Филип Шелби
Разплата (4)

3.

Щабът на специалния отряд за бързо реагиране се намираше в сградата на градското полицейско управление на Балтимор, на Ийст Файет, 611.

Купчините строителни материали и още несглобеното скеле подсказваха на минувачите, че предстои сериозен ремонт на сградата. Рейчъл Колинс си помисли — още при първото посещение в Управлението — че строителите са съборили половината стена между поста зад външната врата и коридора, водещ към кабинетите на началниците. Опразненото пространство заблуждаваше посетителите. Така в коридорите на Управлението по погрешка се озоваха трима бездомни скитници, една изплашена домакиня, излязла да напазарува, и някакъв доставчик на хранителни стоки. Петимата бяха спрени веднага от охраната и отведени при дежурния офицер.

Рейчъл се подсмихна и си каза, че на този офицер сигурно му е дошло до гуша от такива безобидни, но досадни нарушители на реда. Той съумя да прикрие раздразнението си и да разпита хората, без да повишава тон, след което ги изпрати чак до улицата.

Рейчъл наблюдаваше сцената през широкия прозорец. Стаята, в която се намираше, беше боядисана в дразнещо тъмножълто. Може би нарочно бяха избрали тъкмо този нюанс, защото се случваше да я използват за разпити на заподозрените.

Върху завинтеното за пода бюро бяха оставени бележник и писалка. До тях бяха подредени шест листа, откъснати от бележник, изпълнени със собствения й дребен, четлив почерк. Капитан Бърнс беше поискал от Рейчъл веднага да напише рапорт за участието й в среднощната операция в района на пристанищните складове. Тя пък го беше помолила за преносим компютър или поне за репортажен касетофон, за да продиктува рапорта си, ала той беше вдигнал рамене, сумтейки недоволно.

— Не може ли поне да взема един душ, преди да напиша рапорта?

— Тук нямаме отделна баня за жени. Разполагаме всичко на всичко с два душа, но в момента и двата са заети.

Половин час по-късно душовете още не бяха свободни. Рейчъл бе принудена да се задоволи с умивалника в приемната. Изтърка грижливо лицето и ръцете си, без да обръща внимание на драскотините от стъклата, посипали се върху главата й при нахлуването през прозореца на склада.

След това тя се обади във Форт Белвоар. Дежурният офицер, майор Джесъп, й съобщи, че началникът — генерал-майор Ричард Холингсуърт — в момента отсъствал, но от Балтимор някой си капитан Бърнс вече три пъти звънял до Форт Белвоар.

— Ще ми обясниш ли, Колинс, какво се случило там при теб, в Балтимор, та този капитан още не е на себе си?

Рейчъл накратко му описа как беше протекла операцията.

— Господи, каква бъркотия!

Най-после гласът на дежурния офицер заглъхна. В слушалката се чуваше само астматичното му дишане.

— Мисля, че… че добре си се справила — изрече той след дълга пауза. — Но е необходимо да напишеш още един рапорт, само че този път за нас, за архивите в Белвоар.

За миг Рейчъл се изкуши да се оплаче, че в банята в Балтимор нямат дори душ за жени полицаи. Ще напише проклетия рапорт и ще го тръсне на бюрото на капитан Бърнс, а после ще подкара колата към Форт Белвоар… С пълна скорост, въпреки строгите ограничения за скоростта на полицията по магистралите на Мериленд и Вирджиния. Искаше час по-скоро да се прибере в своя апартамент, в своята баня.

Вече привършваше рапорта, но сега пък капитан Бърнс беше изчезнал някъде. Наистина ли беше толкова натоварен, или само имитираше заетост?

Тя грабна листата и гневно ги тръсна върху масата, за да ги подравни. Въобще не й хрумна, след като се подписа най-отдолу, още веднъж да изчете написаното, въпреки изискванията в инструкциите. Повече нищо не можеше да добави, за да облекчи съдбата на онази жена, така внезапно овдовяла… Нито пък на момчето, останало сирак. За щастие, състоянието на жената бързо се подобряваше. Рейчъл се отби при нея в болницата, след като лекарите, успокоени от липсата на счупени кости и наранявания, бяха разрешили пациентката да бъде разпитана. Рейчъл й съобщи, че съпругът й, сержант Чарлс Дън, е мъртъв. Кенди Дън се опита да надигне глава от възглавницата. В очите й просветна искрица живот, а по устните й пробяга бледо подобие на усмивка. За Кенди Дън свободата сякаш имаше вкус на сладостен, но забранен нектар от екзотичен чуждоземен плод.

Рейчъл я прегърна, пожела й да се възстанови скоро и излезе от стаята, замислена върху поредната загадка — с какво тази невзрачна жена беше привлякла вниманието на груб мъж като сержант Дън?

