Филип Шелби
Разплата (3)

2.

Това си беше убийство и тя много добре го знаеше. Но те упорито настояваха да го наричат другояче. С всякакви други наименования, само и само да избегнат думата убийство.

Майор Моли Смит, главен следовател във Военната прокуратура на САЩ, седеше на един от столовете на последния ред в заседателната зала на сенатската комисия. Арената, където се очакваше най-после истината да възтържествува. Залата беше доста прохладна — стените бяха облицовани с мрамор от Тенеси, с разноцветни жилки, ярко контрастиращи с мебелировката от секвоя. Под разкошните кристални полилеи се издигаше подиумът, където се бяха настанали сенаторите, водещи разследването. Пред подиума се виждаше дълга маса от орехово дърво, край която се изреждаха свидетелите. Обикновено залата се използваше за изслушване на специалните пълномощници на президента. Но за днес не бяха предвидени сенатски питания, нито реплики, нито дебати. Този път бяха решили да използват великолепно обзаведената заседателна зала с едничкото намерение да се придаде повече тържественост на заседанията и да се внуши респект към обсъжданата тема.

„Истински фарс“, каза си тя.

Моли Смит беше наполовина скрита зад една колона, ала въпреки това виждаше ясно какво става около подиума — само на петнадесетина метра бяха ложите на репортерите. Зеленият килим пред тях беше осеян с дебелите черни кабели и триножните стативи за камерите. Официалните лица не бяха повече от двадесет: представители на Пентагона и на Съвета по националната сигурност. Присъстваха още президентският съветник по въпросите на националната сигурност, както и трима представители на Военната прокуратура.

Преди да се появи в залата, Моли прегледа списъка на заседаващите. Сигурна беше, че нито един от тримата служители на Военната прокуратура не я познаваше лично и имаше опасност да възникне недоразумение от появата на майор Смит като главен военен следовател на това заседание, което не беше посветено на някакво конкретно престъпление. Защото никой в залата не си позволи дори да спомене думи като „престъпление“, „заговор“ или „убийство“.

Настъпи дългоочакваният миг, когато се отвориха вратите от двете страни на подиума. В залата влязоха петимата членове на сенатската комисия. Камерите веднага започнаха да жужат като пчели посред лято.

Моли отправи поглед към мъжа, който се настани в председателското кресло — съдията Саймън Естърхаус, от единадесети състав на Федералния апелативен съд. Днес той щеше да ръководи работата на комисията. С набитата си фигура и решителното си изражение, отдалеч внушаващо идеята за неподкупността на съдебната власт, той смътно напомняше на Моли Смит за генерал Шварцкопф^[1].

През последните седмици Моли се беше запознала с всички достъпни сведения от биографията на съдията Естърхаус. Той вече се беше превърнал в политическа фигура от национален мащаб. Подобно на Линкълн, съдията беше започнал юридическата си кариера в глух фермерски район — в щата Охайо — но това не му беше попречило да се издигне стремглаво до върховете на правната система. Блестящ студент и усърден младши съдия във Върховния съд, по-късно той бе постъпил като партньор в престижната юридическа кантора „Бел енд Робъртсън“ във Вашингтон. Оттам се бе преместил в щатската юриспруденция на Мериленд, за да се добере най-после до длъжността федерален съдия. Бил на служба при няколко президента, участвал в безчет сенатски комисии, сега Саймън Естърхаус явно беше в зенита на кариерата си. Всички знаеха, че президентът го беше одобрил, макар и засега само неофициално, като кандидат за наскоро овакантеното кресло на Върховния съд. Според опитните политически наблюдатели — така наречените „инсайдъри“, за които във Вашингтон нямаше тайни — назначаването му било чиста формалност, въпрос на време.

„Чиста формалност“, едва чуто повтори майор Моли Смит.

Съдията Естърхаус удари с чукчето, за да въдвори тишина и огледа залата. Гласът му напомни на Моли буен поток, заливащ речните камъни и помитащ всичко по пътя си.

— Комисията преразгледа уликите, както и допълнителните сведения по случая. Вече разполагаме с окончателното съдийско становище. Но преди това ще ви помоля да се запознаете с един видеозапис.

Осветлението постепенно загасна. От тавана на залата се спусна огромен екран, заемащ свободната част от стената вляво от подиума. Моли притвори очи. Беше гледала стотици пъти тези кадри, сама, пред видеоапаратурата в кабинета си. И още толкова пъти в нощните си кошмари. В материала за нея вече не съществуваха неизвестни величини. Облегна се на колоната и допря лице до хладния мрамор, без да обръща внимание на бликналите сълзи.

