Филип Шелби
Разплата (25)

24.

Рейчъл тичаше и трескаво се опитваше да подреди мислите си: „Естърхаус е мъртъв. Мъжът, когото той нарече с прозвището Инженера, или куриера, както го наричах аз, по някакъв начин се е добрал до него. Естърхаус призна, преди да издъхне, че Памела го познава. Дали тя знае, че на Саймън Естърхаус му остава малко да живее? И дали ще й разкрие името на Инженера…“.

Една линейка профуча с вой по алеята към мостчето с гребните лодки. Хората покрай нея се спираха и обръщаха глави, но Рейчъл не спираше да тича като обезумяла. Сред тълпата около онзи дъб все ще се намери кой да разкаже на полицаите и санитарите за непознатата жена, коленичила край умиращия, отчаяно опитваща се да му помогне, която после внезапно бе побягнала нанякъде. Може би най-добре я бяха запомнили учениците, ритащи топката на тревата. Рейчъл не можеше да си позволи точно сега да се остави да бъде разпитвана от вашингтонската полиция. Пресече улицата запъхтяна, прескочи ниската ограда пред градинката на ъгъла и продължи към колата си, паркирана на площад Раул Валенберг^[1].

Затръшна вратата и сграбчи с две ръце волана. Остана така няколко секунди, заслушана в бесния ритъм на сърцето си. Погледът й попадна върху огледалото за обратно виждане и тя се ужаси от гневно искрящите си очи. Посегна към телефона в джоба си.

— Люсил?

— Господи, най-после! Крайно време беше да се обадиш. Изтече почти половин час. Добре ли си?

— Естърхаус е мъртъв. Приличаше на сърдечен пристъп. Мисля, че е погълнал някакъв невротоксичен препарат. Люсил, слушай ме внимателно! Той ми даде всичко. Е, почти всичко. Нарече убиеца с прозвището „Инженера“. А когато му споменах за „Уандърленд Тойс“, едва не онемя. Мисля, че трябва веднага да провериш тази компания за детски играчки. Много е съмнителна.

— По-съмнителна е, отколкото предполагаш. Когато се опитах да проверя в Бюрото за доходите на корпорациите към Финансовото министерство, ми отказаха достъп. Забранено било да се проверява каквото и да било, свързано с „Уандърленд Тойс“.

— Пълна забрана за достъп?

— Нямаше откъде да го знаеш, но Логан и аз вече сме се сблъсквали с нещо подобно. „Уандърленд Тойс“ е само фасада, нещо като прикритие на правителствената разузнавателна служба. Като онази, със седалище в Лангли.

— ЦРУ?

— Че кой друг.

На Рейчъл й се зави свят.

— Но какво излиза? Че Инженера работи за ЦРУ?

— Научи ли името му?

— Естърхаус издъхна точно преди да ми го съобщи.

— Тогава ще ни отнеме много време да се доберем до този негодник.

— Може би няма да е толкова много. Естърхаус призна, че Памела го познавала. Памела е съпругата на съдията.

— А знаеш ли с какво се занимава тя? Важна клечка е в Министерството на правосъдието. Ръководи Федералната програмата за защитата на свидетелите.

Рейчъл се поколеба. Не знаеше как да реагира.

— Не разбирам, Люсил, какво общо има това с нас. Но може би тя е последната жива личност сред всички, които са познавали убиеца. Освен ако той вече не се е докопал и до нея…

— Рейчъл, зная, че веднага ще се заемеш с издирването й. Но първо ме изслушай, и то много внимателно. След като разговарях с експертите от Бюрото за доходите на корпорациите, някой от Вашингтон грабна слушалката и с нетърпящ възражение тон ми нареди да го свържа с моя директор. Представяш ли си, с моя директор! Той ме извика след половин час в кабинета си и ме наруга така, както и баща ми не ме е ругал, когато още ходех на училище. Нахока ме за всичко — за Логан, за Бюрото за доходите, за опитите ми да проваля акции на ЦРУ под прикритие. Искаше обяснения. Да, включително и за теб. Опитах се да извъртам, но той ми кресна, че знаел всичко за теб, че съм ти помагала да осъществиш самоубийствения си план.

Люсил спря, за да си поеме дъх.

