Филип Шелби
Разплата (5)

4.

— Да, да, не съм забравила, че ми нареди да не ти задавам излишни въпроси, но… — предпазливо изрече Рейчъл, като рибар, замятащ въдицата със стръвта в неподвижната вода на някое закътано езеро.

Пътуваха по Балтимор Паркуей. Моли шофираше, без да намалява нито за миг скоростта, редувайки педалите за газта и спирачките. Преди малко колата беше напуснала междущатската магистрала на североизток от Вашингтон, за да се насочи към вътрешното пристанище и да продължи нагоре по Чарлс стрийт.

Седанът едва си пробиваше път сред трафика по оживените улици на Балтимор. Печеше безмилостно. Климатичната инсталация в купето работеше на максимална степен. Рейчъл се намръщи, сякаш измъчвана от главоболие. За втори път през последното денонощие трябваше да пропътува разстоянието между Балтимор и столицата.

Помисли си, че мълчанието на Моли е израз на съгласие.

— Знае ли някой друг, освен теб, че още разследваш обстоятелствата около смъртта на генерал Норт?

Моли не отклоняваше поглед от микробуса на службата за пътна помощ, който се движеше пред тях. Притесняваше се, че микробусът може внезапно да спре и тогава щеше да се наложи рязко да извие волана, за да избегне сблъсъка.

— Не.

— Няма ли да докладваш на Холингсуърт?

Генерал-майор Ричард Холингсуърт оглавяваше Военната прокуратура на САЩ. Като главен следовател във Форт Белвоар, майор Моли Смит имаше право на пряк достъп до генерала по всяко време на денонощието. Но, от друга страна, беше задължена да му докладва за всяка промяна в текущите разследвания.

— Това зависи от два въпроса, до чиито отговори още не съм се добрала.

Тя намали за миг, за да вземе острия завой, но веднага след това отново настъпи газта. Прекосиха почти цялото Прат авеню, но никъде не откриха място за паркиране. Накрая Моли беше принудена да паркира колата в червената зона на Ийст Файет.

— Стой тук — нареди тя, когато Рейчъл понечи да отвори предната дясна врата. — Трябва да успокоя малко капитан Бърнс. Ако те види, веднага ще се намръщи и всичко ще отиде по дяволите…

Рейчъл изпрати с поглед Моли, която прекоси платното и влезе в сградата на полицейското управление. Рейчъл се премести зад волана, облегна се назад и затвори очи. Но въпросите, оставащи все още без отговор, не й даваха покой.

В този миг някой почука на страничното стъкло.

Рейчъл се наведе към прозореца. Пред уморения й поглед изплува простодушната физиономия на служител от общинската пътна служба.

— Паркирали сте в червената зона.

— Знам. — Рейчъл му показа служебната си карта, но той изсумтя:

— Тия номера пред мен не минават!

Мъжът мина отзад, за да запише номера на седана. В огледалото за обратно гледане Рейчъл видя как той наплюнчи с език върха на химическия си молив. Не предполагаше, че някой все още си служи с толкова примитивни средства.

Десет минути след като служителят й беше връчил отрязъка от квитанцията, Рейчъл все още продължаваше да се оглежда — не искаше да отнесе още една глоба. Това й помогна да зърне с периферното си зрение как Моли слезе по стъпалата пред сградата на Управлението и се затича към отсрещния тротоар. Две коли удариха спирачки, за да не я прегазят. Шофьорите я изпратиха с гръмки ругатни и яростно натискане на клаксоните. Но Рейчъл вече бе успяла да обърне седана и Моли затръшна вратата. След секунди колата потегли.

Моли чу виковете на общинския служител, останал зад тях на бордюра, размахвайки ръце, но по лицето й не трепна нито мускулче.

— Връщаме ли се в твоя кабинет? — запита Рейчъл.

— Не. Ти се прибираш в апартамента си. Трябва да си събереш багажа. А аз ще взема такси, за да се върна в Белвоар и да опаковам нещата си.

