Филип Шелби
Разплата (24)

23.

Пръстите на свободната й ръка инстинктивно стиснаха дебелата дръжка на булдога в мига, в който тя замръзна на седалката. Едва на третата секунда Рейчъл се осмели да надзърне през дясното си рамо. На тротоара нямаше никой. Никой не се бе приближил към седана откъм уличното платно. Нито една кола не бе спряла незабелязано до нейната.

„Кучи сине, къде си се скрил?“

Дрезгавият глас отново отекна в ухото й:

— Рейчъл Колинс, още ли си там?

Трябваше по-рано да се измъкне от тази кола. Тук, с тези прозорци, открити отвсякъде, беше прекалено лесна мишена — уязвима и беззащитна. Той спокойно можеше да се приближи незабелязано, да опре дуло до прозореца на водача и да й пръсне мозъка още с първия изстрел.

„Ами ако не е толкова наблизо? Нали предпочита снайпера пред пистолета? Може пък да няма удобна позиция за стрелба… И ще изчака да се покажа от колата, за да ме улучи от отсрещния покрив…“

— Рейчъл?

— Кой си ти?

— Ах, да! Бях забравил, че никога не сме се срещали. Но скоро ще поправим този пропуск. Ако обаче точно изпълняваш указанията, които ще ти продиктувам по телефона.

Рейчъл се опита да превъзмогне страха и гнева, от които мускулите на корема й се сковаха като корава плоча.

— Не давам нито цент за проклетите ти указания! Няма да мръдна оттук, докато не чуя името ти.

— О, да, разбира се. Как можах да забравя името си. Но ти го знаеш отдавна: Саймън Естърхаус. Съдията Саймън Естърхаус.

Рейчъл отново се сви на седалката. За миг едва не изпусна дръжката на револвера си, измъчвана от новото си хрумване: „По дяволите! Никога не съм виждала съдията Естърхаус. Не зная нито как изглежда, нито как звучи гласът му. Зная само, че куриерът е много близък с него. Нищо чудно сега да ме подлъже да вляза в къщата, за да ме ликвидира с първия изстрел“.

— Искаш да разговаряме, така ли? Правилно ли съм те разбрала? — попита Рейчъл с привидно равнодушен тон, стараейки се да печели време.

— Непременно трябва да си поговорим. Това е… Как да го кажа… Това е естествено, след всичко, което се случи. Дори е задължително.

— Но ти ме търсиш на телефон, който не е мой.

— И двамата знаем, че точно сега Логан Смит не е в състояние да разговаря по телефона. Не само от своя телефон, но и от всеки друг…

Рейчъл затвори очи.

— Но все пак си знаел къде да ме намериш.

— От прозорците на дома ми мога да те наблюдавам. Ето, и сега те виждам в колата. Седнала си зад волана.

— Тогава защо не излезеш на улицата?

Той се изсмя презрително.

— Не, нямам това предвид. Нито пък ти предлагам да ме посетиш в къщата. Ти не би приела тази покана, нали? Поне не и днес, при сегашните обстоятелства…

„Дяволски е прав!“

— Не може ли да се срещнем…

— При басейна „Тайдъл“, срещу сградата на Монетния двор. — След кратка пауза той добави: — Вземи днешния „Ню Йорк Таймс“. На четиринадесетата страница ще намериш моята снимка.

Връзката прекъсна. Рейчъл погледна към къщата на съдията Естърхаус. Като че ли успя да зърне как се спусна крайчеца на една от завесите, но не беше сигурна.

 

 

Още от прага Памела забеляза Инженера на ъгловата маса в градината към ресторанта до френския пазар на Уисконсин авеню. Според нея днес той беше по-привлекателен от друг път — слаба и стройна фигура, чудесен тен, слънчеви очила от колекцията на прочут моден дизайнер, гъста коса, рошена от вятъра. Усмихна се при мисълта как би могла да го заведе някъде, насаме, за да се наслади по-отблизо на всичките тези прелести.

