Филип Шелби
Разплата (8)

7.

Полицейският отряд от отдел „Убийства“ във Вашингтон успя да разпознае трупа на тридесет и седмата минута след кошмарната находка на Шон Флин. Един от детективите, пристигнали за огледа, откри дамска чанта, захвърлена в ъгъла. В нея намериха шофьорска книжка на името на майор Моли Смит.

Съгласно инструкциите при подобни ситуации, лейтенантът, ръководещ разследването, веднага позвъни в Управлението на Военната прокуратура във Форт Белвоар. От самото начало беше ясно, че случаят няма да бъде оставен само на местната полиция. Полицаите и детективите от Военната прокуратура ще се надпреварват кой пръв да разкрие убиеца, но дано поне се държат по-цивилизовано. До голяма степен това щеше да зависи от заключенията на експертите, натоварени с аутопсията.

Лейтенантът не очакваше, че големите шефове ще проявят особен интерес към случая.

 

 

Дежурният офицер във Форт Белвоар, лейтенант Бил Джесъп, регистрира обаждането от Вашингтон и реагира както при стандартно полицейско съобщение. Полицаят от отдел „Убийства“ още говореше по телефона, когато Джесъп натисна бутона, за да сигнализира по спешност аварийната група от четирима следователи към Военната прокуратура. Не беше изтекла и минута, когато в кабинета се втурна майор Кенет Дейвс. За да съкрати обясненията, Джесъп направо му пусна записа от разговора с Вашингтон. Дейвс го изслуша докрай и посегна към телефона на бюрото, за да вдигне на крак хората си.

— Да се обадя ли на Холингсуърт? — предпазливо попита Джесъп.

Дейвс се замисли за миг.

— По-добре е да му докладваш още сега. Замесено е онова момче от училището с особен статут. Знаеш, че тези дипломатски синчета са любимци на журналистите. Да, няма как да се оправим без помощта на Холингсуърт.

— Имам предчувствието, че онези от Вашингтон ще решат, че е редно сами да поемат случая.

— Да бяха само те… Учениците в онова училище до едно са деца на чужди дипломати и Държавния департамент ще вдигне голям шум. Ще видиш, че работата ще опре чак до ФБР.

— Тогава какво ще предприемеш?

Дейвс извади цигара и почукна с нея по табакерата си, преди да щракне запалката.

— Първо ще я прибера тук — тихо процеди той. — Тук, където служеше и където можем да й осигурим последни грижи. — Замълча за миг-два, преди да продължи: — А ти предай на Холингсуърт, че не искам никой да ми се пречка, докато си върша работата.

 

 

Д-р Скот Керъл, главен съдебен лекар към вашингтонското полицейско управление, навремето беше служил като полеви хирург. Във Виетнам се беше нагледал на ранени войници и офицери, заловени в плен и жестоко измъчвани от неприятеля. Сега, като хвърли още един поглед върху масата, на която беше положен трупът на майор Моли Смит, отново го завладяха спомени от фронта. В онези дни, в жабката на арматурното табло на полковата катафалка, използвана и за аутопсии, поне можеше да се намери плоска манерка уиски.

— Колко време е изминало от момента на смъртта?

Д-р Керъл, възрастен, но все още строен мъж, наскоро прехвърлил шестдесетте, примигна уморено. Майор Кенет Дейвс си каза, че лекарят смътно прилича на проскубан щъркел.

— Не много. Не повече от пет часа.

Дейвс учудено вдигна вежди — лекарят държеше ламаринена кутийка. Той внимателно отвори капака. Вътре имаше пет бледосини хапчета.

— Имала е проблеми със сърцето.

— Да, така е — кимна Дейвс. — Поставиха й диагноза миналия месец. Съставиха й допълнителен медицински картон. Затова шефовете я товареха предимно с канцеларска работа.

— Но този, който я е отвлякъл, е знаел много добре какво върши — продължи Керъл и посочи голия труп. — Има следи само от убождане с игла от спринцовка, но не и от удари. Това не е садистично спонтанно убийство, защото всичко е било подчинено на строга методичност. За тази цел се изисква да разполагаш с някое усамотено място. Твоят човек е успял да си го осигури.

Той обърна дясното коляно на Моли, а после и лявото.

