Джефри Арчър
Да кажем ли на президента (2)

20 януари 1981, вторник

12:26

— Аз, Едуард Мур Кенеди, тържествено се заклевам…

— Аз, Едуард Мур Кенеди, тържествено се заклевам…

— … да изпълнявам съвестно длъжността Президент на Съединените щати…

— … да изпълнявам съвестно длъжността Президент на Съединените щати…

— … и да полагам всички усилия да спазвам и защитавам Конституцията на Съединените щати. Заклевам се!

— … и да полагам всички усилия да спазвам и защитавам Конституцията на Съединените щати. Заклевам се!

 

 

За първи път в историята на Съединените щати двама братя бяха достигнали до най-желания пост в американския политически живот.

Четиридесетият президент се усмихна на четиридесет и третата Първа дама. Ръката му продължаваше да лежи върху Библията на Дуей^[1], същата, върху която се бе заклел и тридесет и първият президент и която бе принадлежала на баба им. Това бе краят на една борба и началото на друга. Тед Кенеди бе преминал през много изпитания. След бурна кампания на първичните избори, на петото гласуване на конференцията на Демократическата партия в Хюстън едва не бе сразил президента Джими Картър. През ноември 1980 година излезе победител от още по-яростна битка с кандидата на републиканците, губернатора на Илинойс, Джеймс Томпсън. Едуард Кенеди бе станал президент с преднина от 147 000 гласа, най-малката в американската история.

Следващият, който го поздрави, бе бившият президент Джери Форд. Той желаеше да се състезава с Кенеди като кандидат на републиканците, но кампанията му през 1980 година се бе провалила. Никога нямаше да получи възможност за реванш.

Бившият президент Никсън отсъстваше.

Аплодисментите започнаха да стихват. Президентът изчака и края на салюта от двадесет и един оръдейни изстрела. Едуард Мур Кенеди се изкашля лекичко и погледна към петдесетте хиляди смълчани граждани, събрали се на „Капитал Плаза“, и към останалите двеста милиона пред телевизионните екрани. Нямаше нужда от пелерините и дебелите палта, които бяха помрачили триумфа на брат му. Времето бе необичайно топло за средата на януари и по изпълнената с хора поляна откъм източната страна на Капитолия, макар и подгизнала, не бе останала и следа от коледния сняг.

— Господин вицепрезидент Бъмпърс, господин председател на Върховния съд, господин президент Картър, господин вицепрезидент Мондейл, преподобно духовенство, съграждани…

Първата дама го слушаше внимателно и се усмихваше вътрешно, когато чуеше някоя от думите или фразите, които представляваха нейния принос към речта на съпруга й.

 

 

Денят им бе започнал в 6:30 сутринта. И двамата не бяха спали добре след прекрасния концерт в тяхна чест предната вечер. Кенеди бе прегледал обръщението си за последен път, бе подчертал по-важните фрази и бе направил само незначителни промени. Пиер Селинджър се бе обадил снощи и бе предложил израза: „Трябва да направим така, че децата на нацията не само да четат историята, но и да я пишат“. Кенеди обичаше риториката и успя да вмъкне фразата.

Той стана, изми се и се избръсна мълчаливо. Облече тъмен костюм и вратовръзка. Погледна през прозореца на спалнята към спокойната шир на Потомак, която блестеше на утринното слънце. Целуна по бузата сънената си жена и тихо слезе в салона на долния етаж. Три от стените му бяха облицовани с висока дъбова ламперия. Четвъртата страна бе заета от огромен прозорец, през който отново видя Потомак.