— Работата е там, че сега съм принудена да докладвам всяка своя стъпка в кабинета на директора. Нали сме държавни служители. Нямам друг изход. Съгласно последните му заповеди, трябва веднага да прекратиш разследването и…

— Не съм му подчинена! Няма право нищо да ми нарежда.

— О, Рейчъл, та той веднага ще позвъни на твоя шеф! Може би вече го е сторил.

— Кажи на твоя директор, при цялото уважение, което му дължа, че ако той или някой друг реши точно сега да бие отбой, Памела Естърхаус ще бъде мъртва най-късно до сутринта. Осигури им още малко време, Люсил! Кажи им за съдията. По-добре да го чуят от твоите уста, отколкото от новините по телевизията след час-два. Не ме изоставяй точно сега. Наближава краят на играта… Остани с мен!

За миг пукотът от статичното електричество отекна гръмко в ухото на Рейчъл.

— Какво ще правиш сега? — попита Люсил.

— Ще побързам да открия Памела Естърхаус преди Инженера и да я скрия някъде, където ще бъде в безопасност.

— Но къде?

— В първото полицейско управление, което ми попадне пред очите. Или в сградата на ФБР. Тогава вече твоят директор може, ако пожелае, да ми вземе главата.

— Колко време ти е необходимо?

— Не зная. Люсил, чуваш ли ме? Обещавам ти, че ако ме притиснат до стената, ще вдигна такава олелия, че ще имаш повод да изпратиш момчетата от специалния отряд по следите ми.

— Добре, Рейчъл — тихо се съгласи Люсил. — Помъчи се да я откриеш, но не забравяй, че съм длъжна да съобщя на моя шеф плановете ти.

— Трябва да се опиташ да го убедиш, че ако Инженера пръв се добере до нея, ще бъде безнадеждно късно да й осигуряваме каквото и да било прикритие.

 

 

През дърветата край улицата и профучаващите автомобили Рейчъл успя да зърне мигащите светлини на полицейската кола по отсрещната алея. От пронизващия вой на сирените стъклата на колата й започнаха да вибрират. Тя набра номера на Памела Естърхаус.

Четири позвънявания — никакъв отговор. Накрая се чу женски глас.

— Министерство на правосъдието. Добър ден.

— Памела Естърхаус?

— В момента не е кабинета си.

„Може би ще прехвърлят разговора от кабинета й в друга стая…“

— Името ми е Рейчъл Колинс, военен следовател, от Форт Белвоар. Налага се спешно да говоря с госпожа Естърхаус.

— Един момент, моля.

Паузата й се стори безкрайна, Рейчъл започна да барабани с пръсти по волана. Наложи й се да чака още толкова дълго, че по едно време се зачуди дали не са прекъснали линията.

— На телефона е Памела Естърхаус.

Гласът беше рязък, делови и хладен. Рейчъл внезапно се смути: как да съобщи мрачната вест на една жена, с която никога не се бе виждала?

— Госпожо Естърхаус, аз съм Рейчъл Колинс. — Тя спомена своя чин, а след него и номера на служебната си карта, за да спечели доверието на жената на другия край на линията.

— Какво мога да направя за вас, следовател Колинс?

Рейчъл се опита да събере сили и да съобщи на Памела Естърхаус, че вече е вдовица. Спря се само, за да изслуша приглушеното й изхлипване, след което съобщи къде и кога беше умрял съдията.

— Колинс, наистина ли вие се обаждате?

Рейчъл затвори очи.

— Да, госпожо, аз се обаждам.

— Вие ли бяхте с моя съпруг, когато… когато това се случи?

— Да, аз бях.

— Но сега не сте при него, нали? Защо не ми се обаждат от полицията или от спешното отделение на някоя болница, а вие? Нищо не разбирам…

— Вашият съпруг почина от сърдечен пристъп, госпожо Естърхаус. Поне така изглеждаше. Но аз зная, че беше убит. Зная също, че убиецът сега е по вашите следи.

— Саймън убит?! Да не сте полудяла?