— Но за къде заминаваме?

Моли се размърда неспокойно на седалката.

— Сега ме изслушай внимателно, Рейчъл. Нали спомена, че балтиморският отряд за бързо реагиране е монтирал микрофони в онзи склад?

— Да, така беше.

— Е, да, но не знаеш, че касетата със записа е изчезнала!

Рейчъл моментално преряза пътя на градския автобус, който ги следваше плътно през последните пет минути, за да отбие в страничното платно.

— Какво? Какво означава това „изчезнала“?

— Някъде по обяд, точно когато се сменят дежурните, до гишето в приемната се приближил някакъв куриер. Показал служебно писмо и сержантът на входа решил, че идва от лабораторията. В писмото се споменавало, че касетата със записа трябва да бъде отнесена в лабораторията за отстраняване на шумовия фон. Сержантът позвънил в кабинета на Бърнс и капитанът потвърдил, че има такова нареждане.

— Някой се е престорил на куриер! — гневно извика Рейчъл.

Моли кимна и продължи:

— Така че касетата въобще не стигнала до лабораторията. Преди аз да позвъня в лабораторията, Бърнс дори не знаеше, че е изгубена. Дежурният лаборант призна, че още не са изпращали свой куриер до Управлението.

— А онзи сержант, дежурният, не е ли запомнил външността на куриера?

— Каза ми, че наоколо имало прекалено много хора, за да му обърне внимание. Освен това трябвало да попълва някакви документи, после да изчете написаното, така че напълно забравил за куриера. — Моли спря, за да си поеме дъх. — Но все пак е запомнил, че онзи тип е носел кожено яко с ресни, от онези, индианските.

Пръстите на Рейчъл се впиха до побеляване в кожената обвивка на волана.

— Той е! Виждала съм го! Още тогава ми направи впечатление коженото му яке. Ако не се лъжа, косата му беше кестенява, леко къдрава. — Тя хвърли загрижен, бърз поглед към Моли. — Но кой може да е той? И защо му е притрябвала касетата?

— Същите въпроси ми зададе и капитан Бърнс. — Моли отклони поглед към страничното стъкло. — Казах му, че нямам представа.

— Но това не е цялата истина, нали?

— Ако знаех лицето му или името му, веднага щях да започна издирване.

— Да не би да е свързан с Дън? — Рейчъл неусетно бе започнала да мисли гласно. — Нещо във връзка с убийството на генерал Норт…

— Някой… може би същият този куриер… е дебнел там, в онзи склад, в нощта на акцията — уморено въздъхна Моли. — И е наблюдавал цялата сцена по залавянето на сержант Дън. Нищо чудно да е разбрал, че момчетата от Отряда за бързо реагиране са монтирали микрофони. Следователно е знаел, че операцията ще бъде записана. Ако не с картина, то поне със звук. И на всичкото отгоре е проявил завидно хладнокръвие. Нищо чудно да е запазил пълно присъствие на духа, когато ти си се втурнала в склада и стрелбата е започнала… Но защо е бил там? Какво е искал да узнае?

Рейчъл насочи седана към скоростното платно и се лепна зад някакво БМВ. Беше по-разумно да не се обажда. Моли говореше не толкова на нея, колкото на себе си. Това й помагаше да се ориентира по-бързо в главоблъсканицата. Рейчъл неведнъж беше ставала свидетел на подобни сцени. В повечето случаи монолозите помагаха на Моли Смит да достигне по най-бързия начин до вярна хипотеза.

— Знаел е, че има касета със запис. И това е било много важно за него — продължаваше Моли. — Но защо? Защо? Не е било заради стрелбата в склада. Не. Тук се крие нещо друго. И то не защото Дън се е разприказвал в последните секунди преди да умре. От Дън се е очаквало да измъкне автоматите и гранатите, а не да държи речи. — Тя се обърна към Рейчъл: — Дън е споменал нещо пред теб. Нещо, свързано с тайната около смъртта на Норт.

