, Марк, съветвам те да не се срещаш с доктор Декстър. Не се обиждай, но не искам цялата операция да се провали в последния момент заради любовните ти авантюри.

— Да, сър.

Марк си тръгна, чувствайки се малко излишен. Сега върху случая работеха двайсет агенти. Откога ли директорът ги е ангажирал, без да му каже? Двайсет души се опитват да открият дали е замесен Декстър или Дънкън, без да знаят защо. Все пак само двамата с директора знаеха подробностите по случая и Марк се боеше, че Тайсън всъщност знае много повече. Може би щеше да е по-разумно да избягва Елизабет до утре вечерта, но не можеше да го направи. Обмисли последиците от евентуалното обаждане. Качи се на колата си и се върна в „Дирксен билдинг“. Сети се, че трябва да вземе стенограмите, които бе забравил в канцеларията на комисията. Когато се озова там, усети, че нещо го тегли към телефонните кабини. Трябваше да й се обади, трябваше да разбере как се чувства след катастрофата. Набра централата на „Уудро Уилсън“.

— О, тя си отиде… преди малко.

— Благодаря — отвърна Марк. Сърцето му биеше силно, докато набираше номера в Джорджтаун.

— Елизабет?

— Да, Марк. — Гласът й звучеше студено.

През ума му минаха стотици въпроси.

— Мога ли да дойда сега?

— Да.

Тя затвори телефона.

Марк излезе от кабината. Дланите му бяха мокри от пот. Преди да види Елизабет, трябваше да свърши още нещо — да вземе проклетите стенограми на обсъжданията на законопроекта за контрол върху оръжията. Те можеха да се окажат ключът към загадката.

Насочи се към асансьора. Стори му се, че чува стъпки зад гърба си. Разбира се, че ще ги чува, зад него вървяха хора. Натисна бутона на асансьора и се огледа. Сред тълпата от служители в Сената, конгресмени и туристи двама души го следяха — или го охраняваха? Трети, с тъмни очила, се бе втренчил в плакат на „Медикеър“ и очевидно приличаше на агент повече от другите двама.

Директорът бе казал, че със случая се занимават двайсет агенти, а се оказва, че трима от тях следят Марк. По дяволите! След малко ще го последват до дома на Елизабет. Тайсън незабавно ще научи. Марк твърдо реши никой да не го проследи до Елизабет. Това не им влизаше в работата! Ще им даде да се разберат и на тримата! Трябва да се срещне с нея на спокойствие, без дебнещи погледи и зли езици. Мислеше бързо, докато чакаше някой от двата асансьора да пристигне. Двама от агентите вървяха към него, но третият, до плаката, не помръдна. Може би той въобще не беше агент, но нещо в него се стори познато на Марк. Излъчването му бе на агент; професионалистите усещат това със затворени очи.

Марк насочи вниманието си към асансьорите. Стрелката на десния светна и вратата бавно се отвори. Марк влезе, застана с лице към бутоните и погледна към коридора. Двамата го последваха и застанаха зад него. Третият закрачи към тях. Вратата започна да се затваря. Марк натисна бутона „Отваряне“ и вратата се отвори. „Трябва да му дам възможност да влезе, да хвана и тримата заедно“, помисли си той, но онзи не реагира. Стоеше с втренчен поглед, сякаш чакаше другия асансьор. Може би искаше да слезе надолу и въобще не бе агент. Марк бе готов да се закълне… Вратата започна да се затваря и в най-подходящия момент според него Марк изскочи навън. Грешка! О’Мали също успя да се промъкне, докато партньорът му остана да се вози до осмия етаж. Сега Марк имаше само две опашки. Пристигна другият асансьор. Третият агент веднага влезе в него. „Много умно или невинно“, каза си Марк и зачака отвън. О’Мали застана до него.

Марк влезе в асансьора и натисна бутона, но и О’Мали успя да влезе. Марк отвори вратата и излезе. О’Мали го последва с безизразна физиономия. Третият не помръдна. „Сигурно работят заедно.“ Марк скочи бързо в асансьора и натисна силно бутона за затваряне. Вратата започна да се затваря ужасно бавно, но О’Мали вече бе направил две крачки и не успя да го последва. Когато вратата се затвори, Марк се усмихна. Бе се отървал от двама — единият стоеше безпомощен на партера, другият пътуваше към последния етаж, а самият той слизаше към сутерена с третия.

О’Мали и Пиърс Томпсън се срещнаха на петия етаж. Бяха останали без дъх.

— Къде е? — извика О’Мали.

— Как така „къде е“? Мислех, че си с него.

— Изгубих го на партера.

— По дяволите, значи може да е навсякъде! Този умник на чия страна си мисли, че сме? Кой ще каже на директора?

— Не и аз — отвърна О’Мали. — Ти си старши, ти му кажи.

— В никакъв случай. Да оставим онова копеле Матсън да обере лаврите — можеш да бъдеш сигурен, че не го е изпуснал. Поеми първите четири етажа, аз ще поема горните. Обади се веднага щом го откриеш.