Сцената отново изплува в съзнанието й, докато подреждаше листата върху бюрото. Загледана през прозореца, тя проследи смяната на дежурните полицаи пред входа на Управлението, последвана от появата на групата строители с работни комбинезони в сигнални цветове. В първия миг високият мъж с кафяво кожено яке с ресни на ръкавите като на индиански воини — изобщо не привлече вниманието й. Едва след няколко минути погледът й неволно попадна на него — когато непознатият вече се беше обърнал, за да се отдалечи към отсрещния тротоар. На гърба на якето наистина се виждаше изображение на индиански воин. Преди да си тръгне, високият мъж беше разменил няколко думи с дежурния офицер, който проведе след това кратък разговор по вътрешния телефон от постовата будка. От сградата излезе друг полицай и взе от дежурния малък пакет, оставен от високия мъж с коженото яке. Дежурният измъкна някакво листче и написа нещо върху него.

„Записа името му — помисли си Рейчъл. — Навярно онзи е бил куриер.“

Тя вдигна очи към внушителния старомоден стенен часовник над бюрото. Десет и половина. Беше гладна, изтощена и мръсна. Когато отново надникна през прозореца, куриерът беше изчезнал.

 

 

Арлингтън Мемориал Бридж е една от забележителностите на Вашингтон. Това е внушителен мост, стиснал като в челюсти двата бряга на Потомак. Движението по този мост е постоянно натоварено — от магистралата Джордж Вашингтон Мемориал Паркуей към центъра на столицата. В пиковите часове всяка минута повече от триста автомобила прекосяват моста. Повечето от водачите са снабдени с клетъчни телефони и всеки втори предпочита да проведе разговора си точно когато преминава по моста, където няма нито светофари, нито завои.

Под най-високата точка на последната дъговидна мостова секция (откъм центъра на Вашингтон) е монтирана приемна апаратура за засичане на разговорите. Куб от подсилено фибростъкло — 30 на 30 на 30 см, залепен към носещата греда със свръхводоустойчиво лепило, все още на разположение единствено на военните, и боядисан със защитна пепелява боя, наричана „конопена“ от специалистите, за да се слива с фона на носещата метална конструкция. Откъм горната стена са пробити два отвора, с диаметър колкото монета от десет цента, за да се улесни улавянето на сигналите.

Захранвани от олекотените, но мощни литиеви акумулатори, приемниците се активират за един час при сутрешния пик и за два часа по време на следобедния, когато приключва работното време на административните ведомства. През всекидневното тричасово дежурство приемниците прехващат разговори средно от двеста и двадесет клетъчни телефона. Регистрира се серийния номер на всеки повикващ абонат. Собствениците им въобще не подозират за тази невидима намеса в личния им живот — изрично забранена от поправките към Конституцията. По команда от диспечерския пулт тези номера се записват от микрочип, откъдето след шифроване се излъчват заедно с кодовете за междуградските разговори до клетъчния телефон на Инженера.

Той беше монтирал тази хитроумна система за следене още на втората седмица, откакто бе назначен на поста, който и досега заемаше. Системата функционираше задоволително и вероятно щеше да изпълни предназначението си доста преди да се изчерпят акумулаторите. Но както и останалото оборудване, използвано от Инженера — независимо дали ставаше дума за механични, електронни или човешки ресурси — тази електронна система щеше бъде отстранена веднага след като изпълни предназначението си.

 

 

Инженера се отдалечи от сградата на балтиморското полицейско управление и закрачи надолу по тротоара, покрай редицата от улични телефонни кабини. Въпреки че вече наближаваше средата на септември, по обяд слънцето все още напичаше. Но това въобще не оказваше влияние върху тена му — кожата на лицето му отдавна беше добила солиден загар, напомнящ кожата на старо, излъскано от езда седло.

Инженера набра номера на комуникационния пулт, след което въведе кода за достъп до системата за автоматично подслушване на разговорите, провеждани от водачите, докато преминаваха по моста Арлингтън Мемориал. Сега трябваше да изчака, докато компютърът провери базите с данни за номерата на клетъчните телефони. Генерираният от компютъра глас безпристрастно, но вежливо го помоли да изчака. Инженера измъкна списание от джоба си и за да убие времето, се зачете в първата попаднала му статия. Оказа се, че е посветена на последните открития относно марсианските канали. Тъкмо обръщаше страницата, когато се обади компютърно синтезирания глас. Търсеният номер принадлежал на д-р Стенли Уайсбърг, Медоу Хил Лейн, 3672, Чеви Чейс, Мериленд. Докторът притежавал абонаментна карта за междуградски разговори, закупена от „Американ Телефон енд Телеграф Къмпани“, което още повече облекчаваше задачата на Инженера.