Тя си проправи път сред навалицата от купувачи, помъкнали торби и книжни кесии.

— Столът свободен ли е?

Инженера се усмихна и я покани с мълчалив жест. Не вдигна глава, но Памела прекрасно знаеше, че я бе забелязал още от ъгъла. И двамата бяха много опитни, така че никога не допускаха грешки, когато си уговаряха срещи.

Памела седна на стола и зачака, а той се огледа и младата келнерка веднага се приближи към масата. Поразителна беше способността му да въздейства на жените. Памела го знаеше от собствен опит.

Тя заговори чак след като й поръча кафе.

— А сега какво следва?

— Сега ще чакаме.

Гласът му беше съвсем малко по-силен от шума наоколо.

— Наистина ли мислиш, че Саймън ще се осмели да разговаря с онова момиче? Или че тя ще отиде при него в къщата?

— За него нищо не мога да твърдя със сигурност, но тя няма друг избор. Всичко, до което засега Колинс се е добрала, свидетелства, че следите водят към Саймън. Точно сега тя е твърдо уверена, че ако се докопа до Саймън, ще може да изтръгне от него името на убиеца. — Той огледа алеята, разделяща на две ресторант-градината. — Така че няма друг изход, освен да се опита да се срещне с него — продължи той, но този път по-тихо. — О, да, тя за нищо на света няма да се откаже от решението си лично да залови убиеца. Но не знае, че нищо няма постигне. Никога няма да залови онзи, който изстреля куршума срещу най-добрия й приятел, който може би щеше да играе в бъдеще и още една роля в живота й — ролята на обожаван любовник.

Памела се засмя:

— Какво?! Колинс и Смит? Ти се шегуваш!

— Хората могат да кажат същото и за нас двамата, Памела. Ако се замислиш, ще стигнеш до извода, че в най-скоро време е напълно възможно и за нас да плъзнат подобни слухове.

— С тази разлика, че ние ще оцелеем в тази смъртоносна игра — кимна Памела.

— Да, но не защото сме по-добри от тях.

— Тогава защо ще оцелеем?

— Защото не вярваме в човешките добродетели. Не вярваме, че това е зло, а онова — добро. — Той й се усмихна. — Ще ги надхитрим, защото сме по-умни и по-ловки от тях, защото знаем как да постигаме целите си.

Памела пое силната му, мъжествена ръка в дланта си и поднесе пръстите му към устните си.

— Понякога ме озадачаваш. Дори започвам да се съмнявам, че ще се влюбиш в нея.

— Аз? В Колинс? Не. Но дори и ти не можеш да отречеш, че за жена тя се справя доста добре.

— Наистина ли вярваш, че тя няма да се откаже от преследването и ще продължи да търси убиеца, каквото и да й струва това?

— … ще продължи да търси убиеца… — Инженера повтори думите й и се замисли. — Да, мисля, че точно така ще постъпи, защото възприема всичко прекалено лично. Мисля, че никога няма да се примири със смъртта на Моли Смит. Зная също, че отчаяно жадува да се срещнем лице в лице, дори и само за една-две секунди. Иска й се да се добере до това разкритие, ако ще и да е миг преди да умре.

Донесоха кафето. Памела отвори пакетчето с подсладител и разбърка кафето в чашата.

— А после какво ще стане? — попита тя, преди да приближи устни към ръба на чашата.

Инженера се наведе напред и отметна кичура от челото й. Тя усети как дъхът му стопли кожата й.

— После всичко ще приключи и ти най-после ще получиш това, към което толкова отдавна се стремиш.

 

 

Съдията Естърхаус разклати коняка в чашата, съзерцавайки как кристалчетата се стопяват в скъпата течност с цвят на тъмен пчелен мед. Когато лекарството се разтвори напълно, той отпи една глътка и усети как подлудяващата болка във венците му затихна. Питието го успокои, отпусна го и му позволи отново да се унесе в спомените си — изпълнени с демонично раздвоение, със съдбоносни решения, със заглушаване на истинските му желания, с безброй унижения. Помнеше всичко съвсем ясно, макар че му се искаше да забрави толкова много. Спомените драматично се блъскаха в съзнанието му като пеперуди в светеща лампа.

