Филип Шелби
Разплата (6)

5.

Доста отдавна Рейчъл беше открила, че когато е разгневена, най-доброто лекарство е да се залови за работа — тогава всичко вършеше по-бързо. Ето че и сега стана така. Думите на Моли я бяха уязвили, но тя не се отпусна. Веднага се залови с първото, което й хрумна: наблъска дрехите в пералнята, а после, докато чакаше да приключи цикълът на автомата за изсушаване, се обади в яхтклуба в Монтерей, за да научи прогнозата за времето. После внимателно опакова багажа си — събра летните си дрехи в два сака, но добави предвидливо и двата пуловера. Накрая взе и якето. Защото дори и в Северна Калифорния понякога се случваше нощите да са хладни.

Обу джинсите, нахлузи първата фланелка, която й попадна пред очите, после нагласи каишките на кобура на служебния си револвер — „Булдог“, 44-ти калибър, с барабан. След това вдигна една секция, 30 на 30 см, от паркета на пода. Отдолу беше скривалището, където държеше кутиите със специалните патрони.

Тези патрони бяха изобретени от един химик в Алабама. При проникване в тялото прорязваха като бръснач плътта на жертвата, след което разкъсваха вътрешните органи като шрапнел. Опитите с месо от кланиците и болни овце, преди да ги изпратят в екарисажа, доказаха опустошителния им ефект.

Рейчъл седна на леглото. В ръката си държеше пластмасовата кутия с патроните. Следобедното слънце галеше гърба й. Остана неподвижна и замислена. Само ръцете й потръпваха неспокойно. Той беше някъде там, навън, онзи загадъчен куриер. В коженото си яке, с ресни по ръкавите, като индианец. С поло с висока яка, стегната около врата му… Виждаше го как нахлузва полото през лицето си — лице без физиономия. Струваше й се, че е знаела някога името му, дори миризмата на тялото му, но сега ги е забравила. Той се е движил безшумно тогава, скрит в сянката, готов да убие сержант Дън. Може би именно той бе организирал покушението срещу генерал Норт? А сега е посветил цялото си внимание на нея и на Моли Смит. Да, и на двамата свидетели на Моли. Не станаха ли прекалено много мишените за един убиец? Не, каза си Рейчъл. Не са много за професионалист, способен да дебне из засада, в непосредствена близост до зоната, в която специализиран отряд за бързо реагиране провежда акция по обезвреждане на опасен престъпник. На броени крачки от смъртоносните снайперисти на балтиморското полицейско управление, готови да натиснат спусъците. Нищо чудно да е изпълнен с презрение към полицаите от отряда, да прелива от чувство за превъзходство и недосегаемост.

„Аз съм невидим — сякаш заявяваше той. — Недосегаем, недостижим! Мога да се прокрадна съвсем близо до теб, без въобще да подозираш. Ще изпълня мисията си и отново ще потъна в небитието.“

Както в онази нощ, в пристанищните складове на Балтимор. Или на следващата сутрин, пред сградата на Управлението, когато беше успял ловко да изиграе дежурния офицер на входа и да вземе касетата със записа с последните мигове на сержант Дън.

Самата тя е била само на десетина метра от него, но нищо не е заподозряла, докато той най-спокойно се отдалечавал от сградата.

„Каква полза от специалните патрони?“

Преди да напусне Форт Белвоар, Рейчъл се отби при най-възрастния от колегите. Той беше ветеран от Виетнам, служил преди това във флота. Загубил лявата си ръка при поредния рейд на катера си нагоре по течението на река Меконг. Когато Рейчъл му обясни, че ще отсъства няколко дни, той обеща да се погрижи за кореспонденцията й, а накрая й пожела късмет и я изпрати със загрижен поглед. Опитен офицер като него не би се заблудил. Веднага бе разбрал, че тя не излиза във ваканция.

Рейчъл остави саковете в багажника и се настани зад волана. Потегли и нито веднъж не се обърна назад. Беше суеверна в подобни случаи. Вярваше, че ще успее да се върне отново в уютния си апартамент, ако спази условието, което сама си бе наложила…

 

 

Заради нескончаемите реконструкции на летище „Нешънъл“, дори и през нощта залите бяха претъпкани с пътници, изпращачи и посрещачи. Все пак имаше някаква полза — така по-лесно можеш да проследиш някого или да се срещнеш необезпокоявано с човека, с когото имаш уговорка. Рейчъл реши да изчака в седана, паркиран до високия строителен кран, на двадесет метра зад входа откъм багажното отделение.