Той прекъсна връзката. Щом като д-р Уайсбърг може да си позволи жилище в толкова престижен квартал, то той си беше заслужил поне едно посещение.

Инженера отново набра кода за достъп до базата данни, после въведе номера на фонокартата на д-р Уайсбърг. На няколко километра разстояние иззвъня един телефонен апарат. Първото позвъняване се оказа достатъчно — отсреща веднага вдигнаха слушалката.

— Обажда се Инженера. Операцията за прочистването продължава по график.

 

 

Рейчъл се прибра в апартамента си чак в дванадесет и половина. Вътре беше прохладно, защото тя предвидливо беше затворила всички прозорци преди заминаването си за Балтимор. Сега първата й задача беше отново да ги разтвори и да проветри стаите. После влезе в банята и смъкна дрехите си.

Струята от душа я освежи и успокои, отмивайки тягостния спомен за неприязненото отношение на капитан Бърнс. След като беше дописала рапорта си, тя се бе облегнала на стола, с крака върху бюрото, и така бе останала в продължение на цял час — до идването на капитана. Той бе хвърлил само един бегъл поглед върху творението й и веднага я бе освободил, без да удостои с някакъв коментар представянето й.

Докато пътуваше към апартамента си в Александрия, Рейчъл се опитваше да се самозалъгва с мисълта, че операцията в Балтимор вече няма значение за нея — капитан Бърнс повече никога няма да се изпречи на пътя й. Но надеждите й щяха да се окажат илюзия. Рапортите на капитана относно участието й в акцията по обезвреждането на сержант Дън щяха да я преследват още дълго… Докато накрая случаят не бъдеше обявен за приключен и изпратен в архива.

Рейчъл излезе от банята, увита в плътната си зелена хавлия — скъп подарък, който си беше направила за последния си рожден ден. През високите френски прозорци на всекидневната проникваха уличните светлини. Паркетът под краката й, от върмонтски дъб, беше още топъл — слънцето неуморно беше огрявало помещението през големите прозорци, докато тя беше отсъствала от града. В ъгъла, върху стереоуредбата, примигваха сигналните лампи на автоматичния секретар, свързан с телефона й.

Рейчъл превключи касетата със съобщения в режим на прослушване и се приближи до гардероба, за да се преоблече. Макар че никак не й се искаше, длъжна бе да напусне уютния си апартамент в Александрия и да се яви за оперативния рапорт в централната сграда на Военната прокуратура във Форт Белвоар.

На излизане от Александрия тя подкара седана по Федералната магистрала номер едно, покрай автосалона на „Риб Барн енд Денис“. На изхода от магистралата отби колата по шосето за Форт Белвоар, покрай Пенсгейт авеню и игрището за голф „Белвоар Саут-9“. След това зави по Девета улица, а после по Гънстън стрийт, за да излезе на кръстовището с Шеста улица.

Рейчъл остави седана на паркинга пред сивата сграда на Военната прокуратура. Показа служебната си карта на дежурния сержант и влезе през централния вход. Асансьорът я понесе към третия етаж. Тя реши да се възползва от паузата и се обърна към огледалото в кабината. Синята й блуза с къс ръкав хармонираше приятно със сивите панталони. Нямаше нито грим, нито бижута по себе си — само водонепроницаемия часовник на китката. Чувстваше се освежена и си мислеше, че всичко е наред. Но защо сърцето й биеше така ускорено?

Рейчъл прекоси коридора, водещ към празната зала на приемната. Никой от колегите й не се виждаше по бюрата. Обедна почивка. Ако внезапно се получеше спешно съобщение, кой щеше да го приеме? Тя се спря пред вратата на кабинета в дъното, пое си дълбоко дъх, за да успокои биенето на сърцето си, и почука два пъти, решително и отривисто.

— Влез.

Кабинетът беше тесен и неуютен. Бюрото очевидно беше ново, но металните шкафове, оловносиви и натъпкани с папки, бяха доста стари. На перваза край прозореца се мъдреше само една прашна бегония. Пред бюрото имаше два стола от зацапан синтетичен материал. Майор Моли Смит седеше пред компютъра в края на бюрото. Рейчъл зърна синята метална кутийка с хапчета миг преди Моли да я пъхне в джоба си с припрян жест.

— Какво, по дяволите, стана там, в Балтимор? — попита я Моли вместо поздрав.

— Изпратих рапорта си по факса — отвърна Рейчъл. — Написан на ръка, така както ми беше заповядал капитан Бърнс.

Моли се облегна назад, нервно почуквайки с молив. Рейчъл си каза, че Моли Смит не само изглеждаше много уморена, а дори имаше вид на болна и изтощена до смърт. Сякаш нещо вътре в нея изсмукваше жизнените й сокове.