— И защо куриерът се е притеснил от предсмъртното признание на сержант Дън?

— Защото… — Моли снижи тон, — защото не е трябвало Дън да се разприказва, при никакви обстоятелства, пред никого. Или поне така мисля. Очевидно куриерът не е бил уверен дали Дън не се е изпуснал пред теб. — Моли притвори клепачи. — Но може би целта му не е била само да наблюдава развоя на събитията. Не е изключено да е имал за задача да застреля Дън. Капитан Бърнс спомена, че Отрядът за бързо реагиране е получил няколко анонимни обаждания срещу сержант Чарлс Дън. Забрави ли? Какво би станало, ако тези сигнали са били съзнателно инсценирани, така че да принудят сержант Дън да се размърда, обезпокоен, че някой е надушил оръжейните му далавери? За да го подтикнат сам да изпадне в ситуация, в която ще е много вероятно да получи куршум в главата?

— Ала онзи куриер… може би авторът на анонимните сигнали… не е очаквал, че Дън ще окаже съпротива — възрази Рейчъл. — Никой не е предполагал, че Отрядът за бързо реагиране няма да успее да му щракне белезниците.

— Да! Именно затова той е бил там и е дебнел из засада… Мога да се обзаложа, че ако момчетата от отряда го бяха извели на рампата пред склада с белезници на ръцете, сержантът нямаше да живее повече от две-три минути. — Тя отново се обърна към Рейчъл. — Изясни ли ти се сега ситуацията? Той е знаел, че Дън ти е доверил нещо, и то нещо толкова важно, че си е заслужавало да държи Дън на мерника си. Ама че бъркотия, Рейчъл.

На Рейчъл й се стори, че усети земен трус. Но този път не й се обърна стомахът, както тогава в Калифорния, когато тектоничните пластове, някъде дълбоко в земните недра, се бяха сблъскали и нагънали. Не, сега сърцето й се сви от предчувствието за нещо тревожно, макар и още тлеещо под повърхността, нещо не по-малко коварно и опасно от кошмарното земетресение. И всичко беше започнало от случайното разкритие по време на операцията по залавянето на сержант Чарлс Дън, която изглеждаше толкова рутинна.

— Тази нощ ще преместя всичките си хора — процеди Моли. — Заповедта се отнася и за теб.

Рейчъл не можеше да си позволи да откъсне поглед от претоварения трафик, но с периферното си зрение продължаваше да следи Моли, макар и само от време на време. Много отдавна, още преди да срещне Моли Смит, тя се бе научила, инстинктивно да предусеща, когато човекът до нея се измъчва от нещо, скрито дълбоко в сърцето му, невидимо за останалите. Като че ли беше надарена с шесто чувство. И тъй като усетът й беше много по-фин и от най-прецизните детектори на лъжата, тя никога не оставаше изненадана от разкритията си.

Ето и сега Рейчъл беше сигурна, че Моли крие нещо от нея. А това подкопаваше както доверието между тях, така и готовността на Рейчъл да се подчинява безпрекословно на заповедите на Моли. Нима ще прибегне до увещания, до припомняне на дългогодишното им приятелство, за да я принуди да изпълни нарежданията на доверие, без да е наясно какво става. Това напомняше на изнудване, само че беше много по-перфидна манипулация.

— Моли, не мога ли да ти помогна с нещо? — предложи Рейчъл.

— Ако не си ме разбрала, ще ти го кажа направо — ти трябва час по-скоро да се махнеш оттук!

— Нима предполагаш, че куриерът ще се разтревожи дотолкова, че да реши да ликвидира твоите двама информатори? Разбира се, при условие, че ги открие.

— Той не знае имената им. Поне в това съм сигурна. Но не мога да рискувам да попадне на следите им.

— Може би този куриер работи за някой, който е организирал убийството на генерал Норт. И сержант Дън е бил една от пионките в играта. Но сега, след като Дън е мъртъв, куриерът може да реши, че е разчистил терена. — Рейчъл продължи, едва прикривайки раздразнението си: — Не мога да разбера защо не желаеш да ти помогна в разследването!