До отлитането на самолета оставаха час и половина. След четиридесет минути Моли пристигна с такси. Рейчъл видя как тя влезе в салона и се облегна на най-близката колона, до един от огромните контейнери за смет. Вероятно искаше да се скрие зад него, за да не бъде забелязана през стъклената стена от някой в преминаващите отвън автомобили. Или просто за да има къде да тръска пепелта от цигарата си. Пушачите често използваха този трик, за да не ги зърне някой от охраната на летището и да ги помоли да излязат навън, на нагорещения бетон, сред паркиращите коли и автобуси.

Зоната беше добре осветена и Рейчъл я виждаше като на длан. През вратите на терминала преминаха поне десетина мъже, високи колкото куриера, при това с осанки, напомнящи неговата. Всичките без придружители. Повечето от тях бяха с костюми и вратовръзки.

Най-после се появи фолксвагенът, за който Моли я беше предупредила. Автомобилът се отклони от потока коли. Рейчъл лесно позна Стивън Коупланд и Бети Ъндъруд (Моли й беше показала снимките им). В този миг дъхът й секна — те бяха нарушили една от заповедите на Моли — да пристигнат поотделно на летището. Защо дойдоха заедно? Ъндъруд седеше на дясната седалка, поне с половин глава стърчаща над Коупланд. Лампите под бетонната козирка осветяваха чудесно физиономиите им.

Рейчъл отмести поглед към шефката си, която се размърда преди фолксвагенът да мине покрай нея. Когато Моли разговаря по телефона от кабинета си с двамата информатори, Рейчъл също беше там. Моли им разясни всички подробности, за да ги облекчи в максимална степен — както се обяснява нова игра на малки деца. Дори повтори най-важното.

— Да видим дали куриерът ще се опита да ни попречи — беше промърморила Рейчъл тогава.

Коупланд изтегли фолксвагена към зоната за паркиране и излезе от купето, последван от Ъндъруд. И сега още бяха там, до отворения капак на багажника, суетящи се около багажа. Прекалено близо бяха един до друг, докато изваждаха куфарите и чантите. Разговаряха оживено, дори на няколко пъти ръцете им се докоснаха… Един професионалист лесно може да се промъкне до тях със стилет в ръкава. Ще ги прониже и ще изчезне, преди да осъзнаят, че е настъпил последният им час. Ако обаче наоколо има голяма навалица, по-безопасно ще бъде да ги ликвидира с два изстрела от снайпер със заглушител.

Коупланд остави Ъндъруд сама с багажа — напълно открита мишена, и се настани отново зад волана. Подкара колата на заден ход, прекоси червената зона, паркира там и излезе от колата.

„Добре. Така е по-добре.“

Рейчъл си спомни как Моли я беше научила на този трик. Да скрие колата така, че никой да не може да я открие — за целта трябва само да я паркираш в забранената, в червената зона, а после се обаждаш на полицията. Зарадвани от възможността да ти тръснат глоба от триста долара, те веднага я вдигат с „паяка“ и я преместват в напълно безопасния полицейски паркинг.

Рейчъл подкара своя седан право към зоната за служебни автомобили. От там до терминала се стигаше за седем минути пеша. Щом влезе вътре, тя видя как Коупланд товари багажа на лентата. После се върна в тълпата заедно с Ъндъруд, за да продължат към пункта за паспортна проверка. Малко по-назад Моли също си проправяше път през тълпата.

Рейчъл избра противоположната посока, покрай временната преграда, зад която продължаваше ремонтът на останалата част от терминала. После тръгна по коридора, водещ към помещенията на полицейската служба на летището.

Дежурният офицер от охраната, наскоро застъпил вечерна смяна, провери картата й, специалното пълномощно и билета й.

— Имахте ли досега някакви проблеми? — запита той.

— Не, поне аз не съм забелязала нищо — успокои го Рейчъл.

Офицерът се намръщи, но в следващия миг навярно си каза, че не може да очаква по-ясен отговор от една жена, която, макар да има армейски чин, все пак си остава жена. На всичкото отгоре, навярно беше постъпила в армията доброволно.

— Попълнете тези документи.