— Седни, Рейчъл — разпореди се Моли. — Хайде, разказвай какво точно се случи в Балтимор.

Без да чака втора покана, Рейчъл започна доклада си. За щастие, този път успя да се овладее и не даде воля на емоциите си. Изреждаше фактите, сухо и сдържан, дори когато стигна до сцената с побоя, който сержант Дън беше нанесъл на жена си.

— Нямаше друг начин да го спрем, освен да го ликвидираме — завърши Рейчъл. — Ако снайперистът от местния отряд за бързо реагиране не го беше застрелял, сержант Дън щеше да ме убие със следващия откос. — Тя млъкна, замислена върху последните си думи. Едва сега призна пред себе си, че през онази кошмарна нощ в склада в Балтимор се беше разминала на косъм от смъртта.

— Дори след попадението на снайпериста, сержант Дън не падна на пода — добави Рейчъл. — Тогава вдигнах пистолета и го застрелях от упор.

— Тогава излиза, че твоят изстрел е бил решаващият.

— Точно така.

— Но дори и след него Дън не е издъхнал веднага?

— Да, въпреки че вече береше душа.

Моли посегна към листата с рапорта на Рейчъл Колинс, получен сутринта по факса. Рейчъл веднага позна почерка си.

— Капитан Бърнс е много ядосан от лекомисленото ти втурване в онзи склад. Но все пак не посмя да докладва по-нагоре, преди да узнае решението ми. Вярно ли е, че си го заплашила с думите, че ще покажеш в щаба видеозапис от операцията в склада?

— През цялото времетраене на операцията беше включена ТВ камера „Стедикем“, от онзи модел, който е пригоден специално за нощни снимки. Невъзможно е операторът да не е уловил сцената с жената на сержант Дън. При толкова мощен телеобектив на кадрите ще се види много ясно как я малтретира.

— И това те извади от равновесие? Така ли?

Рейчъл долови във въпроса й признак на скрито одобрение.

— Да.

— И то до такава степен, че си пренебрегнала всички правила на отрядите за бързо реагиране относно насилствено проникване в опасни обекти. Хвърлила си се към прозореца, без да се съобразяваш със заповедта на капитан Бърнс. Той не ти е пряк началник, но тогава, в онзи склад, не е имало по-висш офицер от него. Необмислено си изложила на опасност целия отряд.

— Ако някой е бил изложен на опасност, това бяха аз! — ядосано възрази Рейчъл.

— Именно това мнение поддържа и капитан Бърнс. Но с това историята не приключва, Рейчъл. Бърнс има право да негодува, загдето си изложила подчинените му на ненужен риск. На всичкото отгоре си дала възможност на сержант Дън да разбере, че е попаднал в засада. И така, противно на очакванията, момчетата от Отряда за бързо реагиране са се оказали изложени на ожесточен обстрел.

Рейчъл усети как гърбът й се схваща от напрежение.

— Как така „противно на очакванията“? Ако колегите от Балтимор притежаваха поне капка разум, редно би било да се досетят как ще реагира един изненадан войник, заобиколен от заредени автомати. — Тя замълча, преди да прибегне до решителния довод: — Там имаше и едно дете, Моли…

— Да, знам. Но ако аз ръководех операцията и ти действаше по този начин, още на следващата сутрин щеше да се разделиш с пагоните! Този път ти се размина, военен следовател Рейчъл Колинс. И ти, и останалите сте имали късмет, щом сте оцелели в онази канонада. Но най-доброто в тази история е фактът, че жената и детето са невредими. Не ти ли хрумна, Колинс, че Дън може да насочи оръжието срещу тях, да ги използва като заложници?

— Ами… — въздъхна Рейчъл и сведе глава.

— Не е зле да запомниш този урок.

Моли събра листата от рапорта.

— Този рапорт трябва да се вкара в компютъра. — Погледна към Рейчъл. — Да не си пропуснала нещо съществено? Например… нещо, което си скрила, заради опасенията, че ще стане достояние не само на мен, но и на капитан Бърнс?

„Може би… Може би сега е моментът да й го кажа.“

— Да, майор Смит.

Рейчъл взе листата. Опита се да отклони погледа си от веждите на Моли, въпросително извити в израз на безмълвно окуражаване.

— Миг преди да издъхне, сержант Дън сподели нещо с мен. Нещо… озадачаващо. Държах главата му в ръце. Не споменах за това предсмъртно признание, защото не бях сигурна какво се крие зад думите му. Пък и защо трябваше да занимавам капитан Бърнс с нещо, което не е негова работа?

— И какво каза той, преди да умре? — предпазливо попита Моли.