— Обадете се в полицията, госпожо Естърхаус. Те ще потвърдят кога и къде се е случило. Ще ви кажат също, че очевидци са видели някаква жена с него. Това бях аз. Но полицията не подозира каква опасност е надвиснала над вас самата. Но аз зная. Само аз. И притежавам доказателства. Ще ви обясня всичко, когато се срещнем в кабинета ви в Министерство на правосъдието.

— В момента не се намирам в Министерство на правосъдието, а в сградата на Конгреса. Моята секретарка ви прехвърли тук.

„О, това не е добре! Никак не е добре!“

— Госпожо Естърхаус, къде точно се намирате в момента?

— В библиотеката на Конгреса.

— Има ли някой около вас?

— Не. Преди малко си тръгнаха хората, с които имах среща.

— Някаква охрана?

— Слушайте, това вече преминава всякакви граници! Не ви познавам, никога не съм ви виждала…

— Веднага тръгвам към библиотеката.

— Прекъсвам връзката, следовател Колинс, ако наистина така ви е името. А после ще се обадя в полицията…

— Но след като се убедите, че ви казвам истината, може ли да ми позвъните на номера, който ще ви продиктувам. Моля ви…

— Добре. Дайте ми проклетия номер!

Рейчъл изреди цифрите. Чу се рязко изщракване, а след него сигнал „Свободно“.

Тя отпусна глава на облегалката. Памела Естърхаус — тази „важна клечка“ говореше като надменна кучка.

„Как би реагирала самата ти, ако беше на нейно място? Ако някоя жена, напълно непозната, ти пробута подобна версия?“

Опита се да потисне гнева си. Засега най-важното беше, че Памела Естърхаус беше на сигурно място, в сградата на Конгреса. Там дори и Инженера не я заплашваше. Кабинетите бяха един до друг, а охраната — изключително строга.

Рейчъл измъкна свитъка, който й бе връчил съдията. За миг го задържа в дланта си, за да усети тежестта му. Забеляза, че някои от страниците бяха по-жълти, следователно, по-стари от другите. Остана така, с листата в ръка, за да се наслади на триумфа си — тя държеше доказателството, което можеше напълно да оправдае своеволните й инициативи през последните дни и часове.

Отново погледна свитъка, след което се зае да прелисти набързо страниците. Прегледа ги съвсем бегло, макар че и това беше достатъчно, за да реши какво да предприеме. Но какво й беше казала Бети Ъндъруд в Аризона? Че когато прочете тези документи, ще се убеди, че генерал Норт от години е бил обект на следене…

Да. Това беше очевидно още от беглия прочит, но въпреки това изглеждаше ужасяващо и абсурдно. Рейчъл не можа да се ориентира веднага, защото не можа да схване напълно връзката между описваните събития, докато търсеше пасажите, за които й бе споменала Бети.

Една патрулна полицейска кола се появи в дъното на алеята. Полицията навярно разполагаше с нейното описание и вече я издирваха. Тя подкара колата, за да се влее в потока от автомобили. Потегли по Индипендънс авеню, за да стигне до сградата на Конгреса. Замисли се какво да предприеме, после погледна часовника си и се изплаши, че няма да стигне навреме. Вече наближаваше Музея на авиацията и астронавтиката, а оттам й оставаха само няколко минути с колата. Извади клетъчния телефон и го стисна в ръка. Държа го така, докато корпусът му се стопли в дланта й. Изводите, до които стигна след минута размисъл, изглеждаха налудничави. Толкова налудничави, че с никого не смееше да ги сподели.

„Но ако не проверя, дори и да получа куршум в главата, как ще се убедя дали съм права, или не?“

Рейчъл позвъни на Люсил и й разказа всичко.

— Според мен, имаш право — тутакси се съгласи Люсил.

 

 

Рейчъл намери място за паркиране срещу ботаническата градина. Отдясно се издигаше сградата на Конгреса, масивна като крепост, с високия си купол, увенчан с бронзовата Статуя на свободата. Отляво беше по-малкото от двете изкуствени езера. През горещите летни дни там почти винаги се тълпяха хора, приседнали на ръба на басейна, рамо до рамо, потопили крака във водата. Но днес, въпреки възхитителната гледка, почти нямаше посетители. Рейчъл реши, че повечето от хората без работа бяха предпочели в този час да се разходят покрай бреговете на Потомак, за да се полюбуват на последните топли есенни дни.