Рейчъл му подаде бланка, която предварително бе попълнила, още преди да напусне апартамента си.

Офицерът я изгледа кисело:

— Имате ли оръжие?

Рейчъл дръпна ципа на сака си и му показа револвера.

— Знаете ли как да стигнете дотам?

— Направо надолу до голямата зала, после завой наляво към пункта за паспортни проверки и през вратите.

Когато Рейчъл се появи в предполетната зала, поне дузина мъже извърнаха погледи към нея. Тя огледа лицата им, като се взираше най-вече в очите, за да провери дали някой от тях не я следи с напрегнат поглед. Недоволни от този втренчен оглед, мъжете бързо отклоняваха вниманието си и се зазяпваха в рекламите на стената, предлагащи нови модели клетъчни телефони, кредитни карти и други удобства за съвременния мъж.

Рейчъл забеляза Моли, седнала на един стол, разтворила някакво списание върху скута си. Два реда по-назад Коупланд и Ъндъруд седяха на съседни столове. Главите им едва не се докосваха.

„Лошо. Много лошо.“

Стюардесата зад стъклената преграда на кабината наведе глава към микрофона и обяви по уредбата първо повикване на пътниците.

Рейчъл изчака Моли да подаде своята бордна карта, след което се обърна и премина през вратата. Трябваше да огледа не само пасажерите пред подвижния ръкав, но и всички служители с униформи от персонала на летището, а после и в салоните в самолета. Трябваше да надникне и в тоалетните, за да е сигурна, че няма човек, скрит зад някоя заключена врата. Когато Коупланд и Ъндъруд се качат на самолета, тя трябваше да ги пресрещне на пътеката, като се престори, че не ги познава. Местата им бяха избрани в двата противоположни края на салона, за да не заподозре някой, че имат нещо общо помежду си. А Моли ще бъде наблизо, от другата страна на пътеката, без да затяга колана на седалката си по време на полета.

Рейчъл доближи края на опашката. Не вярваше куриерът да е успял да се промъкне незабелязано покрай нея. Наистина имаше много възможности някой непознат да се приближи към Коупланд и Ъндъруд, но никой не бе направил опит за това.

Тя се настани на седалката, шест реда пред местата на двамата информатори. Все пак продължаваше да си задава въпроса дали куриерът не беше успял да се промъкне сред пътниците в самолета. Най-после затвориха вратите и тя се успокои.

 

 

Стивън Коупланд се изненада, когато видя, че Бети стиска с все сила дръжките на креслото, изопната назад на облегалката със стиснати зъби, едва процеждайки дъх през тях. Никога не му бе минавало през ума, че спътницата му се страхува да пътува със самолет.

Сложи ръка върху нейната.

— Стив, ох, Стив, много ми е зле… — прошепна Бети.

За беда, точно в този момент самолетът силно се наклони наляво. Косата й се люшна настрани и докосна челото му.

— Стига, Бети! Всичко ще бъде наред. Повярвай ми.

Самият той го вярваше, макар че също се беше изплашил, но същевременно и развълнувал, когато Моли Смит го беше потърсила по телефона. Вярваше също, че с всеки изминат час следователите, начело с майор Моли Смит, стягат все по-плътно обръча около мишената. Мишената, която им беше посочил той. И скоро, много скоро всичко щеше да се разкрие.

В бляновете си Коупланд се виждаше как се явява за изслушване пред сенатската комисия. Въздухът в залата ще бъде наелектризиран от жуженето на камерите, от ослепителните светкавици на фоторепортерите. Всички глави ще бъдат обърнати към него, готови да уловят всяка негова мимика. Креслата на подиума ще бъдат заети от съдии с мрачни лица, протегнали вратове в очакване на следващите му думи.

А обвиняемият… да, той ще седи скован и съкрушен на съседната маса, опитвайки се да избегне унищожителния поглед на Коупланд. Докато самият Коупланд няма да злорадства от победата си, защото за него ще е от значение да възтържествува истината и само истината.

Ще дойде денят, когато този блян ще се сбъдне. Сигурен беше в това. Дори може да публикува мемоарите си, да издаде бестселър, а защо не да напише и сценарий за касов филм? Може пък да предприеме обиколка из страната, за да говори пред изискана аудитория, платила скъпи билети, за да може да го слуша… Той виждаше всичко това съвсем ясно във въображението си — славата, богатството, престижа. Ще бъде напълно реабилитиран, дори може да забогатее. И накрая ще се ожени за Бети, ще й купи разкошна къща…

Коупланд погледна към спътницата си. Чакаше ги дълъг път. От него в този момент се искаше единствено да издържи до края на пътя.