Кенеди влезе в приемната през сводестата врата. Икономът, който освен това изпълняваше и ролята на градинар, отвори мълчаливо вратата. Той знаеше къде отива новоизбраният президент. Непознатият шофьор, когото бяха изпратили от Белия дом, направи няколко крачки напред, за да поздрави новия си работодател. Той бе първият, който каза: „Добро утро, господин президент“. Кенеди погледна часовника си. Поздравлението бе подранило с повече от четири часа. Двадесет и третата поправка щеше да го направи четиридесети президент, след като тържествено положеше клетва в 12:30, макар че отиващият си президент и неговият екип щяха да бъдат освободени от длъжността и всичките й проблеми точно в 12:00.

Кенеди предпочиташе да кара личната си кола. Но днес, а може би и през следващите осем години, това нямаше да бъде възможно. Седна на задната седалка на своя „Понтиак“ GTO и изгледа с любов просторния си модерен дом — продълговата ниска постройка, дело на Карл Уорнък, архитекта, проектирал гроба на Дж. Ф. К.^[2] в Арлингтън. Вдигна поглед към прозореца на спалнята. Завесите бяха спуснати. Трите му деца сигурно още спяха.

На километър и половина оттук, на „Чейн бридж роуд“ в Маклийн, Вирджиния, Етел, вдовицата на Робърт Кенеди, също излизаше от дома си.

Понтиакът потегли бавно по кръгообразната алея. Пред него се движеха две коли, а отзад — още две. Кенеди вече никога нямаше да бъде оставен сам. Но в едно отношение днешният ден нямаше по нищо да се различава от всеки друг вторник през последните шестнайсет години.

Кортежът се насочи по крайбрежието на Потомак, по магистралата към мемориала на Джордж Вашингтон и нагоре по хълма. Петте коли спряха. Не се виждаха никакви репортери. Кенеди слезе от понтиака — последни мигове, през които бе обикновен гражданин. Бе помолил тази част от програмата му да не се отразява и пресата бе уважила желанието му. Застана пред гробовете на Джек и Боби и се помоли тихо, с наведена глава. Етел бе пристигнала преди него. Размениха няколко думи.

Петнайсет минути по-късно, след като спря за миг, за да погледне към отвъдния бряг, към внушителните белокаменни сгради в центъра на Вашингтон, Кенеди седна в колата, която щеше да го върне в Маклийн за последен път. Стивън, готвачът, бе приготвил лека закуска. Джоан, Кара, Патрик и Тед младши го очакваха с нетърпение в трапезарията. Новоизбраният президент се хранеше машинално, разлиствайки „Вашингтон Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“. И двата вестника се бяха постарали да осигурят на новия държавен глава колкото се може по-добър старт и не споменаваха нищо за минали скандали. Кенеди се обърна към помощника си Ричард Бърк, който дойде до него:

— Добро утро, господин сенатор.

— Добро утро, Рик. Всичко ли е под твой контрол? — усмихна се Кенеди.

— Така смятам, сър.

— Добре. Защо денят ми да не мине както обикновено? Не се тревожи за мен. Просто ще следвам инструкциите ти. С какво трябва да започна?

— Получихме 842 телеграми и 2412 писма, но те ще почакат, освен изпратените от държавни глави. До дванайсет часа ще бъда готов с отговорите.

— Сложи им днешна дата, това ще ги поласкае и аз лично ще се подпиша на всяко писмо.

— Да, сър. Програмата ви е готова. Официалната част започва в единайсет. Ще се срещнете на чаша кафе с президента Картър и вицепрезидента Мондейл в Белия дом. Следва церемонията по встъпването ви в длъжност. През първите ви часове като президент ще присъствате на обяд в Сената, след което ще приемете тържествения парад пред Белия дом.

Както всеки друг ден през последните петнадесет години, Бърк му подаде купчина листа с размери осем на петнадесет сантиметра. Те включваха програмата на сенатора час по час. Днес отбелязаните в тях точки бяха по-малко от обикновено. Кенеди пъхна листата във вътрешния джоб на сакото си и благодари на помощника си. Джоан Кенеди стана от масата; светът нямаше представа колко компетентна Първа дама щеше да бъде тя. Естествено, в продължение на години бе стояла в сянката на Жаклин и сега възнамеряваше да покаже, че съпругата и на този Кенеди е решителна жена. В светлосин костюм с класическа кройка, тя стоеше в очакване на следващата стъпка на мъжа си.