— Ние двете сме длъжни да се погрижим за информаторите, да ги измъкнем от града — отговори Моли. — Обмислила съм план за извънредни ситуации. Двамата свидетели ще бъдат в безопасност, само ако ги скрием някъде по-далеч от Балтимор.

— Какъв е този план? Може би си решила да ги включиш във Федералната програма за защита на свидетелите?

— Не, нямаме време за губене с попълване на формуляри и други подобни глупости.

Рейчъл се замисли за миг, преди да се съгласи с доводите на Моли.

— Ако не са кореняци балтиморци, най-вероятно ще ги върнеш там, откъдето са дошли. По родните им места — замислено изрече Рейчъл. — Но това ще бъдат първите убежища, където ще ги потърси куриерът.

Моли поклати глава.

— Не си запозната със ситуацията, Рейчъл. Двамата ми информатори са лесни за откриване, тъй като са пряко свързани с тази афера. Така че всеки, който се усъмни, че има изтичане на поверителни сведения, бързо ще ги надуши. Ако куриерът подозираше, че не вярвам на официалната версия за смъртта на генерала, моите информатори отдавна щяха да бъдат ликвидирани. Затова съм съставила план как да ги измъкна от града до убежището, където ще се чувстват защитени. Поне няколко дни. Само това ми е необходимо! Да ги опазя в близките няколко дни.

— Чудесно. Нека ние двете да се заемем с охраната им…

— Но после ще продължиш до Калифорния. Ще се върнеш в Кармел. Нали мястото ти е познато? Там можеш да се укриеш и да изчакаш, докато те потърся.

Рейчъл видя напред пътния знак за изход от магистралата, напусна най-дясното платно, намали скоростта и направи плавен завой. Пред сградата от червени тухли, окичена със знаци за крайпътен ресторант и тоалетна, бяха струпани десетина автомобила. Млади бащи, пушейки цигари, се разтъпкваха по алеите и по тревата наоколо. Рейчъл паркира до една каравана, чийто собственик грижливо бършеше предното стъкло. Младата жена изключи двигателя, спусна страничното стъкло и се обърна към Моли:

— Ако твоите информатори наистина са толкова застрашени, защо не се обърнеш за помощ към Холингсуърт?

Моли се беше загледала в една от майките, която преди минута се бе появила иззад ъгъла на тоалетната заедно с двама малчугани. Едно от момчетата видя баща си и се затича към него с разперени ръце.

— Заради сержант Дън. Не вярвах, че това… това, което се случи с Норт, има пряка връзка с военните. Сега обаче не съм толкова сигурна. Не зная колко нагоре се простират пипалата на този заговор. Не зная кой е замесен.

— Какво означава това, Моли?

Моли се извърна и отново втренчи поглед през прозореца.

— Хайде да потегляме, Рейчъл.

— Мога да ти помогна да разплетеш историята около сержант Дън, Моли — добави Рейчъл.

Моли видя отражението й в стъклото. Внезапно й се стори непоносимо млада, свежа, преливаща от здраве и енергия. Да, Рейчъл беше прекалено млада, за да я забърква в такива зловещи игри.

— Не, не можеш — уморено въздъхна тя, но в следващия миг изпита съжаление за бездушната нотка в гласа си. — Гледай само по-бързо да се приберем.

 

 

Стивън Коупланд се вторачи в куфара, разтворен върху леглото. Съдържанието му изглеждаше съвсем обикновено: бельо, чорапи, отдясно несесер с тоалетни принадлежности, ризи за преобличане, две вратовръзки, а отляво — непретенциозно сгънатите му панталони. Най-отдолу беше поставил найлонова торба с маратонки и втора торба с пантофи. Двата костюма, заедно със закачалките, останали от ателието за химическо чистене, бяха най-старателно сгънати отгоре, над вътрешната преграда.