Освен това трябваше да се грижи за Бети, да бди над нея. Затова си бе позволил да пристигнат на летището заедно. Затова реши да се настани на свободното място до нея, въпреки предварителната уговорка с Моли Смит. Пътниците не бяха много, така че стюардесите нямаше да негодуват.

Когато самолетът престана да се накланя, Коупланд се надигна и се огледа. Видя Моли отзад, усмихна й се предпазливо, но за негова изненада, тя сърдито извърна глава.

— Виждаш ли я? — прошепна Бети.

— Майор Смит? Ето я там, на два реда зад нас, от другата страна.

Коупланд усети как ръката на Бети стисна неговата.

— Видях я веднага щом влязохме в терминала — самоуверено заяви той, макар че се постара гласът му да прозвучи леко небрежно.

Коупланд не сподели с нея, че докато беше оглеждал напрегнато тълпата в залата, се бе натъкнал случайно на тревожния поглед на майор Моли Смит.

— А видя ли някой друг? — попита го Бети. — Някой да ти се стори подозрителен?

— Не. Сега сме в безопасност, скъпа. Никой не ни следи. Никой не знае накъде летим.

Коупланд спусна масичката пред себе си, за да остави двете пластмасови чаши с ябълков сок, които им подаде стюардесата.

Бети го изпи на един дъх. Коупланд й подаде своята чаша. И в това отношение вкусовете им съвпадаха — и двамата не обичаха алкохол.

— Искаше ми се да ни бяха разрешили да отседнем някъде заедно — промълви Бети. — Толкова ли е трудно да ни скрият двамата?

— Да. Но понеже още не провеждат официално разследване — търпеливо се зае да й обяснява той, — госпожица Смит е преценила, че за нашата безопасност ще е по-добре да бъдем на места, които познаваме отдавна, където всеки новодошъл веднага ще направи впечатление на местните жители.

Бети се премести по-близо до него.

— Да… Сега разбирам. Но никак не ми се иска да съм далеч от теб.

Прииска му се да я целуне, още сега, дълго и страстно, както когато бяха насаме. И да я прегърне…

Но вместо това бръкна в джоба на сакото си и с два пръста измъкна лъскава кибритена кутийка. Плъзна я в дланта на Бети, но същевременно се изхитри да погали гръдта й с опакото на ръката си.

Очите на Бети се разшириха от изненада, когато видя името на прочут хотел върху етикета на кибритената кутийка.

Стивън не сметна, че си заслужава да сподели с Бети за дългите си и разгорещени спорове с Моли Смит относно избора на убежище. Според него, беше възразил той в кабинета на майор Смит, този петзвезден хотел ще е последното място, където биха търсили един провален юрист по фирмени дела, наскоро лишен от право да упражнява професията си. Щом се налага да се укрива, нека поне е в някоя по-луксозна бърлога — точно така се беше изразил. Освен това, там не би трябвало да се тревожи за безопасността — хотелът разполага с добре обучена охрана.

Детинска усмивка разцъфна на устните на Бети. В очите й заиграха предизвикателни искрици, докато мачкаше салфетката в ръка.

— За теб, скъпа. Не… не гледай повече този етикет. Нека изчакаме всичко да свърши.

Притиснаха се един към друг, доколкото им позволяваха седалките, шепнейки си как след броени дни ще бъдат отново заедно. Какви радостни, безметежни дни ще бъдат… И така до края.

Коупланд случайно зърна една млада жена в джинси на няколко седалки пред тях от другата страна на пътеката, която се изправи, за да потърси нещо в сака си на мястото за багаж над нея. Рейчъл побърза да отклони поглед, като се престори, че търси съсредоточено нещо. Въпреки бученето на двигателите в салона беше тихо — навярно повечето пътници бяха бизнесмени, уморени от визитите си в столицата — така че успя да долови част от шепота на влюбените и мълчаливо прокле глупостта им, характерна за всички влюбени.