— Дън ме нарече „сестричке“. Каза ми още, че умирал щастлив, защото помогнал да пукне онази „чернилка“… Става дума за генерал Грифин Норт… — Рейчъл се запъна. Изглежда куражът не й достигна. — Дън беше ударен зле, много зле. Вероятно е изпаднал в делириум. Но да говори така по повод смъртта на генерал Норт? Това просто не мога да си го обясня.

— Разкажи ми го още веднъж. Дума по дума — тихо изрече Моли, вцепенена на стола си.

Рейчъл побърза да изпълни молбата й. Лицето на Моли внезапно бе пребледняло като платно. В един миг тя така се изплаши за нея, че прекъсна разказа си и попита:

— За бога, какво става с теб?

Но Моли въобще не обърна внимание на въпроса й, а продължи да й задава въпроси:

— Сигурна ли си, че това бяха последните думи на сержант Дън? Да не би да грешиш?

— Не, не греша.

— Някой друг чу ли ги?

— Не. Онези от Отряда за бързо реагиране тъкмо се бяха втурнали към вратата на склада. Когато стигнаха до мен, Дън вече беше издъхнал. — Рейчъл протегна ръка към Моли и докосна китката й. Кожата й бе настръхнала. — Няма ли да ми кажеш какво толкова те стресна?

Моли инстинктивно отблъсна ръката й. Само преглътна сухо и заговори трескаво, но гласът й беше спаднал с цяла октава. Рейчъл не помнеше някога да бе виждала друго така напрегнато и разстроено лице.

— Слушай ме много внимателно, Рейчъл. Все още ли твърдиш, че в онези последни мигове само ти си била до сержант Дън?

— Да, разбира се.

— А къде бяха жената и детето?

— Момчето беше останало в кабината на камиона. Прозорците на кабината бяха затворени, така че детето нищо не е могло да чуе. Освен това беше изпаднало в шок. — Тя млъкна, когато жестоката гледка отново изплува пред очите й. — А жената на Дън беше на десетина метра от нас, просната на пода. Нали той се беше нахвърлил върху нея точно преди аз да проникна в склада. Сигурна съм, че и тя не е чула нашия разговор.

— Спомена, че в Отряда за бързо реагиране е бил включен и видеооператор — напомни й Моли.

— Точно тогава те щурмуваха вратата. Дори и да не са били изключили камерата, надали са успели да запишат нещо ясно. Защото все още бяха далеч от мен и сержант Дън.

Моли нервно се надигна и пристъпи към прозореца.

— Така… значи не разполагат със запис на звука — замислено промърмори тя и дъхът й замъгли стъклото. — Но нали отрядът предварително е монтирал микрофони в склада? Още преди пристигането на сержант Дън, за да подслушат разговора му с купувача…

— Да. Спомням си, че ясно чувах в слушалката шум от капеща вода.

Моли се обърна към нея.

— Значи не е изключено с помощта на тези микрофони да е бил записан разговорът между теб и Дън…

— Но самата аз едва чувах шепота му!

— Това обаче не означава, че полицията в Балтимор не разполага със запис и след като го обработят техниците от лабораторията по акустика…

— Да, да, не е изключено да…

— Налага се да изискаме тази касета.

Докато Моли набираше номера по телефона, Рейчъл пристъпи към нея и леко я стисна за лакътя.

— Няма ли да узная какво толкова е станало? — тихо помоли тя. — Мисля, че след като рискувах живота си, заслужавам да чуя истината.

Моли долови напрежението в погледа на Рейчъл и разбра, че трябва да отстъпи пред молбата й. Такива поверителни сведения не трябваше да стават достояние на младши офицери като Рейчъл Колинс, но вече нищо не можеше да се промени — Рейчъл вече знаеше твърде много.

— Добре. Но това, което сега ще чуеш от мен, не бива да излиза от този кабинет. Ясно ли е?

— Това заповед ли е?

— Много лесно мога да го оформя като заповед! — В гласа на Моли внезапно прозвуча стоманена нотка.

— Не, не е нужна заповед, само ми кажи.

Моли се огледа безпомощно. В гърдите й се надигаше гняв срещу Рейчъл, защото я принуждаваше да сподели с нея тайната, която никой друг не биваше да знае. Но в същото време разбираше, че Рейчъл всъщност няма вина. Когато са й възложили да вземе участие в операцията срещу сержант Дън, майор Моли Смит не е била в сградата и Рейчъл не е могла да се посъветва с нея. Просто се беше случило така, че името на Рейчъл Колинс е било следващото в списъка на свободните служители. Явно се беше намесила сляпата воля на Съдбата.

— Смъртта на Норт не беше причинена от злополука. — В първия миг Моли не позна собствения си глас, толкова беше променен от вълнението. — Той е бил убит. Разполагам с двама информатори, които могат да предоставят необорими доказателства срещу организатора на заговора срещу генерала.