Стивън обичаше реда — вдъхваше му чувство за сигурност. Преди тридесет минути майор Смит му беше позвънила, за да го предупреди да се приготви за заминаване. Припомни си как навремето беше опаковал багажа си. Тогава пътуваше с по-голям куфар, който побира повече дрехи. По-официални, по-изискани: тогава копчетата за ръкавелите му бяха златни, чорапите — копринени, а електронният му часовник — от „Тифани“.

Повечето от дрехите му бяха купени още преди три години. От проницателния му поглед не убягнаха първите признаци за износване около яките и маншетите на ръкавите. Стивън не мразеше нищо повече от оръфани яки на ризи. Съвсем ново беше само бельото, което той редовно подменяше след всяко отбиване в престижния „Бетесда Кеймарт“.

Коупланд затвори капака на куфара, превъртя ключето в двете ключалки и го сложи на синджира, закачен на колана на панталона му. После огледа скромната си унила спалня в малката къща в Джорджтаун. Запита се дали някога ще се върне отново… Дано никога повече кракът му не стъпи тук! Цялото обзавеждане беше безнадеждно овехтяло — личеше си, че беше купувано още през тридесетте. Той нищо не беше добавил, освен завивките и кърпите в банята… защото не го бе напускала мисълта, че за него тази дупка е само временна спирка по пътя. Тази вечер най-после долетя дългоочакваното повикване. Сега вече можеше да се махне.

Грабна куфара с лявата си ръка и се втурна надолу по стръмните стъпалата. Висок, с добре тренирани мускули, той имаше вид на атлет. Напоследък беше отслабнал. Лицето му беше сухо, с изпъкнали скули и ясно очертана челюст. Така очите му изглеждаха по-големи. Общо взето беше приятен на вид. В миналото често го бяха взимали за преподавател. Но сега хората го отбягваха, изпращаха го с подозрителни погледи, стреснати от напрегнатия поглед на черните му очи, от израза на негодувание и ярост, който невинаги успяваше да прикрие.

Коупланд беше паркирал синия си фолксваген отвън на улицата, точно пред сградата. Понякога, още с влизането в купето, си въобразяваше, че доловя онази приятна и специфична миризма на скъпа, прецизно обработена кожа, позната на всеки собственик на ягуар. Не, това беше само халюцинация, защото компанията за автомобили под наем беше му отнела ягуара още преди година. Това всъщност се оказа разумно решение, защото такава скъпа кола нямаше да остане непокътната на Олив стрийт, където гъмжеше от крадци и хулигани. Случваше се дори да откриват на сутринта бездомници, спящи на задните седалки. Веднъж Коупланд дори беше станал свидетел на раждане на седалките на един джип чероки, само на две пресечки от невзрачната къща, в която живееше под фалшиво име.

Настани се зад волана, включи двигателя, после фаровете и едва тогава посегна към клетъчния телефон — само от този лукс не беше намерил сили да се откаже. Майор Смит му беше наредила да потегли направо към летището, без никакви придружители и без да се обажда на никого. Но той имаше един приятел в този вълчи свят, само един, и той не се наричаше Моли Смит.

Когато чу тихия, плах женски глас, той изрече само пет думи:

— Аз съм. Потеглям на път.

 

 

Наклонът нагоре по Двадесет и четвърта улица, покрай парка „Хайят“, му отне не повече от петнадесет минути, но този четвърт час се оказа достатъчен за Коупланд, за да си припомни какво се бе случило през последните месеци, най-кошмарните в живота му…