 

 

Първото кацане беше в Атланта, Джорджия, три минути преди предвиденото по разписание. Рейчъл видя как Коупланд се надигна колебливо от мястото си. После се наведе към Бети и на раздяла я целуна по бузата, преди да тръгне по пътеката. След малко и Моли стана от мястото си.

Рейчъл се изправи, протегна се бавно, но в същото време леко изви глава, за да хвърли бегъл поглед към пътниците, оставащи в самолета и продължаващи за Финикс. Неколцина от тях се решиха да последват примера й и да се поразтъпчат. Но не и Бети Ъндъруд. Тя остана на мястото си, леко навела глава, разтворила някакъв роман върху скута си. Погледът й разсеяно пробягваше по страниците.

 

 

Още с влизането си Моли огледа пътниците в залата. Нямаше повече от двадесет човека, от тях няколко семейства, но повечето бяха младежи, решили да се възползват от по-евтините тарифи на нощните полети.

Коупланд я чакаше в дъното на залата, до барчето в ъгъла. Моли се приближи, готова да се нахвърли яростно върху него, но я спря предизвикателният блясък в очите му. Вече беше разбрала, че когато е влюбен, Коупланд става още по-избухлив и здравият разум напълно му изневерява. Стори й се дори, че сега той съзнателно търси повод за скарване.

— Предполагам, че вече всичко е наред — подхвърли Коупланд, когато тя се приближи към него.

Моли не отговори. Само махна с ръка, за да я последва в отделението за пушачи, в момента напълно безлюдно със стандартните си пластмасови столове и препълните с угарки пепелници. Пред вратата преминаващите пътници я изгледаха с недоумение, сякаш беше някакъв рядък, изчезващ животински вид, или опитно зайче.

— Добре се справи — започна тя и издуха струя тютюнев дим. — Как се държа Бети?

— Истинска актриса.

Моли се усмихна скептично на изтърканото клише.

Той побърза да вземе думата:

— Сигурна ли си, че безпроблемно ще стигне дотам, накъдето се е отправила?

Така Моли узна за още едно нарушение на Стивън Коупланд — той и Бети си бяха разменили адресите и телефоните, което тя изрично бе забранила. И то още при първия разговор в нейния кабинет във Форт Белвоар! Не можа да се сдържи и го прониза с унищожителен поглед.

— Нали помниш накъде трябва да потеглиш оттук? — хладно процеди Моли.

— Разбира се. Стотици пъти съм повтарял адреса, за да не го забравя дори и на сън.

„Дано не е само поредното му самохвалство…“

— Първото нещо, което ще направя утре, е да ти се обадя по телефона. Очаквам да те заваря там, Коупланд.

Флуоресцентното осветление я дразнеше. Някъде от долния етаж прозвуча металически глас, обявяващ последното повикване на пътниците за втората част от дългия полет.

— Майор Смит?

— Какво?

— Нали ще спрете всеки, който се опита да ни проследи? Искам да кажа… нали всичко ще приключи до няколко дни…

— Когато всичко приключи, ще бъдеш свободен. И нито ти, нито Бети няма да имате поводи за тревога. А сега е време да тръгваш.

Тя го изпрати със замислен поглед. Стивън Коупланд крачеше самоуверено, като че ли светът беше негов. Може би не беше чак толкова зле, че Коупланд беше влюбен в Бети Ъндъруд. По-добре, отколкото да трепери от страх за кожата си. Бети Ъндъруд поне му беше помогнала да се измъкне от лепкавото и опасно блато на страха. И докато съзнанието му е обсебено от мисълта за нея, той няма да се предаде лесно. Сега наново си припомняше младежките мечти, отново откриваше, че надеждата може да бъде по-сладка и по-възбуждаща дори и от мисълта за отмъщение.

 

 

Четири часа по-късно, в полунощ местно време, колесниците на самолета, изпълняващ полет 1410 на авиокомпанията „Делта“ от Вашингтон през Атланта до Финикс, докоснаха пистата на „Скай Харбър“^[1]. Промениха номера на полета от 1410 на 1066. Тук Бети Ъндъруд трябваше да се прехвърли на друг самолет, заедно с оставащите до крайната точка на полета пътници.

Полет 1066 започваше след броени минути, но на пътниците се наложи да изчакат още малко заради смяната на екипажа. Моли и Бети слязоха от самолета, за да се поразтъпчат в горещата нощ, докато чакаха смяната.