Пред дома им вече се бе събрала тълпа доброжелатели.

„Жалко, че не вали“, помисли си Х. Стюарт Найт, шефът на Сикрет Сървис. Това бе един от най-важните дни в живота му. „Зная, че повечето от тях са безобидни, но подобни мероприятия ме изнервят.“

Тълпата отвън наброяваше сто и петдесет души; петдесет от тях бяха служители на мистър Найт. Икономът помогна на новия президент да облече палтото си, а Флорънс Евънс, прислужничката, помогна на Джоан да нагласи шапката си.

В момента, в който икономът отвори входната врата и подаде на Кенеди копринения цилиндър, тълпата започна да аплодира президента. Х. Стюарт Найт се напрегна леко. Единственото му желание бе двамата с Кенеди да доживеят спокойно до пенсия. На 22 ноември 1963 година той бе младши офицер, но никога нямаше да забрави този ден.

Новоизбраният президент и съпругата му махнаха с ръце на усмихнатите лица край себе си и не забелязаха, че петдесет души въобще не гледат към тях. Челната кола, която винаги се движеше пет минути преди президента, вече проверяваше маршрута към Белия дом. Служителите на Сикрет Сървис наблюдаваха групичките от хора по пътя, някои от които размахваха флагчета. Те се бяха събрали, за да присъстват на церемонията по встъпването в длъжност и да разкажат на внуците си как Едуард Кенеди е станал президент на Съединените щати.

В 10:59 черната лимузина спря безшумно пред Северния вход на Белия дом. Почетната стража от морски пехотинци поздрави петдесет и шест годишния президент Картър, който посрещна Кенеди още на вратата — привилегия, оказвана единствено на гостуващи държавни глави. Президентът поведе приемника си към библиотеката, където щяха да пият кафе заедно с Розалин Картър, вицепрезидента Мондейл със съпругата му и Джоан. Президентът Картър бе облечен в тъмен костюм. Тесните му рамене и тенът на лицето му го караха да изглежда по-млад за годините си, далеч по-млад от новоизбрания президент. Джоан Кенеди бъбреше с Розалин; тя бе прекарала предния понеделник в обиколка из Белия дом, придружена от Първата дама, както би направил всеки бъдещ обитател на тази сграда. Двете жени се бяха разделили като приятелки въпреки предизборната борба, състояла се шест месеца по-рано.

Президентът се оплакваше, че от сега нататък ще трябва да разчита на кулинарните способности на Розалин. „Не е хващала тиган от години, но едно време я биваше. За всеки случай й подарих готварската книга на «Ню Йорк Таймс»; това май е единственото им издание, в което не ме критикуват.“ Кенеди бе неспокоен. Искаше му се срещата да завърши по-скоро, но разбираше, че това са последните мигове на Джими Картър в Белия дом. Затова се престори, че го слуша внимателно; след двадесет години в политиката, маската на лицето му се бе превърнала във втора природа.

Старият и новият президент отделиха един час на проблемите, които бяха разисквали многократно през последните два месеца. Засегнаха важни въпроси, които трябваше да бъдат решени още днес, веднага след края на церемонията.

— Господин президент…

Кенеди трябваше да мисли бързо, за да не би някой да забележи неволното му потрепване в отговор на тези думи.

— … часът е дванайсет и една минута.

Президентът Картър погледна прессекретаря си, стана и поведе новоизбрания президент и съпругата му към стъпалата пред Белия дом. Оркестърът на морската пехота изсвири за последен път „Поздрав за командира“. В един часа щяха да го изпълнят отново, но вече за първи път.