Рейчъл се вцепени. Катастрофата със самолета на генерал Грифин Норт беше потресла целия армейски състав — от Съвета на началник-щабовете до простите редници. През изминалите седмици нищо друго не се коментираше така оживено, както разследването на инцидента, поверено на специално сформирания отряд от военното контраразузнаване, изпратен от Форт Рукър, Алабама. Но дори тези опитни специалисти не успяха да открият нищо съществено. А пък сенатската комисия начело със съдията Естърхаус…

— За какви доказателства говориш? — тихо запита Рейчъл. — Нима твоите информатори са знаели, че самолетът на Норт ще бъде взривен?

— Казаха ми, че е било въвлечено поне едно лице, което познава отлично техническите системи на самолета. Но не успяха да се доберат до името му.

— И защо го пазиш в тайна? — озадачи се Рейчъл. — Тези двама свидетели незабавно трябва да бъдат разпитани от експерти, от авиоинженери…

Преглътна останалите думи, изплашена от суровия поглед на Моли Смит, вперен в лицето й. Нима Моли искаше нещо да й подскаже? И в този миг й проблесна:

— Дън… — Рейчъл едва не се задави. — Това ли е името, което си търсила? — Младата жена отчаяно отпусна ръце. — Но той ме нарече „сестричке“, преди да признае, че е помогнал да изпратят Норт на онзи свят… Той беше на косъм от смъртта. Помислих си, че бълнува. Говореше несвързано.

— Може би е истина. Или… или пък го е казал просто така, от злоба, защото е вярвал, че никога нищо няма да се разкрие.

— Но кой е бил той, Моли? Кой всъщност е бил Чарли Дън?

— Ще узная повече за него, но след като прослушам онзи запис.

 

 

На север от международното летище „Дълес“ край Вашингтон — между Магистрали 606 и 846 — се простираше обширна промишлена зона, заета от проспериращи компании като „Лаудън“, „Стърлинг Парк“, „Текнолъджи Трейдинг“ и други.

Край Сали Ридж Драйв, в близост до „Транс Дълес Сентър“, се издигаше елегантна триетажна сграда, изцяло остъклена, но всъщност напълно непрозрачна за външните наблюдатели. До главния вход бе поставена идеално полирана плоча от бял мрамор, върху която с едри черни букви бе изписано:

„УАНДЪРЛЕНД ТОЙС“

Компанията не бе производител, а само посредник между азиатските индустриалци и търговските мрежи в Съединените щати. Затова не притежаваше фабрики, а само складове и офиси. И още нещо, изключително важно — на покрива на сградата бе монтирана апаратура за сателитна връзка, от най-нов модел, пряко свързана със супермощни компютри, натъпкани в офисите на трите етажа. На летище „Нешънъл“ на разположение на директорите винаги чакаше реактивен самолет, собственост на компанията, а в акваторията на Маунт Върнън Яхт Клуб се поклащаше луксозна спортна яхта, последен модел на прочутата фирма „Райкър“, дълга почти осемнадесет метра.

Ако по случайност някое външно лице се озове пред вратите на „Уандърленд Тойс“ без покана, ще го посрещне учтиво служителят от храната — първият от четирите бодигарда, който се окаже най-близо до неканения гост.

Но преди да го изпратят до оградата, посетителят може би ще успее да схване, че тази американска компания буквално гъмжи от азиатци. Всъщност, те бяха само китайци, и то от Хонконг. Жълтоликите служители бяха така погълнати от финансовите операции на компанията, че всякакви контакти с мъжа, който понякога се появяваше без предизвестие, за да се отправи директно към просторния кабинет в ъгъла на третия етаж, бяха изключени на практика.

Всички запитвания на представители на пресата относно дейността на компанията или относно нейното финансово състояние биваха отклонявани вежливо, но твърдо, с довода, че „Уандърленд Тойс“ е изцяло частна собственост и нейните директори са длъжни да дават отчет само на заседанията на управителния съвет. Защото никъде, на нито една борса не се предлагаха акции, което пък автоматично изключваше компанията от обсега на юрисдикцията на Комисията за контрол на обмена на ценни книжа. На всичкото отгоре и банките не разполагаха със сведения за „Уандърленд Тойс“, тъй като компанията беше обслужвана само от една банка — клонът във Вашингтон на „Банк ъф Хонконг енд Каулун“, която грижливо криеше в своите компютри данните за сделките на компанията.

В много отношения „Уандърленд Тойс“ напомняше непроницаем, херметично затворен съд, не разкриващ нищо пред външния наблюдател.