— Сигурна ли си, че искаш още тази нощ да продължиш към Кеърфрий? — попита я Моли. — Мога да ти уредя стая в някой местен хотел. Ще тръгнеш рано сутринта.

— Не, по-добре е по-бързо да приключа с пътуването — отговори Бети. — По пътя ще намеря денонощен магазин и ще купя най-необходимото, за да нямам грижа на сутринта.

Моли си каза, че това хрумване е съвсем разумно.

— Ще се справиш, Бети. Всичко ще бъде наред.

— Зная. Нали ми каза, че скоро ще настъпи краят на този кошмар. Тогава ти повярвах, макар че нищо още не беше сигурно. А сега съм уверена, че всичко ще стане както си го предвидила.

За миг Моли изпита неудобство от искреното доверие на Бети. Очевидно нямаше представа какви притеснения очакваха всеки информатор, особено пък ако е жена, когато се изправи пред съдиите. Надяваше се Коупланд да не се огъне, да не се окаже страхлив негодник, да не повлече след себе си и Бети, и то в мига, когато тя най-силно се нуждае от подкрепата му.

— Утре ще ти се обадя — каза Моли. — Ще ти звъня всеки ден, докато не настъпи моментът за връщането.

— Това означава ли, че за нищо не трябва да се тревожа? Искам да кажа, заминаването беше така внезапно… Ако някой ни преследва, той няма как да разбере накъде сме тръгнали Стивън и аз, нали?

— Не, Бети, няма как да разбере — успокои я Моли. — Предполагам, че четири дни ще се окажат достатъчни. Това означава, че следващия понеделник ще ти позвъня, за да си стегнеш багажа. Можеш да разчиташ на думата ми.

Водачът на летищния автобус не прояви желание да помогне при товаренето на багажа, затова Моли беше принудена да вземе по-тежкия куфар. Бети тръгна след нея с втория куфар и чантата.

— Довиждане, майор Смит. И много ви благодаря.

Моли се усмихна и й махна с ръка, когато Бети приближи стъпалата.

— Хайде, Моли. Пътниците вече заемат местата си. Самолетът отлита след петнадесет минути.

Моли се обърна и видя зад себе си Рейчъл. Двете жени мълчаливо тръгнаха обратно към терминала.

 

 

Общото време на пътуването, включително и престоите, не надвиши единадесет часа, но на пътниците, естествено, се стори доста по-дълго.

Макар че още беше само дванадесет и половина на обяд, жегата в Лос Анджелис беше непоносима. Моли, отраснала по Източното крайбрежие, не подозираше, че понякога най-горещият сезон в Южна Калифорния може да се окаже не лятото, а ранната есен.

— Край брега е малко по-хладно — успокои я Рейчъл, докато вървяха към стоянката за таксита.

Моли беше решила да съпроводи Рейчъл до летището.

— Съжалявам, че се спречкахме тогава, напускайки Балтимор — промърмори Моли.

— Стига, всичко е наред. Имаш предостатъчно грижи. Всеки на твое място може да си изпусне нервите — отговори Рейчъл. — Понякога дори се питам как издържаш.

Моли се усмихна. Но Рейчъл видя как усмивката й помръкна, щом видя двама младежи, облечени по последна мода, които й се ухилиха предизвикателно, след което лениво продължиха напред.

— Чувствам се като глупачка — въздъхна Моли. — Знам какво може да очаквам там, във Вашингтон, но не и тук. Тук всичко ми е чуждо.

— Моли, ти избра най-разумната тактика, единствено възможната, като ни измъкна от Вашингтон. Сега вече наистина всичко е наред.

— Може би имаш право…

— Ще ти се обадя веднага щом пристигна в Кармел. Ще ми съобщиш ли резултата от разследването относно сержант Дън?

— Да. Не мисля, че ще ми отнеме много време. Зная къде да търся и на кого да се обадя.

Наоколо се виждаха още няколко от последните пътници — явно за пръв път пристигащи на Западното крайбрежие, защото се озъртаха като изоставени деца. Те се усмихнаха и кимнаха на Рейчъл и на Моли. Зарадваха се, че не бяха единствените пришълци, изпаднали в затруднение.

— Сигурна ли си, че бързо ще приключиш разследването? — попита Рейчъл.