Алкохолът не само го сгря и успокои, но му вдъхна и смелост да се обади на Рейчъл Колинс. Естърхаус знаеше, че все още може да промени нещо, че не всичко беше безвъзвратно загубено и пропиляно. Нищо не го задължаваше да урежда тази среща край басейна „Тайдъл“. Нищо, освен измъчващата го съвест.

Съдията се вгледа втренчено в пламъците, танцуващи в камината. Вдигна ниската тумбеста чаша и отпи още малко от коняка. Напоследък, без сам да може да си обясни защо, натрапчиво го спохождаше образът на Логан Смит. Колкото и да се опитваше да го пропъди от мислите си, опитите се оказваха обречени на неуспех. Ето и сега отново се замисли как ли е изглеждал федералният агент в онзи склад, окървавен и проснат на пода.

После изплуваха другите кошмарни видения. Агентите, загинали в Аризона. И Моли Смит. И генерал Грифин Норт… Струваха му се като безкрайна верига, към която се бе оказал привързан и той от невидима, необяснима сила.

Но сред тях се открояваше един мъж, за който в спомените на съдията завинаги беше запазено по-специално място. Някога той беше негов приятел, на когото съдията може да разчита, който беше успял да спечели доверието му. Но този млад и многообещаващ юрист се бе провалил, защото нямаше нищо по-непростимо от това да се противопоставиш на силните на деня. Съдията беше принуден да го стъпче, да го унищожи, да съсипе кариерата му, макар сега да съжаляваше и да се измъчваше от чувството, че е виновен за непоправимото, което се бе случило с Коупланд.

 

 

От мига, в който Стивън Коупланд бе прекрачил за последен път прага на кабинета на съдията Естърхаус, и на двамата беше пределно ясно, че конфликтът между тях е неразрешим. Защото съдията вече беше предупреден от старшите съдружници в правната кантора, в която работеше Коупланд. От същите тези всемогъщи адвокати, на които съдията беше задължен за подкрепата в началните периоди на кариерата си. От него поискаха да го мами, докато директорите на „Бел енд Робъртсън“ и „Рейлроудс“ подготвят всички „доказателства“ — достатъчно убедителни, за да се превърне Стивън Коупланд в главния виновник за банкрута на железопътната компания.

Саймън Естърхаус никога не беше забравял колко им е задължен. Никога не му бе хрумвало дори, че може да им откаже да се отплати за щедрата подкрепа. Докато на Стивън Коупланд съдията не дължеше нищо. Нищо, освен малко човещина.

„Ако тогава не го бях предал…“

Разбира се, тогава всичко щеше да бъде съвсем различно. Коупланд нямаше да се превърне в негов отявлен враг, нямаше да изгаря от желание за мъст. Може би той и Бети Ъндъруд щяха и днес да си останат влюбени един в друг, не беше изключено дори вече да са се оженили, но никога нямаше да се осмелят да надзърнат в тайните архиви на съдията Естърхаус. А това би означавало папката с данните за смъртта на генерал Норт да остане завинаги погребана в онзи безлюден склад, вместо да се превръща в инструмент за отмъщение, попаднал в ръцете на неуравновесен, озлобен и амбициозен млад юрист. Да, жалко. Много, много жалко, защото Коупланд беше не само амбициозен, но и доста способен.

„Можех тогава да ги спася, и то всичките. Дори и Стивън… дори и себе си.“

Но вече беше безнадеждно късно за благородни жестове, с които да изтрие петната от миналото. Оставаше му само един изход. И този изход, това пробуждане на съвестта беше до голяма степен провокирано от кошмарния телевизионен репортаж. Камерата с ужасяваща натуралистичност беше показала как изтича кръвта на Логан Смит, как безпомощно клюмва главата му, когато санитарите го поеха, за да го пренесат на носилката.