Рейчъл вдигна поглед към внушителните стъпала пред сградата на Конгреса. За такава видна личност като Памела Естърхаус е достатъчно само да звънне по телефона, за да предизвика паника сред служителите в държавните учреждения. Сигурно вече е разбрала къде са откарали тялото на съпруга й. Разбрала е също и че вече нищо не можеше да се направи за него. Следователно можеше да допусне, че Памела Естърхаус не беше напуснала сградата на Конгреса, така че се надяваше да я намери в библиотеката на Конгреса или в кабинета й в Министерство. Това беше последното действие на пиесата и тя беше длъжна да изиграе ролята си докрай.

Рейчъл тъкмо тръгна по стъпалата нагоре, когато клетъчният телефон в джоба й избръмча.

— Следовател Колинс, обажда се Памела Естърхаус.

Рейчъл застина на място. Сухият тон беше отстъпил на по-мека интонация, пропита със скръб.

— Къде точно се намирате в момента?

Изглежда, че Памела Естърхаус не чу въпроса й.

— Оказа се, че сте били права… относно съпруга ми. Откарали са го в болницата в Бетесда. — Думите едва се отронваха от устата й. — Лекарят заяви, че симптомите наистина били като при инфаркт, но имало някои неясни моменти. Какво, по дяволите, може да означава това? Неколцина от свидетелите в парка описали пред полицаите външността на жената, която се опитала да помогне на Саймън. Според мен, това описание съвпада с данните за вашата външност.

— Госпожо Естърхаус, не може ли да уредите да ме пуснат при вас? Отвън съм, пред главния вход на сградата.

— Имам нужда да изляза на въздух. Не мога да остана повече тук, затова нека…

— Къде искате да се срещнем?

— До малкия басейн край изкуствената пещера.

— Да, виждам го от тук. — Рейчъл се затича. Клетъчният телефон се тресеше в ръката до ухото й. — Само не прекъсвайте! Говорете, говорете!

— Нямам сили да говоря повече. Чувствам се… Не знам какво да кажа. Какво трябва да направя сега? Следовател Колинс, моля, побързайте!

Рейчъл побягна с все сили.

„Само поддържай стабилно темпо, както на тренировките — каза си тя. — Вдигай високо колене! Дишай ритмично! Не спирай! Не спирай! Не изпускай целта от очи! Още триста метра и ще бъдеш възнаградена. Дори и с премия. Бъди нащрек. Ето ги дърветата. Слънцето грее, така че ще зърнеш отблясъка от дуло на пистолет, ако…“

На отсрещната страна на басейна се виждаха внушителни дървета, засадени в полукръг. Мястото беше закътано, встрани от оживените алеи, и рядко посещавано от туристи. Ето там, до пейката до басейна се показа женска фигура в елегантен костюм, с наведена глава. Тя ровеше в дребния чакъл, с който беше настлана пътеката около басейна с върха на обувката си. Жената беше съвсем на открито — чудесна мишена за снайперист.

В съзнанието на Рейчъл като моментен стопкадър изплува образът на Логан Смит в мига, в който куршумът го застигна отзад. В движение, тя дръпна ципа и бръкна в джоба, но реши да не изважда револвера. Когато видя, че Памела Естърхаус вдигна глава към нея, измъкна служебната си карта и я стисна пред гърдите си. До ръба на басейна оставаха броени метри.

Задъхана, с дробове, изнемогващи от недостиг на кислород, Рейчъл най-после стигна до пейката, без да откъсва очи от чакащата я жена. Нямаше и помен от шикозната елегантност на високопоставената дама. Изисканият й костюм висеше като на закачалка. Сълзите бяха размазали грима й. Тя вдигна зачервените си очи и измери Рейчъл от глава до пети. Обаче нещо необяснимо в погледа й накара Рейчъл да застане нащрек.

Памела Естърхаус взе служебната карта на Рейчъл и внимателно я разгледа.

— Да, това обяснява защо размахвате този револвер пред лицето ми — промърмори тя. — Обяснява също много други загадки. Наистина се справяте много добре.

— Госпожо Естърхаус, нека да се отдалечим малко по-нататък, към онези дървета. Тук, на открито, сте изложена на опасност.