— Ако не възникнат някакви усложняващи ситуацията обстоятелства около случая със сержант Дън, всичко ще се изясни до седмица, най-много две. Но ако се наложи да се търси по-надълбоко, може да се забавя с още няколко дни. Ала това не е най-важното. Предполагам, че към края на следващата седмица вече ще имам отговорите на най-важните въпроси.

— Да, разбирам, че нямаш търпение да приключиш разследването — кимна Рейчъл. — Но който и да е преследвачът, няма да успее да те заблуди, защото е очевидно, че си решена на всяка цена да го разкриеш.

— Разбира се, че го искам — тихо добави Моли. — И кълна се, ще го направя.

— Но няма ли да ти коства прекалено много?

— Естествено, но без това няма да мине…

Рейчъл я докосна по ръката, което накара Моли да се обърне към нея.

— И докъде предполагаш, че може да стигне разследването, Моли?

— Кой знае? Може би чак до Белия дом.

Моли неочаквано прегърна Рейчъл, отривисто, може би, за да възпре следващия й въпрос.

— Ето го твоят автобус.

Опашката от чакащи нервно помръдна. Моли за последен път потупа Рейчъл по рамото. После застана на тротоара и изчака потеглянето на автобуса.

Рейчъл нагласи сака си в багажника и се настани на едно от местата до прозорците. През стъклото видя как Моли отвън й махна с ръка, преди да изчезне от погледа й.

 

 

Моли се върна в терминала, бързо премина през гишетата за проверка и се нареди пред подвижния ръкав, заедно с останалите пътници за обратния полет до Вашингтон. Заобиколи спокойно редицата пред паспортното гише, без да оглежда чакащите. Беше премного уморена от взиране в десетки непознати лица.

Погледът й машинално попадна на дрипаво момиченце, може би нямаше повече от десет години, което обхождаше телефонните автомати, с надеждата да намери някоя забравена монета от двадесет и пет цента. Моли измъкна портмонето от чантата си, отвори го и се взря в снимката, поставена под прозрачната преграда.

Беше отпреди три години, през онази прекрасна пролет във Вашингтон, когато цъфтяха черешите. Мъжът, който й се усмихваше от снимката, изглеждаше малко над четиридесет, но в засмяното му лице имаше нещо много младежко. Вятърът, рошещ косата му, беше запратил един немирен кичур на челото му. Моли бръкна в портмонето си, за да намери монета за телефон. Трябваше да се обади в града, а тъкмо сега беше най-удобният момент. Припомни си гласа му. Радостта му щеше да е примесена с изненада, със загриженост за нея и с много, много топлина, на каквато е способна само искрената безрезервна любов. Само една-единствена усмивка, само няколко негови думи като магическа пръчка бяха в състояние да изличат умората от лицето й и напрежението от тялото й.

„Не, не мога. Ще иска да разбере защо се обаждам, след като няма да мога да остана при него. Освен това, пак ще си измисли нов повод за тревоги и накрая отново ще бъда принудена да го излъжа.“

Моли върна монетата в портмонето си и се обърна с гръб към телефонните кабини, за да избяга от изкушението. Повече не биваше да позволява на когото и да било да я разсейва и да отвлича вниманието й. Много нерви й костваше да отведе Коупланд и Ъндъруд до тайните квартири и да им осигури безопасност. Усещаше, че силите й са на изчерпване. Затова бе длъжна да ги пази за последните стъпки, водещи до крайната цел. Двамата информатори бяха споделили с нея всичко, което знаеха, но никой друг не беше в течение на разкритията й. Ако обаче се окаже, че двамата информатори са я подвели с нещо, а междувременно Естърхаус открие липсващите документи, веднага ще побързат да я обвинят. Тогава сигурността на Коупланд и Ъндъруд ще бъде застрашена и не е изключено да бъдат изложени на смъртна опасност. За Моли не беше толкова трудно отсега да предвиди реакцията на достопочтения съдия Саймън Естърхаус.

Ако не беше толкова уморена, може би щеше да забележи мъжа, който мълчаливо се нареди на опашката на няколко крачки зад нея. Ако Рейчъл беше наблизо, сигурно щеше да го познае, ако не беше изтрила образа му от паметта си. Но Инженера много добре знаеше, че нищо не го заплашва. Поне не и в този момент. Беше видял как Рейчъл се качва на автобуса. Сега Моли беше съвсем сама.