Инженера седна на стола до огромната кръгла маса с диаметър почти три метра, изработена от един-единствен гигантски ствол от тиково дърво, докаран чак от остров Суматра. В масивния плот беше монтирана система за директна сателитна връзка и пулт за управление на супермодерната система за видеоконтрол на цялата защитена зона около сградата на „Уандърленд Тойс“, както и свръхмодерен компютър с факс апарат и речев синтезатор. На стената зад масата бяха монтирани шест монитора, свързани с камерите на охранителната система.

Инженера огледа касетата, която държеше. Преди няколко минути я беше получил от модерно обзаведената лаборатория по електроника, намираща се на първия етаж под земята. Нито за миг не го осени тревожно подозрение, че някой от техниците може да е проявил интерес какво е записано върху касетата. Най-хубавото в царството на „Уандърленд Тойс“ беше това, че нейният президент изцяло зависеше от решенията на Инженера. Защото преди години именно Инженера го беше измъкнал от низините — когато настоящият президент на компанията беше само един жалък пласьор на хероин, без пряк достъп до богатите плантации в Златния триъгълник. Агентите от тайландската полиция и от американската служба за борба с наркотиците вече дишаха във врата му. Инженера се погрижи да го снабдят със зелена карта, с нови документи за самоличност и с тлъста банкова сметка. По-късно, когато Инженера се убеди, че китаецът ще се справи добре с ролята на преуспяващ бизнесмен, от Хонконг бяха доведени всички членове на многолюдното семейство на китаеца.

А той никога не забрави колко беше задължен на Инженера. Естествено, винаги му предоставяше всички помещения в централата на „Уандърленд Тойс“, при най-малкото желание за това. А персоналът в цялата сграда пък беше задължен на китайския бизнесмен. Никой не задаваше въпроси, касаещи белокожия непознат мъж — просто им беше казано, че неговата безопасност и спокойствие са пряко свързани с благополучието на компанията и с щастливото бъдеще на децата им.

Именно затова Инженера въобще не се тревожеше дали техниците в лабораторията няма да проявят любопитство. Най-важното за него беше качеството на работата им — разбира се, китайските специалисти по електроника се справяха чудесно с всички задачи. Толкова добре, че качеството, което гарантираше лабораторията, сега му създаваше проблем, който би предпочел да не бе възниквал.

Инженера постави касетата в касетофона и изслуша последните думи на Чарли Дън. Проблемът беше в това, че от престараване техниците бяха изолирали всички шумови фонове и бяха усилили гласа на сержанта. Инженера много добре чуваше задавения говор на Дън. Ненужни предсмъртни признания. И то пред някаква неизвестна нему жена в камуфлажно облекло, която въобще не трябваше да научава за „славните подвизи“ на сержант Дън.

Още преди да се заеме с прослушването на записа, Инженера вече разполагаше с всички налични сведения относно младата жена, която се беше озовала в склада до умиращия Дън. Преди месеци той беше наредил да му направят пълни копия на файловете, съдържащи персонални данни за всички служители във Военната прокуратура, съхранявани в Хофман Билдинг, в Александрия, на няколко преки от хотел „Холидей Ин“. Сега той знаеше толкова много за нея, че не му оставаше нищо друго, освен да я ликвидира.

Инженера натисна един от бутоните на клавиатурата и на компютърния екран се появи файлът, в който бе описано цялото й житие-битие.

Рейчъл Колинс, младши офицер следовател, втора степен, от Военната полиция към Сухопътните сили на САЩ. Двадесет и девет годишна, родена в Оушънсайд, Калифорния.

Баща й, професионален военен, стигнал до чин полковник, служил в повече от десетина гарнизона, пръснати по всичките краища на Съединените щати, както и във военните бази в Европа. От многобройните премествания полковник Колинс беше спечелил само едно — проблеми в брака, приключили с развод. Подобно на много жени от седемдесетте, повлияна от модната тогава тенденция да „намерят себе си“, Пени Колинс беше решила, че повече не може да „живее в армейски фургони“. След яростен скандал се разделила завинаги с огорчения си съпруг и с наскърбената си дъщеря.

Но Рейчъл Колинс се съвзела доста бързо. Освен това се оказала доста интелигентна — макар и само шестнадесетгодишна, тя вече говорела френски, немски и дори малко руски. Когато баща й починал от сърдечен удар (само на четиридесет и две години), тя прекъснала следването си и постъпила в армията — останала сама, за нея военната служба била по-скоро убежище, отколкото призвание.

Колинс доказала, че е издръжлива и упорита — почти по всички дисциплини в Школата за военни полицаи във Форт Макклелан, Алабама, получавала най-високите оценки. Но особено умела била в стрелбата и дори спечелила няколко дивизионни състезания, въпреки яростната конкуренция на мъжете.

Завършила школата трета по успех от целия випуск — незапомнено постижение за курсант от нежния пол! Според инструкторите, тя спазвала стриктно строгата военна дисциплина — дневен режим, тренировки, занятия и така нататък, но понякога имала проблеми със спазването на устава. Например, при една тренировка тя „арестувала“ един генерал, който изненадващо решил да провери поста, на който тя дежурела.