— За каква опасност става дума, следовател Колинс?

— Моля ви, госпожо!

— Не. Първо ми обяснете за какво е цялото това дебнене и какво общо има със смъртта на съпруга ми. Или с убийството, ако така предпочитате.

— Вашият съпруг ми разкри името на убиеца. Трябва да хвърля един поглед на бележника ви с телефоните.

— Какво?

— Той ми спомена още, че винаги носите със себе си малък бележник с телефонни номера и адреси. Кожен бележник, май че така каза. Дайте ми го и аз ще ви обясня какво имам предвид.

Памела Естърхаус се поколеба, но бръкна в дамската си чанта, която бе оставила на пейката. Бележникът наистина беше кожен — изящна изработка, от „Хермес“. Рейчъл набързо прелисти страничките. Имената бяха изписани с четлив, изящен почерк. Очите на Рейчъл засмъдяха от взиране.

— Следовател Колинс, моля ви, ще бъдете ли така любезна да ми покажете дланите си? И на двете ръце.

Имаше нещо неприятно, нещо смрадливо в този глас — напомнящ тежкото ухание на лилии, нахвърляни върху труп в незатворен ковчег — престорено благ, като на нехаен минувач, предлагащ шоколадче на просещо дете. Но въпреки това Рейчъл се подчини. Бележникът с телефонните номера се изплъзна от пръстите й.

Памела Естърхаус се наведе, грабна го и веднага се дръпна настрани.

— Убий я! — заповяда тя.

Рейчъл светкавично се обърна. Той беше точно зад гърба й — висок, с черна, леко къдрава коса. На фланелата му се виждаше емблемата на „Червенокожите“. Искаше й се да може да види очите му, скрити зад тъмни очила. Ръката му беше насочила към гърдите й колт 22-ри калибър.

— А сега ви моля да извадите револвера си. Излишно е да ви обяснявам как точно трябва да го направите.

С палеца и показалеца на лявата си ръка Рейчъл изтегли булдога от джоба си и го пусна на пътеката.

— Застреляй я! — повтори Памела Естърхаус, този път по-истерично.

— Тя те притеснява, така ли? — небрежно подхвърли Инженера. — Е, и мен ме притеснява, не мога да го отрека. Знаеш ли, Памела, че тя вече те беше набелязала?

Памела се обърна към него.

— Какво? Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

Инженера заговори, без да откъсва очи от Рейчъл:

— Защо, според теб, й трябваше твоят бележник? Не търсеше някакво име там, нали, Рейчъл? Защото съдията не ти е споменал такова. Иначе веднага щеше да се втурнеш по следите ми. Помисли малко, Памела. Тя е искала само да сравни почерка ти, да провери дали съвпада с почерка от страниците, които е получила от Саймън. Познах ли, госпожице Колинс?

Рейчъл погледна към Памела Естърхаус, чието лице се сгърчи в гневна гримаса.

— Е? Съвпадат ли почерците?

— Да — сухо изрече Рейчъл.

— Успяхте ли да прочетете документите?

— По-голяма част от тях.

— Какво узнахте, Рейчъл?

Рейчъл отново се обърна към Памела Естърхаус, но този път с твърдото решение да не я щади:

— Твоят съпруг не е имал нищо общо с убийството на Норт, поне в началото. Ти си била тази, която е жадувала смъртта на генерала. Предполагам, че всичко може да се обясни с това, че той е бил твой любовник, и то не за месец-два. Но е решил да те изостави. Саймън Естърхаус е знаел за авантюрите ти. Трябвало е да прочетеш записките му. Много е изстрадал. Въпреки изневерите, въпреки срама, въпреки студенината ти, той никога не е спрял да те обича… Дори и когато си опръскала ръцете си с кръв.

Рейчъл млъкна, пое си дъх и продължи още по-бързо. Опасяваше се, че не й остава много време.