Преди това — беше в най-хубавите му години, точно след дипломирането му в Юридическия факултет към Университета в Джорджтаун — той получи няколко обещаващи предложения за работа от могъщи правни кантори в Чикаго, Вашингтон и Уолстрийт. Дори се опитаха да го съблазнят с предложение за младши съдружник. Ала Коупланд не бързаше с избора си. По време на следването си в Джорджтаун той бе разбрал къде е меката на властта. Младият юрист твърдо бе решил да започне кариерата си в някой от кабинетите във Вашингтон, през чиито прозорци се разкрива гледка към Потомак. Стремглавото издигане беше мечта на всички новоизлюпени юристи от неговия випуск, ала за повечето от тях тази мечта така и си остана несбъдната. Но не и за Стивън Коупланд. Защото той предвидливо избра да започне стажа си в „Бел енд Робъртсън“ — престижна кантора за правни консултации, обслужваща само фирми, включени в списъка на списание „Форчън“ за петстотинте водещи компании. Кантората имаше директен достъп до всички правителствени ведомства, които касаеха интересите на нейните клиенти. Коупланд, чиято специалност бяха сливанията на компании, придобиването на контролни пакети акции и трансакции с ценни книжа, веднага получи право да оперира с тези могъщи финансови лостове.

Той обичаше работата си, със същата страст, с която презираше колегите си. Старшите партньори в кантората доста бързо напипаха слабостите му и не закъсняха да затрупат бюрото му с обемисти папки с най-заплетените случаи. Но той се нахвърли със стръв върху тях, жаден да спечели похвалите на шефовете си и нови, още по-сложни и отговорни казуси.

След три години къртовски труд, при дванадесетчасов работен ден, дългоочакваният миг най-после настъпи. Възложиха му да поеме един от най-важните клиенти на кантората — „Рейлроудс“, превозвач на аграрна продукция от национален мащаб. Корпорацията желаеше да разшири дейността си в Средния Запад до доходоносните петролни полета на Тексас, Луизиана и Калифорния. Но за да се подобри фирмената инфраструктура, за да се построят новите петролопроводи, бяха необходими около половин милиард долара. За целта вече се водеха преговори за включването на финансовата групировка „Фишър Брадърс“ като водещ инвеститор на проекта. Юристите на „Бел енд Робъртсън“ бяха закъснели с подготовката на правните книжа, затова побързаха да включат в сложната операция най-способния си млад сътрудник.

По-късно Коупланд разполагаше с доста време, за да осмисли събитията от онези дни, останали незабравими за него. И за кантората, естествено. Първият проблем беше как да се справи с невиждания обем от третостепенни детайли, съпътстващи всяка сделка от подобен мащаб. Работата му се стори толкова много, че реши да се заеме с най-неотложните справки, което обаче не му позволи да проучи общото финансово състояние на клиента, както изискваше обичайната юридическа практика. Времето, с което разполагаше, беше неимоверно ограничено… Дори и ако му бяха осигурили пълен отряд от технически помощници, едва ли би успял да подготви необходимите документи до деня преди указания срок, от който капризният клиент в никакъв случай не искаше да отстъпи.

Така че не му остана време да се задълбочи и да разбере, че привидно могъщата корпорация „Рейлроудс“ всъщност е пред прага на банкрута. Никой не спомена нито дума за това — нито преките му шефове, нито въвлечените в сделката трети компании като групировката „Фишър Брадърс“, нито тримата старши сътрудници, ръководещи дейността на „Бел енд Робъртсън“. Макар по-късно да се оказа, че всички са били наясно с истинските намерения на клиента — чрез тази крупна сделка да замаскира плана за източване на тлъстия пенсионен фонд на „Рейлроудс“ заедно с други мощни активи, преди директорите да се оттеглят в сянка и да се обяви фалитът на корпорацията.

Но още на следващия ден инспекторите от Министерството на финансите, от Министерството на правосъдието и от Комисията за контрол на търговията с ценни книжа не закъсняха да почукат на вратата на Стивън Коупланд. Във влажните сутерени под сградите на тези федерални институции той с изненада установи, че под всички документи фигурира само неговият подпис. Ловките хитреци от борда на „Рейлроудс“ се бяха погрижили здравата да го накиснат.

Коупланд се обърна за съвет към тримата старши сътрудници, но само за да узнае, че те не само нямат намерение да го спасяват, но дори застават изцяло на страната на директорския борд на „Рейлроудс“, които пък не закъсняха да обвинят набедения юрист, че възнамерявал да ограби една почтена железопътна компания чрез ловки юридически машинации.