Дежурният офицер, принуден да й наложи наказание, също бил жена — нейното име било майор Моли Смит.

Ето как се бяха пресекли в миналото жизнените пътища на двете жени, с които сега Инженера трябваше да се справи.

По това време Моли Смит била инструктор в школата. Преди това служела като патрулен детектив, по-късно била повишена в чин военен следовател втора степен. За следващото повишение се налагало да изкара курсовете в школата във Форт Макклелан, но по-късно я оставили там на постоянна длъжност като инструктор. Именно тогава й направила впечатление младата Рейчъл Колинс — не само с владеенето на чужди езици и с умелото боравене с оръжието. Рейчъл й напомняла нейната собствена младост — с интелигентността си, с проницателността си, с чувството си за дълг, просмукано сякаш в кръвта й.

Моли Смит започнала да обръща повече внимание на саможивата и недоверчива, дори непокорна Рейчъл Колинс. Вероятно е успяла да спечели доверието й, като започнала да споделя с нея богатия си опит, натрупан след годините служба във Военната прокуратура. Съветите на майор Моли Смит се оказали безценни за младата Рейчъл. Никой от униформените полицаи и военни, независимо дали мъже или жени, не бил проявявал досега към нея толкова топлота и човечност. От друга страна Моли Смит се оказала много полезна за Рейчъл Колинс, защото за майор Смит нямало тайни в професията. Тя веднага спечелила признателността на Рейчъл, защото именно сред обкръжението на военните прокурори и следователи новаците нерядко се натъквали на студено, надменно или пренебрежително отношение.

Всичко това напълно се потвърждаваше от ласкавата характеристика, изготвена за курсант Рейчъл Колинс от майор Моли Смит.

Благодарение на съветите на Смит, само една година след завършването на школата, Колинс вече била повишена в чин сержант към Военната полиция. Напредвала бързо, успешно завършила курсовете за подготовка на военни следователи във Форт Рукър. Този път с най-високи оценки в целия випуск!

Близостта между двете жени се задълбочила още повече и прераснала в приятелство, за което Инженера предполагаше, че вече не се влияе от разликата в чиновете — засега Смит беше майор, докато Колинс беше само сержант. Наистина рапортите на Моли Смит относно службата на Колинс си оставаха изпъстрени с шаблонните армейски характеристики, но за проницателен ум като този на Инженера не беше никак трудно да чете между редовете.

И двете жени бяха претърпели по някое и друго интимно разочарование. Инженера не се изненада от провалите им в тази насока — животът на военните следователи с нищо не беше по-лек от живота на цивилните ченгета, белязан с трудности и тежки мигове. Естествено е, при такава обстановка, да се цени високо искреното приятелство. Всеки новак, попаднал във Форт Белвоар, независимо дали е мъж, или жена, е принуден да се адаптира по някакъв начин, но дори и да успее, пак няма да бъде приет радушно в затворената общност на следователите с пагони. Особено ако е жена, още повече неомъжена, защото не може да разчита на подкрепата на своя съпруг.

Инженера отклони поглед от екрана и се замисли. „Те явно са като две сестри. Всяка от тях се доверява напълно на другата.“

Очевидно Колинс е готова да влезе в огъня заради Моли Смит, да я брани, ако се наложи, дори и с цената на живота си. Всяка от тях познава превъзходно силните страни на другата, знае и слабите й места. Споделят всичките си тайни, всичко…

Инженера се сепна. Не, това не е точно така. Той знаеше нещо за Моли Смит, нещо, за което Рейчъл Колинс дори не подозираше. Но по-добре, че Рейчъл не го знаеше, защото точно тук не можеше да помогне на любимата си наставница. Тези сведения дори можеха да се окажат опасни за Колинс, ако отнякъде научеше за тях.

Като онзи Чарли Дън, например… Само с това, че умиращият сержант беше избрал Рейчъл Колинс за свой изповедник, вече я поставяше под заплаха.

Инженера замислено потропа с пръсти по касетата.

„Колко си споделила с нея, Моли? Колинс няма да е очарована, ако разбере, че си й спестила част от истината. Ще се почувства засегната, като всеки, на когото са отказали пълно доверие. Но ти вероятно не си й разказала всичко. Да, звучи логично. Само че бих искал да съм напълно сигурен.“

Инженера въздъхна. Не, Моли Смит не може да изтрие фактите от паметта на младата Колинс. Вместо това, тя вероятно е решила да включи Рейчъл Колинс в плановете си.

Най-после Инженера си позволи да се усмихне. Сега задачата му безкрайно се облекчаваше.