— Не са много хората, които знаят, че при убождане в тази зона болката може да е много силна. Но той го е знаел.

Лицето на Дейвс остана сковано, обаче от погледа на опитния патоанатом не убягнаха леките признаци за повишен приток на кръв към лицето.

— Искам да знаеш всичко това, защото може да ти бъде от помощ при разследването. Въпреки мястото на поставянето на инжекцията, тя не е страдала дълго, сърцето й просто не е издържало. Сигурен съм в това.

Дейвс настръхна и напрегнато сведе глава към събеседника си.

— Макар да изглежда ужасно, ти твърдиш, че не се е мъчила, нали?

— Цялата работа е в начина, по който кръвта се е съсирвала. Убиецът очевидно не е знаел, че жертвата му е имала слабо сърце. Мога да си представя какъв ужас е изпитала, когато пулсът й се е ускорил рязко и кръвното й налягане се е повишило. Дори не е усетила убождането. Защото сърцето й е спряло, още преди да усети действието на инжектирания препарат.

Керъл отпусна ръка върху рамото на лекаря.

— Следователно, каквото и да се е опитвал да изтръгне от нея, нищо не е постигнал.

 

 

Дейвс беше застанал в ъгъла на залата за аутопсии, наблюдавайки как подготвяха трупа за изнасяне, когато клетъчният му телефон иззвъня.

— Холингсуърт нареди да ти предам, че си длъжен веднага да му докладваш, ако някой се опита да ти пречи — докладва Джесъп. — Каза още, че е готов да им смаже топките.

— Добре, значи всичко е наред — успокои го майор Дейвс. — Ще остана още малко в залата. Сега ме слушай внимателно: искам да зная с какви случаи се е занимавала през последните месеци. И кого е разследвала. Струва ми се, че… че е била подложена на особено жесток разпит.

Дейвс чу в слушалката как на другия край на линията Джесъп яростно изсумтя.

— Искаш да кажеш, че след отвличането е била измъчвана? — Думите му обаче не прозвучаха като въпрос.

— Да, но е умряла прекалено бързо, за да узнаят нещо от нея — уточни Дейвс. — Така че съм длъжен да проуча с какво се е занимавала. Какъв е бил последният й случай? И кой младши военен следовател е бил прикрепен към нея като оперативен помощник?

— Това вече го проверих. С нея е работила Рейчъл Колинс, младши военен следовател втора степен. Колкото до текущите й дела… нищо не можах да открия. Графикът й е бил добре прочистен.

— Да не би да е криела нещо?

— Не ми се вярва. Сега претърсваме кабинета й, както и апартамента. Ще видим дали ще се натъкнем на нещо съмнително.

— Искам да разпитам Колинс.

— Естествено, че ще поискаш — глухо отвърна Джесъп. — Работата е там, че е изчезнала. Шефът й ми съобщи, че вчера е напуснала Управлението с багаж.

— Има ли депозирана молба за напускане?

— Не.

— Домашен адрес? Или телефон?

— Единственото, което знаем, е, че има наследствена недвижима собственост в Кармел, Калифорния. Още не съм звънил там, защото тя може наистина да е там. Ти да не искаш да я подплашим, като й се обадим?

— Не може ли да се разбере със сигурност къде е заминала? Защо не провери в досието й?

— Няма нищо, което да ни насочи. Но има нещо любопитно — двете с Моли Смит са се познавали отдавна, още от школата за военни следователи. Смит е била наставник на Колинс. Били са много близки, дори едната е вписала другата като наследник в завещанието си и обратно.

— Да не са били лесбийки?

— Не. Поне според данните от проверките с детектора на лъжата. Между другото всички сведения сочат, че са се виждали само по служебни въпроси.

Дейвс си спомни за казаното преди малко от лейтенант Джесъп.

— Нещо не ми харесва с тези завещания. На колко може да се оцени апартаментът на майор Моли Смит? На петдесет хиляди?

— Да. Обаче имотът на Рейчъл Колинс в Калифорния вероятно струва половин милион долара. Не мисля, че тази версия ще ни бъде от полза.

— Непременно трябва да открия тази Колинс и лично да я разпитам.