Картър и Кенеди бяха придружени до първата кола от кортежа — черна бронирана лимузина с прозрачен покрив. Говорителят на Белия дом, Тим О’Нийл, и лидерът на мнозинството в Сената, Робърт Бърд, бяха заели местата си в президентския автомобил. Двете коли непосредствено зад лимузината бяха пълни със служители на Сикрет Сървис. Мисис Картър и мисис Кенеди се настаниха в четвъртата кола. Отиващият си и новоизбраният вицепрезидент, Мондейл и Бъмпърс, седнаха в петата лимузина, а съпругите им — в тази зад тях.

Х. Стюарт Найт извършваше още една рутинна проверка. Броят на неговите хора бе нараснал от петдесет на сто. Много скоро, като се имат предвид местната полиция и контингентът на ФБР, те щяха да станат петстотин. „Без да се броят момчетата от ЦРУ“, мрачно си каза Найт. Те, естествено, не го бяха уведомили дали ще присъстват, или не, и дори той не успяваше да ги различи в тълпата. Заслуша се във виковете и аплодисментите на зяпачите, които достигнаха кулминацията си при потеглянето на президентската лимузина към Капитолия.

Четиримата мъже в челната лимузина разговаряха оживено. Мисълта на Кенеди бе някъде другаде. Махаше машинално с ръка на шпалира от хора по Пенсилвания авеню, но си мислеше за един друг кортеж… преди години. Обновеният хотел „Уилърд“, седем правителствени сгради в строеж, редици от къщи, които напомняха индиански скални жилища, новопостроените магазини и ресторанти и широките, потънали в зеленина улици. Сградата, приютила ФБР, все още носеше името на първия му директор — Дж. Едгар Хувър, въпреки многократните опити на някои сенатори да я преименуват. Колко много се бяха променили тези улици за двадесет години. „Двадесетгодишен цикъл“, замисли се той. „Януарска процесия във Вашингтон, ноемврийски кортеж в Далас, януарска процесия във Вашингтон…“

Наближаваха Капитолия и Джими Картър прекъсна мислите на новоизбрания президент:

— Нека Бог бъде с теб, Тед. Запомни, ако ти потрябва помощта ми или просто ти се прииска да побъбрим, аз съм в Джорджия. Няма нужда да ти казвам, че на този пост си винаги сам. Винаги ще те разбера, така че можеш да ми се обадиш по всяко време.

Тед кимна и се усмихна любезно; това бе християнски жест при тези обстоятелства. Шестте коли спряха.

Кенеди влезе в Капитолия. Джими Картър се спря за миг, за да благодари на шофьора за последен път. Съпругите, заобиколени от агенти на Сикрет Сървис, махаха на тълпата и заемаха местата си на трибуната.

— Ще дойде време — прошепна Розалин Картър на Джоан Кенеди, — макар и след години, когато някой мъж ще прави това, което вършим ние. Ще наблюдава как жена му полага клетва.

Междувременно главният церемониалмайстор водеше Кенеди по галерията към приемната. На всеки десет крачки стоеше морски пехотинец, който отдаваше чест. В приемната ги посрещна новоизбраният вицепрезидент Дейл Бъмпърс от Арканзас. Размениха си няколко фрази, като никой от двамата не изслуша отговорите на другия.

Президентът на Съединените щати Джими Картър влезе усмихнат — усмивка на човек, освободил се от тежък товар. Той отново се ръкува протоколно с Кенеди; днес щяха да го направят седем пъти. Главният церемониалмайстор ги изведе на трибуната. За тази, както и за всички останали церемонии по встъпването в длъжност на президента, на Източния вход на Капитолия се издигаше временна трибуна. Събралото се множество стана и отвърна на поздрава на президента и неговия приемник. После всички седнаха мълчаливо и зачакаха предаването на властта.