След като от Министерството на правосъдието го обвиниха в опит за измама, Коупланд беше принуден да се яви пред Висшата адвокатска колегия във Вашингтон, където го застрашаваше лишаване от право да упражнява професията си. Това беше равностойно на крах, защото вече нямаше да се намери юридическа кантора, която да го наеме на работа. Банките му отказваха кредит, а луксозният му ягуар на бърза ръка беше прибран в гаража на „Бел енд Робъртсън“.

Стивън се зае с подготовката на защитната си реч пред адвокатската колегия, не изгубил докрай надеждата да бъде оправдан. Все още имаше един съюзник, досега грижливо пазен в тайна, чието влияние беше толкова голямо, че бяха достатъчни само две-три негови реплики, за да бъде възстановена репутацията на Коупланд.

Този мъж от години беше негов наставник и пример за подражание. Когато всички врати бяха затръшнати пред Стивън Коупланд, той оставаше единственият, на чиято подкрепа все още можеше да разчита. Стивън сподели с него стратегията, която беше избрал за защита си, дори му остави да прегледа всичките доказателства около скандала с „Рейлроудс“, които бе успял да опази — записки, ксерокопия на документи, компютърни данни.

Но в последния момент, когато пред журито с представители на адвокатската колегия Коупланд трябваше да представи документацията, която би могла да изтрие позора му, неговият наставник го предаде — безшумно и безмилостно.

 

 

През тесния процеп между завесите във всекидневната на Бети Ъндъруд проникваше тесен сноп слънчева светлина. Жената стоеше до прозореца, загледана към улицата.

Не притежаваше достатъчно опит, за да се досети, че може да бъде забелязана и дори фотографирана през пролуката между завесите, ако възложат на някой професионалист да открие следите й.

Тя беше висока, но не и кльощава. Изглеждаше добре за жена на тридесет и пет, макар строгите последователи на модата да биха оценили бюста и бедрата й като прекалено налети. В гимназията един от ухажорите й я наричаше „моето слънчево момиче“. Тогава Бети го приемаше като комплимент. Но това беше, преди да прекара пет години във Вашингтон.

Столицата за нея си остана главозамайващо притегателно място. Родена в малко ранчо в щата Аризона, в изостаналия Югозапад, Бети от малка се отдаваше на блянове. След като се озова във Вашингтон, отначало изглеждаше, че всичките й мечти един ден ще се сбъднат — новата служба, първият й самостоятелен апартамент, ласкаещите самочувствието й похотливи мъжки погледи по тротоарите — всичко това можеше да замае главата на много по-умни от нея. Не след дълго тя откри, че за да направи кариера в столицата, всяка жена трябва да избере единия от двата пътя: да се превърне в сътрудник на някой от силните на деня (и то в толкова ценен сътрудник, че шефът вече да не може да се справя без нейна помощ) или да успее да му завърти главата и да му стане метреса.

Бети знаеше, че е харесвана, макар и да не беше най-бляскавата, най-ослепителната и неотразима красавица сред стотиците млади момичета, пристигнали във Вашингтон с твърдото намерение никога да не го напуснат. Никога нямаше да се нареди сред първокласните секретарки и асистентки, заради които шефовете си правеха отделни кредитни карти, грижливо укривани от съпругите. Да, никога не се свършваха кандидатите да я вкарат в леглото си, но никога не го правеха както й се искаше — катереха се върху нея като че ли беше надуваема женска кукла, от онези, с естествени размери. Само след две-три седмици й се обаждаше някой от най-близките приятели на поредния й ухажор. Ясно беше, че последният от тях се бе опитал да я изтъргува при поредната запивка в бара на някой от престижните клубове, пред водката с тоник. Повдигаше й се, като си представяше самодоволните им физиономии и нецензурните описания на части от тялото й, на уменията й в леглото.