— Да, това е твое право — съгласи се Джесъп. — Но ако се окаже, че е дезертирала, всеки военен полицай на изток от Мисисипи ще разполага със снимката й. Няма да успее да изтрие петното от досието си, дори и да представи най-правдоподобно обяснение.

— Онези лешояди от медиите вече надушиха ли мършата?

— Още не са.

— Предлагам ти засега нищо да не им съобщаваме. Да ги оставим да си поблъскат главите. Опитай се да се свържеш с Колинс. Ако не успеем да я открием до полунощ, веднага ще обявим национално издирване.

 

 

Инженера се върна в „Уандърленд Тойс“. Като изпълнителен директор той имаше право на луксозно обзаведена баня в съседство с кабинета, в която душкабината и седалката бяха облицовани с гранит. След освежителен горещ душ той се приближи до внушителния вграден гардероб от кедрово дърво, за да прибере в него черното поло, светлокафявите панталони и кашмиреното сако.

Сега, разположил се пред бюрото, той запали пура и включи телевизора, за да проследи обедната новинарска емисия.

Досега никога не бе се сблъсквал с майор Кенет Дейвс, когото в момента една от водещите репортерки интервюираше. Тя очевидно му беше много ядосана, защото едва не натика микрофона в лицето му, но Дейвс се възползва от любимия прийом на опитните футболни полузащитници, като се извърна с рамото си към нея и леко я изтика встрани, макар да изглеждаше, че журналистката е виновна за сблъсъка.

Инженера познаваше този тип мъже. Сега, след откриването на трупа на Моли Смит, трябваше да се очаква, че майор Дейвс ще израсне в служебната йерархия. Следователно, Инженера беше длъжен час по-скоро лично да посети Форт Белвоар.

По пътя към Форт Белвоар той улови няколко от местните радиостанции. Водещата новина беше ужасяващото разкритие в училището в Джорджтаун. Инженера остана доволен, че в репортажите не споменаха за предмети, които той евентуално може да е пропуснал, претърсвайки апартамента на Моли Смит.

 

 

Сградата във Форт Белвоар, в която се намираше апартаментът й, имаше вид на общежитие със скромни гарсониери за несемейни офицери. На семейните военни обикновено предоставяха жилища в четириетажни тухлени сгради. Инженера беше пристигнал с мотоциклет. Никъде не видя пропускателен пункт, където да му поискат документите. Всъщност, през целия жилищен комплекс минаваше една от градските автобусни линии.

Преди да потегли, той се постара да подбере облеклото си така, че да прилича на цивилно лице — като онези, които често бяха призовавани в армейските служби за справки около поредната мобилизационна кампания. За целта избра от богатия си гардероб старо кожено яке — модел, който навремето носеха всички американски летци. Спортното яке отлично си пасваше с мотоциклета — така изглеждаше като запален, но самотен любител на високите скорости.

Ключалката на апартамента на Моли не му създаде никакви проблеми. Още от входното антре той разбра, че майор Моли Смит е била спретната личност, която не е обичала досадни сувенири и дреболии. Това много го улесни при огледа на помещенията. Инженера намери скривалището й за ценни документи точно там, където би трябвало да се очаква — в малка, грижливо заключена метална кутия под дъските на пода в кухнята.

Вътре имаше обичайните любовни писма, писма от близките й, няколко стари снимки, свидетелството й за раждане, копие от завещанието й… и бележките, заради които Инженера се бе решил да проникне с взлом в апартамента й.

Той отлично разбираше, че му бе провървяло дяволски с бележките. Защото днес едва ли не всичко вече се съхраняваше в паметта на компютрите. Но Моли очевидно не се бе числяла към компютърното поколение. Инженера реши, че тя е умеела да борави с компютър само доколкото й е било необходимо в службата. Но може би не е искала тези сведения да станат достояние на някой компютърен хакер. Нямаше трети вариант, с който да бъде намерено обяснение на странния факт, че Моли Смит е криела в дома си записките относно разследването си около загадъчната смърт на генерал Норт.

Докато разглеждаше съдържанието на металната кутия му хрумна още нещо. Отново се взря в листата, изписани с прилежния почерк на Моли. Възможно ли е тя да е укрила някъде ксерокопия на тези записки?