 

 

— Скъпи американци, в мига, в който поемам този пост, Съединените щати са изправени пред огромни и застрашаващи сигурността им проблеми по целия свят. В Южна Африка се води безмилостна гражданска война между бели и черни. В Близкия изток разрушеното през миналогодишната война е вече възстановено, но и двете страни отново строят арсенали вместо училища и ферми. По границите на Китай с Индия и Русия съществува опасност от война между три от най-могъщите и многобройни нации на Земята. Южна Америка се люшка между ултрадясното и ултралявото, но нито една от двете крайности няма да подобри живота на тези народи. Две от държавите основателки на НАТО — Франция и Испания, са на крачка от комунизма.

— През 1949-та президентът Хари Труман заяви, че Съединените щати са готови с цялата си мощ и с целия си потенциал, да защитят свободата, където и да бъде застрашена тя. Днес, тридесет и две години по-късно, някои смятат, че този благороден акт се е провалил, че Америка е била и е прекалено слаба, за да понесе на плещите си целия товар на световен лидер. Изправен пред лицето на непрекъснато възникващи международни кризи, всеки американски гражданин би могъл да си зададе въпроса какво го интересуват събитията далеч от дома му, защо трябва да се чувства отговорен за защита на свободата извън Съединените щати.

— Няма да отговоря на тези съмнения със свои думи. „Никой човек не е остров“ — е написал Дън^[3] преди два века и половина — „всеки човек е част от континент“. Съединените щати се простират от Атлантика до Пасифика и от Арктика до екватора. „Аз съм част от човечеството, така че не питам за кого бие камбаната; тя бие за теб.“

Джоан харесваше тази част от речта. Тя изразяваше собствените й убеждения. Въпреки това се запита дали слушателите ще я посрещнат със същия ентусиазъм, с който бяха приветствали риториката на братя Кенеди през шейсетте. Вълните от оглушителни аплодисменти я успокоиха. Магията все още действаше.

— У дома ще създадем медицинско обслужване, което ще предизвика завистта на свободния свят. То ще осигури на всички граждани възможност да получат най-добрия медицински съвет и помощ. Няма да позволим нито един американец да умре, защото няма пари да живее.

Много демократи бяха гласували против Тед Кенеди поради схващанията му за медицинското обслужване. Един побелял от годините лекар му бе казал: „Американците трябва да стоят здраво на краката си“. „Как да го направят, когато вече лежат по гръб?“ — бе отвърнал Кенеди. „Боже, опази ни от богатите по рождение“ — бе отвърнал лекарят и бе гласувал за републиканците.

— И така, скъпи съграждани, нека осемдесетте години бъдат десетилетието, в което Съединените щати ще се превърнат в световен лидер не само като най-могъща, но и като най-справедлива нация, десетилетието, в което Съединените щати ще поведат война — война срещу страданията, война срещу дискриминацията, война срещу бедността.

Президентът седна. Всички, които го слушаха, станаха едновременно на крака.

Шестнайсетминутната реч, състояща се от хиляда четиристотин и десет думи, бе прекъсвана от ръкопляскания десет пъти. Но когато новият президент се оттегли от микрофона, вече убеден, че е спечелил присъстващите, погледът му не бе насочен към аплодиращото го множество. Сред почетните гости той търсеше един човек, когото искаше да види. С чужда помощ тя успя да стане на крака. Деветдесетгодишната Роуз Кенеди бе почти два пъти по-млада от самата Америка. Церемонията щеше да изгуби голяма част от смисъла и значението си за президента, ако майка му не бе присъствала. Но тя бе тук — прегърбена, немощна, ликуваща. Той отиде до нея и я целуна нежно.

После хвана за ръка Първата дама. До тях застана енергичният и делови церемониалмайстор. Кенеди го отпрати вежливо. Нещата се бяха променили — Е. М. К. вече бе президент и не искаше да напусне трибуната веднага. Първо стисна ръката на бившия президент на Съединените щати, Джими Картър, който вече бе един обикновен гражданин, а сетне на онези, с чиято помощ бе спечелил изборите.