Той остави чашата с недопития коняк на масата, стана от креслото и се запъти към горния етаж, за да се освежи в банята. Наплиска лицето си със студена вода, но не посмя да се погледне в огледалото. Нямаше желание да се любува на физиономията си, защото знаеше, че няма на какво да се зарадва. Протегна ръка към чашата, в която държеше протезите си. И без тях можеше да говори сносно, но си го позволяваше само в присъствието на жена си. От един изтъкнат правист, от един бъдещ член на Върховния съд се изискваше прецизна дикция и ораторска дарба, така че беше немислимо Саймън Естърхаус да излезе от дома си без протези. В никакъв случай не искаше да фъфли в присъствието на Рейчъл Колинс.

След като си постави протезите, Естърхаус си изми ръцете, взе си шлифера от гардероба и слезе по стъпалата. В преддверието се спря и се огледа. Това беше неговият дом, припомни си той, но вече не можеше да му предложи нито топлина, нито уют.

 

 

Русокосото момиченце надигна главица и я изгледа с любопитство, дори с подозрение, когато клетъчният телефон иззвъня в джоба на Рейчъл. Тя се усмихна на детето, което й се изплези предизвикателно и веднага хукна към пейката, където го чакаше майка му.

— Къде си сега? — попита я Люсил. — Стори ми се, че чувам детски гласове.

— До басейна „Тайдъл“. — Рейчъл се огледа. — Знаеш ли малкия пристан, където дават лодки на час?

— Разбира се, че го знам.

— Днес в парка наоколо има много хора, защото времето е приятно и всички майки са решили да изведат децата си на чист въздух. Може би именно затова съдията избра това място за срещата — тук е шумно, пълно с хора, така че човек лесно може да остане незабелязан.

— А забеляза ли го?

— Не. Мисля, че още не е дошъл. — Рейчъл погледна днешния брой на „Ню Йорк Таймс“, разтворен на колене й. — Но вече знам как изглежда.

— И аз си купих вестник. Изглежда ми много потаен, с една дума — неприятен тип — промърмори Люсил. — Най-лошото е, че може би дори и в този миг те следи отнякъде. Не вярвам да е пропуснал да извика хората си.

— Не, Люсил, не мисля, че е решил да ми залага капан. Не разполага с достатъчно време. В статията във вестника се споменава, че по-късно днес трябва да се яви на някаква важна среща на юристи от цялата страна. Дори предполагам, че няма да има много време за разговор с мен.

— Да, така е. Помниш ли онзи телефонен номер, който ми беше продиктувала? Принадлежи на една компания, нарича се „Уандърленд Тойс“. Главната квартира на компанията се намира не много далеч от летище „Дълес“. Тази информация подсказва ли ти нещо?

— Не. За пръв път чувам за такава компания.

— И аз за нищо не се досещам.

— Сигурна ли си, че се нарича „Уандърленд Тойс“?

— Да. Два пъти проверих в компютрите на телефонната компания „Бел Атлантик“.

„Странно… Каква може да е била връзката между сержант Дън и една компания за производство на детски играчки^[1]?“

— Сигурна ли си, че тази компания произвежда детски играчки? — усъмни се Рейчъл. — Макар че с това име Уандърленд…

— И аз се съмнявам, че тук има нещо не наред — отговори Люсил. — Ще се опитам да узная повече чрез Бюрото за доходите на корпорациите към Финансовото министерство. Веднага се заемам с тази проверка.

Рейчъл се извърна, защото слънцето блестеше право в очите й. За миг движението на групата деца, играещи около фонтана, привлече вниманието й. Те се разпръснаха на всички страни, като гълъби, усетили приближаването на ястреб. И тогава го видя, на шестдесет метра от нея, бавно крачещ към пейката.

— Той идва — уведоми тя Люсил. — Няма да се отклоняваме от основните правила, нали? Ако не ти позвъня до тридесет минути, ще вдигнеш по тревога специалния отряд. Сигурна съм, че хората наоколо, като например продавачът на хотдог на ъгъла, ще ни запомнят, така че той няма да може да отрече, че никога не се е срещал с мен.