На пистата в базата на ВВС „Андрюс“ първо се появи военният самолет С-12, приличащ донякъде на „Лиърджет“. Към него със стегната стъпка се приближи генерал Грифин Норт — висок и снажен, с безукорна военна стойка, отривисто отдаващ чест на униформените изпращачи — до един офицери от неговия щаб.

Ето, той се обърна, за да размени няколко думи с адютантите си и накрая се сети за камерите. Изразът на лицето му се смекчи, сякаш беше зърнал нещо скъпо на сърцето му. Слънчевите отблясъци от тъмните му очила заиграха върху гладката му черна кожа. За миг генералът се поколеба, но после се обърна и енергично тръгна нагоре по стъпалата. Приведе се само преди да потъне в полумрака на самолетната врата.

Видеозаписът свърши. Екранът избледня.

На следващия запис се появи същият самолет, но този път като далечен, миниатюрен силует на фона на планинския масив Санта Роза, на изток от Палм Спрингс, Калифорния. Елегантна, крехка на вид сребриста птица, насочваща се към пистата.

Всеки път, когато гледаше тези кадри, Моли стигаше до една и съща мисъл — армейският кинооператор, комуто бяха възложили да документира пристигането на генерал Норт на Западното крайбрежие, явно си бе разбирал от работата. Беше проследил прецизно кацането, защото камерата не трепна дори за миг, дори и когато носът на стоманената птица се заби в бетонната писта и крилете й се прекършиха, за да изчезнат в ослепително огнено кълбо.

Тази камера очевидно е била определена за панорамни снимки, докато втората камера показваше самолета в по-едър план. Сега на екрана се заредиха кадри с моментни, накъсани изображения. При забавен каданс ясно пролича как се прекърши основата на носовия отсек. После се откъсна единият от колесниците на фона на внушителната сянка на разтърсения от удара самолет.

Моли беше благодарна на кинооператорите в залата само за едно — този път бяха изключили звука. Защото нейното видео копие беше озвучено. Понякога, по време на поредното гледане на ужасяващите кадри, й идеше да закрещи с все сила, докато си представяше предсмъртните стенания на задушаващия се в пламъците екипаж.

Отново включиха светлините в залата. Сега на Естърхаус не му се наложи да прибягва до чукчето. Моли огледа потъналата в гробно мълчание публика. Погледът й попадна върху дебелата папка, оставена на масата пред съдията Естърхаус. Това беше докладът на сенатската комисия по разследване на трагичния инцидент.

„Започва се. Най-после…“

Стори й се, че забеляза леко изопване в раменете на Естърхаус. Но въпреки стегнатата му стойка, първите му фрази прозвучаха меко, приглушено, както баща говори на заспало дете:

— Според окончателното решение на сенатската комисия, упълномощена да проведе разследване относно смъртта на генерал Грифин Норт, на 2 август тази година, случаят се оценява като злополука с трагичен изход. Комисията разгледа обстойно всички предоставени доказателства…

„Не всички, съдия Естърхаус!“

— … и потвърди заключенията на експертите към Съвета по национална сигурност, както и изводите в доклада на отряда, изпратен на мястото на катастрофата. Този отряд беше съставен изцяло от представители на военното разузнаване. Катастрофата на самолета, с който са пътували генерал Грифин Норт и адютантите му, е била причинена от авария на сервизната система в носовия отсек, блокирала непосредствено преди приземяването. Пилотът не е получил сигнала за аварията в системата, защото не се е задействала аварийната сигнализация в пилотската кабина. Достоен за съжаление е печалният факт, че поради престъпна небрежност на наземния обслужващ персонал е бил разрешен полет със самолет с неизправна сервизна система, вследствие на което ние изгубихме един достоен мъж, който без съмнение щеше да даде още много на нашата нация, тъй като бяха налице всички изгледи генерал Грифин Норт да бъде следващият наш вицепрезидент.