— Норт ти е посочил вратата и ти не си могла да преглътнеш това унижение. По-късно той се влюбил в Моли, която за теб е била едно нищожество, при това в униформа. Как е могъл да постъпи така с теб? Този въпрос не ти е давал покой през дългите нощи. Честно казано, достатъчно е било само да се погледнеш в огледалото. Но ти не си свикнала да те отхвърлят, нали? Защото всички са длъжни да коленичат в краката ти и да чакат да избереш това, което ще задоволи претенциите ти. Решила си, че си жертва, заслужаваща отмъщение. Била си готова на всичко, за да получи удовлетворение. Но как да посегнеш на един национален герой? Как да останеш наблизо, за да се насладиш на възмездието и в същото време никой да не те заподозре? Тогава си попаднала на Инженера — най-добрият професионалист в този смъртоносен занаят. Така започнала кървавата поредица. Но в един момент играта загрубяла. Замесени били вече прекалено много хора и нещата започнали да ти се изплъзват от ръцете. За щастие, съпругът ти все още те обичал и бил готов на всичко, за да те защити… Дори и да поеме обвинението, че той е в дъното на заговора срещу Норт.

Рейчъл прехапа устни, но бързо се окопити и продължи:

— Искам да ми отговориш на един въпрос: защо Моли трябваше да умре? Защо продължи да я преследваш, след като любовният ти роман с Норт вече е бил окончателно приключен?

Памела Естърхаус я удостои с изпепеляващ поглед.

— Не съм искала да умре! Но Саймън не повярва, че съм прекъснала връзката си с Грифин. Глупав, самоизтезаващ се маниак. Той следеше всяка моя стъпка. Знаел е за всичките ми срещи с генерала. Записвал си е местата, дори колко часове сме прекарали заедно. Понякога се чудех дали нашата любов не му е доставяла перверзна наслада, дали…

— Мили дами, мисля, че достатъчно си побъбрихте — прекъсна я Инженера.

Но Памела Естърхаус вече не можеше да спре:

— Всичко беше безобидно, това негово отвратително воайорство, докато Коупланд и Ъндъруд не се добраха до бележките му. Коупланд жадуваше да си отмъсти и затова въвлече Моли Смит в интригата. Ако беше по-умна, щеше да остане настрана.

— След като си убила Норт?! — ахна Рейчъл. — Наистина ли си повярвала, че Моли е била способна да остане безучастна?

— Понякога обидата с нищо не може да бъде компенсирана. Мразех Моли, защото ми бе отнела този мъж. Никой не знаеше какви планове имах аз за Грифин Норт. Защото аз, единствено аз можех да го оценя. А с моите контакти щях да го превърна във водач на нацията. За награда щях да му поднеса Белия дом на поднос. От него се искаше само едно — да ми позволи да го изведа до върха.

— Може би си щяла да успееш — подсмихна се Рейчъл. — А може би Норт е проумял същността ти — алчна за власт, бездушна кучка! Затова е решил да се откаже от недостойната роля да бъде твоя креатура. Беше силен мъж, нали? Макар че сигурно никак не му е било лесно да потиска страстта си към теб. По-лошо е дори от пристрастяване към хероина.

Памела се усмихна злобно.

— Той беше първият и единствен мъж, напуснал леглото ми, без да е бил изритан оттам. Не можеш да си представиш колко ме уязви. Не мога да забравя. Нито да простя. Исках и неговата кучка да страда. Жалко, че умря бързо. Исках да страда дълго, дълго… Защото тя беше влюбена в Грифин. Щях да я накарам да съжалява, че съдбата й го е изпратила…

Рейчъл се обърна към Инженера:

— А Коупланд и Ъндъруд трябвало да бъдат ликвидирани, защото са намерили бележките на съдията. Но от тези записки се създавало впечатлението, че ти си бил нает от съдията, че заговорът за убийството на Норт е организиран от Саймън Естърхаус. След като си ги прочел, ти си решил, че могат да ти послужат като стабилно прикритие. Защото никъде в тях Саймън Естърхаус не е споменал, че целият му замисъл е бил подчинен на една-единствена цел — да предпази жена си. И тогава на сцената се появява сержант Дън, и то само защото е бил способен авиомеханик. Жалко оръдие, лесно за манипулиране. Но за съжаление, Дън имал слабост към алкохола и лесно би могъл да се разприказва. Което и направи в мое присъствие, миг преди да издъхне. До края си остана самохвалко. Аз пък споделих чутото с Моли и така двете се превърнахме в мишени. Ти я уби, а след нея — и Коупланд. Е, с Бети Ъндъруд не ти провървя, но сега тя не е толкова важна. Защото оставаше още една мишена, нали не греша?