Разбира се, че се е погрижила за това. А копията е съхранявала в някой трезор, който за нея е изглеждал достатъчно надежден — например, в личен сейф в подземията на банка „Ригс Нешънъл“. Иначе за къде другаде може да е този ключ, който той намери в металната кутия?

Находката беше не по-малко ценна за него от първата, която бе открил в металната кутия. Оставаше да се добере и до копието, и то с помощта на лицето, което единствено притежаваше право на достъп до сейфа на Моли Смит в онази банка.

Той върна металната кутия в скривалището, провери дали не е оставил някакви следи и побърза да напусне апартамента.

 

 

Инженера тръсна пепелта от пурата си в кристалния пепелник, остави я там и се извърна към екрана на телевизора. Историята около убийството на майор Моли Смит се развиваше точно така, както беше очаквал — отряд от Военната прокуратура щеше да проведе собствено, паралелно разследване — независимо от това на отдел „Убийства“ към полицията във Вашингтон — което само щеше да увеличи бъркотията. Досега никой не беше обелил и дума за двамата информатори на Моли по простата причина, че никой не подозираше за тяхното съществуване.

Все пак Инженера беше принуден да признае, че Моли беше оставила след себе си истинска главоблъсканица. Колко умело успя да го заблуди, че онези хапчета били против мигрената й! И колко наивно беше постъпил той, като не бе проверил какво всъщност беше лекарството! Достатъчно беше само да потърси кода, щампиран на опаковката, във фармацевтичния наръчник.

Беше убеден, че Моли е пожелала да умре, за да го заблуди и да скрие от него информацията, която му беше необходима. Но на практика именно опитите й да опази тайната си го бяха подтикнали да замине за Форт Белвоар, за да открие грижливо скритата метална кутия.

Той още веднъж посегна към пурата и разгърна листата с бележките на майор Моли Смит. В тях Стивън Коупланд беше означен като господин X, а съучастничката му, прелестната Бет Ъндъруд — като госпожица Y. Инженера лесно си спомни имената им. Този, който му беше възложил задачата, веднъж ги споменал — в деня, когато Инженера бе приел поръчката и бе попитал кои са най-подозрителните субекти, замесени в историята. Тогава тези имена бяха мимоходом споменати, като двамата мъже не им бяха отдали особено значение. Възлагателят бе махнал с ръка, успокоявайки Инженера, че е пълна глупост да се очаква именно Коупланд и Ъндъруд да се окажат в дъното на аферата. Доста по-късно пролича, че е била допусната сериозна грешка, ала тогава вече нищо не можеше да се направи. Моли ги бе взела под крилото си като важни свидетели.

Инженера прочете внимателно записките на Моли и мълчаливо я поздрави за прецизното отсяване на истината от лъжливите следи, лекомислените догадки и глупавите внушения. Дори може да се каже, че е била прекалено умна… Докато препрочиташе страниците, той се запита дали е записала всичко, до което е успяла да се добере. Ето например истинските имена на Коупланд и Ъндъруд не се споменаваха никъде в записките й. Както и местата, където се укриваха. Което всъщност беше най-важното на сегашния етап.

„Доста благоразумна се оказа ти, Моли…“

Но и с това затруднение той можеше да се справи. Наистина, ще му отнеме малко време, с което ще се вдигне за кратко кръвното налягане на възложителя, но нали в края на краищата всичко щеше да бъде наред?

Протегна ръка към телефона през гъстия дим, без да отделя поглед от визитната картичка на толкова полезния д-р Уайсбърг.

 

 

Когато вестта за неочакваната смърт на майор Моли Смит беше разпространена от медиите, Бети Ъндъруд спеше в къщата в Кеърфрий, щата Аризона.

А в Кармел Рейчъл Колинс се мяташе неспокойно в завивките си, легнала на мекия диван. Отблясъкът на тлеещите въглени в камината озаряваше с великолепен златист загар лицето й, сякаш се опитваше да прогони мрачните демони, обсебили съня й.

Само Стивън Коупланд в Атланта, вече станал от леглото и приключил със сутрешното бръснене, би могъл да хване най-ранната сутрешна емисия — заради разликата в часовите зони. Но за съжаление точно в този час той излизаше от хотела, придружен от една жена агент по недвижими имоти — която бързаше да му покаже един особено привлекателен обект.