„Наистина, щеше да стигне до креслото на вицепрезидента — помисли си Моли. — И то, въпреки политическите интриги, въпреки опасенията му, че ако се раздели с униформата, ще се озове в непозната за него територия, сред враждебно настроени цивилни плъхове…“

Вярно е, че не можеше да се очаква промяна в политическата система, така че тя с всички сили щеше да се стреми да прекърши волята на генерала, за да го превърне в послушна креатура. Но въпреки всичко Моли не вярваше, че ще се стигне до такъв жалък финал. Норт имаше силен дух. С годините към непреклонната му воля се прибавиха опитът и мъдростта. И то в такава степен, каквато можеше да се срещне само при чернокожите, издигнали се със собствени сили от социалните низини до най-високите върхове на политическата кариера. Преди четири години може би е имало колебания сред партийните лидери, когато се бяха осмелили да предложат героя от войната в Персийския залив за кандидат за вицепрезидент в следващата избирателна кампания. Но през тези четири години Грифин Норт успя да усъвършенства уменията си, необходими за политическите схватки.

Оставаше висящ само въпросът — ще приеме ли населението на Щатите един негър за вицепрезидент пред прага на новото хилядолетие?

— С тези заключения обявявам разследването за приключено.

Моли усети как й се повдигна от отвращение. Стана от стола и се отправи към вратите на залата, преди да е заглъхнало ехото от чукчето на председателя на сенатската комисия. Блъсна вратите толкова силно, че те отскочиха рязко след удара в гумените ограничители, завинтени в пода. Тълпата, струпана пред изхода, я изпрати със смаяни погледи.

Моли сви зад ъгъла и забърза към фоайето с миниатюрния фонтан. Не искаше да мисли за бъдещето. Съзнанието й беше изцяло обсебено от спомена за погребението на генерал Грифин Норт. Не можеше да забрави самотната фуражка, положена върху гроба. Наведе се, за да бъде по-близо до освежаващата струя на фонтана, без да трепне, когато студената вода докосна устните й.

Едва след като напълно дойде на себе си, тя се отдръпна, извади кърпичката от чантата си, избърса се и се обърна към залата. Наоколо гъмжеше от хора — секретарки, куриери, съветници на сенаторите, лобисти. В преддверието се изсипа шумната група репортери, току-що приключили с импровизираните интервюта, от което навалицата още повече се сгъсти. Моли въздъхна примирено и си запробива път. Защото имаше още една задача, нетърпяща отлагане.

По рождение майор Моли Смит беше необичайно енергична и будна натура. Допълнителното обучение, което беше получила след постъпването си във Военната прокуратура само беше подсилило и шлифовало вродените й качества. Но този път, измъчвана от спомените за генерал Норт, тя пропусна да забележи стоящия наблизо мъж, който я следеше с поглед. И без това в блъсканицата пред вратите тя се размина с него за няколко секунди.

Непознатият беше облечен като всички останали фоторепортери и телевизионни оператори, неуморно сновящи наоколо: маратонки последен модел, леко протрити джинси, кафяво яке с индиански ресни по ръкавите, а под него — светъл пуловер и служебна карта със снимка, провесена на гърдите му. През рамото му висеше камера „Яшика“, тридесет и пет милиметрова.

Мъжът, отличаващ се от околните с необичайно младоликото си лице и стегната фигура, последва Моли, като внимаваше да поддържа безопасна дистанция, за да не може тя да го забележи с периферното си зрение.

Очите му не я изпускаха. Тя беше много лесен за проследяване обект, с кичурите от двете страни на скулите си, с цвят на ясен, пожълтял рано наесен. Под униформената й пола се очертаваха съблазнително стройните й бедра. Припомни си очите й, които беше зърнал, макар и само за миг, когато се разминаха в тълпата — зелени, вглъбени, искрящи. Стаените в тях сълзи напомняха за капчици пролетна роса, поръсили два блестящи изумруда.

На Инженера не му беше нужно повече, за да повярва, че скръбта на Моли Смит е искрена, скътана в сърцето й до тайната, известна само на нея. Защото, ако не беше така сломена от скръбта, тя щеше да се владее много по-добре, като запази тайната си недосегаема. Макар че всъщност това вече нямаше значение. Инженера знаеше какво крие тя. Знаеше също докога да й позволи да живее с илюзията, че никой не подозира какво таи. Знаеше как да изтръгне признанията й.

Скоро щеше да настъпи моментът за действие…

Сега обаче беше длъжен да й остави някакъв спомен от първата им среща, въпреки че тя не подозираше каква роля ще изиграе в живота й този непознат мъж, напомнящ на пръв поглед досадните телевизионни репортери. Инженера не знаеше какво чувство ще предизвика у нея подаръка му — дали щеше да я оскърби, или щеше да й донесе поне малко утеха. Той се зарече при първа възможност да я попита за мнението й.