 

 

Той вече я беше забелязал и се насочи право към нея. Рейчъл се отдалечи от двете семейства на съседните пейки, които тъкмо започнаха да изваждат от саковете си сандвичи. Сега беше по-близко до учениците, ритащи топка на тревата зад пейките. Момичета, вероятно от същия клас, гледаха как момчетата тичат, крещяха и ръкопляскаха при всеки успешен удар. Зад импровизираното игрище се издигаше висок дъб. Без да откъсва очи от Естърхаус, Рейчъл се отдалечи към дъба и се подпря на дебелия ствол. Грапавата кора се вряза в дланта й. Другата й ръка беше пъхната в джоба и стискаше револвера. В момента слънцето грееше в гръб и й осигуряваше ценно предимство.

Съдията изглеждаше по-различен от снимката в „Ню Йорк Таймс“ — там беше с елегантен сив костюм и виненочервена вратовръзка. Но лицето беше същото. Едва когато той се приближи, Рейчъл забеляза повехналия му вид и бледата кожа на лицето, навярно неизлагано често на слънце. Беше облечен в тъмносин шлифер и сиви панталони, а на краката си носеше лачени обувки, грижливо лъснати. Тя се успокои малко, като видя, че шлиферът му беше разкопчан. Саймън Естърхаус крачеше с ръце, леко отдалечени от тялото, с разперени пръсти. Когато останаха само два метра между тях, тя долови мириса на коняк. Очите му бяха зачервени. Тя се огледа, но никъде наоколо не забеляза да са се появили други мъже или жени.

— Вие ли сте Рейчъл Колинс?

По време на службата си във Военната прокуратура Рейчъл неведнъж се беше сблъсквала с какви ли не нарушители. Сред тях имаше и много опасни типове, но имаше и жалки, дребни фигури. Никога досега обаче не бе попадала на личност, заплетена в такива престъпни комбинации. В първия миг тя дори не разбра, че го гледа хипнотизирано. Ала това би била естествената реакция на всеки нормален човек, пред когото се е изпречило олицетворението на злото. „Трябва да внимавам с него, и то извънредно много“, повтори си младата жена. А после, закани се тя мислено, когато съдията Естърхаус попадне зад решетките, може би отново ще се срещне с него, за да се опита да разбере мотивите му, но едва когато е спокойна, че той е на сигурно място, в строго охраняван затвор.

— Да, ясно ми е, че не изпитвате нещо друго към мен, освен омраза — смутено промърмори Естърхаус. — Но това би било доста неприятно, ако все пак желаете да преговаряме.

— Вече няма за какво да преговаряме. — Гласът й прозвуча твърдо, без следа от уплаха, без да трепне нито за миг. Но не можа да устои на изкушението да го упрекне, поне веднъж: — Защото не останаха много живи играчи.

Естърхаус се загледа някъде далеч зад гърба й, като че ли се опитваше да надникне отвъд хоризонта. Сякаш беше изпаднал в транс.

— Говорите така, защото нищо хубаво не сте запомнила досега — промърмори той. — Да, загинаха много, прекалено много… Но не всички. Все още не е късно да се сложи край на всичко това. — Той посегна към джоба си.

— Недейте.

— Но тогава как ще видите това, което съм ви донесъл? Не, не съм въоръжен.

Рейчъл не знаеше дали да му повярва — в дрехите му имаше достатъчно удобни места, за да се скрие пистолет. За всеки случай тя се приготви да измъкне своя револвер, преди той да е успял да стори каквото и да било. Проследи с очи ръката му, която бавно разтвори шлифера. Отвътре имаше два джоба. От единия се подаваха листа, сгънати наполовина.

— Документи. Мога ли сега да ви ги покажа?

Рейчъл знаеше, че може да измъкне оръжието си за някакви си три десети от секундата. Всяко движение на съдията, дори и той да се постарае да бъде внезапно, би било забавено, поради погълнатия алкохол.