Х. Стюарт Найт мразеше всички отклонения от програмата, а днес нищо не вървеше според графика. Щяха да закъснеят за обяда поне с половин час.

Сенаторът Робърт Бърд поздрави президента. Слабата му фигура и скромно поведение създаваха погрешно впечатление за властта, с която разполагаше като ръководител на партийния апарат. Бърд бе изиграл безпогрешно ролята си в Демократическата партия, като изкова съюзите, довели Кенеди на власт. „Последният ви неофициален обяд поне за четири години напред, господин президент.“

Седемдесет и шест души станаха на крака, когато президентът влезе в залата. Това бяха хората, които ръководеха Демократическата партия. Върхушката от Севера бе решила да не поверява нов мандат на мъжа от Плейнс, Джорджия, който, изглежда, имаше повече разногласия със собствената си партия, отколкото дори президентът Форд бе имал. Чашата преля, когато Картър уведоми демократите в Конгреса, че ще действа през главите им и ще се обърне пряко към народа. Още по-категорично, в типичния си южняшки стил, той поиска от лидерите на мнозинството да заемат ясна позиция. Те направиха това и заложиха на Едуард Кенеди.

Сега всички те, с малки изключения — онези, които се бяха противопоставили на избора на Е. М. К. като кандидат на демократите — се бяха събрали тук. Противниците на Кенеди бяха малцина, тъй като на практика Картър не бе сред любимците на избирателите: само четирима представители на двете камари се бяха представили по-зле от него в изборите през 1976-та. Ръководството на демократите разбираше какво означава това за човек, който трябва да бъде преизбиран. Картър обаче не го осъзнаваше. Е. М. К. не искаше да се кандидатира срещу него, но след известен натиск от страна на редовите партийни членове се съгласи да участва в първичните избори в Ню Хемпшир. Нито Кенеди, нито Картър бяха провеждали кампания там и Е. М. К. остана силно изненадан, когато спечели седемдесет и пет процента от гласовете. Той продължи борбата без особено желание, но с всеки нов избор броят на неговите делегати нарастваше. Стана ясно, че битката, подобна на сблъсъка Форд — Рейгън през седемдесет и шеста, ще се състои на националната конференция на Демократическата партия. Само че имаше една разлика: Кенеди спечели на петото гласуване, когато Тексас внезапно го подкрепи. Южняшкият лагер на Картър се разпадна и нищо не бе в състояние да промени хода на събитията. Тексасците не можаха да му простят, че в станалото вече историческо интервю за „Плейбой“ бе нарекъл президента Джонсън „лъжец и мошеник“. Издържаха четири гласувания, но петото — не. Кенеди спечели.

Някои от присъстващите на обяда бяха вече членове на кабинета му. Мнозина от тях бяха очаквали този миг в продължение на осемнадесет години. За други, по-млади, това бе началото на ерата Кенеди.

Президентът се ръкува с Ейб Чейс, новия държавен секретар, и с Джеръм Уизнър, новия министър на здравеопазването, образованието и социалните грижи. Сенаторът Бърд хвана Кенеди под ръка и го поведе от човек на човек. На този ден всеки искаше да се ръкува с президента. Скоро, като всеки Кенеди, и той се почувства като риба във вода сред това множество.

Президентът нямаше нито възможност, нито желание да изяде обяда си. Всеки искаше да поговори с него. Менюто бе съставено от любимите му ястия; започваше с крем супа от омари и продължаваше с ростбиф. Накрая, като piece de resistance на главния готвач, бе поднесена шоколадова торта във формата на Белия дом. Джоан наблюдаваше как съпругът й не обръща внимание на парчето от Овалния кабинет пред себе си. „Ако го избираха за президент всеки ден, щеше да стане на суха вейка“, прошепна тя на Мариан Еделман, която изненадващо бе назначена за главен прокурор. Мариан бе започнала да обяснява на Джоан значението на правата на децата. Джоан положи усилия да я изслуша; не, може би някой друг път.