Инженера кимна и я погледна в упор:

— Искам да запомниш едно нещо от мен, Рейчъл. От изключително значение е. Много са били кандидатите да ме заловят, но никой не е стигал толкова далеч, колкото теб. Да, случвали са се провали тук-там, но може би сега събитията се развиват не така, както съм очаквал.

С периферното си зрение Рейчъл долови как Памела Естърхаус се напрегна като хищник, надушил кръв. Дори устните й се присвиха. Но Рейчъл не можеше да отвърне глава от Инженера, който продължаваше да държи в ръката си пистолет, насочен към гърдите й. Той го вдигна бавно, съвсем бавно, прицели се и тя видя дулото, насочено към челото си.

Следващите му действия останаха неясни за нея. Само чу изстрела, отекнал през заглушителя като лек пукот. Памела Естърхаус подскочи като улучена от мълния. Нещо остро убоде Рейчъл по бузата и едва сега тя осъзна, че това бе парченце от предни зъби. Инженера беше издебнал мига, когато Памела бе отворила уста, за да заговори, и бе пуснал куршума право в устата й. Оловото бе заседнало дълбоко в тила й.

Памела издъхна, още преди тялото й да се стовари на тревата.

Рейчъл беше предусетила какво ще се случи миг преди той да натисне спусъка. Шансът й да оцелее се оказа притиснат в интервала от милисекунди между фокусирането на очите му в устата на Памела и моментът, когато пръстът му натисна спусъка.

Рейчъл отскочи рязко, изпъна крайници и се гмурна в басейна. Водата беше много студена. Дълбочината беше малка — метър, най-много метър и тридесет. Но Инженера разполагаше само с пистолет 22-ри калибър, чиито патрони не бяха така точни във вода, както във въздуха.

Помогна й началният тласък от ръба на басейна, но всъщност я спаси тинята по дъното, защото й послужи като прикритие. Тя продължи с бясна скорост напред, очаквайки всеки момент да бъде пронизана от следващия куршум. Очевидно страхът и инстинктът за самосъхранение й бе вдъхнал неподозирани сили, защото изплува, едва дишаща, чак на другия край на басейна.

Инженера беше на десетина метра, вперил очи в нея. Вместо пистолета сега той държеше в ръка револвера на Рейчъл. Тя се улови за каменния ръб и излезе на пътеката, трепереща от студ, без да откъсва поглед от него.

— Ти сбърка — извика той. — Имаше още две мишени. И ти го знаеше. Може би искаше да й спестиш последния шок?

Рейчъл не отговори. Само вдигна глава към небето, откривайки пред него гърлото и гърдите си. Знаеше, че той ще оцени този жест — застигнатият дивеч, останал без сили, заклещен в гъсталака, се подчинява на волята на ловеца. Запита се само дали ще разбере безсилния й гняв, че трябваше да умре точно когато бе разкрила целия заговор.

В небето над Вашингтон хеликоптерите не са редки птици. Инженера не обърна внимание на звука, докато не го чу съвсем близо, прекалено ниско и силно, за да принадлежи на някоя от туристическите агенции. Пукотът долетя от снайпериста, седящ на отвора на кабината. Куршумът откърти част от каменната облицовка на басейна, само на метър от него. Вторият беше малко по-точен. Инженера отлично знаеше какво предстои. Пилотът не можеше да поддържа хеликоптера на постоянна височина, затова стрелецът беше принуден да се прицелва от нестабилната платформа.

Той погледна през рамо, после отново извърна поглед към Рейчъл, която преди малко беше там, напълно открита и готова да умре. Но сега отново се бе гмурнала под водата, възползвайки се от скъпоценните секунди, подарени й от съдбата. Инженера изпразни целия барабан на булдога. Куршумите вдигнаха яростни пръски във водата.

Хеликоптерът се сниши. Инженера захвърли оръжието в басейна и изчезна сред дърветата. Той прекрасно познаваше процедурите, към които се придържаха всички отряди за бързо реагиране — щяха да го притиснат от въздуха, но това не го лишаваше от шанса да се спаси.