Когато асансьорът слезе в сутерена, Марк остана вътре. Третият излезе и сякаш се поколеба. Марк натисна бутона за затваряне на вратата. Вратата се подчини на командата. Сега вече беше сам. Опита се да накара асансьора да подмине и партера, но безуспешно; някой искаше да се качи. Помоли се да не е някой от тримата. Трябваше да рискува. Излезе веднага щом вратата се отвори. Не се виждаха никакви агенти, никой не зяпаше плаката на „Медикеър“. Втурна се към въртящата се врата в другия край на коридора. Дежурният от охраната го изгледа подозрително и сложи ръка на кобура си. Марк мина през вратата, излезе навън и продължи да тича. Огледа се. Всички вървяха спокойно, никой не тичаше. Беше успял.

Пенсилвания авеню. Марк лавираше в потока от коли сред свирещи гуми и гневни псувни. Стигна паркинга, влезе в колата си и затършува за дребни пари в джобовете си. „Защо правят панталони, в които да не можеш да си пъхнеш ръцете, когато си седнал?“ Плати квитанцията и се насочи към Джорджтаун — и към Елизабет. Погледна в огледалото за обратно виждане. Нямаше нито един форд. Беше успял. Беше сам. Усмихна се. Поне веднъж бе надхитрил директора. Мина през кръстовището на „Пенсилвания“ и Четиринайсета точно когато светлините се сменяха. Започна да се отпуска.

Един черен буик мина на червено. Добре че наоколо нямаше полицай.

Когато Марк пристигна в Джорджтаун, отново стана напрегнат — напрежение, свързано с Елизабет и с нейния свят, а не с директора и с неговия свят. Когато натисна звънеца на входната врата, сърцето му биеше силно.

Отвори му Елизабет. Изглеждаше измъчена и уморена. Не каза нито дума. Марк я последва в хола.

— Съвзе ли се от катастрофата?

— Да, благодаря. Откъде знаеш за нея? — попита тя.

Марк реагира бързо.

— Обадих се в болницата. Те ми казаха.

— Лъжеш. Никой от болницата не знае, а и аз си тръгнах, след като баща ми ми се обади.

Марк не можеше да я погледне в очите. Седна и впери поглед в килима.

— Аз… не искам да те лъжа, Елизабет. Моля те, недей.

— Защо следиш баща ми? Ти му се стори познат, когато се срещнахте в „Мейфлауър“. Присъствал си на заседанията на неговата комисия, наблюдавал си дебатите в Сената.

Марк не отвърна нищо.

— Добре, не ми обяснявай. Не съм сляпа. Сама ще си направя изводите. Аз съм част от твоята задача. Божичко, работиш до много късно, нали, агент Андрюз? За човек, който трябва да подмамва дъщерите на сенаторите, ти си доста несръчен. Колко дъщери прелъсти тази седмица? Колко мръсотия изрови? Защо този път не опиташ със съпругите им? Момчешкият ти чар може да им подейства по-силно. Макар че трябва да призная, успя да ме заблудиш, лъжливо копеле!

Въпреки неимоверното усилие да запази леденото спокойствие, с което бе започнала атаката, Елизабет прехапа устни. Гласът й я подведе. Марк все още не можеше да я погледне. Чу яростта и мъката в гласа й. След секунда чувствата й отново бяха скрити зад ледена броня.

— Моля те, иди си, Марк. Веднага. Надявам се никога да не те видя. Може би така ще възвърна част от самоуважението си. Просто си иди; потъни обратно в тинята.

— Това не е вярно, Елизабет.

— Зная, ти си нещастен, оклеветен и ме обичаш. В живота ти няма друго момиче — горчиво продължи тя. — Поне докато се прехвърлиш на друг случай. Върви и намери нечия друга дъщеря, която да прелъстиш с лъжите си за любов.

Марк не можеше да я обвинява за реакцията й. Но отчаяно искаше да й обясни всичко. Как можеше да очаква да му се довери, след като и той самият бе разкъсван от подозрения, съмняваше се в нея, съмняваше се дали ще повярва…

— Елизабет, това не е вярно. — Щеше да я загуби.

— О, много сте убедителен, мистър Андрюз. Не е вярно, че проучвахте баща ми. Не е вярно, че в същото време излизахте с мен. Не е вярно, че…

— Не е вярно. Обичам те — каза Марк, — но не мога да го докажа.

— Само ме лъжеш. Работиш против баща ми и очакваш да ти повярвам, че ме обичаш? Намери си някоя друга. — Тя се строполи на стола. — Върви си, за бога, върви си!

Марк искаше да я докосне, да я прегърне и да й обясни всичко, но знаеше, че не може да каже нито дума. След двайсет и четири часа щеше да й каже — щеше да й каже какво? — дали тя щеше да го изслуша? Отиде до вратата и излезе тихичко. Бе доволен, че Елизабет не виждаше лицето му. Беше я загубил.

Стигна до дома си като в мъгла. Пътниците в колата, която го следеше, бяха нащрек. Когато пристигна, Марк остави ключовете на Саймън и се качи в асансьора.

Черният буик бе паркиран на стотина метра от сградата. Двамата мъже виждаха светлината в апартамента на Марк. Той набра седемте цифри на номера на Елизабет, но остави слушалката и изгаси лампата. Единият от мъжете в буика запали нова цигара, погълна дима и погледна часовника.

Бележки

[1] Sotto voce (итал.) — полугласно. — Б.пр. ↑

[2] Дейтона — автомобилна писта в САЩ. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джефри Арчър Да кажем ли на президента (9)

Метаданни

Данни

Да кажем ли на президента

Информация

История

Сваляне / Връзки

9 март 1983, сряда

Джефри Арчър
Да кажем ли на президента (9)