В мига, в който се ръкува с последния гост и в който изчезна и последното парче от Белия дом, президентът вече бе закъснял с четиридесет и пет минути за парада по случай встъпването му в длъжност. Когато той и придружаващите го застанаха на трибуната пред Белия дом, най-щастливите хора сред двестахилядната тълпа бяха момчетата от почетната стража, стояли мирно в очакване на президента повече от час. Той зае мястото си и парадът започна. Първи премина федералният контингент, след което оркестърът на морската пехота изпълни марш от Соуза и „Бог да благослови Америка“. Последваха платформи с живи картини от всеки щат; някои отбелязваха паметни събития от живота на Кенеди и придаваха по-весела нотка на това важно събитие.

Когато тричасовият парад най-сетне приключи и надолу по булеварда се изгуби и последната униформа, началникът на канцеларията на Кенеди, Еди Мартин, който бе служил като негов административен помощник в Сената, попита президента с какво би желал да се заеме през времето, оставащо до бала.

— Да подпиша всички назначения и да подредя бюрото си за утре — бе незабавният отговор. — Това ще ми отнеме само четири години.

Президентът отиде направо в Белия дом. Докато преминаваше през Южния вход, оркестърът изсвири „Поздрав към командира“. Президентът свали палтото си още по пътя към Овалния кабинет. Настани се уверено зад внушителното бюро от дъб и кожа. Огледа за миг стаята. Бе подредена така, както той бе пожелал. Зад гърба му бе снимката на Джон и Робърт в екипи за футбол. Пред него — преспапие с цитата от Джордж Бърнард Шоу, който Робърт често използваше в речите си: „Някои хора виждат нещата такива каквито са, и се питат защо. Аз мечтая за неща, които никога не са се сбъдвали, и се питам — защо не“. Отляво на Кенеди се намираше флагът на президента, отдясно — знамето на Съединените щати. Средата на бюрото се заемаше от внушителен макет на самолетоносача „Дж. Ф. Кенеди“, изработен от Тед младши от коркови тапи и балсово дърво. В камината горяха въглища. Портретът на Линкълн гледаше от високо новоизбрания президент. Кенеди си спомни как по време на Карибската криза брат му бе погледнал картината и бе казал: „Жалко, че не си с нас в този момент, Ейб“. Отвъд високите прозорци зелените поляни се простираха чак до монумента на Вашингтон. Президентът се усмихна. Беше си у дома.

Взе куп документи и прегледа набързо имената на бъдещите членове на кабинета. Лес Аспин от Уисконсин, Джеръм Уизнър от Масачузетския технологичен институт, Робърт Роса от Ню Йорк, Ричард Лем от Колорадо; над тридесет указа за назначаване. Президентът подписа всеки от тях с размах. Последният бе Ейб Чейс. Президентът нареди указите да бъдат изпратени незабавно в Конгреса. Прессекретарят му взе листата с имената, които щяха да определят историята на Америка през следващите четири години, и каза:

— Благодаря, господин президент.

За първи път Хадли Рот, дългогодишният му прессекретар в Сената, използва това обръщение. Президентът се канеше да го отбележи, когато в кабинета влезе Джоан, за да му напомни, че остава само половин час до семейната вечеря. Президентът прибра златния си „Паркър“ в кожения несесер на бюрото при единайсетте други „Паркър“-а: в Белия дом щяха да бъдат в безопасност.

 

 

Президентът побъбри с прессекретаря по пътя към личния си асансьор, който щеше да го отведе до президентския апартамент. Кабината бе толкова малка, че трябваше сам да затвори вратата и да натисне бутона за втория етаж. Запита се какво ли би станало, ако президентът заседне между етажите и не могат да го измъкнат. Но пристигна благополучно, преди да успее да намери задоволително решение.