— Извадете ги.

Естърхаус ги измъкна от вътрешния джоб. Страниците бяха хванати с телбод в горния ляв ъгъл. Стори й се, че бяха около двадесет — двадесет и пет.

— Какво е това?

— Не се ли досещате? Нали сте разговаряли с Бети? Не вярвам да е забравила за това досие. Сигурно ви е разказала за него.

На Рейчъл й се прииска да грабне листата от ръката му, но трябваше да прояви сдържаност.

Предпочете да се отдръпне встрани. Бяха почти еднакво високи, така че дулото на нейния револвер сочеше точно към десния му бъбрек. Рейчъл успя да надзърне зад гърба му, но бързо се успокои — наоколо беше чисто.

— Информация за последните дни на Норт, познах ли?

Естърхаус кимна, а Рейчъл си помисли, че дори би се усмихнал, ако въобще можеше да се усмихва. Той разгърна страниците, докато най-после намери тази, която го интересуваше.

На нея бе описан маршрутът на последното пътуване на генерал Норт — до базата на ВВС в Калифорния. Посочваше се в колко часа самолетът ще излети от базата „Андрюс“, а след това и часът на пристигането в Палм Спрингс. Всички останали редове бяха задраскани с червена диагонална черта, а отгоре някой бе написал с едри печатни букви: „СЛУЧАЯТ Е ПРИКЛЮЧЕН“.

— Представям си как бие сърцето ви в този момент — заговори Естърхаус. — Макар че не мога да чуя ударите му. Но като че ли усещам задъханото ви дишане. Познахте ли тези страници?

Рейчъл предпазливо пристъпи към него, заставайки с гръб към ствола на дървото.

— Да, Бети ми беше споменала за този документ. — Тя го изгледа недоверчиво. — Защо досега не сте го унищожили? Някои страници тук вероятно са посветени на събития отпреди доста години. Защо още ги пазите? И защо, по дяволите, сте добавяли нови и нови?

— Вие сте следовател. Познавате психологията на престъпника. Може би и аз приличам по нещо на всички останали престъпници, които обичат да се връщат на местопрестъплението. Всички си приличаме по това — и убиецът, и джебчията… Обречени сме да си останем завинаги обвързани със спомените, въпреки страха, че можем да бъдем разкрити и съзнанието, че това може да се окаже решаващата улика.

Този път той наистина се усмихна — с болнаво помръдване на устните, разкриващи прекалено бели зъби, като че преди малко ги бе полирал и излъскал.

— Не посмях да унищожа тези страници. Вие сте млада, но когато ги прочетете, може би ще ме разберете по-добре. Навремето не вярвах, че някой друг ще надзърне в тях и че те завинаги ще си останат моя тайна. Но се оказа, че не съм взел под внимание прекомерното си високомерие и последиците от него. Разбирате ли за какво ви говоря?

— За гордостта, за прекалената гордост.

Съдията кимна, но в следващия миг примигна и притисна ръка към брадичката си. Рейчъл си помисли, че страда от зъбобол и е решил да разтрие челюст. Той избърса долната си устна, но когато отдръпна ръка, тя видя, че по дланта му се стича тънка бяла струйка.

— Трябва да ми съобщите името му.

Саймън Естърхаус я изгледа недоумяващо.

— Говоря за убиеца, нает от вас. Длъжен сте да ми го кажете.

— Да, длъжен съм да го предам.

Тя го изгледа учудено, когато той отново протърка челюст, но този път по-силно, след което изскърца със зъби.

— Ще се погрижа да ви задържат — продължи Рейчъл. — А сега искам да ми предадете тези страници. И без излишни движения.

Естърхаус се подчини. Рейчъл взе листата от ръката му и ги напъха в джоба си.

— Ще ви кажа кой е Инженера — бавно продума Естърхаус. — Макар че никой няма да ви разреши да го пипнете дори и с пръст, такъв играч е.

Рейчъл огледа парка, за да намери свободна от минувачи алея, по която да напуснат зоната.