Докато чакаше обаждането на Стивън, тя си мислеше колко лесно се беше озовала в списъка на „незаменимите асистентки“. Помогна й обстоятелството, че тогава тя боготвореше шефа си. Помогна й също фактът, че Стивън внезапно се беше втурнал в живота й, за да помете с един замах всичките й заблуди — накрая тя започна да изпитва ужас от мъжа, който й поднасяше подаръци за всеки рожден ден, който не пропускаше да я покани у дома си, за да отпразнува Деня на благодарността заедно със семейството му.

Пийчис се отърка в краката й. Бети се наведе, за да вдигне ангорската котка. Погали я по гърба. Замисли се дали, докато в апартамента няма да има никой, щеше да й стигне водата и храната. Моли й бе наредила да си приготви нещата за три-четири дневно отсъствие. Бети не трябваше да съобщава за заминаването, но въпреки това не издържа и позвъни на неколцина познати с въпроса дали могат да приютят Пийчис за няколко дни. За нейно огорчение, никой не пожела да поеме грижите за котката.

На Стивън също му беше забранено да се обажда по телефона. Нарежданията на Моли Смит бяха много точни: такси до летището и никакъв багаж, освен чанта с най-необходимото. На гишето на авиокомпания „Делта“ ги очаквали билети, предварително платени, и то на чужди имена. Резервациите били кодирани — само с кодови номера, така че служителите на гишето нямало да поискат паспортите.

Бети се извърна към багажа, напълно готов, до външната врата — малкият куфар, сивата пътна чанта и черната й дамска чантичка. Опита се намали багажа, но не успя. Обиколи всяко кътче на апартамента — добре поддържан, с десетина пъстроцветни бродерии, поставени върху старите мебели — с порцеланови статуетки, подредени по средните рафтове на библиотеката. Пръстите й погалиха мидичките, събирани по плажовете на Вирджиния и Флорида. Всяка вещ беше свързана за нея с някакво преживяване и присъстваше в спомените й.

Бети беше опаковала багажа в спалнята, защото там беше най-удобно. На леглото, направо върху завивките, които си носеше още от Аризона, тя беше нахвърляла всичките си по-ценни вещи. Искаше й се да притежава магическа торба, от онези, бездънните, за да натъпче всичко вътре, всичките скъпи на сърцето и полезни неща, неотменима част от живота й, за да ги отнесе със себе си.

Младата жена си припомни онзи ден, преди по-малко от месец, когато майор Моли Смит й съобщи, че може да се наложи да замине някъде, в познат на Бети град, където щяла да бъде в безопасност. Тогава Бети не беше си помислила, че се налага да търси скривалище. Но после… всъщност само преди два часа… дойде онова телефонно обаждане, което тя не очакваше, защото вече беше започнала да се самозалъгва, че всичко ще се размине. По телефона Моли Смит й повтори инструкциите, които беше продиктувала преди месец в кабинета си на Бети и на Коупланд. Тогава на Бети й се беше сторило, че цялата тази предпазливост е излишна. Тогава Моли Смит се беше намръщила и беше добавила нова заповед — Бети да запише инструкциите, да скрие листата и да ги извади в решителния момент. Да ги прочете и да си припомни инструкциите. И да не забравя да изгори страниците.

Бети сведе очи към дланите си. Още миришеха на пепел, макар два пъти да беше си измила ръцете, след като бе изгорила страниците.

Привечер трафикът по Двадесет и четвърта улица намаляваше. Бети позна фолксвагена на Коупланд веднага след като колата зави зад ъгъла на сградата, в която се намираше апартаментът й. Вдигна за последен път Пийчис, погали я и й прошепна на ухото:

— Да бъдеш послушна. И да ме чакаш. Скоро ще се върна.

Котката измяука жално, когато външната врата се захлопна. Но бързо се извърна, затича се и скочи на перваза на прозореца, изви се на дъга до стопленото от слънцето стъкло и се сгуши там, загледана в господарката си, която там, долу, се приближи към мъжа, изскочил от колата, остави багажа на тротоара и го целуна.