Прекоси салона и влезе в президентската спалня, сякаш бе прекарал тук целия си живот. В мебелировката доминираше огромното легло с балдахин, на което бяха спали Труман, Кенеди и Джонсън. Двамата с Джоан бяха решили да използват съседната спалня на Първата дама само като дневна.

— Джоан, помниш ли онази картина на Моне в Златния салон, която Джак обичаше толкова много?

— Разбира се, „Утро край Сена“.

— Именно. Да я окачим в тази стая. Знаеш ли, Джими Картър ми каза, че по време на мандата си мога да заемам картини от Националната галерия.

— Чудесно! — възкликна Джоан. — Да поискаме онзи Пикасо, семейството на плажа, от синия му период — мисля, че се наричаше „Трагедията“… Освен това винаги съм искала да притежавам някой Търнър, макар и само за четири години.

На вратата се почука.

— За бога, не можем ли да останем сами в собствената си спалня?

— Това не е нашата спалня, а историческо място.

Прислужничката на етажа влезе в стаята, за да провери дали всичко е наред. Смути се. Това бе първата й среща с президента, а той бе гол, с изключение на хавлиената кърпа около кръста.

— Не ми харесва одеколонът на президента Картър, но иначе всичко е отлично.

Прислужничката не знаеше дали да се засмее, или да остане невъзмутима и се усмихна неопределено. Лекият хумор в шегата на президента бе резултат донякъде на напрежение, донякъде на облекчение, че първата важна церемония е останала зад гърба му. Джоан Кенеди се забави с тоалета си за вечерта и Теди, който се бе справил само за дванадесет минути, закрачи из стаята и заповтаря възбудено: „Аз трябва да управлявам Съединените щати. Аз трябва да управлявам Съединените щати“.

— Разбира се, скъпи — обади се Джоан, — но не би ли могъл междувременно да ми вдигнеш ципа?

Двамата слязоха по широката стълба в централния салон и се присъединиха към останалите от клана Кенеди в семейната трапезария. При влизането на президента всички станаха на крака. Не го бяха правили от хиляда деветстотин шейсет и трета.

— Първият бал е в Арсенала на окръг Колумбия и трябва да тръгнем за там незабавно, господин президент; вече сме закъснели — каза Хадли Рот.

Повечето от членовете на семейството не бяха приключили с второто ястие. Роуз Кенеди се усмихна от другия край на масата и махна с ръка на Тед, който излезе с Джоан. Останалата част от вечерта бе хаос — шест бала и двадесет хиляди души, по-голямата част от които не изпитваха никакво съмнение, че президентът дължи успеха си именно на ролята, която бяха изиграли в кампанията му. Президентът бе търпелив и очарователен, а Джоан и новата й рокля от Ив Сен Лоран издържаха цялата вечер. Накрая се прибраха в новия си дом, Пенсилвания авеню №1600. Часът бе 2:30 сутринта.

В спалнята на Линкълн тишината бе нарушена единствено от коментара на Джоан:

— Добре че това се прави само веднъж на четири години и благодаря на Бога, че не може да бъде повече от два пъти в живота ми. — Сети се, че след Айзенхауер нито един президент не бе изкарал два мандата.

Кенеди седна на леглото.

— Не е много удобно, нали? — попита той.

— Линкълн не се е оплаквал — отвърна Джоан.

Президентът бе решил да изгаси лампата, когато видя до нея малкото синьо издание на Йейл на „Юлий Цезар“ от Шекспир.

— Това е част от Овалния кабинет — промърмори той.

Джоан не го чу. Отвори томчето на тридесет и шеста страница и прочете пасажа, който бе подчертал с червено мастило и отбелязал със звездичка:

Многократно преди смъртта си умират страхливците;

храбрецът я вкусва веднъж.

От всички чудеса, за които съм чувал,

най-странното е, че всеки се бои

пред лицето на смъртта — неизбежен край,

който настъпва, щом удари часът.

Президентът загаси лампата.

Америка заспа.