Моли зави зад ъгъла на коридора, но там внезапно се спря и рязко се извърна. Секунда преди това я бе докоснал с рамото си един от минувачите… висок мъж с къдрава коса и спортно яке, забързан към заседателната зала.

Моли остана прикована на място, с поглед, втренчен в гърба на бързо отдалечаващия се непознат мъж. Не можеше да помръдне, нито да извика. Въздухът около нея беше натежал от познатия до болка фин одеколон… Същото ухание, което помнеше от всяко докосване на любимия си Грифин, дори от дъха му, когато се притискаше към нея в нощния мрак. Лично тя му беше избрала одеколон от тази безбожно скъпа марка, за да го отдели от всички останали мъже, за да го маркира като своя собственост.

 

 

— Моли? Моли Смит?

Гласът й беше познат, макар че не успя веднага да го идентифицира. Тя още гледаше безмълвно застинала към чезнещия силует на загадъчния непознат, когато потръпна от ласкавото докосване по лакътя, интимно и леко небрежно, както е прието само между стари познати.

— Моли, ти ли си? Какво става с теб?

Моли Смит чак сега я забеляза. Като че ли изпод земята беше изскочила стройната красавица с пепеляворуса коса, отметната назад и прихваната с диадема. Не личеше, че вече беше прехвърлила четиридесетте, макар и най-много с една-две години. Лицето й не беше толкова загоряло — както я помнеше Моли от последната им среща — но и сега жената изглеждаше в цветущо здраве. Вероятно посвещаваше почивните си дни само на разходки с яхта. Или на тенискортовете. Бежовата пола, подбраното в тон сако със спортна, дори младежка кройка, допълнено с ярко шалче — целият й тоалет издаваше, че никога не е страдала от недостиг на пари. Но това отдавна беше публична тайна — всички знаеха, че Памела Естърхаус беше не само много богата, но и притежаваше рядко изтънчен вкус.

— Памела… извинявай, че не ти се обадих. Но въобще не очаквах, че ще се срещнем тук.

— О, за миг ми се стори, че съм се припознала. — Памела нямаше навик да присъства на всички публични изяви на амбициозния си съпруг, съдията Саймън Естърхаус. Тя погледна в посоката, в която допреди малко се беше взирала Моли. — Чакаш ли някого?

— Не. Току-що напуснах заседателната зала.

— Прослушването за Норт?

— От Военната прокуратура ми наредиха да се явя като наблюдател по разследването.

Моли не можеше да си обясни как се изплъзна лъжата от устните й. Вече беше късно да си върне думите назад.

— Лично аз съм доволна, че най-после се приключи с тази тягостна история — кимна Памела. — Не мога да ти опиша как се измъчваше Саймън. — Тя млъкна, когато очите й се спряха върху лицето на Моли. — Прощавай, изглеждаш ми разстроена.

— Норт беше един от нас — побърза да отклони въпроса Моли. — Най-добрият сред днешните военни. Да не говорим за политиците…

Памела Естърхаус се огледа, преди да въздъхне примирено.

— Да не би да съм засегнала забранена за непосветените тема? Е, щом е така… извинявай още веднъж. Но дори и аз се досещам каква загуба за армията е била смъртта на генерала… — Памела се замисли за миг, преди да продължи: — Ти познаваше ли го? Искам да кажа… по-отблизо?

Въпросът й едва не накара Моли да се задави.

— Не. Не бяхме близки.

Когато отново вдигна глава, тя видя първо визитната картичка в ръката на Памела.

— Бих се радвала да седнем някъде на чаша кафе, да си побъбрим и прочее. Но сега може би моментът не е подходящ. Отгатнах ли?

Моли поклати глава, но взе визитната картичка. Памела работеше в Министерството на правосъдието. На картичката не беше вписана длъжността й. Напечатано беше само: „Управление за подбор на кадрите“. Моли веднага схвана какво може да се крие зад този неясен статус.

— И аз ще се радвам да се срещнем и да си поговорим — рече тя, като се постара гласът й да прозвучи искрено.

Преди шест години, в разгара на войната в Залива, тя се беше запознала с Памела Естърхаус в Риад, столицата на Саудитска Арабия. Военновременните запознанства по традиция се осъществяват много по-лесно. Онази паметна нощ двете жени бяха прекарали на терасата на покрива на Риад Интернешънъл Хотел, пред бутилката „Джак Даниълс“, загледани в арабската нощ, озарявана от огнените дири на ракетите „Пейтриът“, летящи срещу руските „Скът“, изстреляни от Ирак. На зазоряване вече си бяха разменили адресите и телефоните, с обещанието да се видят отново при първа възможност. Но това намерение, както и повечето обещания, давани във всяка война през паузите между две поредни сражения, така и си остана неосъществено.