— Наблизо ли е? — попита тя.

— Не му съобщих, че имам намерение да се срещна с вас.

— А защо ми казахте, че няма да можем да го арестуваме?

— Той не е от онези, над които се простира властта ви. Но ще го осъзнаете, едва когато ви разкрия кой е той.

За Рейчъл тази тирада звучеше безсмислено. Ако разполагаше с време и с помощници, би могла на всекиго да нахлузи белезниците. А сега разполагаше и с двете.

„Може би е глупаво… но защо да не опитам?“

— Зная за „Уандърленд Тойс“ — изрече тя.

Очите на Естърхаус се разшириха от изненада. Рейчъл осъзна, че държи в ръцете си силен коз. Това беше важна следа и Люсил трябваше да задейства своите хора веднага след като Рейчъл й телефонира.

— Как успяхте да го разкриете?

Но думите се изтръгнаха от гърлото му по-скоро като стон. Лицето му се сгърчи, той простена още веднъж. Ръцете му стиснаха устата и коленете му се подгънаха. Съдията се свлече на тревата и започна да се гърчи като епилептик. Рейчъл изкрещя, когато тялото му се сви в страхотен спазъм. Тя приклекна до него, стисна го за брадичката с едната си ръка, а с другата се опита да отскубне пръстите му от лицето. Но главата му продължаваше трескаво да се мята и да се удря в земята.

Викът й привлече вниманието на всички наоколо. Тя чу как хората се развикаха, после някой побягна.

— Обадете се на 911, веднага! — изкрещя тя през рамо.

Внезапно Естърхаус отпусна ръце. Рейчъл бръкна в джоба си за клетъчния телефон и го подхвърли на един от учениците, които бяха прекратили играта си, и ги наблюдаваха.

Тя погледна съдията. Очите му бясно се въртяха в орбитите, а челюстите му потракваха, като че ли се мъчеше да сдъвче нещо живо, мърдащо в устата му. Рейчъл разкъса ризата му и залепи ухо към гърдите. Сърцето му биеше до пръсване.

— Памела…

Произнесе името с ужасяващо прохъркване, след което шумно всмукна въздух и се задави.

Рейчъл с ужас видя как от устните му потече мътна бяла пяна.

— Името! Кажи ми името му!

Естърхаус се вторачи в нея като обезумял. Опита се да проговори, но успя да повтори само името на жена си. Нов спазъм разтърси гърдите му и той отметна глава.

— Памела го знае…

— Не! Няма да ти позволя да умреш сега! — шепнеше Рейчъл като побесняла. — Не сега!

Тя започна да масажира сърцето му, притискайки едната си китка върху другата. Натискаше силно, веднага отпускаше, после пак натискаше. Искаше й се да може да му влее поне част от желанието си за живот, но нищо не постигна. Зад гърба й тълпата беше притихнала, само някой сподавено прошепна:

— Опитай уста в уста…

Рейчъл посегна да му отвори устата. Но оттам забълва бяла пяна, примесена с кръв. Тя не можеше, никой не можеше да я застави да притисне устни към тази розовееща уста.

Бавно се отдръпна. Остана така за момент, на колене, със сведена глава. После някой й подаде одеяло и тя покри трупа на съдията.

Рейчъл се изправи и огледа тълпата. Зърна момчето, на което беше дала клетъчния си телефон. Той тръгна към нея веднага щом погледите им се срещнаха.

— Обадих се. Линейката скоро ще пристигне.

Рейчъл му показа служебната си карта и взе телефона.

— Ще помолиш ли тези хора да се отдръпнат? Но да останат наблизо до идването на санитарите.

— Да, ще им кажа.

И той се зае заедно със съучениците си да изтласкат тълпата назад. Рейчъл се облегна на ствола на дъба и се отпусна. Все още трепереше. Тя остана така, за да изчака хората да се отдръпнат и да образуват плътен кордон около мястото, където лежеше Естърхаус, след което бавно се отдалечи към изхода на парка.