— Сега съм във Форт Белвоар — уточни Моли Смит.

— А ние, Саймън и аз, живеем в Джорджтаун, на Кукс Роу. Така че и двете нямаме оправдание да отлагаме срещата. Нали?

— Да.

Моли побърза да се отдалечи. Памела Естърхаус й се нравеше, но точно днес нямаше желание да си уговаря срещи с изтъкнати светски личности.

Памела й махна с ръка на раздяла, обърна се и продължи към заседателната зала. Усещаше как всички наоколо се извръщат, за да я огледат — мъжете с алчни, жените с критични погледи. Вече беше свикнала с подобни реакции, съпътстващи всяка нейна поява сред обществото, въпреки че в началото на кариерата й беше трудно да реши кое я вълнуваше повече — неприкритото мъжко възхищение или завистливите искрици в женските очи. Но днес специално я тласкаше подчертаният интерес на околните, независимо от пола.

Прекоси просторната заседателна зала, вече напълно опразнена, открехна вратата зад подиума и влезе. В луксозно обзаведения кабинет, в който съдиите се подготвяха за обявяването на присъдите (понякога след бурни дебати), цареше тишина, също както в залата. Зад масата от орехово дърво се виждаше само една мъжка фигура.

— Здравей, скъпи.

Саймън Естърхаус беше вдигнал глава в мига, в който съпругата му беше прекрачила прага на кабинета.

— Памела… не те очаквах днес. — Съдията стана, за да затвори вратата зад нея.

— Искаш да кажеш, че въобще не си ме забелязал в залата?! Никак не звучи ласкаво, Саймън.

Той не отвърна и тя разбра, че се бе опитал да я излъже. Никога досега не беше успял да я заблуди, въпреки искрения му поглед.

Саймън се обърна към нея, очарован от съблазнителната й усмивка и от предизвикателното поклащане на бедрата. Напомняше му на хищна женска, чиито сексуални апетити едновременно го зашеметяваха и ужасяваха. За щастие, Памела умееше отлично да се прикрива и никой от колегите й не подозираше, че под елегантната външност и маската на сдържаност се крие неукротима пантера. Тази роля тя пазеше само за специални случаи, когато искаше да завладее някой мъж.

Саймън Естърхаус я познаваше както никой друг на този свят. Непрекъснато носеше белезите от ноктите й по гърба си. Ала въпреки обсебващото й влияние върху него, въпреки всичките страдания, които му бе причинила, той не можеше да се раздели с нея. Усещаше се завинаги обвързан. Ето, и сега не посмя да й възрази, когато тя погали бузата му с безупречно поддържаните си ръце.

— Още ли ми се сърдиш?

— Трябва да се отбия при зъболекаря. Очаквам днес най-после да ми смени горната протеза.

Памела се настани на ръба на масата, кръстосала крака. Огледа съпругата си с онзи критичен поглед, към който прибягват търговците на скъпоценни камъни, когато търсят някакви дефекти в нешлифованите диаманти. Държането му по време на заседанието на сенатската комисия беше напълно задоволително — според нейните изисквания — но все пак тя успя да открие пропуски във вида му. Ето, например яката на ризата му не беше закопчана, а левият му клепач нервно потрепваше.

— Нали вече всичко свърши? — меко изрече тя. — Искам да кажа, че разследването приключи точно така, както го желаехме.

Той остана със сведена глава, загледан в пръстите си, потропващи върху масата.

— Утре президентът ще получи доклада на комисията… С моя подпис.

Памела отметна глава назад и тихо се изсмя.

— Ето, скъпи, видя ли, че всичко се уреди? Нали ти казвах, че за няколко седмици суматохата ще утихне и случаят ще потъне в забрава? В края на краищата, фактите са достатъчно красноречиви. А пред фактите дори и президентите мълчат.

Сега той не се сдържа и я изгледа укорително, като че ли съпругата му беше изрекла някакво непростимо богохулство.

Тя слезе от масата, заобиколи я и застана зад него. Плъзна ръце по раменете му и надолу по гърдите.

— Време е да се прибираме у дома — прошепна Памела. — И да се опитаме да забравим този кошмар.